Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (27)

Двадесет и седма глава

— Джон Крофорд предложи да обясни процедурата пред съда за установяване на смъртния случай — каза Дейзи, поглеждайки от Едуина към Антъни. — Той смята, че това ще ни помогне да бъдем по-спокойни.

Антъни добави:

— Наистина ще помогне, лельо Дейзи. — Антъни стана. — Аз ще отида и ще доведа Бриджит. Мисля, че тя трябва да чуе това, което има да каже вашият семеен адвокат. Извинете ме, ще се върна след минута.

След като той напусна библиотеката, Дейзи стана и отиде при Едуина на канапето. Взе ръката на своята доведена сестра и я стисна и се загледа в загриженото й лице.

— Опитай се да не се тревожиш толкова, Едуина. След няколко часа тази трагедия ще бъде зад нас. Трябва да вървим напред, знаеш това, да се опитваме да изживеем живота си колкото можем по-добре.

— Да, Дейзи. Благодаря за загрижеността ти. Ще се оправя — говореше полугласно Едуина с уморен глас. Последните няколко дена на безпокойство и напрежение бяха взели своето. Сега тя изглеждаше изнурена, близо до пълен припадък. Черната рокля, която беше избрала да носи, без каквито и да било бижута или друг акцентиращ цвят, не допринасяше с нищо за подчертаване на външността й. Тя като че ли отнемаше и малкото цвят от лицето й, подчертаваше бледостта й повече от всякога. Изглеждаше болна, а възрастта й тази заран изпъкваше очебийно.

В сребристосивите очи на Едуина внезапно просветна благодарност. Тя прибави спокойно:

— Не зная какво щях да правя без теб и Джим. Къде е той, Дейзи?

— Точно сега говори с Пола по телефона и ми се струва, че има да води няколко телефонни разговора с хора от вестника. Но той ще дойде веднага, след като свърши. Той наистина няма нужда да бъде инструктиран. Знае вътрешните процедури на съда, тъй като се е занимавал с разследвания в първите години като репортер.

— О, разбира се, той би трябвало да разбира от тези неща. — Едуина премести погледа си към часовника върху полицата на камината. — Вече е три и половина. Ще трябва скоро да тръгнем за Корк. Пътят ще ни отнеме час, час и половина.

Схващайки нервността и паниката в гласа на Едуина, Дейзи каза успокояващо:

— Имаме достатъчно време. Дознанието е определено за единадесет часа, а това събрание с Джон няма да отнеме много време. Той каза, че ще разгледа важните точки за около десет минути. След това можем да тръгнем и да пътуваме спокойно. Не се тревожи, скъпа.

— Добре съм, наистина. Само малко уморена. Не спах много добре.

— Май че никой от нас не е спал — каза Дейзи с лека усмивка. — Аз ще взема още едно кафе. Ти искаш ли една чаша?

— Не, благодаря, Дейзи. — Едуина седна сковано на канапето, стискайки ръце в полата си. Гърдите й бяха сковани от лошо предчувствие. Цели четири дни и нощи тя беше живяла с този ужасен страх за сина си. Не можеше да чака повече. Да се яви веднъж пред местния съд, да приключи и свърши с дознанието, така че облакът, който обграждаше сина й, да се вдигне. Само тогава ще си отдъхне. На драго сърце би дала своя живот за Антъни. Той беше единственият човек, който имаше значение за нея. Веднъж дознанието по смъртта на Мин да приключи, тя би го поддържала във всичко, което той пожелае да прави, даже ако това означава да приеме Сали Харт, която тя не одобряваше. До деня на нейната смърт ще съжалява за пасивната си роля в нещастието, което се разигра между Мин и Антъни през изтеклите няколко седмици. Антъни я беше помолил да вземе отношение, да разговаря с нея, настояваше да повлияе на отчуждената му жена да му даде развод, както бяха се разбрали отначало. И може би щеше да успее, но никога не ще узнае, защото беше отказала. Сега бедната Мин беше мъртва. Може би щеше да бъде още жива, ако бях говорила с нея, си помисли Едуина за сетен път. Мъката в сърцето й се засилваше. Вината й се рееше над нея.

Дейзи се върна с чашата си кафе и седна на един стол насреща. Тя каза:

— Реши ли какво ще правиш? Ще дойдеш ли в Лондон за няколко дни да си починеш след погребението?

— Може би ще трябва да се махна оттук — започна Едуина и спря, като се загледа във вратата, докато Антъни влизаше с Бриджит О’Донъл, икономката на Клонлуглин.

— Милейди, г-жа Еймъри — каза Бриджит, кланяйки глава, и седна на стола, който Антъни й показа.

Дейзи, винаги миловидна, й се усмихна.

— Както знаеш, г-н Крофорд е нашият адвокат, който е дошъл от Лондон да помогне по какъвто начин може. Той ще ни обясни някои неща, Бриджит, както, сигурна съм, лорд Дънвейл ти е казал. Преди всичко искам да ти кажа, че няма нищо, за което да се безпокоиш.

— О, аз не се безпокоя, г-жа Еймъри, съвсем не — отговори бързо Бриджит с гърления си напевен глас, смекчаващ изяждането на отделни думи, посрещайки, без да мига, втренчения поглед на Дейзи. — Това е много проста работа, да кажеш истината, и това е, което аз имам намерение да направя. — На тясната й бледа уста проблесна малка самодоволна усмивка и тя седна, кръстосвайки краката си. Червената й коса светлееше на слънчевата светлина, като блестящият й оттенък контрастираше ярко на леденостудените й сини очи.

Мнението, което имаше Дейзи, че Бриджит О’Донъл е невъзмутим човек, пресметлив и сигурен в себе си, се потвърждаваше. Тя не харесваше особено тази жена, която сигурно е на около тридесет и пет години или там някъде, макар че не изглеждаше на толкова.

Отмествайки погледа си, Дейзи се обърна към Антъни, но преди да може да каже нещо, вратата се отвори и в стаята влезе Джон Крофорд, синът на адвоката на Ема от много години, а сега старши партньор във фирмата на Крофорд „Крейтън, Фипс и Крофорд“. Среден на ръст, той беше прав като пръчка и имаше държане на военен, което се съчетаваше с енергичната му индивидуалност. На четиридесет и шест години, имаше коса с пясъчен цвят, прошарена със светлосиво, кафяви очи, приятно лице, което беше странно мило и не разкриваше нищо от острия му като бръснач ум и брилянтното познаване на законите.

— Добро утро. Съжалявам, че ви накарах да чакате — каза той живо, като се приближи до тях към прозореца на пълната с книги стая. Дейзи му предложи кафе, но той отклони предложението й. Остана прав зад един стол, с ръце, захванати здраво за облегалката. Изглеждаше напълно спокоен и отпуснат и както винаги правеше с клиентите си, опитваше се да създаде чувство на върховно доверие, каквито и да бяха личните му мисли и мнения.

