Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (24)

Двадесет и четвърта глава

— Надявам се, че наистина разбираш защо трябваше да те излъжем, Сали — каза Пола меко.

— Да. И добре направихте. — Сали Харт преглътна и нервно се прокашля. Гласът й трепереше, когато продължи: — Ако Емили ми беше казала истината по телефона, мисля, че щях да направя по пътя някоя катастрофа.

Пола кимна и се вгледа в братовчедка си внимателно, разтревожена за нея.

През последните петнадесет минути след разказа на Пола за събитията в Ирландия Сали бе успяла да се овладее. Пола й се възхити за самообладанието, с което посрещна ужасната новина, без да трепне. „Не знаех, че е толкова смела“, помисли си Пола. Сали бе възпитана в стоицизъм още като дете. „Гръбнакът на Харт“ — я наричаше баба им. Да, въпреки тази изключителна проява на сила Пола знаеше, че Сали е потресена. Издаваха го очите й с цвят на метличина, придобили стъклен блясък, и прекрасното й лице, пребледняло от уплаха.

Сали седеше тъй вдървено на стола, сякаш бе парализирана от разказа на Пола, и тя с дълбоко съчувствие хвана ръката й. Изплаши се от мъртвешката й студенина и каза:

— Сали, цялата си замръзнала! Позволи ми да ти налея малко бренди или да ти направя чаша чай. Имаш нужда да изпиеш нещо топло.

— Не, не, благодаря. — Сали направи безуспешен опит да се усмихне и очите й, втренчени в Пола, внезапно се насълзиха.

— Антъни навярно е в ужасно напрежение — каза тя неуверено и млъкна. Сега вече сълзите рукнаха неудържимо от големите й сини очи и се затъркаляха по пепелявите й бузи. Тя не помръдна и не издаде нито звук.

Пола се изправи, приближи се до Сали, застана на колене пред нея и я прегърна.

— О, скъпа, всичко ще се оправи — промърмори тя с най-голяма нежност, изпълнена със съчувствие. — Недей да се бориш със сълзите. По-добре е да си поплачеш, за да ти попремине болката, понякога плачът много помага. Успокоява човека.

Сали се приведе към Пола и раменете й се затресоха. Пола я замилва по гладката черна коса и постепенно ужасното мълчаливо ридание престана. Скоро Сали се изправи и избърса мокрото си лице с широките си длани на художник.

— Извини ме — промълви тя с пресипнал глас. Правеше отчаян опит да се овладее, преглъщайки сълзите си. — Толкова много го обичам, Пола. Не мога да понеса това, което е преживял… Той е толкова самотен там сега. Сигурна съм, че леля Едуина не може да му помогне. Тя навярно е стоварила цялата вина върху мен. — Сали поклати глава отчаяно. — О, господи! — Тя притисна длани към изкривеното си от болка лице. — Той се нуждае от мен…

Пола, която се бе върнала на стола си, замръзна при тези думи. Задържа дъха си и здраво стисна устни. Знаеше какво трябва да й каже, но пресметна, че ще бъде по-разумно да изчака, докато се успокои напълно.

Емили, която се суетеше около вратата на хола, хвърли на Пола предупредителен поглед и енергично завъртя глава. Произнесе беззвучно:

— Не й позволявай и да припари там!

Пола кимна и й даде знак да влезе в стаята. Емили бързо седна на съседния стол. Тихо каза:

— Боя се, че нямаме късмет. Никой не отговаря от стаите на Джим и Уинстън. Помолих да им предадат да се обадят веднага щом се приберат в хотела.

При все че Емили говореше шепнешком, Сали я чу и при споменаването на името на брат си, махна ръка от лицето си. Тръсна глава и погледна Емили право в очите.

— Бих искала Уинстън да е тук. Чувствам се толкова безпомощна…

— Аз също бих желала той да е при нас — отвърна Емили топло и погали майчински ръката на Сали. — Но не си безпомощна, тъй като ние сме с теб. Всичко ще се оправи, казвам ти го съвсем откровено. Пола е във вихъра си — овладяла е изцяло положението, всичко е взела под внимание. Недей да се тревожиш.

