Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (3)

Трета глава

Пола беснееше. Бързайки по „Хийтроу“, една от главните артерии на Лийдс, тя скоро се отдалечи от сградата на „Еър Комюникейшънс“. Умът й работеше трескаво. Макар да бе усетила острия натиск на войнствения и отмъстителен Себастиян и вече да знаеше, че той я презира и е вече неин неприятел, мислите й сега се върнаха към баща му. И с основание. Възприел малко или много още от началото нейните условия, Джон Крос накрая се отметна по най-предателския начин. Не й трябваше много да анализира, за да разбере защо бе постъпил така. Очевидно бе, че не желае да се изложи пред своя властен син, чието присъствие го изнерви, принуди го да се защитава и да се държи по-неразумно, отколкото през целия си живот. Но щом взеха надмощие, значи гордостта и уязвимостта му бяха твърде важни за него. Как иначе да запази уважението на сина? Засмя се в себе си на тези смешни мисли. Млад човек с перфидната природа на Себастиян никога не би притежавал подобни качества. Когато разбра, че на Джон Крос не може да се вярва, тя за миг се удиви. В бизнес средите на Йоркшир той се радваше на добра репутация, винаги го бяха смятали за почтен, ако не и за най-мъдрия от всички. Непонятно за нея бе, че той няма да удържи на думата си.

С ускоряването на крачките се надигаше и гневът й. Спомни си колко сили и време бе пропиляла за „Еър Комюникейшънс“. Не по-малко щеше да се ядоса и баба й. Ема Харт не понасяше да я правят на глупачка. Баба й би постъпила по два начина. Или ще свие рамене и ще се извърне от отвращение, или щеше да се нахвърли на господин Крос с такъв език, какъвто никога не е чувал. Баба й притежаваше ненакърнимо чувство за чест и никога не отстъпваше от едно ръкостискане или казана дума — цял свят знаеше, че и двете имат силата на писмен договор. Мисълта как Ема Харт би поставила двойствения Джон Крос на мястото му извика усмивка в синьо-виолетовите очи на Пола. И той си го заслужаваше. В действителност беше изправен пред много по-лоши неща от хапливия език на Ема. Катастрофата го дебнеше. Банкрут. Пълно разрушение. Тя знаеше, че той се надява лесно да намери друга компания, която да го рефинансира. Знаеше също, че няма абсолютно никакви основания за подобна глупава надежда. Тя бе чувала какво се говори и бе сигурна. Никой не искаше да има нещо общо с „Еър“. Дори не и онези безмилостни и кръвожадни разбойници, които купуваха предприятия, ограбваха ги и сетне ги захвърляха като празни черупки. Колкото и да не бе за вярване, Джон Крос нямаше реална представа какво ще се случи с него и компанията му. Сети се за онези, които трябваше да пропаднат заедно с него, за многото работници, които щяха да останат на улицата. „Можехме да го спасим, по-скоро да спасим тях“ — помисли си Пола. Откак се помнеше, баба й все й внушаваше чувството за отговорност — задължително правило в особения етичен кодекс на Ема.

„Голямото богатство и власт водят до огромни отговорности, никога не забравяй това! — неведнъж й бе казвала тя. — Винаги трябва да се грижим за онези, които работят за нас и с нас, защото само благодарение на тях това става възможно. И те разчитат на нас, както по друг начин ние разчитаме на тях.“ Пола добре знаеше, че има магнати и индустриалци, които завиждат на Ема Харт и които, като нейни противници, погрешно я смятат за груба, безмилостна, жадна за власт жена. Но дори и те нямаха смелостта да отрекат, че тя е пределно честна. Още в началото на своята работа това узнаваше всеки техен служител — затова всички бяха лоялни и предани и обичаха баба й.

Пола изведнъж спря и си пое дъх. Трябваше да се отърве от гнева, който кипеше в нея. Тази енергия можеше да се впрегне в нещо по-полезно. Тя пречеше на разумната мисъл. Пое отново, но сега по-бавно, по-умерено и като стигна улица „Търговска“, вече значително се беше успокоила. Така стигна до сградата на Харт. Усмихна се на униформения портиер, когото познаваше от дете.