Крофорд каза:

— Аз разбирам, че това ще бъде едно истинско изпитание за вас тази заран, така че си помислих, че ще бъде от полза да ви направя кратко изложение за начина, по който се процедира. Като се схванат някои от процедурите, това може да намали нервното напрежение на всеки от нас, надявам се. — Погледът му обходи бързо и четиримата. — Чувствайте се свободни да задавате всякакви въпроси, докато аз обяснявам нещата. Тъй като никой от вас не е присъствал по-рано на дознание, позволете ми да ви кажа най-напред, че този съд процедира по съвсем неофициален начин. Все пак — той замълча за малко, погледна ги проницателно и говорейки бавно, като че ли да придаде допълнителна важност на думите си, продължи, — трябва да подчертая, че неофициалността не намалява в никакъв случай важността на следствието. Този съд е един от най-висшите съдилища на областта и се позовава на закона на свидетелските показания. Някакви въпроси? — Джон вдигна едната си вежда. — Добре, да вървим по-нататък.

— Извинявай, Джон — обади се Дейзи, — би ли обяснил, моля, какво искаш да кажеш с неофициален. Не разбирам съвсем.

— А, да, разбира, се. Под неофициален искам да кажа, че следователят не носи тога. Той е облечен в гражданско облекло. Също така начинът на говорене е по-малко официален, отколкото в другите съдилища. Следователят говори неофициално със заинтересованите страни, преди да бъдат дадени показания от свидетеля под клетва от мястото за свидетели в съда.

— Благодаря ти, Джон. Още един въпрос. Следователят е обикновено адвокат или лице с юридическо образование, нали?

— Това е абсолютно вярно, Дейзи. Следователят не е съдия, макар че издава присъди. Той има също широк обсег на действие по следствието. Ако няма други въпроси, ще продължа. Сега идвам до най-важната точка, а тя е следната: следователят ще приема свидетелски показания, основани на чуто от другиго, нещо, което не е обичайна практика в другите съдилища по английското законодателство, където показания по чуто са недопустими.

Антъни се наведе напред.

— Какво значи това? — Той поклати глава. — Не може да значи онова, което аз мисля, че означава! — възрази високо и гласът му изтъня.

— Да, лорд Дънвейл, това означава. Следователят изслушва нещо, което някое лице е чуло, но не знае дали е истина… клюка, клевета, ако щете.

— Разбирам — каза Антъни с по-спокоен глас, макар да изпитваше вътрешна тревога при мисълта за клюката, която се ширеше в селото от месеци.

Едуина и Дейзи си размениха загрижени погледи. Никоя от тях не каза нито дума.

Познавайки тяхното безпокойство, Джон Крофорд се изкашля и продължи:

— Нека да ви дам по-пълна квалификация на свидетелските показания, основани на чуто от другиго, както те се прилагат в следствените съдилища. В нашия случай показания по чуто могат да бъдат думи, казани от починалия непосредствено преди смъртта му или смъртта й, било на член от семейството, било на лекар, на приятел или на адвокат. Свидетелят може да заяви, че починалият е заплашил, че ще се самоубие по една или друга причина. Или може да изрази мнение, че е бил депресиран. Следователят взема бележки по тези пунктове. Възможно е и друг пример да бъде полезен. Ето една илюстрация. На основание на информацията, която е събрал, един полицай може да изрази мнение пред следователя, че вярва починалият да е извършил самоубийство. Или пък един полицай може да заяви, че разследванията му го карат да вярва, че смъртта е случайна. Следователят взема предвид такива мнения. Искам също да подчертая, че показания въз основа на чуто от такова естество имат отражения върху делото и, разбира се, върху останалите въпроси, зададени от следователя.

— Разпитва ли полицията всеки от свидетелите? — попита Антъни.

— Не, не. Никога. Това не е допустимо в следователското дознание. Само следователят е упълномощен да задава въпроси. — Крофорд се извъртя, когато вратата се отвори.

В стаята влезе бързо и затвори зад себе си вратата Майкъл. Ламонт. Беше висок и добре сложен, имаше рошава черна къдрава коса и весело, обрулено от вятъра лице, което подхождаше на младежките му маниери. Докато вървеше през стаята, той любезно се извиняваше.

Антъни каза бързо.

— Ще те уведомя по-късно, Майкъл. Джон обяснява процедурата… начина, по който се води едно следствие.

Показвайки с глава, че е разбрал, Ламонт седна на канапето близо до Едуина, като удостои другите жени с лека усмивка. Той каза:

— Присъствал съм на едно дознание някога, така че смътно съм запознат с формата.

— Добре, добре — извика Крофорд с кратко поклащане на глава. — Ще ви запозная с това след малко. Може да има или да няма жури от шест или осем души. И в двата случая следователят налага своята воля. Ако е необходимо, занимава журито със своя начин на разсъждения. Но следователят е, който решава и произнася присъдата: дали е нещастие, самоубийство, случайна смърт, природни сили или — помълча за малко и прибави бавно — … или убийство.

След като тази дума увисна във въздуха, настъпи мъртва тишина.

Наруши я Антъни:

— Ами какво става, ако следователят е несигурен? Ако не може да реши дали е самоубийство, случайност или убийство?

— А, да, ами в такъв случай следователят би трябвало да остави открита присъда. Той може да реши, че някакво неизвестно лице или лица биха могли да бъдат отговорни за смъртта на умрелия и че бих могли да бъдат подведени под отговорност по-късно.

Едуина погледна напрегнато сина си, отвори уста и пребледня. Майкъл Ламонт посегна и взе ръката й, като й пошепна нещо на ухото.

Крофорд ги погледна бързешком, а след това се обърна отново към Антъни.

— Докладът на патолога и констатациите от аутопсията му обикновено изясняват причината за една смърт, и то без никакво съмнение.

— Разбирам — каза Антъни с тих глас.

Крофорд съобщи:

— Аз разгледах най-важните точки, струва ми се. Трябва да прибавя, че съм напълно убеден, че разследването ще протече нормално. — Очите му се спряха на Майкъл Ламонт. — Ти може би ще бъдеш първият свидетел, защото си бил първият, който си намерил тялото на лейди Дънвейл. Полицейският сержант от Клонлуглин ще даде показания след теб. След това ще чуем медицинското показание — от местния лекар, който е извършил първоначалния преглед, и от патолога, който е провел втория преглед и е извършил аутопсията. Нуждае ли се някой от по-нататъшни разяснения по който и да е въпрос?

— Да — каза Антъни. — Само няколко. Предполагам, че аз ще бъда разпитан. Но майка ми? И Бриджит?

