Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (30)

Тридесета глава

Денят беше ветровит.

Въздушният поток издигаше листата и ги завърташе около краката на Пола, която се спускаше надолу по пътеката, пресичайки поляната и упътвайки се към ръчната количка, която беше оставила там предния ден. Слънцето надникна иззад хоризонталните оловносиви облаци, придали на навъсеното небе пепеляв цвят, и лъчите му се прокраднаха между есенната шума. Дърветата, неочаквано озарени от сиянието, проблеснаха, листата прошумоляха и за момент горската премяна придоби златисточервеникав оттенък.

Пола спря внезапно и повдигна глава, обгърна с поглед градината. „Колко е красива дори през ноември“, помисли си тя. Погледът й обхвана моравата, която също изглеждаше сякаш покрита с плат, изтъкан със златни нишки, подобно на старинен гоблен, избродиран с жълтеникавокафяви и червеникави конци.

Тя се наведе напред, взе греблото и започна да събира листата към себе си, оформи голяма купчина. Работеше упорито, радвайки се, че не е в къщата, макар и само за кратко. Съзнанието й бе сковано от грижите и умората й. Тя се надяваше, че един час, прекаран в градината, ще й влее жизнени сили, ще й помогне да се отърси от чувството на отчаяние, което бавно прерастваше в потиснатост — усещане, което досега й бе непознато. Спря само след няколко минути, облегна греблото на ръчната количка и свали ръкавиците, с които работеше в градината. Затегна шала около врата си, дръпна вълнената шапка над ушите си и вдигна яката на старото си палто от груб вълнен плат, потръпвайки от студения вятър. Въздухът щипеше, изглежда, щеше да вали сняг. Тя отново нахлузи ръкавиците, хвана греблото, а след това спря, за да прехвърли с лопатата листата в ръчната количка. Беше минал около половия час, когато чу скърцането на нечии стъпки по пътеката. Тя продължи да загребва, знаеше, че е Джим.

— Добро утро, скъпа — подвикна той, опитвайки се да изглежда весел. — Излязла си рано-рано.

Тъй като не искаше да го погледне, преди лицето й да придобие непроницаемо изражение, проговори, без да се обръща:

— Помислих си, че трябва да почистя част от листата, преди да се върна в Лондон. Всъщност чистият въздух и физическите усилия ми се отразяват добре.

Стъпките му най-накрая затихнаха.

— Да, така е, но не е нужно да се претрепваш. Фред може да свърши това утре. За това му се плаща.

— Работата е твърде много само за един градинар. — Пола се изправи, обърна се, опря греблото на земята и като се облегна на него, най-сетне го погледна в очите.

Усмивката му бе свенлива, изглеждаше смутен.

— Сърдита си ми.

— Не, Джим, не съм.

— А трябва. Вчера ужасно се напих.

— Това не се случва често — каза тя и след това се запита защо му търси извинение, позволявайки му да се измъкне. През последните няколко седмици се бе напивал няколко пъти, но състоянието, в което се намираше миналата вечер, както и поведението му на организираната от самия него вечеря бяха непростими.

На лицето му се изписа облекчение и той пристъпи по-близо, взирайки се плахо в нея. Постави ръцете си върху нейните, върху греблото.

— Хайде, нека наистина да се сдобрим — каза той с неуверен глас. — В края на краищата какво толкова, че съм си пийнал малко повече, отколкото трябва в приятелска компания.

Тъй като тя продължаваше да мълчи, той се наведе и я целуна по бузата.

— Извинявам се. Това няма да се повтори.

— Всичко е наред наистина. — Тя замлъкна и се насили да се усмихне. — И без това вечерта беше отвратителна. Всички се държаха странно и не се учудвам, че Уинстън и Емили си тръгнаха толкова рано.

— Те двамата си имат по-важна работа. — Той нервно се изсмя. — Надявам се, че не съм обидил Уинстън или когото и да било друг. — Изглеждаше загрижен, дори разкаян.

— Когато се напиеш, ставаш много сърдечен.

— Ако това ще те утеши, трябва да си призная, че тази сутрин си плащам скъпо за вчерашната вакханалия. Чувствам се отвратително. — Той се загърна в палтото си и скри ръце в джобовете си, като потръпна. Тук е ужасно студено. Не знам как издържаш.

Тя не каза нищо, изучавайки лицето му. Беше блед, изпит. Вятърът разроши косата му и когато слънцето я освети, наяве проблеснаха сребърните нишки. Той я отмахна с ръка, примижавайки от ослепителната светлина.

