Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (31)

Тридесет и първа глава

Пола отмести поглед от Дейл Стивънс към Рос Нелсън.

— Баба ми в никакъв случай не би продала своите акции от „Ситекс Ойл“. В никакъв случай.

Рос Нелсън се усмихна, на лицето му бе изписан оптимизъм.

— „Никога“ е дума, на която съм се научил да не вярвам. Обикновено тя продължава да се натрапва на този, който я е произнесъл, дълго след като е била употребена. Ето защо лично аз рядко я използвам.

— Разбирам какво се опитвате да кажете — каза Пола, — но независимо от това аз съм запозната о чувствата на баба ми по отношение на „Ситекс“ и съм сигурна, че тя няма да прояви интерес към вашето предложение. Тя обеща на дядо ми… — Пола прекъсна изречението си още в самото начало и отмахна с ръка. — Няма значение, това е друга история, а този разговор е само загуба на време — за Дейл, за теб и за мен.

Дейл Стивънс каза:

— Може би все пак трябва да споменеш за това на Ема следващия месец, когато тя се завърне от Австралия. Просто да провериш, да чуеш нейното мнение по въпроса. Идеята може да й хареса. Времената са се променили, а нека не забравяме, че тя ще получи милиони, ако продаде акциите си.

— Не мисля, че парите в случая са от значение — заяви Пола.

— Хари Мариот и неговите дружки в управителния съвет са костелив орех, Пола — отбеляза Дейл, приковал върху нея бдителните си черни очи с многозначителен поглед. — От години искат да се отърват от Ема, изпитват неприязън към нея от влиянието й, а положението може единствено да се влоши, на вас ще ви бъде още по-тежко за в бъдеще. Когато тя си отиде, ти ще се окажеш…

— Баба ми все още не е мъртва — намеси се Пола, посрещайки втренчения му поглед с невъзмутима студенина — и аз отказвам да правя предположения за бъдещето и за евентуални ситуации, които са все още далеч. Работя така, както знам — ден за ден. Със сигурност не искам да предизвиквам неприятности, но искам да ви напомня, че Мариот е вече доста стар. Той няма да живее вечно, а следователно и влиянието му няма да трае много дълго.

— Не забравяй племенника му — спокойно отбеляза Дейл. — Мариот Младши е долен негодник, сплетник.

— О, не ми говори за племенници — поде Пола и моментално прехапа устни. Тя се обърна към Рос Нелсън, припомняйки си, че той е племенник на Даниел П. Нелсън и негов наследник. Тя се засмя без усилие и се извини: — Съжалявам, Рос. Не исках забележката ми да прозвучи непочтително спрямо племенниците като цяло. Не се опитвах да те засегна.

Той се засмя заедно с нея и в светлокафявите му очи проблесна шеговито пламъче.

— Не се притеснявай, аз не се обиждам толкова лесно. — Той се наведе напред, вече сериозен. — Това, което се опитва да каже Дейл, е, че тези членове на управителния съвет, които от години се мъчат под игото на Ема, ще бъдат изключително жестоки към теб, просто защото ти си…

Пола му направи знак с ръка да замълчи.

— Не е необходимо да го казваш, Рос. Причината ми е известна. Аз съм жена, и при това млада. Осъзнавам, че са се подчинявали на баба ми през всички тези години само защото не са имали друг избор. Тя притежава най-голям процент акции от дружеството, а дядо ми е този, който все пак е основал тази компания. Очевидно е, че определени хора винаги са я мразели заради нейното огромно влияние и, разбира се, заради това, че е жена. — Пола замлъкна за миг. — И все пак Ема Харт се е справила, справила се е наистина добре. Винаги е успявала да надхитри тези в управителния съвет, ще успея и аз. Не ми липсват интелигентност и находчивост. Ще намеря начин да ги накарам да се вслушат, да се съобразяват с мен.

Рос и Дейл стояха безмълвни, разменяйки си многозначителни погледи. Рос проговори първи:

— Не бих искал да мислиш, че съм тесногръд, долен шовинист, като някои от идиотите в управителния съвет на „Ситекс“, но независимо от нахлуването на жените в бизнеса в последно време, което аз напълно одобрявам, страхувам се, че трябва да погледнем истината в очите. Това продължава да бъде мъжка…

Пола избухна в смях и моментално го прекъсна:

— Зная, че това все още е мъжки свят. Не е необходимо да ми го натякваш. Така ще е и за в бъдеще, поне до деня, в който жените ще започнат да влизат в мъжката тоалетна.

Рос Нелсън се усмихна развеселен. Той оценяваше чувството й за хумор, както и вродената й жилавост и сърцатост. Тя беше страхотна жена. Той я премери с поглед. Пола силно го привличаше, той бе очарован от самообладанието, проницателния й ум и необикновената й самоувереност. Желаеше я за себе си. Чудеше се как да подходи, каква най-подходяща тактика да използва, колко време ще му отнеме, докато я вкара в леглото си. Съвсем съзнателно се стремеше именно към това, и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Той откъсна погледа си от нейния, усещайки, че мълчанието се бе проточило. Сподавяйки смеха си, рече:

— Не всички сделки се сключват в мъжката тоалетна, Пола.

— Повечето — засече го тя, хвърляйки му същия предизвикателен поглед. — Ако не в мъжката тоалетна, то в мястото, което й съответства — добави тя, присвила устни.