— Не виждам причина графиня Дауагър да бъде призована на свидетелската банка, тъй като тя наистина не може да допринесе нищо. Вие ще трябва да дадете показания и най-вероятно също и г-ца О’Донъл. Много вероятно е следователят да разговаря неофициално с всички ви, преди да бъдат повикани главните свидетели, както обясних по-рано. Няма място за безпокойство. — Крофорд погледна часовника си. — Предлагам да тръгнем оттук след десет минути. — Обръщайки се към Дейзи, която беше станала, той попита: — Къде е Джим? Може би ще трябва да му съобщите, че ще тръгнем скоро за Корк.

— Да — каза Дейзи. — Ще му кажа веднага. Трябва да отида горе да си взема нещата.

След петнадесет минути малката група напусна Клонлуглин Хаус.

В първата кола, шофирана от Майкъл, пътуваха Едуина, Бриджит О’Донъл и самият Майкъл Ламонт.

Джим Феърли шофираше втората кола и се движеше плътно отзад. Той беше придружен от Дейзи и Джон Крофорд. През първите десетина минути никой не говореше. Накрая Джим каза:

— Обясняването на формалностите беше добра идея, Джон. — Той погледна с крайчеца на окото си Крофорд, който седеше до него на първата седалка, върна отново погледа си напред към пътя и продължи: — Сигурен съм, че помогна на леля ми. Тя е цялата в нерви. Антъни обаче изглежда доста спокоен, самоуверен и се контролира напълно. Но изглежда уплашен. Тази страшна бъркотия го състари много.

— Да — отговори лаконично Крофорд. Той свали прозореца, погледна през рамо Дейзи и каза: — Имате ли нещо против да запуша?

— Не, съвсем не. — Дейзи се наведе напред, слагайки ръка на облегалката на предната седалка, и се обърна към Джим: — Как беше Пола?

— Добре е и ти изпраща много поздрави. — Джим стисна по-силно волана, като се питаше дали да повтори последните коментари на Пола, които тя изказа с такова безпокойство, че той самият се разтревожи. Колебаейки се какво да направи, той отбеляза: — Тя настояваше много да й се обадим по телефона веднага след завършване на следствието, като че ли ние не бихме направили това така или иначе.

— Тя ще иска да се свърже веднага с мама — промърмори Дейзи. Настани се отново в ъгъла, оправи полата на скромната си и семпла тъмносива рокля, мислейки си за Ема, седнала в тяхната овцевъдна ферма в Австралия в очакване на изхода и притеснена за внука си Антъни. Обстоятелството, че майка й е под такова напрежение, безпокоеше Дейзи. В края на краищата, тя беше на осемдесет години. Увереността, че Ема Харт беше непобедима, означаваше за Дейзи, че Ема ще се справи със станалото и ще настоява за истината, когато телефонира, така че Дейзи се опита да се успокои. Накрая каза: — Реши ли какво ще правиш, Джим?

— Да. Ще остана тук за погребението утре. Смятам, че ще оценят подкрепата, а това е най-малкото, което мога да направя. Ще отлетя обратно в събота. Надявам се да убедя Антъни да дойде с мен. Той трябва да се махне за малко от това място.

— Разбира се — каза Дейзи. — Сигурна съм, че той иска да види Сали. — След това тя се обърна към Джим Крофорд: — Допускам дознанието да свърши за около два часа… Дейвид е уредил частният самолет на неговия приятел да бъде на летището в Корк на обяд за нас. Вие ще дойдете обратно в Лондон с мен, нали, Джон?

— Да, благодаря много. Аз обичам пътуването. Да, всъщност, тъй като всичко е в ред, ще свършим за около два часа. Надявам се, че няма да прекъсваме за обяд. В случай че това се наложи, дознанието ще се проточи до следобед.

Джим се обади.

— Смяташ ли, че има някаква причина, която ще удължи дознанието?

— Не, не наистина — отговори Крофорд, но в гласа му имаше някакво странно колебание.

Джим схвана веднага това.

— Не звучиш така убедително, както снощи, Джон. Има ли нещо, което аз и Дейзи трябва да знаем?

— Не, не. Разбира се, че не — измънка Крофорд.

Този отговор съвсем не убеди Джим. Той реши да навлезе по-дълбоко, да довери безпокойствата на Емили, които Пола му предаде по време на по-ранния им телефонен разговор. Той сподели.

— Пола е малко обезпокоена. Емили й е открила нещо… Вероятно тя е събудила Пола през нощта и й е казала, че след неделята е била непрекъснато загрижена относно тези пет или шест часа, които Мин е прекарала на езерото, откакто е пристигнала следобеда, допреди да умре късно през нощта. Емили смята…

— Не разбирам защо тези часове са важни — подхвърли Дейзи.

Джон Крофорд се замисли за момент, реши да бъде честен и се извърна на първата седалка, като погледна Дейзи право в лицето.

— Сега трябва да ти призная, че аз самият бях обезпокоен за същото това нещо, скъпа. И ако аз намирам този отрязък от време странен — да не говорим за младата Емили — не мислиш ли, че един опитен следовател не би се запитал какво е правила починалата през това извънредно дълго време?

— Да. — Дейзи сви вежди. — Но защо тези часове имат значение така или иначе? Виж, може би тя си е отишла и отново се е върнала.

— О, може би тя въобще не е била в Клонлуглин следобеда — каза меко Крофорд. Тази възможност може доста лесно да дойде наум на следователя, както ми дойде и на мен, а вероятно и на младата Емили. Видиш ли, Дейзи, тези необяснени часове повдигат въпроси по отношение историята на лорд Дънвейл за времето, когато жена му е пристигнала, една история, която, бих могъл да кажа, се потвърждава само от майка му.

— Искаш да кажеш, че следователят може да си помисли, че Антъни лъже — че Мин е дошла там късно през нощта. — Дейзи задържа дъха си. — О, боже мой, да, разбирам какво искаш да кажеш! Следователят може да направи прибързано заключение, че Антъни също е бил на езерото късно през нощта. — Тя престана да говори и започна да трепери, чувствайки се внезапно обхваната от силна нервност, за първи път от пристигането си в Ирландия.

— Може би. Но, Дейзи, аз казах може би. Мисълта ми би се успокоила значително, ако имахме свидетел, който да е видял покойната графиня да е пътувала с кола в района на Клонлуглин следобеда или пък да си е тръгнала около това време. За съжаление ние очевидно нямаме такъв свидетел. — Крофорд отправи съчувствена усмивка на Дейзи. Той я беше обожавал с години и винаги бе искал да я закриля. — Моля те, не се тревожи, без да има нужда, скъпа. Аз не споделих по-рано моето безпокойство с теб по тази проста причина. Знаех, че това ще те разтревожи, ако ти го кажа. — Като я удостои с успокоителен и пълен с вяра поглед, той привърши: — Аутопсията е обикновено ключът при този тип съдебни случаи. Тя ще докаже окончателно, как е умряла. — Крофорд погледна многозначително Джим. — Сигурен съм, че патологът ще даде заключение: смърт поради случайно удавяне. — След като е намерил вода в дробовете й, прибави наум в себе си Крофорд, молейки се патологът да е направил така. Ако не е, те бяха в невъобразима беда. Липсата на вода в дробовете на починалата биха доказали, че тя е била мъртва, преди тялото й да е потънало във водата. В такъв случай ще бъде повдигнато обвинение за убийство към някого… или към неизвестни лица.