— Ще направя всичко, което е по силите ми. — Сали се обърна към Пола. — Още не съм ти благодарила, ти си чудесна. И ти също, Емили. Много съм ви задължена.

Пола забеляза, че Сали се е посъвзела, и каза:

— За едно нещо само трябва да те предупредя — моля те, недей да ходиш в Ирландия при Антъни. Зная, че сърцето ти се е свило, че си ужасно разтревожена за него, но ти наистина не трябва да ходиш там. Не можеш да направиш нищо конструктивно, а и откровено казано, присъствието ти там би било крайно неуместно.

Сали трепна.

— Но аз нямам намерение да ходя в Клонлуглин! Зная, че там вече са се разпространили какви ли не отвратителни сплетни. Антъни ми каза за това преди около седмица — той споделя с мен всичко. Естествено, че не искам да наливам масло в огъня! Но, Пола, аз трябва да замина за Ирландия — ще отида в Уестфорд или по-добре в Дъблин. Ще замина утре. Мога да тръгна още сутринта от летището в Манчестър и ще бъда там само след няколко часа. Така поне ще съм малко по-близо до него, отколкото тук, в Йоркшир.

— Не! — извика Пола с непривична за нея острота. — Не бива да заминаваш. Ще останеш тук — дори да се наложи да те държа под ключ!

— Но аз…

— Няма да ти позволя да заминеш за Ирландия. — Пола изгледа братовчедка си твърдо и устните й се свиха в решителна линия.

Сали изгледа на свой ред предизвикателно Пола и в ясните й сини очи проблесна упорство. Решила бе да защити правото си.

— Разбирам аргументите ти. Но от друга страна, каква вреда би предизвикало присъствието ми в Дъблин? — Пола не отвърна нищо и Сали продължи: — Той е на стотици километри от Клонлуглин. — Тя замълча и се намръщи. — Ако съм в Дъблин, Антъни ще знае поне, че съм близо до него и ще можем отново да бъдем заедно, след като приключи следствието — добави тя колебливо, сякаш изгубила предишната си самоувереност. Отново започна да трепери, сключи ръце върху скута си, опита да се овладее и очите й внезапно се проясниха: — Той има нужда от мен, Пола, нима не разбираш? Не разбираш ли, че в този момент аз трябва да бъда до него?

Пола каза със заповеднически тон:

— А сега изслушай ме, при това много внимателно. Не можеш да помогнеш на Антъни каквото и да се опиташ да направиш. Напротив, ще му причиниш непоправима вреда, появявайки се в Ирландия. Ако заподозрат Антъни в убийство, именно ти можеш да им бъдеш идеалният мотив. В отсъствието на баба аз съм натоварена с отговорността за това семейство и би трябвало да разбереш, че аз определям всички правила. Следователно, Сали, настоявам да останеш тук!

Сали се сви на стола, стъписана от непреклонността на Пола. Тя не знаеше колко силна може да бъде братовчедка й, когато поиска.

Пола и Емили наблюдаваха Сали и си размениха разбиращи погледи. Емили първа наруши мълчанието. Докосна ръката на Сали и каза:

— Моля те, Сал, приеми съвета на Пола.

Със сърцето си Сали копнееше да бъде с Антъни, тъй като вярваше, че той има голяма нужда от нея в тези ужасни за него мигове. Но с разума си започна да проумява, че ако отиде при него, би извършила непоправима грешка. Пола бе права във всичко, което й каза. „Послушай гласа на разума, а не на сърцето“, смъмри се тя.

— Ще остана тук — прошепна Сали, облегна се на стола и притисна с пръсти пламналите си слепоочия.

Пола въздъхна с облекчение.

— Благодарна съм на Бога за това. А сега, ако желаеш, можеш да позвъниш на Антъни. Той изгаря от нетърпение да говори с теб и ти можеш прекрасно да го успокоиш, като му дадеш да разбере колко добре си се справила с всичко.

Сали скочи от стола.

— Да, да, веднага трябва да говоря с него.

— Защо не отидеш в спалнята ми, където е спокойно и уединено? — предложи й Пола.

— Благодаря, ще то направя. — Сали се спря на вратата, обърна глава и погледна Пола. — Ти си най-непреклонният човек, когото познавам — каза тя и изчезна в полумрака на къщата.