Това го възпламени и той успя само да се усмихне, почувствал се неочаквано като глупак, като неопитен млад ученик. Изпита непреодолима вътрешна нужда да впие устните си в нейните и би го сторил, ако Дейл не бе също в стаята.

Дейл се покашля и бързо каза:

— Мариот Уотсън от дълго време ме е взел на мушка, защото аз съм протеже на Ема. Не мисли, че той няма да предприеме крути мерки спрямо мен, щом вече не съм под нейната закрила. Той едва изчаква.

— Това ми е добре известно — отговори Пола, точно толкова сериозно, колкото и той. — Но в момента ти разполагаш с нейната и с моята закрила, доколкото те могат да ти бъдат от полза. А нека не забравяме и онези членове на управителния съвет, които са на твоя страна. Взети заедно, властта ни нараства неимоверно. През септември ми обеща, че ще останеш на председателското място до Коледа. Миналия месец се съгласи да продължиш да работиш, докато ти изтече договорът, независимо от натиска, който понастоящем ти бива оказван от някои отдели на компанията. Ти не променяш решението си — не дезертираш, нали?

— Не, сладурче, няма начин. Аз ще бъда с вас, воювайки на страната на добрите — заяви твърдо Дейл. — Въпреки това бих искал да споменеш на Ема за идеята на Рос, когато тя се завърне в Англия.

— Имам сериозното намерение да го сторя, тя има право да знае. Не се тревожи. Тя ще получи подробен доклад за тази среща. — Тя обърна глава към Рос. — Ема ще ме попита кой е твоят клиент, Рос. Естествено ще иска да знае кой е заинтересуван от това да купи акциите й. Все още не си ми дал името. — Тя се отпусна назад на стола си и го изгледа многозначително.

Рос Нелсън, който отново бе възвърнал самообладанието си, поклати глава.

— Не мога да ти кажа, Пола. Поне не още. Щом проявите искрено желание да продадете акциите от „Ситекс“, аз, разбира се, веднага ще ви информирам. Дотогава името трябва да остане в тайна. Такава е изричната молба на моя клиент. Бих искал да повторя това, което заявих в началото на срещата. Заинтересованият е клиент на банката от дълго време и се ползва с изключително уважение.

Неговата настоятелност да запази името в тайна развесели Пола, но лицето й остана непроницаемо.

— Явно е някоя друга компания за добив на нефт и се съмнявам, че е някоя от действително големите — като „Гети“ или „Стандард“ например. Вероятно е средна по размер компания, като „Интернешънъл Петролиум“, нали? — Проницателните й теменужни очи проблеснаха многозначително.

Забележката й направи силно впечатление на Рос. Възхищението му от нея нарасна още повече. Бе се опитала да налучка сляпо, но въпреки това бе успяла.

— Не, не е „Интернешънъл Петролиум“ — излъга той убедително. — И моля те, не започвай да гадаеш, защото няма да ти е от полза. — Той я заслепи с една от своите сърдечни, очарователни усмивки. — Не мога да ти разкрия името, докато не получа разрешение от своя клиент, а ако това те интересува въобще, дори Дейл няма представа кой е клиентът.

„Но ти не отрече, че това е компания за добив на нефт“, помисли си Пола. После добави:

— В такъв случай предполагам, че никога няма да узная, тъй като баба ми няма да прояви интерес към предложението. — Пола кръстоса крака, отпусна се на стола, чудейки се дали Рос бе казал истината, когато отрече, че е „Интернешънъл Петролиум“. Не беше съвсем сигурна. Не бе сигурна и по отношение на това какво точно изпитваше към мъжа срещу нея. Отношението й към него винаги е било двояко. Никога не е била в състояние да прецени дали го харесва, или не. На външен вид Рос бе очарователен, вежлив, самоуверен, винаги готов да услужи. Привлекателен мъж на около тридесет, висок един и осемдесет й пет, добре сложен, със светла коса, с открито, почти простодушно лице и сърдечна усмивка, която неотклонно използваше, за да покаже великолепните си бисерни зъби. Пригладен и излъскан, той винаги се обличаше и държеше безупречно.

Но всичко това създаваше едно лъжливо впечатление или поне така й се струваше. Пола не можеше да се освободи от усещането, че дълбоко в него се крие нещо хищническо. Докато наблюдаваше Рос, тя неочаквано бе осенена от мисълта, че елегантните дрехи и привидното безгрижие, което се излъчваше от него, бяха само маска, с която прикриваше неприятните недостатъци, проявявани само зад затворените врати на заседателната зала на банката. Точно както Ема бе предугадила преди нея, Пола долови у него невъзмутимата и пресметлива жестокост, неумолимата строгост, прикрита зад чара, усмивките и външността на прекрасен младеж.

Дейл и Рос разговаряха за експлозията в машинното отделение на „Емърем III“ и Пола съсредоточи цялото си внимание върху тях.

Дейл казваше:

— Разбира се, че ми хрумна, че може да е саботаж, но тази вероятност бе изключена. Наскоро имаше разследване, което не откри нищо неблагоприятно, абсолютно нищо. Всъщност кой въобще би сторил подобно нещо? — Той бързо поклати глава, намръщи се. — Не, не, това определено е нещастен случай, въпреки че все още не сме открили какво точно е предизвикало експлозията.