Виждайки, че Джон иска да успокои нервността на тъща му, Джим каза с твърд и силен глас:

— Напълно съм съгласен с теб, Джон. Сигурен съм, че смъртта на Мин е била случайна. Хайде, Дейзи, успокой се и приеми трезво нещата, както правеше досега през цялото време на това нещастие. Едуина би се разкъсала от мъка, ако усети и най-малкия признак на страдание от твоя страна.

Дейзи каза:

— Добре съм. Няма нищо, за което да се безпокоите. И аз съм съгласна и мисля, че и тримата трябва да бъдем колкото е възможно по-спокойни. Антъни и Едуина ще имат извънредно мъчително дознание, каквото и да е то, така че ние трябва всички да бъдем издръжливи и жизнени.

Дейзи Макгил Еймъри отново се облегна в ъгъла на седалката си и остана безмълвна през остатъка от времето на пътуването им до Корк, като остави да говорят Джим и Джон Крофорд. Тя имаше своите лични неспокойни мисли, които заемаха цялото й внимание.

Г-н Лайъм О’Конър, местен адвокат, беше председателстващият следовател в съдебното следствие за причината на смъртта по делото на Минерва Гуендолин Стендиш, починалата графиня Дънвейл.

Дознанието се водеше в малкия следователски съд в местното съдилище на град Корк, окръжен център на графство Корк.

От дясната страна на О’Конър седяха шест души съдебни заседатели. Всички те бяха местни жители на града, дошли в съда тази заран, извикани заедно от едно служебно лице от следователския съд. Такава беше практиката по английския закон по отношение на дознанията. Каквито и да са планираните от тях ангажименти за този ден, те нямаха друг избор, освен да направят, както им е наредено, тоест да влязат в състава на следователския съд и да бъдат заклети като съдебни заседатели.

Следователят започна:

— А сега, лорд Дънвейл, преди да изслушам свидетелските показания на полицейския сержант Макнамара, на патолога и на останалите присъстващи, може би вие бихте могли да дадете на съда някаква представа за душевното състояние на починалата преди трагичната й смърт. Можете да говорите оттам, където сте седнали. Не е необходимо да заставате засега на банката за свидетели.

Антъни каза с ясен и забележимо силен глас:

— Жена ми и аз бяхме разделени и скоро щяхме да се разведем. В резултат на това тя напусна Клонлуглин Хаус, а аз живеех в Уейлърфорд. Напоследък тя имаше навика да посещава Клонлуглин. През последния месец започнах да забелязвам, че нейният характер се беше променил коренно. Беше някак си раздразнителна, даже агресивна както в приказките си, така и в действията си. Започнах да чувствам нарастващо безпокойство за нейното душевно равновесие.

Следователят поклати глава.

— Споменавала ли е някога покойната за самоубийство? Заплашвала ли е някога, по време на пристъпите й на безразсъдност, че сама ще сложи край на живота си?

— Не, не е — отговори Антъни с още по-твърд глас. — Нещо повече, искам да заявя категорично, че не вярвам жена ми да се е самоубила каквото и да е било душевното й състояние. Тя не беше човек, който може да се самоубие. Убеден съм, че смъртта й е била една случайност.

Следователят попита и за други подробности относно поведението на починалата. Докато Антъни отговаряше, Дейзи наблюдаваше съсредоточено следователя и слушаше с най-голямо внимание. Лайъм О’Конър беше нисък, жив мъж с дълбоко набраздено лице. Изразът на лицето му беше някак си суров, но тя забеляза, че има умни и добродушни очи и схватлив маниер. Тези негови характерни черти изпълваха Дейзи с известно спокойствие. Тя беше сигурна, че Лайъм О’Конър няма да допусне безсмислици в съда, че ще се придържа най-съвестно към буквата на закона, но ще бъде и изключително честен.

Докато следователят продължаваше неофициалното разпитване на Антъни, Дейзи хвърли таен поглед към Едуина. Напрежението беше толкова голямо, че Дейзи се страхуваше да не припадне всеки момент. Посегна към ръката на Едуина и я стисна силно в желанието си да й даде сила и вяра.

— Благодаря ви, лорд Дънвейл — казваше следователят. — Лейди Дънвейл, имате ли нещо да прибавите по повод необикновеното поведение на снаха ви непосредствено преди смъртта й?

Едуина бе очевидно изненадана, като чу да се споменава името й. Тя трепна на мястото си и остана с отворени уста, без да може да говори пред следователя. Започна да трепери.

Дейзи стисна ръката й в своята и й пошепна:

— Едуина, не се страхувай. И отговори на следователя, скъпа.

Като се изкашля неколкократно, Едуина най-после започна да говори с тих глас, който силно трепереше:

— Мин… моята снаха, която е… беше… беше измъчена през последните седмици. Да, това е съвсем вярно. — Едуина спря рязко, задавяйки се при изговаряне на думите, а от очите й бликнаха сълзи, като си спомни за младата жена, която тя обичаше като дъщеря. Настъпи мъчително колебание, преди Едуина да може да продължи почти шепнешком: — Имам чувството, че тя… тя… пиеше много напоследък. Поне пристигаше в Клонлуглин в пияно състояние няколко пъти през последния месец. Бриджит… ммм… ммм… г-ца О’Донъл, на моя син… лорд Дънвейл, икономка… — Едуина спря отново, погледна Бриджит и продължи: — Доста често г-ца О’Донъл трябваше да слага в леглото снаха ми в гостната стая в Клонлуглин. Спомням си случая много ясно. Госпожица О’Донъл ми каза, че се страхува, че лейди Дънвейл може да направи някаква катастрофа, ако й бъде разрешено да се върне с колата си в Уейлърфорд в нейното… пияно състояние…

Едуина преглътна. Устата й засъхна. Не можа да продължи. Усилието да говори свързано и да следва правдоподобността на показанията я беше изтощило. Тя седна на мястото си с пребледняло като платно лице, цялото обляно в пот.

— Благодаря, лейди Дънвейл — каза следователят съчувствено. Сложи очилата си, погледна към преписките пред себе си, погледна напред, махна си очилата й огледа стоящите пред него.

— Г-це О’Донъл, можете ли да ми дадете някои по-големи подробности по особения случай, по който лейди Дънвейл току-що говори?

— Да, господине, разбира се. — Бриджит се наведе леко напред и с нейния отсечен, прецизен начин потвърди казаното от Едуина, а също и случаите на раздразнителност, посочени от Антъни.