— Е, скъпа, аз ще се понасям. Дойдох просто да ти кажа колко съжалявам за миналата вечер, да те гушна и да те целуна. Пожелавам ти приятно пътуване.

Пола се намръщи и запита учудено:

— Къде отиваш?

— Идън.

— Няма да летиш при този ужасен вятър, и то когато си махмурлия, нали?

— Махмурлукът ще ми мине веднага щом се издигна там горе — каза той, вдигайки поглед към небето, — в ясното, синьо там. — Той отново сведе очи към нея, полуусмихнат. — Много мило е от твоя страна, че се тревожиш за мен. Наистина утешително, но, моля те, недей. Аз ще се оправя. Преди малко се свързах с летището и ми казаха, че прогнозата за времето е добра. Вятърът ще утихне след около час.

— Джим, моля ти се, не отивай в Идън. Поне не сега, преди още да съм заминала за Лондон. Нека да се приберем и да изпием по едно кафе. Ще остана в Ню Йорк две-три седмици и не искам да замина, когато нещата между нас стоят така. Трябва да поговоря с теб.

— Сигурно аз схващам бавно — отбеляза той безгрижно, но очите му се присвиха и издадоха, че е нащрек. — Не те разбирам. За какво искаш да говорим?

— За нас, Джим. За нашия брак, за нашите проблеми. За това ужасно напрежение между нас.

— Напрежение? — Той я погледна с недоумяващ поглед. — Аз не усещам такова нещо… и двамата сме изморени… това е всичко… а дори и да имаме проблеми, те са незначителни, всъщност съвсем естествени. И двамата работим усилено и сме подложени на голямо напрежение, а не забравяй и тази ужасна каша в Ирландия, която ни тормози. Така че… не е ненормално, че понякога има напрежение. Но това ще отмине. По принцип напрежението винаги спада. Знам…

— Защо винаги постъпваш така? — извика тя, а в погледа й проблесна ярост. — Приличаш на щраус — винаги заравяш главата си в пясъка. Ние имаме проблеми, Джим, и аз не мога да продължавам по този начин.

— Ей, по-кротко, не се ядосвай толкова — каза той и се усмихна едвам. Търсеше начин да я омиротвори. Изморяваха го постоянните й опити да обсъди и анализира техния брак, да засяга теми, за които бе по-добре да се мълчи. Чудеше се как да предотврати този импровизиран разговор. Искаше му се да избяга веднага, да отлети, да забрави за всичко, там горе. Само тогава, когато се издигаше все по-високо и по-високо над облаците, той се чувстваше свободен, й мир със себе си и в състояние да се отърси от земните си грижи, от вътрешната си борба. Да, това бяха най-хубавите моменти от неговия живот… и когато беше с децата си… и когато се любеше с нея.

Наведе се напред и хвана Пола за ръката.

— О, хайде, скъпа, нека да не се караме така точно преди да заминеш. Всичко е наред. Аз те обичам. Ти ме обичаш и само това е от значение. Това, че няма да сме заедно известно време, ще ти се отрази добре. Ще се върнеш освежена и ние ще изгладим различията си. — Той се усмихна и за момент заприлича на малко момче. — Навярно те ще са се разрешили от само себе си още преди да се върнеш.

— Не мисля така, освен ако не започнеш да споделяш с мен, да обсъждаме трудностите си по един интелигентен начин, като зрели хора. Това е един от проблемите — може би най-тежкият, твоята постоянна неохота да вземеш участие в една размяна на мисли.

— Ако имаме проблеми, както настоятелно твърдиш ти, Пола, това се дължи на твоята склонност да реагираш твърде остро във всяка една ситуация, да преувеличаваш малките, незначителни недоразумения, превръщайки ги в големи проблеми. И още нещо — явно си прекалено чувствителна.

Тя смаяно го погледна.

— О, Джим, не се опитвай да прехвърляш вината върху мен. Защо не искаш да признаеш, че ти е трудно да общуваш.

— Защото не ми е трудно. Това си си го въобразила ти. Така или иначе, любенето е най-добрият начин, по който хората могат да общуват, а ние нямаме проблеми в тази сфера. Никакви.

— Мисля, че имаме. — Тя прошепна последните думи така тихо, че той едва я чу.

Сега вече Джим изглеждаше смаян.

— Как можеш да кажеш такова нещо. Ние си пасваме идеално в сексуално отношение. Знаеш, че ти харесва точно толкова, колкото и на мен.