Пола се замисли: „Бедствието в «Емърем III» предвещаваше лош късмет“, но на глас заяви:

— Загадката остава, както и ужасното петно върху нашата репутация.

— Страхувам се, че е така, сладурче. — Дейл унило се усмихна, а кожата край кафявите очи на загрубялото му лице се набръчка.

— Съжалявам, че ще трябва да повторя нещо, което съм казвал многократно, но добивът на нефт е изключително рисковано предприятие. „Емърем III“ обаче е здрав плавателен съд и тази сутрин чух, че отново е в състояние да функционира и е върнат във флота.

— Най-сетне някоя добра новина — възкликна Пола доволна и хвърли на Дейл благодарствена усмивка. Председателят на „Ситекс“ бе човек, на когото тя вярваше и когото харесваше. Спрямо него Пола никога не бе изпитвала никакви опасения. Той бе умен, упорит, може би прекалено амбициозен, но честен. Беше точно такъв, какъвто изглеждаше, не бе лицемер, нито пък склонен да хитрува. Изучавайки го скришом, тя реши, че дори дрехите му говореха за неговата същност. Беше облечен с вкус, платът бе от добро качество, но кройката консервативна — липсваше онзи външен блясък, характерен за костюмите, които носеше Рос. Пола се запита какво общо можеше да има този лукав, бъхтещ през цялото време петдесет и три годишен тексасец, който се бе издигнал със собствени усилия, с изтънчения банкер от Източното крайбрежие, седящ до него. От последния просто се излъчваше миризмата на наследствените аристократи, на купища наследени пари и привилегии. И въпреки всичко те бяха близки приятели. Рос Нелсън бе представил Дейл Стивънс на Ема преди две години и именно благодарение на банкера Дейл бе понастоящем председател на дружеството за добив и преработка на нефт.

Забелязвайки, че го наблюдава, Дейл неочаквано рече:

— Надявам се, не мислиш, че ти нямам доверие, защото това не е вярно, скъпа.

— Но аз съм неизвестна величина, нали! — отвърна му бързо тя и продължи със същия мек тон: — Разбирам мотивите ти, Дейл, и не мога да кажа, че те обвинявам. Ти гледаш към бъдещето и си решил, че нещата ще вървят по-добре, ако нашият дял от акции в „Ситекс“ се контролира от някой друг, някой, който вярваш, че е по-добре подготвен да се справи с подривната клика в управителния съвет на „Ситекс“.

Продължавайки да я разглежда внимателно, осъзнал колко проницателна и схватлива бе Пола и без нито за миг да я подценява, Дейл реши да говори откровено.

— Да — каза той и я погледна право в очите. — Признавам, че това са част от доводите ми. Но не всички. В известен смисъл аз мисля и за теб, за твоето тежко бреме. Струва ми се, че си достатъчно натоварена с веригата от магазини „Харт“ и с останалите си, значителни по обхват търговски интереси в Англия. Та центърът на твоята дейност е в края на краищата в Англия, сладурче.

Пола кратко отговори:

— Телефоните работят, телексите предават, самолетите летят.

— Но „Ситекс“ е едно допълнително натоварване за теб — каза той, без да обръща внимание на иронията в гласа й. — Действително ли се нуждаеш от него? — Дейл поклати глава, сякаш преценяваше вместо нея. — Не мисля така и ако бях на твое място, щях да убедя Ема да продаде акциите и да спечели доста пари от това. Можете да инвестирате милионите, получени от продажбата на акциите, в нещо друго, нещо, което ще ви причинява по-малко неприятности.

Пола остана безмълвна.

— На едно мнение съм с Дейл — заяви Рос решително. Покашля се. — Известно ти е, че от доста време съм запознат с проблемите на „Ситекс“, не само чрез Дейл, но и вследствие на доверието, което Ема ми оказваше през последните няколко години. Така че, когато клиентът на банката изяви желание да закупи акции от „Ситекс“, аз незабавно се свързах с Дейл, досещайки се за големия пакет от акции на дружеството, притежание на Ема, и той се съгласи, че трябва незабавно да повдигнем този въпрос пред теб. Клиентът на банката вече е вложил пари в основния капитал на дружеството и с вашите 42 процента… — Той млъкна само за да прибегне до помощта на една от своите постоянни, обгръщащи всички усмивки. — Та това ще осигури на нашия клиент голямо влияние, Пола.

— Всеки, който притежава тези 42 процента, ще има влияние — отсече Пола. — А това, дали ще бъдем ние, или вашият клиент, е без значение. Знаеш точно толкова добре, колкото и аз, че важното в случая е количеството на притежаваните акции, а не чия собственост са те. Освен това участието на вашия клиент в основния капитал на дружеството няма да му помогне, тъй като то не му дава право на глас, нито пък му осигурява някакво влияние. Явно е, че този ваш клиент, независимо дали е частно лице, или компания, се нуждае от акциите на баба ми, за да се сдобие с правото да участва, или да участват във вземането на решенията относно начина на управление на дружеството. Искат да контролират дружеството. Това ми е пределно ясно.

Никой от двамата мъже не отговори, признавайки пред себе си, че е безсмислено да отричат и по този начин да заприличат на глупаци.