Като я слушаше, Дейзи си помисли, че никога не е изслушвала по-добра свидетелка. Жената бе забележителна, особено по отношение на вниманието й към най-малкия детайл, а тя наистина имаше чудна, ако не и фотографска памет.

— А подхвърляла ли ви е някога покойната, г-це О’Донъл, че би посегнала на живота си? — Следователят впери острия си поглед в икономката.

Очевидно Бриджит О’Донъл нямаше какво да се колебае върху този въпрос.

— О, да, господине, нейно благородие го е правила. И то неведнъж, а няколко пъти напоследък.

В залата се чуха ахкания от изненада.

Антъни, настръхнал на стола си, извика:

— Това не може да бъде вярно! — Той понечи да стане, но беше възпрепятстван от Джон Крофорд, който му даде знак да замълчи, имайки предвид строгия поглед на следователя.

Следователят подкани присъстващите към тишина и беглите шепнения, които се чуваха, престанаха.

— Моля ви, разкажете тези случаи — нареди й той.

— Да, господине — каза тя без колебание, но хвърли бърз поглед към Антъни, преди да продължи.

Дейзи, чиито очи не изпускаха от поглед лицето на Бриджит, помисли, че видя в този поглед мълчаливо извинение, но не беше сигурна.

Обръщайки се към следователя, Бриджит О’Донъл каза:

— Покойната графиня беше доста променена през последните седмици на живота си, както негово благородие спомена. Тя се държеше истерично в мое присъствие в много случаи и когато бивахме сами, ми е казвала, че няма за какво да живее, че иска да умре. Последният път, когато заплаши, че ще сложи край на живота си, беше около една седмица преди смъртта й. Тя пътуваше с колата за Клонлуглин един следобед. Аз бях единствената, която я видях. Негово благородие беше заминал за имението с г-н Ламонт, а графиня Дауагър беше в Дъблин. Във всеки случай, господине, нейно благородие беше много паднала духом и повтаряше непрекъснато, че иска да се спаси от мъката и нещастието на живота, като… като умре. Плачеше неудържимо този следобед и макар че се опитвах да я успокоя, да й изкажа моето съчувствие, тя беше неутешима. В един момент, когато се опитвах да я успокоя, като я обгърнах с ръце, тя ме удари през лицето. В момента, в който направи това, изглежда, дойде на себе си и се извини многократно. Направих чай и седнахме за малко в кухнята. Разговорихме се. Тогава именно нейно благородие ми довери нещо друго. Каза ми, че най-голямата трагедия на живота й е, че няма деца. — Бриджит спря за малко, пое си дъх и продължи: — Лейди Дънвейл започна отново да плаче, но тихо, някак си отчаяно. И прибави, че е безплодна, че не може да ражда. Аз отново направил опит да утеша нейно благородие. Казах й, че е още млада, че има още дълго да живее и да си устрои нов живот. Това й помогна за малко и аз помислих, че изглеждаше по-обнадеждена, когато напусна по-късно.

Бриджит си седна на мястото. Гледаше надолу в ръцете си, после вдигна нагоре очи, погледна втренчено следователя и съобщи с най-ясен глас:

— Мисля, че нейно благородие се е самоубила, господине, поради пропадналия й брак и защото знаеше, че никога няма да има деца.

Следователят наведе глава и се загледа в книжата, разтворени пред него.

Съдебната зала беше мъртво тиха. Никой не се движеше, нито се чуваше някакво шепнене.

Дейзи се огледа внимателно наоколо и видя, че съдебните заседатели имаха замислен вид. Според нея нямаше никакво съмнение, че всички бяха впечатлени от разказа на Бриджит О’Донъл. В пълния си контекст той не оставяше никакво съмнение за душевното състояние на починалата жена, за нейното нещастие и отчаяние. Прокрадвайки бърз поглед към Антъни, тя беше поразена от неговата бледност и пулс, биещ бързо в слепоочието му. Лицето му беше изнурено.

Гласът на следователя прекрати необичайната тишина. Като погледна Майкъл Ламонт, той каза:

— Тъй като вие сте служещ при лорд Дънвейл, като ръководител на имението в Клонлуглин, г-н Ламонт, вие очевидно сте влизали в контакт с покойната през последните няколко седмици. Имате ли да прибавите нещо към разказа на г-ца О’Донъл?

Ламонт се изкашля и каза с понижен глас:

— Всъщност не, господине. Никога не съм чувал нейно благородие да споменава самоубийство и аз бих бил склонен да се съглася с лорд Дънвейл, че тя не беше жена, която може да се самоубие. Обаче — настъпи момент на колебание, преди да прибави — мога да свидетелствам за унинието на нейно благородие. Госпожица О’Донъл е права. Аз говорих с лейди Дънвейл преди две седмици и тя беше в много депресирано състояние. — Изкашля се нервно. — Също така беше пила. Доста много този ден, мисля. Но това, което най-много ме впечатли, беше дълбока, дълбока депресия. Изглеждаше напълно обхваната от нея. Но това е всичко, което мога да ви кажа. Лейди Дънвейл не показваше от какво е депресирана, нито съм питал за това. — Настъпи нова пауза, след която той завърши меко: — Не смятах, че е моя работа да се бъркам в частния живот на нейно благородие. Като служещ при лорд Дънвейл това не е било никога презумпция от моя страна.

— Благодаря ви, г-н Ламонт. — Следователят се извъртя на мястото си и насочи своето внимание към полицейския сержант.

— Сержант Макнамара, можете ли да хвърлите някаква светлина за поведението и душевното състояние на лейди Дънвейл?

— Почитаеми господине, за съжаление не мога да кажа нищо, което да съм забелязал лично — започна Макнамара, търкайки ченето си и клатейки някак тъжно глава. — Не съм имал възможност да говоря с нейно благородие през последните няколко седмици. Видите ли, почитаеми господине, знаех, че тя посещаваше Клонлуглин Хаус. О, да, това тя правеше. Виждал съм малката й червена кола да минава през селото. От време на време се говореше в селото за нейното необикновено държане напоследък, което някак си потвърждава това, което казаха г-жа О’Донъл и лорд Дънвейл за нейното състояние, отличаващо се от това, в което тя обикновено е била.

— Оформихте ли някакво становище относно причината за смъртта? — попита следователят.

— Вижте, почитаеми господине, имам няколко становища — каза Макнамара, изправяйки се важно. — Отначало вярвах, че смъртта на нейно благородие е била случайна. След това, по-късно, трябва да ви кажа, че помислих за самоубийство. Задавах си също въпроса за престъпление, тъй като нейно благородие умря при мистериозни обстоятелства. — Макнамара извади един бележник и го отвори.

— Вие ще можете да изложите вашите констатации от банката за свидетели малко по-късно в хода на процедурата, сержант Макнамара — каза следователят.