Пола трепна, осъзнавайки за пореден път, че той си нямаше и понятие от това какво представлява тя като личност, както и от това какво се опитваше да му каже.

— Аз имам естествени желания, Джим. В края на краищата аз съм млада жена и те обичам. Но понякога ти… — Тя прекъсна изречението си, като търсеше подходящите думи, съзнавайки, че засяга една опасна и деликатна тема.

— Аз какво? — настоя той, приковал върху нея светлия поглед на откровените си очи, напълно заинтригуван.

— Ти си прекалено… ентусиазиран. Мисля, че това е най-доброто определение. Често, когато се връщам от работа, съм изтощена и не ми е до креватни маратони. — Тя се поколеба, гледайки го право в очите и задавайки си въпроса дали бе постъпила разумно, като бе започнала да говори по един така деликатен въпрос. В момента й се искаше въобще да не му бе отговаряла.

Той бавно каза:

— В продължение на месеци ти говоря, че работиш твърде много. Трябва да намалиш темпото. Не е необходимо да работиш като в каторга. Господи, та ти ще станеш една от най-богатите жени в света някой ден.

Въпреки че последното му изречение я раздразни, тя заяви възможно най-спокойно:

— Работя, защото това ми доставя удоволствие и защото имам чувство за отговорност не само към баба и нейния завет, но и към хората, които работят за нас.

— Независимо от това, ако не работеше толкова много, нямаше да бъдеш изморена през цялото време. — Той премигна, закривайки с ръка очите си от слънцето. През ума му пробягна друга мисъл. Неочаквано ставайки настоятелен, той запита:

— Да не би да искаш да ми кажеш, че не ти доставям удовлетворение в леглото?

Тя поклати глава.

— Не. — Поколеба се за миг й противно на убеждението си добави: — Нуждите ми са малко по-различни от твоите, Джим. Жените не са устроени по същия начин, както мъжете. Жените… ние… аз трябва да бъда привлечена… ами към последното действие, и то постепенно. Виж… — Тя не довърши мисълта си, забелязвайки промяната в изражението му. Изглеждаше така, сякаш го е споходило прозрение.

Всъщност Джим не бе сигурен дали това го бе раздразнило, или го бе развеселило. „Значи така — помисли си той. — Секс. Изворът на всяко зло. Или поне така казваха хората.“ Той я стрелна с блуждаещ поглед.

— Пола, скъпа, съжалявам, особено ако съм се проявил като егоист, мислейки само за себе си. Не знаех наистина. Всъщност вината е донякъде твоя — начинът, по който ми въздействаш. Навярно съм склонен да се отдавам предимно на собствените си желания и инстинкти. За в бъдеще ще се променя, обещавам ти. — Той се изсмя. — Трябва да си призная, че никога не съм отдавал особено значение на встъпителните действия в леглото. Винаги съм ги считал за немъжествени. Но ще се опитам да те подпомогна, да не бъда чак толкова нетърпелив, да изчакам, докато ти… — Той се покашля. — Мисля, че докато „ти си готова“ е подходящият израз.

Пола усети как се изчервява. В гласа му бе доловила леко саркастичен оттенък, снизхождение и това я покруси. „Да ме подпомогне! — помисли си тя. — Изкарва ме инвалид. А това, от което всъщност се нуждая, е да прояви поне малко разбиране в която и да било област от нашия брак.“ За нещастие той бе упорствал да говорят за сексуалния им живот, бе протакал и тя съжали, че се е хванала на въдицата. А имаше и нещо друго. Защо провеждаха този жизненоважен и сериозен разговор навън? За бога, та те се намираха в центъра на градината! „Защото вътре той ще се чувства обвързан, отговори си Пола. — Той не иска да разговаря. Всъщност той иска отново да се измъкне, да полети нанякъде или да се отдаде на някое от другите си любими занимания. Той не ме взема на сериозно.“ Пола потрепери, усети, че е премръзнала, след като облаците бяха закрили слънцето и предвещаваха дъжд.

— Студено ти е — забеляза той и бързо я хвана подръка. — Може би все пак ще е по-добре, ако влезем вътре. — Усмивката му беше двусмислена. — Имам чудесна идея, скъпа. Защо да не скочим в леглото още сега? Ще ти докажа, че мога да бъда най-отзивчивият любовник в целия свят…

— Джим, как можеш да кажеш такова нещо! — възкликна тя, отблъсна ръката му и се дръпна настрани побесняла. — Мислиш, че сексът изглажда всичките ни различия!