Пола се изправи по възможно най-грациозния начин и продължи:

— Господа, страхувам се, че съм принудена да сложа край на нашето малко неофициално съвещание. Мисля, че постигнахме максимума за днес. Ще разговарям с баба си през декември и съм сигурна, че тя лично ще се свърже с вас. А това наистина зависи от нея — решението е изцяло нейно. — Пола тихо се засмя и промърмори: — Кой знае, тя може да изненада дори и мен и да реши да продаде акциите си.

Дейл и Рос също се бяха надигнали и докато Пола ги изпращаше, Дейл каза:

— Тази вечер отлитам обратно за Одеса, но ако имаш нужда от мен или от каквото и да било, само звънни. Аз така или иначе ще ти се обадя следващата седмица, за да поддържам връзката с центъра.

— Благодаря, Дейл, оценявам това — каза Пола като пое протегнатата му ръка в своята.

— Сигурна ли си, че няма да дойдеш да обядваш с нас? — запита Рос.

— Отново ви благодаря, но за съжаление не мога. Имам среща с директора на филиала на „Харт“ в САЩ и тъй като ще правим планове относно организирането на тържествата по време на Седмицата на френските дизайнери, няма да мога да я отложа.

— Загубата в случая е за нас — каза той разочаровано, приковал погледа си върху нея, като продължаваше да държи ръката й в своята. — За разлика от Дейл аз няма да заминавам никъде, Пола. Оставам тук — в малкия стар Манхатън. Уведоми ме, ако мога да ти окажа помощ — за каквото и да било. Надявам се, че ще ми позволиш да те заведа на вечеря някоя вечер тази седмица.

Пола издърпа ръката си и каза:

— Колко любезно от твоя страна, Рос. Страхувам се, че тази седмица съм доста заета. В действителност имам ангажименти всяка вечер. — Това не беше вярно, но тя нямаше желание да излиза с него.

— Надявам се, че следващата седмица няма да е така. — Той се наклони към нея и стисна ръката й. — Ще ти се обадя в понеделник и няма да приема отказ от твоя страна — предупреди я той, като се засмя сърдечно.

След като си тръгнаха, Пола бавно пресече стаята, насочвайки се към бюрото — огромна стъклена плоча, поддържана от семпла, елегантна подпора от полирана стомана. Именно бюрото бе драматичната точка, върху която се приковаваха погледите на всички, стъпили в още по-драматичния офис на „Харт Ентърпрайс“, където Пола отсядаше винаги, когато бе в Ню Йорк. Стаята бе мебелирана с модерни гарнитури и навсякъде преобладаваше смесицата от преливащи се сиви и сини цветове. Меките приглушени тонове бяха разнообразени от някои от безценните импресионистични картини, притежание на Ема, а из цялата стая върху пиедестали от черен мрамор бяха изложени скулптурни творби на Хенри Мур и Бранкуси, както и изключително редките бюстове от Ангкор Ват. Силно се чувстваше присъствието на истинския собственик, а изложените произведения го определяха категорично и свидетелстваха за голямата любов на Ема към изкуството.

Пола седна зад бюрото, постави лактите си на него и закри лицето си с ръце, мислейки за срещата, която току-що беше приключила. Дълбоко в ума й се зароди идея, започна да се оформя и докато траеше това, по устните й бавно се плъзна усмивка. Съвсем несъзнателно Рос Нелсън и Дейл Стивънс й бяха подсказали начина, по който да разреши поне част от своите проблеми в „Ситекс“, а може би дори всички. „Но не сега — помисли си тя. — По-късно, когато наистина се наложи да принудя всички да играят по моята свирка.“

Изправи се и се засмя на глас. Идеята не беше много хубава, всъщност това бе едно дяволско хрумване, достойно за Макиавели, но то щеше да окаже необходимия ефект и несъмнено носеше неподражаемия отпечатък на Ема Харт. Продължавайки да се смее тихо, тя си помисли: „С всеки изминал ден все повече заприличвам на баба“. Мисълта, че това може и да е истина, й достави удоволствие. В известен смисъл тя облекчаваше отчаянието и безсилието, които изпитваше, откакто бе направила несполучливия опит да разговаря с Джим, преди да напусне Англия.

След като бракът й се разпадаше, а личният й живот бе скучен и изпразнен от съдържание, то тя щеше да направи всичко възможно да изгради една плодотворна кариера и успехите й в бизнеса щяха да компенсират всички останали загуби. Именно усиленият труд се бе превърнал в крепост за Ема, когато нейният личен живот бе претърпял крушение. Трудът щеше да се превърне в крепост и за Пола, поддържайки я във всички тежки моменти. Отдаването на търговските й начинания, които щяха да отвличат мислите й и на трайната й любов към децата, която пък щеше да я подхранва емоционално, щеше да й помогне да оцелее и да се справи наистина добре. Може би дори запазвайки достойнството си — така, както бе сторила баба й. Мисълта й се насочи към Джим, но тя не изпита нито ненавист, нито пък го осъди. Единственото, което почувства, бе страхотна мъка, мъка заради самия него. Той не знаеше какво бе загубил и това бе наистина жалко, най-трагичното в случая.

 

 

Същия следобед Шейн О’Нийл се намери в чудо.