— Здравей, Алфред — усмихна му се тя.

— Здравейте, мис Пола — отвърна той с добродушна усмивка и посегна към шапката си. — Какъв чудесен ден! Да се надяваме, че и утре ще се запази така за кръщавката на децата.

— Да се надяваме, Алфред.

Той отново се усмихна и отвори вратата. Тя се качи с асансьора до четвъртия етаж, където беше кабинетът й. Секретарката Агнес вдигна очи и възкликна:

— О, боже, госпожо Феърли! Съвсем за малко изпуснахте господин Шейн О’Нийл, само за няколко минути. Той почака известно време, но трябвало да бърза за някаква среща.

— Така ли? — сепна се Пола, но се овладя и бързо попита: — Не каза ли за какво е дошъл? Не остави ли бележка?

— Стори ми се, че просто е минавал и е решил да се отбие. Нищо не каза, освен това, че ще дойде на кръщавката.

— Ясно. Нещо друго, Агнес?

— От Лондон телефонира господин Феърли. Но не можете да му се обадите, тъй като отивал на обед в хотел „Савой“. Точно в шест ще бъде при родителите ви. Останалите съобщения са ви на масата. Нищо съществено. — Агнес се поколеба, сетне попита: — Как мина срещата в „Еър“?

— Лошо, Агнес. Дори мога да кажа изключително лошо.

— Съжалявам, госпожо Феърли. Знам колко време ви отнеха тия баланси и договори.

Агнес Фулър, преждевременно посивяла на трийсет и осем, с обикновено лице и свиреп израз, пропъдили и най-жертвоготовните сърца, бе стигнала до тази своя длъжност от щандовете на магазина в Лийдс. Беше поласкана, когато Пола я направи своя секретарка. Какво пък — Пола е наследница и любимка на Ема Харт. Имаше хора в магазина, които я мислеха за студена, дръпната, неподатлива снобка, на която липсва изключителната топлота на Ема с хората. Но Агнес скоро откри, че Пола няма нищо общо с приписваните й качества. Беше резервирана по природа, дори малко срамежлива, предпазлива и разумна и най-вече работлива. През последните три години Агнес заобича младата жена, възхищаваше й се и я смяташе за блестящ служител и великолепен работодател. Като се вгледа сега в нея през бифокалните си очила, Агнес откри, че Пола е по-бледа от обикновено.

— Много неприятно — съчувствено продължи тя. — Надявам се, че няма много да се ядосвате, особено през този уикенд.

— Няма, обещавам — отвърна Пола. — Както казва, баба, за да спечелиш малко, трябва да загубиш малко. Сега изгубихме… — Не довърши, замисли се. — Извини ме, Агнес, след малко ще се видим.

Пола влезе в кабинета си и седна зад огромното антично писалище. Извади от чантата си книжата на „Еър Къмюникейшънс“, взе червена писалка и написа върху папката с главни букви „МЪРТВО“. Сетне я пъхна в шкафа с архивите. Колкото до нея, случаят беше наистина мъртъв. Преговорите бяха завършили с провал и благодарение на това тя изгуби всякакъв интерес към „Еър“. Както много от останалите във фамилията Харт, Пола бе наследила редица от качествата на Ема, а липсващите си бе изработила през изминалите години. Главното от тях бе способността да си признаваш всяка грешка с открито сърце и философски да я оставяш зад гърба си. Както и Ема, тя постоянно казваше: „Не стана. Може би аз съм преценила неточно. Но да продължаваме нататък. Назад не бива да се гледа“. Точно това си беше казала и сега. В съзнанието й „Еър“ бе вече един момент от миналото. Запита се дали да не звънне на баба си и да й обясни какво се е случило, но се отказа. Баба й тази сутрин имаше срещи с Александър и Емили и сигурно е заета. По-късно ще отиде при нея и ще я запознае с положението. Разбира се, баба й щеше да остане разочарована, но не за дълго и тогава щеше да изникне друг проект.