— Та ти току-що намекна, че имаме сексуални проблеми. Искам да ти докажа, че това не е вярно.

— Не съм намеквала нищо подобно. Казах, че не съм в състояние да се любя до безкрай. — Малко й оставаше да добави „без да влагам разум“, но се овладя навреме.

Той каза:

— Хайде. — И я повлече със себе си, нагоре по пътеката.

Пола не се възпротиви, позволявайки му да я въведе в къщата. В хола той се спря и се обърна тихо към нея:

— Ще донеса две кафета.

— Благодаря, замръзвам. — Свали палтото си и добави: — Аз ще съм в кабинета. — Осъзнаваше, че тонът й не бе подходящ, но не можеше вече да се владее. Беше вбесена. Джим не каза нищо и се запъти към кухнята, а тя отвори вратата, водеща към кабинета — неговата лична територия. В камината весело проблясваха пламъци, разпръсквайки силна топлина в малката стаичка, която бе едно от малкото уютни местенца в Лонг Медоу.

Настани се пред камината в креслото със странични облегалки за главата и се опита да се отпусне. Но след няколко минути, когато Джим се завърна с кафето, тя веднага долови студенината и отчуждението, изписани върху лицето му, и сърцето й се сви.

— Е, добре — каза той делово, като й подаде, чашата и седна на другия стол. — Нека да разговаряме.

Въпреки че тонът му никак не я поощри, тя все пак заяви:

— Джим, аз те обичам и искам бракът ни да е щастлив, но честно казано, не мисля, че това е така — поне не в момента.

— Какво не е наред? — запита той.

Тя забеляза слисаното му изражение и се почуди дали Джим бе наистина объркан, или само се преструваше.

— Липсата на общуване, която вече споменах — поде Пола. — Всеки път, когато се опитвам да започна да разговарям за нещо, което ме притеснява, ти ме отблъскваш, без да ти мигне окото, затваряш се в себе си, държиш се така, сякаш мислите и чувствата ми са без значение. — Тя жално го погледна. — А аз знам, че ме обичаш. От друга страна обаче, се чувствам изключена. Сякаш си построил стена около себе си. Изглежда, вече не мога да ти влияя. А когато се сдърпаме за нещо, ти смяташ, че единственото разрешение е да се любим. Мислиш, че след това трудностите, пред които сме били изправени, вече не съществуват. Но това не е така, те продължават да се изпречват пред нас.

Той въздъхна.

— Съжалявам. За нещастие аз не съм отгледан в голямо семейство като теб. Бях самотен като малко момче и край мен беше само дядо — един вече възрастен човек. Може би наистина ми е трудно да формулирам мислите си пред теб, но мисля, че поне те изслушвах с внимание. А що се отнася до секса, това е единственият начин, който знам да се сдобрявам с теб. Мислех, че ти доставя такова удоволствие, каквото и на мен, но щом съм те насилвал…

— Не, Джим! Спри дотук! — възкликна тя. — Получава се недоразумение. Разбира се, че искам да имам нормални сексуални взаимоотношения с теб — ти си мой съпруг и аз те желая, но не мога да понеса това, че използваш секса, за да ме манипулираш. Това е нечестно — ти ме използваш.

Джим затаи дъх от учудване.

— Ето, виждаш ли, пак започваш. Преувеличаваш, въобразяваш си. Аз никога не те манипулирам.

Пола преглътна. Реши да подходи по друг начин, за да го принуди да бъде честен, ако въобще можеше да го направи.

— Сигурно изглежда така, сякаш те критикувам, но аз не правя нищо подобно. Просто спирам вниманието ти на някои неща, които ме безпокоят донякъде. Разбери, знам, че понякога те дразня. Така че… да бъдем безпристрастни. Твой ред е, запознай ме с твоята гледна точка. Покажи чувствата си. И нека да разменим мисли по един интелигентен начин, като двама зрели възрастни хора.

Джим избухна в смях:

— Пола, тази сутрин си толкова екзалтирана и разгорещена. Честно казано, мисля, че постъпваш глупаво, създавайки проблем, където той не съществува. А що се отнася до моите възгледи по отношение на теб, скъпа, мога да кажа единствено, че си чудесна и че те обичам. Ако действително имам някои оплаквания или критики, то те са второстепенни и са без значение.

— Но за мен са от значение. Кажи ми какви са, Джим. Моля те!