Той крачеше бързо по Парк авеню, промушвайки се между останалите пешеходци, а мислите се лутаха в главата му с не по-малка скорост. Не можеше да реши как да постъпи с Пола. Да й се обади ли, или да не й се обади? Мисълта, че тя беше в Ню Йорк, само на няколко пресечки от него, дотолкова го беше обезкуражила, че той не можеше дори да си представи как би му подействало самото й присъствие. А ако й се обадеше, нямаше да има друг избор, освен да я види, да я покани на обяд или вечеря, или пък най-малкото да пийнат някъде заедно.

В началото на деня, докато бе разговарял с канцеларията им в Лондон, баща му бе споменал, че Пола е отлетяла за Ню Йорк, и го бе стреснал. „Мери и аз вечеряхме с нея в Лондон в неделя вечер“, бе продължил да обяснява баща му, преди отново да насочи вниманието си към неотложните търговски въпроси. И преди да затвори, баща му бе възкликнал: „О, Шейн, само още секунда, току-що влезе Мери. Иска да те чуе“.

Но Мери не се бе ограничила само с поздрави. Тя го бе инструктирала. „Моля те, звънни на Пола — настояла бе Мери. — Дадох й телефона ти миналата вечер, но знам, че тя няма да ти се обади. Ще бъде прекалено смутена.“ И когато той бе помолил за пояснение, сестра му му бе казала, че Пола, подобно на нея, отдавна била усетила неговото равнодушие. „Ще се страхува да не я отблъснеш — бе посочила Мери. — Така че всичко зависи от теб. Постъпи така, както трябва, та тя ти е толкова добра приятелка. И наистина не изглежда много добре.“ Последната забележка Мери бе направила със сериозен глас, разтревожено и след това бързо бе продължила: „Изглежда обременена, притеснена, дори мрачна, а това не е онази Пола, която ние всички познаваме. Моля те изведи я, развесели я. Позабавлявайте се заедно, Шейн, накарай я отново да се усмихне, така както правеше, когато бяхме деца“. Забележките на сестра му го бяха разтревожили, той бе настоял за повече информация относно душевното и физическото състояние на Пола. Мери не бе в състояние да му даде някакви пояснения и преди да се сбогуват, той предано й бе обещал, че ще се свърже с Пола.

Но сега отново се колебаеше. Макар че копнееше да я види, той знаеше, че ако се поддаде на изкушението, само ще си причини болка. Тя беше съпруга на друг мъж. Беше я загубил завинаги. Часовете, прекарани с нея, щяха да отворят старите рани, рани, които не бяха зараснали, но поне бяха хванали коричка и му причиняваха по-малко болка. „Срещата ще бъде обезпокоителна“, помисли си той, размишлявайки върху живота, който си бе изградил в Ню Йорк през последните осем месеца. Животът му не беше вълнуващ, а по-скоро скучен и безинтересен, без големи възходи, но и без омаломощаващи падения. Не беше нито щастлив, нито тъжен, сякаш потънал в забвение, но поне се наслаждаваше на спокойствие и тишина. Около него вече нямаше жени. Двата набега в тази насока се бяха провалили безславно, карайки го да се чувства безсилен, обезнадежден. И той за пореден път бе решил, че безбрачието бе за предпочитане в сравнение със злощастните сцени в спалнята, които поставяха и двете страни в неудобно положение, тревожеха го и го караха да се чувства унизен от собствената си неспособност. И така, той съвестно избягваше всякакви връзки с жени и през по-голямата част от времето си работеше. Почти винаги оставаше в новите канцеларии на „О’Нийл Хотелс Интернешънъл“ до осем или девет часа, а след това се прибираше вкъщи само за да прекара поредната нерадостна вечер пред телевизора. От време на време си уреждаше среща или с Рос Нелсън, или с някой от другите двама мъже, с които се бе сприятелил. Понякога извеждаше Скай Смит на кино, театър или вечеря. Но като цяло водеше уединен начин на живот и музиката и книгите бяха единствените му другари. Не беше щастлив, но нямаше болка, която да преодолява. Вътрешно той бе мъртъв.

Докато всичко това минаваше през главата му, Шейн неочаквано промени своите намерения. Наистина трябваше да види Пола, дори и само за да спази добрия тон. Ако някой друг от приятелите от детството му посетеше града, той щеше автоматично да го покани на вечеря. Да не се види с Пола би изглеждало странно, дори двусмислено, на Ема и на дядо му, който несъмнено щеше да го разпита за нея, когато дойдеше в Ню Йорк следващия месец. Освен това Мери бе казала, че Пола не изглежда добре. Да, наистина щеше да е по-добре да я изведе на вечеря, просто за да се убеди, че всичко при нея е наред. „Но ти не носиш никаква отговорност за нея“, предупреди се той наум, мислейки за Джим Феърли. Нейният съпруг. Внезапно го обзе дива ревност и той трябваше да се напрегне, за да преодолее това чувство, докато пресичаше 59-а улица, продължавайки да се движи по Парк авеню към улиците с номер шестдесет.

След няколко минути щеше да пристигне на техния нов обект. Строителното дружество почти бе приключило с ремонта на старомодния интериор и само след миг бригадите, техните ръководители, архитектите и проектантите щяха да го заобиколят от всички страни. Ще трябва да обърне внимание на всички. „Трябва да взема решение относно Пола. Сега. Стига съм протакал. О, по дяволите Джим Феърли. Тя е най-старата ми и най-близка приятелка. Израснах с нея. Разбира се, че ще я видя. Не, не можеш да я видиш. Ще бъде твърде болезнено“ — промени отново решението си Шейн.