Пола вдигна телефон, свърза се, с когото трябваше, подписа купчината писма, оставени от Агнес, и след това се зае с частите бележки. Беше се обаждала майка й: „Няма нищо особено, не си прави труда да ми звъниш. Довечера ще се видим“. След това Агнес бе прибавила от себе са: „Г-жа Еймъри беше в чудесно настроение, въодушевена за утре. Побъбрихме си. Имала нова прическа и щяла да бъде със сив «Кристиан Диор» утре“.

Пола се усмихна на коментара, след това погледна посланието на братовчедка си Сара Лаудър. Очевидно е настинала и едва ли ще дойде за кръщаването. „Но в гласа й не долових нищо нередно“ — бе добавила Агнес. Странно. Пола се намръщи и препрочете бележката. Очевидно Сара не желае да дойде. Но защо? И тъй като не успя да познае защо, Пола взе последната бележка. Миранда О’Нийл се намирала в Лийдс, в офиса на хотелите „О’Нийл Интърнешънъл“. „Обадете й се преди обед“ — бе инструкцията на Агнес. Пола незабавно завъртя частния номер на Миранда, но както обикновено, когато е в града, даваше заето. Като дядо си Миранда притежаваше онова, което според поета Дилън Томас се нарича „прекрасния дар на празнословието“. Спокойно можеше да говори още един час. Неволно мислите на Пола се върнаха към брата на Миранда, Шейн, и в съзнанието й се появи неговото живо, усмихнато лице. Страшно съжаляваше, че го е изпуснала преди. Такова посещение бе вече рядкост.

Син на Брайън и внук на Блеки, Шейн О’Нийл още от детството й беше най-близкият й приятел. Израснаха заедно, на всички празници бяха заедно, почти цял живот бяха неразделни — толкова много, че Ема я бе кръстила Пола Сянката. Даде си сметка, че не го е виждала от много месеци. Той непрекъснато пътуваше. И колко странно, че близостта им трябваше да приключи така внезапно, както стана преди година. Като го попита какво се е случило помежду им, той обвини бизнеса и претоварената си програма. Сигурно я е надраснал. Детските приятелства често се променят коренно. „Жалко — помисли си тя. — На мен ми липсва. Ах, защо тази сутрин не бях тук!“ Телефонът прекъсна мислите й. Агнес я бе свързала с Миранда. Миг по-късно по жицата се разля гласът на Миранда:

— Ало, Пола! Реших да ти звънна отново, защото моят телефон от векове дава заето.

— Кога пристигна от Лондон?

— Снощи. Шейн ме доведе с колата. И трябва да ти кажа, че ще ми е за последен път. Седне ли в автомобил, става маниак. Гумите така свистяха! Все си мислех, че ще политнем в канавката. И така и не зная как пристигнахме здрави и читави. Бях толкова пребледняла, като пристигнахме, че майка ми веднага позна какво се е случило. И ми забрани повече да пътувам с него. Че като го започна…

— Не се и съмнявам — прекъсна я Пола със смях. — Майка ти мисли, че слънцето свети за Шейн. В нейните очи той не може нищо лошо да извърши.

— В момента той е в немилост, мила. Тя и татко му казаха да се маха.

— Сутринта Шейн е идвал да ме търси.

— Добра новина! И аз като тебе не мога да разбера защо от известно време те отбягва, но като си го зная какъв странен тип е този мой батко… Може би от премного келтска кръв. Е, и какво е казал?

— Нищо, Миранда. Мен ме нямаше, имах среща.

— Жалко. Но утре той ще дойде на кръщавката. Обаче каза, че веднага ще си върви. Дори предложи да ме откара. Отклоних поканата. Щях да отида с дядо, но той, естествено, ще бъде кавалер на леля Ема. Виж какво, Пола, хайде да обядваме заедно! Трябва и без това да взема нещо за мама от магазина и ако искаш, след половин час да се видим. А?

— Чудесно. Направо там по обед!

— Готово! — отвърна Миранда. — Доскоро.