Джим поде бавно, с явна неохота:

— Мисля, че си прекалено взискателна към себе си, що се отнася до работата ти. Работното ти време е убийствено, а това не е необходимо. Това, че баба ти цял живот е бъхтила, не означава, че и ти трябва да бъдеш същата. Струва ми се също така, че се захващаш с твърде много излишни проекти.

Без да обръща внимание на забележката му по адрес на Ема, тя каза:

— Да не би да имаш предвид новите отдели в „Харт“ и модното изложение?

— Да. В края на краищата магазините „Харт“ процъфтяват и така е било открай време. Не е необходимо да…

— Джим — прекъсна го тя нетърпеливо, — тайната на успеха в търговията на дребно е постоянната промяна и разрастване. Ние се нуждаем от постоянно обновление, трябва да задоволяваме покупателните изисквания на обществеността, да предвиждаме новите тенденции, да бъдем достатъчно далновидни, за да можем да преценим кога и как да се разрастваме в бъдеще. Никой бизнес не може да успее, ако не се развива, особено верига от универсални магазини.

— Щом ти смяташ така, скъпа. Ти знаеш най-добре. — Дълбоко в себе си той бе убеден, че тя греши, че се съсипва, работейки толкова много, но не беше нито достатъчно заинтригуван, нито пък имаше енергията и желанието да се впуска в дълъг разговор относно нейната работа. Би било безсмислено — тя и без това винаги вършеше онова, което намираше за желателно. Вместо това той изпитваше нуждата да прекрати по-нататъшните пререкания и анализи на тяхната връзка. Вече скучаеше до смърт и желаеше повече отвсякога да си тръгне. Той скришом погледна към стенния часовник.

Пола забеляза и бързо рече:

— Това е толкова важно, Джим. Поставихме едно добро начало. Мисля, че трябва да продължим…

— А аз мисля, че ти трябва да си починеш, Пола, да се научиш да обуздаваш този вътрешен импулс, да превръщаш незначителни проблеми в изумителни драми. Ако наистина държиш да знаеш моето мнение, този разговор е глупав. Нямам представа защо ти, сметна, че той е необходим, особено днес, когато ти заминаваш за почти цял месец. Ние сме много щастливи заедно, но ти настояваш да си навлечем неприятности, като твърдиш, че не сме.

— О, Джим, аз просто искам да спася…

— Шшт, тихо, скъпа, тихо — каза той нежно, усмихна се обаятелно и взе ръката й в своята. — Винаги, когато сравня нашия брак с тези на нашите приятели и познати, се убеждавам, че е най-добрият. Ние сме късметлии, Пола, и аз всеки ден се поздравявам за това, че толкова си подхождаме.

Обезсърчението я притисна в железните си прегръдки. Забелязала непреклонното му изражение, тя призна пред себе си, че е безсмислено да продължава. Все едно говореше на стената.

Джим каза:

— Лицето ти неочаквано придоби замислен израз. Знаеш ли, мислиш прекалено много и прекалено често. — Той безгрижно се засмя на собствената си забележка, придавайки на думите си шеговит оттенък. — Да се анализира всяко малко нещо по начина, по който ти си склонна да го правиш, не е признак на особена интелигентност. Открих това още преди години. Винаги, когато поставиш нещо под микроскоп и се опиташ да откриеш дефекти, неизбежно е да не ги забележиш. В нашата връзка няма нищо нередно, Пола. Не се впечатлявай толкова, скъпа. — Той се наведе, целуна я по бузата и решително се изправи. — Сега, след като си поговорихме, аз ще тръгвам, ако не възразяваш. — Той стисна рамото й. — Карай внимателно и ми се обади довечера, преди да си легнеш. — Намигна й и добави: — Тогава ми липсваш най-много.

Пола седеше втрещена, гледайки го втренчено, загубила дар слово. Най-накрая успя да кимне. Когато Джим се обърна, тя го проследи с очи. Чувство на празнота бавно обзе сърцето й, докато го гледаше как пресича стаята. Вратата на кабинета се затвори след него. Тя долови ехото от неговите стъпки, чу как блъсна входната врата, а няколко секунди по-късно как запали мотора на колата. Дълго време, след като си беше отишъл, тя остана неподвижна на стола, изпълнена с отчаяние, чувствайки се победена.

Най-накрая се отърси от тревожните си мисли, изправи се с усилие и излезе от стаята. Бавно, изморено тя изкачи стълбите към детската стая, за да отиде при децата. Те бяха онова, което изпълваше с радост живота й. Сега те бяха целият й живот.