Съзнанието за собствената му уязвимост парализираше способността му да действа. Дори и само да съзре единствената жена, която обичаше, би означавало да се изложи на болка и страдание, от които никога нямаше да може да се съвземе.

 

 

Скай Смит разтревожено изгледа Рос Нелсън и проговори с разтреперан глас:

— Но ти вече от няколко седмици си окончателно разведен. Не разбирам. Винаги съм мислела, че ще се оженим.

— Страхувам се, че си се самозалъгвала, Скай — каза Рос, опитвайки се да говори спокойно, да бъде ако не друго, то поне учтив.

— А Дженифър?

— Какво Дженифър?

— Та тя е твое дете, Рос.

За момент той остана безмълвен. Само преди десет минути, след като се бе прибрал от Уолстрийт вкъщи, той бе побеснял, откривайки Скай Смит — своята бивша любовница, седнала в хола му, сдържана и хладнокръвна, очевидно твърдо решена отново да отстоява исканията си. Тя и постоянният натиск, който му оказваше, го ожесточаваха. В мига, в който тя си тръгнеше, Рос щеше да уволни иконома за това, че бе имал глупостта да я пусне в апартамента му.

Скай кършеше ръце, лицето й бе пребледняло, а в очите й се четеше безмълвна молба.

Рос Нелсън я гледаше втренчено, а тревогата, която забеляза, че тя изпитва, го накара да бъде още по-непреклонен. Терзанието й не породи у него никакво съчувствие или съжаление. То само допълнително го раздразни.

— Ти казваш, че е мое дете. Но дали наистина е така? — попита той жестоко. — Никога не съм бил абсолютно сигурен относно това кой е баща й.

Скай ахна и политна назад.

— Как можеш да кажеш такова нещо. Знаеш, че ти си й баща. Тя ти е одрала кожата, Рос, а не забравяй и кръвните проби. А освен това ти буквално ме държеше под ключ през последните четири години. Та аз не съм погледнала друг мъж.

По устните му се плъзна иронична усмивка.

— Но напоследък се заглеждаш по един, и то с много влюбен поглед, нали, Скай? Шейн О’Нийл, за да бъдем по-точни. И тъй като спиш с него, бих ти препоръчал да използваш похвалните си сексуални умения и да го впримчиш. По-добре ще е него да завлечеш пред олтара, и то по възможно най-бързия начин.

— Не спя с него — запротестира яростно тя, отърсила се от безразличието си, а очите й внезапно блеснаха гневно, разкривайки неочакваното оживление, което я бе обзело.

— Да не би да очакваш, че ще повярвам това? — възкликна той, като се изсмя цинично. — Знам всичко, което може да се знае за теб, Скай. А и нещо повече. — Погледът му грубо се плъзна по нея, а крайчецът на устните му се изкриви в презрителна усмивка. — Не можеш да се удържиш в присъствието на снажни, плещести, красиви жребци — те винаги са били твоята ужасна слабост, скъпа. Това и двамата го знаем твърде добре. Ще постъпиш разумно, ако се омъжиш за някой от тях, докато все още разполагаш с великолепната си външност на блондинка и с необикновеното си спортно, сексуално дарование. Шейн е определено най-вероятната възможност. Той си го получава в леглото, така че защо да не го накараш да узакони нещата, докато любовната ви история е все още в първичната фаза на еуфория. Той е твой тип — по този въпрос няма две мнения. Освен това е богат, а е и със сигурност свободен.

— Рос, казвам ти истината, не съм в любовни отношения с Шейн О’Нийл! — настоя тя.

Рос й се изсмя в лицето, пресегна се към сребърната си табакера, поставена на старинната китайска масичка за кафе, и бавно запали цигарата, която държеше между пръстите си.

Скай впери очи в него. Тя се зачуди защо въобще се бе забъркала с него така глупаво преди години. Запита се защо я бе постигнало нещастието да обича този мъж по начина, по който го обичаше. Проблемът беше, че той знаеше много добре какво изпитва тя, затова напоследък бе започнал да охладнява. Рос искаше от живота само нещата, които не можеше да притежава, и вниманието му бе насочено предимно към жени, които не проявяваха никакъв интерес към него. „Той е извратен — помисли си Скай, — но, господи, колко го обичам.“ Знаеше, че трябва да го накара да й повярва за Шейн О’Нийл, заради детето и заради самата нея. Внезапно осъзна, че единственият начин да го убеди бе да говори откровено. Тя тихо каза:

— Е, добре, признавам. Спах с Шейн. Веднъж. Стана тогава, когато разбрах, че си взел Денис Хъдсън със себе си в Южна Америка, когато открих, че си в любовни отношения с нея. Предполагам, че не съм искала да ти остана длъжна. Но нищо не се получи. Въобще не се любихме. А оттогава не сме се сближавали, поне не по този начин, Рос. Ние сме просто приятели, това е всичко. Дружки.