— Да, господине — отговори полицейският сержант, като затвори рязко бележника.

Следователят се облегна назад, плесна с ръце и отправи следващите думи към всички в съда:

— Дълг и отговорност на този съд е да установи начина, причината и обстоятелствата около смъртта на Минерва Гуендолин Стендиш. След като чу показанията, съдът трябва да реши дали смъртта е била естествена, или неестествена, дали е била случайност, самоубийство или убийство, извършено от известни или неизвестни лица.

След това беше поканен на банката за свидетели Антъни и бе помолен да си спомни възможно най-подробно събитията от миналата събота. Говорейки спокойно, Антъни каза на съда:

— Късно онзи следобед майка ми ми телефонира от Дауагър Хаус. Тя видяла колата на жена ми да влиза в имението и да се отправя към главната къща. Предвид тежките сцени между жена ми и мен през предшестващите седмици, реших да напусна Клонлуглин Хаус. Аз си помислих, че веднъж разбрала, че не съм вкъщи, жена ми ще напусне и че следователно ще избегнем по-нататъшни неприятности и безпокойства. Отидох с моя ландровър на езерото. Не бях стоял там много дълго, когато видях в далечината червения остин мини на жена ми да се приближава. Бях застанал под едно дърво до езерото. Тръгнах обратно към ландровъра с намерение да се махна. Колата не искаше да тръгне. Изглежда, че акумулаторът се беше изтощил, така че тръгнах обратно пеша към Клонлуглин Хаус, като хванах дългия обиколен път към имението, за да избягна срещата с жена ми. Веднага след като се прибрах вкъщи, говорих с майка ми по телефона и тя малко по-късно дойде да вечеря с мен. Около девет и половина отидохме с майка ми обратно в Дауагър Хаус, върнах се вкъщи и поработих малко в библиотеката върху счетоводните книжа на имението. След това си легнах. Не знаех, че жена ми е останала в имението в Клонлуглин, докато бях събуден на следващата сутрин от г-н Ламонт, който ми каза, че е намерил в езерото… — гласът на Антъни трепереше, докато довършваше… — тялото на жена ми. — Той спря пак, пое си дълбоко въздух, а очите му бяха навлажнени и отчаяни, когато каза с непреодолима мъка: — Трябваше да чакам при езерото… да говоря с жена си. Можеше да бъде още жива, ако бях направил така.

След като благодари на Антъни, следователят покани Бриджит О’Донъл да се закълне и да даде своите показания. Следователят започна да я разпитва какво е правила в деня на смъртта.

— Не, господине, не съм виждала колата на лейди Дънвейл онази сутрин, нито знаех, че негово благородие е напускал къщата — каза Бриджит. — Аз приготвях вечеря в кухнята. По-късно сервирах на негово благородие и на графиня Дауагър, а след вечерята работих между кухнята и трапезарията около половин час по почистването. — След това тя говори за мигрената си, каза как е минала покрай библиотеката около единадесет часа за горния етаж да си вземе хапчетата, как е видяла графа на бюрото му в библиотеката и как го видяла отново около полунощ, когато тръгнал да си легне.

— В неделята станах много рано, господине — продължи Бриджит О’Донъл. — След като изпих чаша чай в кухнята, отидох с колата в Уейлърфорд да присъствам на първата служба със сестра си. Останах в Уейлърфорд за обяд и към средата на следобеда се върнах в Клонлуглин да видя майка си. Чак тогава научих за смъртта на нейно благородие и естествено се върнах обратно с колата в имението, където бях разпитана от сержант Макнамара.

Следващият, който зае място на банката за свидетели, беше управителят на имението. Майкъл Ламонт също каза, че не е виждал лейди Дънвейл в събота следобед, и обясни къде се е движил на следващата сутрин.

— Аз също бях станал и бях на крак доста рано миналата неделя. Пътувах до службата ми в Клонлуглин Хаус да прибера едни книжа, които бях оставил там и от които имах нужда да работя този ден. Видях ландровъра на негово благородие, паркиран близо до езерото, и слязох да проверя. — Ламонт преглътна. — Помислих, че лорд Дънвейл е някъде наблизо. Като разбрах, че не е, тръгнах обратно към моя джип. Чак тогава видях на отсрещната страна на езерото колата на нейно благородие. Преди да достигна до минито, видях тяло да се носи в езерото. — Внезапно Ламонт почувства някакво объркване. Захапа долната си устна. Изглеждаше смутен. Окопитвайки се почти мигновено, той продължи: — Скочих от джипа, за да видя по-отблизо. Тялото, или по-точно част от дреха, се беше закачила за един голям дънер близо до брега на езерото. Изведнъж видях, че в езерото е лейди Дънвейл. Отидох веднага в Клонлуглин Хаус да информирам графа.

— След като сте информирали лорд Дънвейл, вероятно сте телефонирали в полицията?

— Точно така, сър. Сержант Макнамара пристигна бързо и ние, тоест лорд Дънвейл и аз, го придружихме до езерото.

После следователят извика сержант Макнамара да даде своя доклад по констатациите, които той е направил. След като потвърди подробностите по разказа на Ламонт, Макнамара се впусна в разследванията, които той е извършил в неделя сутринта след откриване на тялото.

— Г-н Ламонт и аз извадихме тялото. Негово благородие беше много потресен, за да може да помогне. След това аз предадох покойната в болницата на доктор Бренън в селото за изследване и установяване на времето на смъртта. Оттам телефонирах в службата по съдебна медицина в Корк, знаейки, че трябва да се направи аутопсия, за да наредя за незабавното пренасяне на тялото в лабораторията за медицинско изследване в Корк. Върнах се в Клонлуглин Хаус, където взех показания от негово благородие, от графиня Дауагър и от г-н Ламонт. След това претърсих местността около езерото, както и Остина на лейди Дънвейл. Там имаше едно плоско шише, празно, но миришещо на уиски. То беше в жабката на колата. Ръчната й чанта беше на седалката. От нейното съдържание не личеше някой да е тършувал в нея. В портмонето имаше значителна сума пари. Следобедът помислих, че ще направя добре да се върна в имението. И тогава… видите ли почитаеми господине… аз бях учуден от няколко неща. Доктор Бренън ми беше казал, че смъртта е настъпила около единадесет часа и тридесет минути вечерта. Не можех да престана да се учудвам какво е правила нейно благородие вън на езерото сама повече от пет и половина часа. Имаше и нещо друго странно. Не можех да си представя как някой може случайно да падне в езерото. Покрай него няма висок бряг. Напротив, брегът е доста равен и за да влезе в езерото Клонлуглин, човек трябва да ходи или да гази в него. А и при това второ претърсване намерих празна бутилка от уиски, хвърлена сред храстите. Тогава това ме накара да се замисля, наистина ме накара, ваше благородие, сър. И сега се питам дали смъртта е била наистина случайна, както всички мислехме. Колкото повече разсъждавам, толкова повече идвам до заключението, че това е било самоубийство, а може би даже убийство. — Макнамара кимна като на себе си. — Да, трябва да призная, че започнах да се учудвам дали нейно благородие не е жертва на отвратително престъпление.