Пола взе да си разчиства писалището и внезапно се зарадва от предложението на Миранда. Приятно й беше с нея. Приятелката й беше особена, но естествена, сърдечна, весела и вечно кипяща. Още от малка вместо Мири всички почнаха да я наричат Мери^[1]. Пола се усмихна, като си помисли какво ли е облякла Миранда днес, с какво ли щеше да я изненада. Двайсет и три годишното момиче имаше дарбата да се облича с въображение и със стил. Понякога и смешно за другите, облеклото й винаги подхождаше на високата й, почти момчешка фигура и допълваше често капризната й личност. Баба й също харесваше Миранда и твърдеше, че внучката на Блеки е най-добрият тоник в света за всички тях, защото прогонваше неприятностите им. Като си припомни мнението на Ема за Мери, Пола си помисли: „Но тя винаги е имала Блеки и още го има. Докато аз изгубих Шейн“. Странно, те се бяха сближили още повече след изчезването на Шейн… Почука се и на вратата се показа главата на Агнес.

— От рекламния отдел току-що пратиха тези коректури. Ще им хвърлите ли един поглед?

— Да, Агнес. Дай ги.

— Това са рекламите за пролетните модни продажби — обясни Агнес.

За няколко секунди Пола ги прегледа, подписа ги, върна ги на секретарката си и се изправи…

— Отивам за малко на приземния етаж. Би ли звъннала в „Птичата клетка“ да запазят обичайната ми маса? За обяд.

— Веднага — каза Агнес и двете излязоха заедно.

* * *

Когато за първи път Ема Харт отвори кафенето на втория етаж на магазина в Лийдс, нарече го „Елизабетински Белведер“ и го декорира като английска селска градинка. През годините името се променяше в зависимост от обзавеждането и обратно. Винаги обаче имаше елементи на екстериор, често с екзотичен аромат. След едно пътуване до Босфора с Пол Макгил тя реши да го направи като сарай — специални тухли, палми в саксии, фонтан. Тогава стана много популярно. Сетне стана „Шотландска стрела“ и заприлича на шотландски замък. После се появи влиянието на Далечния изток и новото име бе „Китайска кукла“. Беше „Балалайка“, след това — „Тераса на Ривиерата“, после преобладаваше декор, напомнящ градски профил на Ню Йорк. Но през лятото на 1968 година Ема се умори от предекорирането и помоли Пола да създаде нещо по-различно. Пола знаеше всичко относно веригата „Харт“ и си припомни първоначалните снимки от „Елизабетинския Белведер“. И понеже те бяха струпани в кафези, тя измисли и сегашното название. Тази истинска градина цъфтеше непрекъснато през всички сезони и се намираше под личното й наблюдение. Ема се оказа поласкана.

Няколко минути след дванайсет в тази петъчна сутрин тя нахлу в „Птичата клетка“ и остана изненадана от цветята и зеленината. Забеляза, че Миранда О’Нийл вече е пристигнала. Сърцеобразното й лице, заобиколено от коси с цвета на потъмняла мед, светеше като слънце в дъното на залата. Миранда вдигна поглед от менюто и махна на Пола.

— Извинявай, че те изкарах да чакаш — извини се Пола. — Задържаха ме в дизайнерския салон. Исках отново да проверя осветлението. — Наведе се, целунаха се и тя седна.

Миранда се усмихна и каза:

— О, мила, та това са изпитанията и грижите по един магазин! Готова съм всеки момент да си разменим ролите.

— Ако не греша, ти наистина искаше от баща си да ти даде такава работа.

— Вярно е. Но не бих го направила, ако знаех на какво се насаждам. — Миранда проточи лице, но веднага се засмя и призна: — Май наистина ми харесва. Притисната се чувствам само от време на време. Но точно сега татко ме цени. Много се радва на последните ми проекти и дори онзи ден каза, че съм била голяма новаторка. Както знаеш, не е престанал да ми прави комплименти. Дори каза, че щял да ме прати за няколко седмици в Барбадос, за да огледам хотела, който току-що купихме там. Всички вярваме, че ще бъде значителна придобивка за цялата ни верига.

— Великолепно, Мери. Страшно вълнуващо. А сега да си поръчаме ли нещо? Не те притеснявам, но днес трябва да си тръгна по-рано.