— Дружки — изпелтечи Рос, поклащайки глава. — Хайде, Скай, в края на краищата говориш с мен, нали? За пет години съм узнал достатъчно добре как можеш да подействаш на един мъж, особено в началото, когато още не е спал с теб. — Той се изсмя подигравателно. — Не се получило, а? — промърмори Рос, а на лицето му бе изписано пълно недоверие.

Скай преглътна, осъзнавайки, че трябва да продължи да говори, да даде пълно обяснение, ако искаше да постигне някакъв напредък, отново да спечели благоразположението му, да го задържи.

— Да, точно така, честна дума, Рос. Шейн и аз сме просто добри приятели. — Тя отново преглътна. — Той не можа, ами, онази нощ, когато легнахме… той не бе в състояние да… нали знаеш… да направи каквото и да било.

Рос се плесна по коляното, разтърсен от дрезгав смях.

— Нима очакваш да повярвам, че на Шейн не му е станал с теб? О, не, Скай. Това никога няма да го приема.

— Но това е истината — прошепна тя, спомняйки си толкова ясно за онази злощастна нощ, за ужасното смущение на Шейн и нейното собствено объркване. — Кълна се в Бога. — Тя се наведе през масата и довърши с далеч по-решителен глас: — Кълна се в Дженифър, в моето дете — в нашето дете.

Смехът му секна и очите му се присвиха, той я погледна замислено. Моментално долови, че тя не го лъже, след като бе намесила и детето. Каза:

— Значи… Шейн си има малък проблем, така ли?

Тя кимна.

— Поне с мен. — Поколеба се. — Имам чувството, че е влюбен в някого.

— Чудя се в кого ли, коя ли е тази жена. Знаеш ли?

— Глупаво е да ме питаш. Откъде бих могла да знам. Той не е споделил нищо с мен. Не разбираш ли, Рос, ето защо той не може да ми бъде съпруг.

— Аз също не мога.

— Защо? — запита тя кратко.

— Нямам желание да се женя отново — каза той почти безгрижно, — не с моето минало. Писна ми от ненаситни жени и съдилища за развод. Освен това плащам достатъчно издръжки и в момента. Стотици хиляди долари годишно. Но ако все пак някога се побъркам достатъчно, за да извърша този самоубийствен скок, уверявам те — булката ще бъде наистина богата.

— Я стига. Парите не те интересуват, Рос — присмя му се тя. — И на сто години да станеш, пак не би могъл да изхарчиш милионите си.

Той не отговори нито дума.

Скай омекна, изражението й стана нежно и тя бавно каза:

— Преживели, сме толкова много заедно. Имаме дете и аз много те обичам.

— Ти, изглежда, не разбираш — аз не те обичам.

Тя трепна, но прикри оскърблението си. Той бе склонен да проявява жестокост и настроенията му бяха мимолетни. Само след пет минути би могъл да настъпи пълен обрат и той би я завлякъл в леглото. Това се бе случвало толкова често преди. Озари я идея, тя се изправи и се премести до него на другия диван, слагайки ръка на коляното му. Приближи се към него и прошепна:

— Нямаш това предвид, Рос, скъпи, знаеш, че не е вярно. Обичаш ме. Между нас винаги е съществувала някаква магическа връзка. Винаги.

Тя се усмихна на невъзмутимото му изражение, а очите й се спряха на него изкусително.

— Хайде да си легнем. Аз ще ти докажа колко силни са връзките между нас.

Той вдигна ръката й от коляното си и я положи в скута й.

— Не знаех, че си мазохист, че ще търсиш повторение на злополуката с Шейн О’Нийл. Сигурно е много унизително за жена като теб да осъзнае, че сексуалната й вещина е загубила своята сила.

Тя се отдръпна от него, а очите й се наляха със сълзи.

В желанието си да се отърве от нея той прибягна до най-жестокото си оръжие. Заяви й възможно най-тихо и все пак твърдо:

— Знаеш ли, Скай, ти вече не ме възбуждаш.

Изправи се, отиде слепешката до прозореца, като изтриваше сълзите от бузите си и се опитваше да се овладее, а раменете й конвулсивно се надигаха. Знаеше, че го е загубила. Животът й беше съсипан.

Рос също се изправи и отиде до старинното писалище от периода на Регентството. Отвори чекмеджето, извади чековата си книжка, взе писалката и написа нещо. Докато откъсваше чека, тя се обърна, втренчи се в него, а мъката, изписана на напрегнатото й лице, бе заместена от смайване.

— Какво правиш? — попита тя разтреперана.

— Това е за теб, за детето — каза той, надигна се от стола и приближи към нея. — Ще говоря със счетоводителите си и ще уредя да получаваш същата сума всеки месец. Това е повече от достатъчно. — Спря се пред нея и й подаде чека.

Скай буйно поклати глава.

— Не го искам, Рос. Аз мога да издържам нашето дете. Не ме интересуват твоите пари и никога не са ме интересували. Искам само теб. Като съпруг, като баща на Дженифър.

— Цената е твърде висока за мен. — Той се опита да натика чека в ръцете й, но тя отказа да го вземе, свила юмруци, докато се отдръпваше от него.

Той отново повдигна рамене и се върна до диваните край камината. Отвори чантата й, пусна чека вътре, занесе й я и я сложи в ръцете й.

— Време е да си вървиш, Скай. Очаквам гости. Между нас всичко е свършено. Няма какво повече да си кажем.