— Отвратително престъпление от кого, сержант Макнамара? — Следователят гледаше съсредоточено полицейския служител, лицето на когото беше по-скръбно от всякога.

— От неизвестни лица, ваше благородие. От скитник, от бродяга циганин, може би чуждо лице по тези места с недобри намерения, когото нейно благородие може да е изненадала там в онова усамотено, пусто място. Но нямаше никакви признаци на бой или боричкане. Никакви смачкани храсти, нито следи по тревата близо до езерото или дири, причинени от влачене на тяло например. Не, не, нищо от този род, ваше благородие. Колата беше внимателно паркирана и както казах, нейната ръчна чанта лежеше на седалката. — Макнамара потърка отстрани големия си червен нос. — Нито предполагам, че лорд Дънвейл има нещо общо със смъртта на жена си. Показанията на г-ца О’Донъл, че той е бил в библиотеката по времето, когато починалата се е удавила, премахва всякакво съмнение по отношение на негово благородие. Знаете ли, ваше благородие, че трябваше да го разпитам втори път в неделя следобед. Това беше в кръга на моите задължения. — Макнамара отправи към Антъни загрижен поглед, като да се оправдава пред него. — Така или иначе нещата опират до тези пет или шест часа. За мен остава най-голямата мистерия, какво е правила нейно благородие там през един такъв дълъг период време, ваше благородие.

Следователят се замисли и каза многозначително:

— Разбира се, сержант Макнамара, лейди Дънвейл е могла да напусне имението Клонлуглин Хаус, да отиде обратно в Уейлърфорд и да се върне в Клонлуглин по-късно във въпросната вечер, надявайки се, може би, да говори с графа по това време.

— О, да, ваше благородие, това е вярно. Съвсем вярно наистина. Но тя не се е върнала. Аз правих справки в селото, със сигурност правих. Нито една жива душа не я е виждала по време на тези мистериозни пет часа. А е трябвало да мине с колата си през селото, за да излезе на главния път, водещ за Уейлърфорд.

Дейзи, която се държеше много плахо, едва смееше да си поеме дъх. Тя погледна загрижено към Джон Крофорд, който й се усмихна окуражаващо. Но тя се досещаше, че той в този момент е толкова угрижен, колкото и тя. Дявол да го вземе Макнамара, си помисли тя.

— Благодаря ви, сержант Макнамара. — Следователят му даде знак да се оттегли и извика селския доктор Патрик Бренън да даде показания.

Показанията на доктор Бренън бяха кратки:

— Аз направих оглед на тялото на починалата малко по-късно в неделя сутринта, след като получих телефонното съобщение от сержант Макнамара и пристигането на тялото в моята хирургия. Забелязах веднага вкочанясване на мъртвата по цялото тяло. Установих, че смъртта е настъпила в промеждутъка между единадесет и половина и полунощ.

— Имаше ли някакви видими белези по тялото на починалата? — попита следователят.

— Нищо друго, освен едно диагонално натъртено място на лявата буза на починалата, което би могло да бъде причинено от дървото, споменато от г-н Ламонт.

Следователят благодари на доктора и призова патолога от Корк, доктор Стивън Кенмар.

Дейзи се придвижи към ръба на стола си, наблюдавайки напрегнато патолога. Както тя, така и останалите от семейството знаеха, че неговите показания ще бъдат най-решителни. Тя почувства напрежението на семейство Дънвейл и на Джим да обхваща и нея, като че ли това бяха осезаеми неща. В залата настъпи отново мъртва тишина, толкова голяма всъщност, че Дейзи чуваше биенето на сърцето си.

Доктор Стивън Кенмар беше толкова точен, какво беше и Бриджит О’Донъл. Той започна веднага по същество:

— Аз се съгласявам с теорията на доктор Бренън относно ожуленото място на лявата буза на покойната. То би могло да бъде причинено от някакъв предмет в езерото, на който покойната се е натъкнала, когато е влизала във водата, най-вероятно горепосоченото дърво. На лявата буза и на костта на бузата имаше едно петно от ехимоза, тоест тъмно натъртено място с червено-син цвят. Установих, че то беше прясно, а не старо, поради цвета му. За сведение на невежите присъстващи едно натъртено място сменя цвета си на етапи: започва от червено-синьо или тъмнопурпурно и върви към кафяво, след това към бледокафяво, изсветлява към жълтеникавозелено и в последните стадии на оздравяване — в жълто. Следователно поради тъмния му цвят установих, че натъртването е скорошно. Не намерих никакви травматични рани по черепа или други наранявания в областта на главата. Нямаше никакви външни видими белези по която и да е част на тялото, никаква следа от борба или друг белег, който да подсказва, че покойната е била нападната физически по насилствен начин или да е била убита, преди тялото да е влязло във водата. След външния оглед извърших аутопсия на покойната.

Кенмар спря за малко, погледна в купчинката бележки, които държеше, и каза:

— Констатирах, че в кръвта на покойната имаше голямо количество алкохол й барбитурати. Белите дробове съдържаха известно количество вода. След като взех предвид всичко това, дойдох до заключение, че смъртта е била от удавяне поради голямото количество вода, поета в белите дробове. Смъртта е настъпила около единадесет часа и четиридесет минути вечерта.

— Благодаря ви, доктор Кенмар — каза следователят, като си намести очилата и погледна в книжата пред себе си. След няколко минути се настани отново на стола си и се обърна към шестимата съдебни заседатели, насядали от дясната му страна:

— От показанията, които чухме в това съдебно заседание днес, ние всички трябва напълно и с най-голямо съжаление да осъзнаем факта, че починалата е била объркана жена в тежко умствено напрежение, на която стабилното нормално състояние е било засегнато от остра депресия, дължаща се на пропадналия й брак и на невъзможността й да ражда деца. — Той се наведе напред. — Придавам най-голямо значение на показанията на г-ца Бриджит О’Донъл, една ясна, последователна и неемоционална свидетелка, която е била може би много по-способна да вижда починалата в една обективна светлина, отколкото нейният съпруг. Г-ца О’Донъл беше много убедителна и аз вярвам в нейната преценка, когато казва, че покойната е била дни преди смъртта си в душевно състояние, което да я доведе до положение да посегне на себе си. Чухме показанията и на доктор Кенмар, патолога. Той ни каза, че не е имало следи от борба, нито някакви видими белези по тялото, освен натъртеното място, което той обяснява, че е скорошно и най-вероятно причинено от дървото. Чухме токсикологичния му доклад за установяване на наличие на алкохол и барбитурати в кръвта. Голямото количество вода в дробовете доказва, по заключенията на д-р Кенмар, че смъртта се дължи на удавяне.