— Няма проблем, и аз съм малко напрегната. — Миранда прегледа менюто и каза: — Ще си поръчам бамбала с пържени картофи.

— Добра идея, аз също. — Пола повика със знак сервитьорката, поръча и се извърна към Миранда, за да я огледа. Театралният й костюм с широка яка и три четвърти ръкави, дантелата отпред, бялата копринена блуза — всичко това я накара да премигне и да каже: — Мери, приличаш ми на Робин Худ от женски пол. Липсва ти само колчанът със стрели и филцова шапчица с перо.

— Не мисли, че нямам шапка! — Миранда избухна в смях. — Имам! Но по това време не смея да я слагам. — Показа краката си в плътни велурени панталони и ботуши, стигащи до над коленете. — Шейн тази сутрин ми каза, че изглеждам като герой от пантомима. Наистина ли този костюм е толкова театрален?

— Не точно. Могла си и шапката да сложиш. Лично аз много те харесвам в тия фантастични тоалети.

— Като си помисля за твоята елегантност, това е истински комплимент. Заети ли сте довечера с Джим? Мислех да ви поканя на вечеря.

— Ако няма да ти е скучно, аз те каня да бъдеш с нас. Баба дава семейна вечеря в „Пенистън Роял“.

— Не зная, Пола, дали уговорката все още важи, защото баба ти има среща с дядо ми. — Смехът й звънна с привидно коварна нотка. — Представяш ли си? На техните години!

— Май имаш грешка — смути се Пола. — Сигурна съм, че баба възнамеряваше да бъдем заедно.

— Нямам грешка, честна дума. Преди малко чух Шейн, като говореше с татко. Дядо е поканил леля Ема на вечеря. Всъщност и Шейн ще бъде с тях.

— Значи баба си е променила плановете. — Пола се ужаси при мисълта, че вечерята няма да бъде в присъствието на баба й. — Предполагам, че на нейно място като домакиня ще бъде майка ми, иначе не мога да си представя баба да отмени нещо, без да ми каже.

— Когато дядо ми и твоята баба са заедно, те са непоправими — продължи Миранда. — Оня ден му казах, че е крайно време да направи от леля Ема почтена жена и да се ожени за нея.

— Ако някой е непоправим, това си ти, Мери. А той какво ти отвърна?

— Засмя се, каза, че досега е чакал само моето одобрение и след като вече го има, щял да постави въпроса. Разбира се, знам, че се пошегува в отговор на моята шега. Но да ти кажа истината, не ми се струва, че идеята е много лоша, нали?

— Все пак — засмя се Пола — ти си добре дошла. Ела към седем и половина за аперитива. Иначе вечерята е от осем и половина.

— Много си мила, Пола, благодаря ти. Спасяваш ме от една скучна вечер с мама и татко. В последно време само за бебето говорят.

— Не съм сигурна дали при нас ще ти бъде по-интересно. Майка ми е заприличала на оглупяваща баба и само за близнаците говори. Не можеш да й затвориш устата.

— Но аз обожавам леля Дейзи. Толкова хубава жена и така различна от всички вас останалите… — Миранда млъкна, смутена от думите си. Лицето й пламна.

— И какво ще рече това? — попита Пола и тъмните й вежди се свиха, уж че е засегната, но усмивката я издаде.

— Не исках да кажа това, което излезе — още повече се смути Миранда. — Нямах предвид тебе, леля Ема и братовчедите ви, а лелите и вуйчовците. Извинявай.

— Не се извинявай. И аз съм съгласна с тебе. — Пола замлъкна и се замисли за леля си Едуина, графиня Дънвейл, която днес трябваше да пристигне от Ирландия. Тъкмо заради Едуина се бяха скарали с Джим за първи път по-сериозно. За най-голяма нейна изненада преди няколко седмици Джим бе решил, че на кръщавката трябва да се покани и леля Едуина. Пола бе протестирала, но Джим й бе отвърнал, че е глупачка. Тя пожела най-напред да се консултира с баба си. Ема беше безразлична и я посъветва да не се цупи, но по странния израз в погледа й Пола схвана, че Ема се е разочаровала от Джим. И с нея бе станало същото, но Пола го извиняваше — той бе човек без свое семейство. Едуина беше наполовина Феърли и само да не се държеше така враждебно към Ема и към нея…

Миранда забеляза тревогата у приятелката си и подхвърли:

— Вечно е така, изведнъж се замисляш. Има ли нещо особено, Пола?