Вдигайки глава, тя събра малкото, което бе останало от разбитата й гордост, и каза учудващо равнодушно и спокойно:

— О, има какво още да си кажем, Рос, и то е… — Тя замлъкна и се вгледа дълбоко в очите му. — Нищо между нас не е свършено и никога няма да свърши, независимо дали ще се видим отново, или не. Един ден ти ще се нуждаеш от мен. Не зная защо, каква ще бъде причината, но ти ще се нуждаеш от мен. — Тя отвори чантата си, извади чека и го скъса на две, без дори да го погледне. Пусна късчетата на земята. Завъртя се и си тръгна, без да погледне назад, с твърда, отмерена стъпка.

Рос вдигна скъсания чек и го прибра в джоба си, а лицето му остана непроницаемо. Утре щеше да напише друг и да й го изпрати. Тръгна полекичка към прозореца, вдигна пердето и погледна надолу, към Парк авеню. Само след няколко минути тя щеше да напусне сградата и да пресече улицата, както винаги правеше, насочвайки се към Лексингтън. Въздъхна. Жалко за детето. Чертите на лицето му сякаш омекнаха. Нямаше начин да получи тригодишната си дъщеря, без да вземе и майката заедно с нея, а от майката нито имаше нужда, нито я искаше. Причиняваше му прекалено много неприятности в много отношения. За момент изпита угризения на съвестта за начина, по който бе лавирал с Шейн, опитвайки се да тласне Скай в обятията му. „Смешно съвпадение — помисли си той, — Скай и Шейн са се срещнали в Йоркшир, а една седмица по-късно той ми се обади, представяйки се от името на Ема Харт.“ В мига, в който бе видял Шейн, той се бе сетил за Скай, осъзнавайки, че може би е намерил разрешение на всичките си проблеми с нея. Бе подвел Скай, улеснявайки любовното приключение, ако то въобще можеше да бъде наречено така. „Е, хората казват, че всичко е позволено в любовта и войната.“ Неочакваното разкритие на Скай за импотентността на Шейн обаче го бе учудило. Бе го потресло. Не друг, а Шейн О’Нийл! „Горкият той“, промълви Рос учуден.

Коя е жената, която така се бе вкопчила в О’Нийл, че той не можеше да преспи с никоя друга.

Рос допря лице до прозореца, видя как Скай забързано пресече улицата, поспирайки се на площадката в очакване на зелената светлина. Носеше палтото от норки, което той й беше подарил. Предполагаше, че някога я бе обичал. Сега тя го отегчаваше. Пусна пердето и моментално забрави за нея, насочил мисълта си към настоящите си планове.

Рос Нелсън отиде до камината и постоя облегнат на полицата няколко минути, взирайки се в празното пространство, унесен в мечти за Пола Феърли. Познаваше я от години, но в миналото почти не й бе обръщал внимание. Но тази сутрин в нейната канцелария тя го бе заинтригувала. Трябваше да я притежава. Щеше да я притежава. Никой, нищо нямаше да го спре. „Това е то — потиснатата сексуалност, готова да експлодира“, реши той. Беше я забелязал мигновено. Личеше от движенията на тялото й, от глада, който бе доловил в теменужените й изкусителни очи с дълги мигли. Той щеше да драсне клечката, да я взриви, а след това щеше да се отпусне и да позволи на пламъците на нейната сексуалност да погълнат и двамата. Осъзна, че дори само мисълта за нея го възбуждаше прекомерно, по начин, по който не се бе възбуждал отдавна, вследствие на преситеността, която изпитваше. Гореше от желание да погали стройното й тяло, гъвкаво и грациозно като на младо момиче, великолепните й гърди. Той притвори очи и затаи дъх, припомняйки си колко стегнати и добре оформени изглеждаха под бялата копринена риза, с която беше облечена. Жадуваше я сега, точно в този миг. Образът й така се бе врязал в съзнанието му, че той бързо отвори очи, седна на дивана, съзнавайки, че трябва да прогони от въображението си представата как двамата се любят. Щеше да се чувства потиснат през цялата вечер, ако не го стореше незабавно.

Но Рос Нелсън откри, че му е трудно да я забрави — така силно му действаше нейният сексапил. От друга страна, тя беше и богата. Замисли се за състоянието й, състоянието на Ема, което тя щеше да наследи някой ден. За негово най-голямо учудване мисълта за евентуален брак изведнъж му се понрави. Но тя май че беше омъжена? Скоро щеше да се отърве от Феърли. Само веднъж да легне с него и той щеше изцяло да я притежава. Винаги ставаше така, особено с онези, които се втурваха в обятията му, без да имат някакъв опит, затаили дъх в очакване. Усети старата, добре позната болка в слабините си. За да отвлече мисълта си от секса, той се съсредоточи върху огромното състояние на Пола Феърли. Болката се засили, Рос кръстоса крака. Чувстваше се неприятно възбуден. Присмя се на самия себе си. Какво щастие, че не се бе отдал на еротичните си мисли по отношение на Пола малко по-рано. Щеше да бъде принуден да легне със Скай — за последен път.

Погледна към телефона на писалището, чудейки се защо още не бе иззвънял. Очакваше Пола да му звънне още от момента, в който се бе прибрал вкъщи.