Съсредоточеният поглед на следователя се спираше за части от секундата на всеки съдебен заседател. Той продължи:

— Сержант Макнамара ни обърна внимание на необичайната продължителност от време между пристигането на покойната на езерото и смъртта й около пет часа по-късно. Сержант Макнамара ги нарича мистериозни часове — но те наистина ли са такива? Да се опитаме да възстановим тези решаващи часове, през които починалата е била сама на езерото — а трябва да предположим, че тя е останала там, тъй като никой не я е видял да напуска района на Клонлуглин Хаус или да минава през селото. Нека също да вземем предвид самата починала — една объркана, депресирана жена в състояние на безразсъдност и тази безразсъдност подсилена от алкохола. Тя може да е била пила преди пристигането си, но без съмнение тя е консумирала голямо количество алкохол и след като е пристигнала. Алкохолът е бил открит в кръвта й, а и сержант Макнамара потвърждава, че е открил не само едно празно плоско шише, миришещо на уиски, но и празна бутилка от уиски, захвърлена в храстите. И така ние имаме починалата, седнала до езерото, пиейки, надявайки се дори може би чакайки мъжът й да се върне след кратко време. Нека не забравяме, че неговият ландровър е бил паркиран на другия край на езерото и тя го е виждала. Не е ли тогава в сферата на възможното тя наистина да е останала там? Да се е надявала да разговаря по проблемите си с него, да намери някакво лекарство за мъката й? Нека да предположим следното: Часовете минават… Става тъмно… Не може ли, докато тя продължава да чака, алкохолът да е замъглил нейното чувство за време? Или даже да я е направил безчувствена. Или пък не е ли могло в нея да се е създало убеждението, че мъжът й наистина ще се върне да прибере ландровъра? И накрая, съзнавайки, че надеждите й са били неоснователни, не е ли могла да дойде до най-ужасното и трагично решение? Решението да сложи край на живота си? Беше ни казано, че тя е била необикновено паднала духом — изпълнена с безнадеждност за бъдещето си — и това потвърдено от двама свидетели. За мен е съвсем възможно покойната да е погълнала барбитурати в този най-ужасен момент или в един неосъзнат опит да потисне душевната си мъка, или може би да притъпи чувствата си, преди да влезе в езерото. Да, аз вярвам, че събитията в онази нощ са могли да се развият точно по начина, по който ви ги описах. Няма друго приемливо обяснение. Медицинското заключение изключва престъпление — убийство. Сержант Макнамара изтъкна, че би било трудно за човек да падне случайно в езерото в Клонлуглин даже ако е в пияно състояние, унес или дезориентираност от пиене, поради топографското състояние на местността. Няма височини около езерото точно на това място. — Настъпи секунда пауза, преди следователят да завърши: — И така, след като отдадох съответното значение на всички показания, представени днес, трябва да направя заключението, че това е ясен случай на самоубийство. — Следователят изгледа още веднъж всички съдебни заседатели. — Има ли някакви въпроси?

Съдебните заседатели се обърнаха един към друг, говорейки тихо помежду си няколко секунди. Накрая един спретнат млад мъж се обърна към следователя с очевидното одобрение на останалите.

— Ние всички сме съгласни, сър. Ние вярваме във всичко, което казахте, и че всичко е станало така, както го представихте.

Като се изопна в цялата си височина на стола си, следователят се обърна към всички присъстващи в съда:

— В качеството на председателстващ следовател на коронарния съд на графство Корк сега трябва да произнеса решението, че Минерва Гуендолин Стендиш, графиня Дънвейл, е умряла по собствено желание, когато душевното й равновесие е било нарушено и когато е била под влиянието на алкохол и барбитурати.

За момент настъпи пълна тишина, а след това започна да се чува тихо говорене в залата. Дейзи потупа Едуина по ръката, наведе се напред и погледна бързо Джон Крофорд, който й се усмихна плахо и кимна с глава. Очите на Дейзи се спряха моментално на Антъни, който стоеше неподвижен като статуя на стола си. Изглеждаше като поразен, невярващ. Дейзи почувства тъга и съжаление към него. Той толкова много искаше смъртта на Мин да бъде решена като някаква случайност.

Дейзи стана и помогна на Едуина да се изправи на крака и я придружи навън в коридора. Бриджит О’Донъл излезе с тях.

— Съжалявам, ваше благородие — измърмори Бриджит.

Едуина се обърна, изгледа я втренчено и разтърси силно глава, без да проговори.

Бриджит продължи:

— Аз трябваше да кажа това, което казах за лейди Дънвейл, защото — настъпи секунда пауза, преди да довърши мрачно, — защото това беше истината.

Като я наблюдаваше, Дейзи помисли: „О, не, не беше“. Учудена в самата себе си, тя се запита кое я подтикна да допусне такова нещо и веднага отхвърли странната мисъл, че Бриджит О’Донъл е излъгала. Но мисълта като че ли изникваше отново, а показанията на икономката щяха да я смущават още много дълго време.

Едуина се олюля пред нея и Дейзи насочи вниманието си към своята доведена сестра.

— Ела, Едуина, скъпа, седни — мърмореше тя с голяма нежност и я заведе до една пейка.

Бриджит се втурна да помогне.

— Ще отида да ви донеса чаша вода, ваше благородие.

— Не! — извика Едуина. — Не искам да ми носиш нищо.

Остротата в тона на Едуина, изглежда, стъписа Бриджит и тя отстъпи неуверено назад.

— Но, ваше благородие — започна да говори неуверено тя.

Без да й обръща внимание, Едуина отвори ръчната си чанта и извади една пудриера. Напудри зачервения си нос и зацапаното си от сълзи лице.

Бриджит продължаваше да гледа Едуина със зяпнала уста. Ледено сините й очи гледаха объркано. Тя се отправи към вратата, водеща към залата на съда. Когато видя Майкъл Ламонт да се появява насреща й, тя се забързва към него.

— Добре ли си сега, Едуина? — попита Дейзи, навеждайки се над другата жена, изпълнена с безпокойство.

Едуина не отговори. Тя стана и изгледа Дейзи право в лицето. На Дейзи се стори, като че само след изминаването на няколко секунди в Едуина настъпи огромна промяна. Върху лицето й се спусна воалът на достойнство, а държането й стана властно, дори царствено.

Накрая тя заговори с ясен, необикновено силен глас:

— Току-що си припомних коя съм. Аз съм дъщеря на Ема Харт, а синът ми е неин внук и следователно ние сме направени от по-твърдо тесто, отколкото хората си мислят. Крайно време е да ги накарам да разберат това, а също така мисля, че е време да престана да се самосъжалявам.

По учуденото лице на Дейзи се разля топла усмивка. Тя се пресегна и сграбчи Едуина в обятията си.

— Добре дошла в семейството — каза тя.