— Разбира се, че няма — усмихна се насила тя и смени темата: — Как е майка ти?

— Благодаря, здравословно е доста по-добре. Мисля, че най-сетне се освободи от шока да забременее на четирийсет и пет и да роди. Малката Лора е направо великолепна. А как само дядо си играе с нея! Естествено, той още не може да дойде на себе си, че е кръстена на името на баба. За малко и мен да ме кръстят на нея, не знаеш ли?

— Не знаех, Мери.

— Да. Но сетне им дошъл друг акъл. Аз лично не бих се противила да нося името на баба. Жалко, че не я помня. Сигурно е била забележителна жена. Всички са я обичали, особено леля Ема.

— Да. Онзи ден баба сподели колко й липсвала Лора.

— Как всички сме оплетени, нали, Пола?

— Не те разбирам.

— Всички тия семейства: Харт, О’Нийл, Феърли. Животът ни е така заплетен, че просто не можем да се отървем едни от други, нали?

— Така е.

— Радвам се, че е така. — Миранда протегна ръка и стисна ръката на Пола. — Не е ли прекрасно, че имаме тебе, леля Ема и леля Дейзи?

— А за мен е чудесно, че сме близки с О’Нийл.

Появата на сервитьорката с поръчката прекъсна разговора и в следващия четвърт час двете млади жени си говореха за децата на Пола, за утрешната кръщавка и за приема, който Ема щеше да даде след църковната церемония. Изведнъж Миранда стана сериозна и рече:

— Има нещо много важно, което искам да обсъдим с тебе.

— Проблеми ли имаш?

— Ни най-малко. Но имам една идея и ми се ще да я узнаеш, за да видя как ще реагираш.

— И каква е тази идея, Мери?

— Ти и аз да се хванем заедно за бизнес.

— О! — Това бе последното, което Пола бе очаквала, и за известно време остана безмълвна.

Миранда се усмихна и за да не й даде възможност да коментира или да отхвърли идеята, продължи:

— Миналата седмица, докато преглеждах плановете за новия ни хотел в Марбела, изведнъж ми хрумна една страхотна идея. Архитектът е предвидил галерия от магазини и аз веднага реших, че трябва да сложим бутик. Естествено, веднага си помислих за Харт. После си дадох сметка, че само един бутик няма да ви заинтересува. Затова отидох една крачка по-напред. Бутици на Харт във всички наши хотели! Сега строим новия в Барбадос, ще ремонтираме „Тормолинос“ и накрая цялата хотелска верига ще се поднови. Навсякъде могат да се отворят магазини на Харт. — Миранда се отдръпна и се взря в лицето на Пола, но то бе непроницаемо. И енергично попита: — Е, какво, мислиш?

— Не съм сигурна — необвързващо каза Пола. — Разисквахте ли този въпрос с чичо Брайън?

— Да. На татко също му допадна идеята и ме посъветва да говоря с тебе. — Миранда се вгледа в Пола с очакване. — Не искате ли да започнем този проект заедно?

— Мисля, че бихме могли. Но, разбира се, трябва да поговоря с баба. — Пола изрече тези думи с обичайната си предпазливост, но не успя да прикрие интереса, който бе изписан на лицето й. Развълнувана, тя си помисли: „За баба това ще бъде направо идеално. И аз откога търся нещо подобно, пък и ще ме накара да забравя фиаското с Крос“. Пола се поизправи и додаде:

— Мери, дай ми допълнителни подробности. — И внимателно се заслуша, докато Миранда й ги разказваше. За минута взе да съзира какви безкрайни възможности и каква изгода има в проекта на Миранда О’Нийл.