Пола зяпна изненадано и се втренчи в Емили без думи.

Емили каза:

— Лично аз бих приела това като комплимент. И мисля, че е време и ти да отидеш при телефона. Нали не искаш да изпуснеш Хенри Роситър? Вече минава осем и половина.

Седнаха заедно на терасата, наслаждавайки се на обаятелната тишина на градините, в този час обгърнати от плаща на тъмносиньото небе, сред което трептяха ярки звезди. Бе ясна и безоблачна нощ. Посребреното връхче на кръглата луна проблясваше иззад върховете на далечните дървета, полюшващи се и шумолящи под топлия вечерен ветрец.

— Не зная как се чувстваш ти, но аз съм напълно грохнала — каза Емили, нарушавайки най-сетне тишината, и се вгледа в Пола сред полумрака на настъпващата вечер.

Пола обърна лице към нея и внезапно то се озари от ярката светлина на лампите в хола зад тях. Емили забеляза веднага, че суровата и непристъпна маска бе изчезнала от него и в изражението на братовчедка й се бе възцарила отново предишната прекрасна мекота и топлина.

След известно мълчание Пола отвърна:

— Да си призная, и аз доста се поуморих. Но поне приключихме с най-важните телефонни разговори. — Тя вдигна чашата си с бяло вино и отпи голяма глътка. — Идеята ти беше чудесна, Емили. Да седиш и да чакаш да се обадят Джим или Уинстън, е ужасно изморително и досадно.

— Да, така е. Питам се дали баща ти е успял да се свърже с Филип. Вече трябва да е към девет и половина.

Под погледна часовника си и кимна.

— Почти. Трябва да му дадем възможност да се свърже с Австралия. Навярно това ще стане в най-скоро време. — Пола се прокашля и продължи: — Искаше ми се Сали да остане по-дълго. Мислиш ли, че наистина беше добре, когато си тръгна?

— Определено беше по-спокойна, когато слезе долу, но изглеждаше ужасно потисната.

— Е, това е съвсем понятно.

Емили не отвърна нищо. Пораздвижи се в стола си, взе чашата си и отпи.

— Забеляза ли някаква промяна в Сали? Нямам предвид, когато си тръгна, а изобщо.

— Доста е понапълняла.

Емили стисна здраво чашата си и прошепна:

— Имам ужасното чувство… бих казала, че… Мисля, че Сали е бременна.

Пола въздъхна. Най-лошите й опасения се бяха потвърдили.

— Страхувах се, че ще го кажеш, Емили. И аз съм на същото мнение.

— О, по дяволите! — избухна Емили и повиши глас: — Само това ни липсваше! Учудена съм, че не забеляза състоянието й на изложбата. Или?

— Не. Спомням си само, че беше облечена в широка ленена рокля. Пък и тогава бях толкова изтормозена, заобиколена от хора. Но когато дойде тази вечер, бях поразена от пълнотата й, особено в бюста. Но бях тъй загрижена за неприятната новина, която трябваше да й сервирам, че не се замислих за фигурата й. Забелязах промяната, когато се изправи до камината малко преди да си тръгне. Тогава най-ясно си личеше.

— Точно в този момент го забелязах и аз. О, господи, Пола, какво ще стане, когато разбере чичо Рандолф! — простена силно Емили. — Толкова бих искала баба да е тук сега.

— И аз също — но тя не е тук и няма защо да я караме да се връща без нужда. Трябва да се справим сами по възможно най-добрия начин. — Пола потърка умореното си лице и тежко въздъхна: — О, боже мой, каква ужасна каша се е забъркала. Горката Сали! — Тя тъжно поклати глава. — Толкова ми е жал за нея… — Пола не довърши изречението си и се вгледа в полумрака, изпълнена с лоши предчувствия за ситуацията в Ирландия.

Емили внезапно се обади:

— Е, ако е бременна, няма проблеми. Поне ще могат да се оженят — сега, след като…

— Емили! — Пола извърна глава, погледна възмутено братовчедка си, изпълнена с ужас. — Не го казвай — предупреди я тя.

— О, съжалявам — извини се Емили бързо, но не се сдържа и добави с типичната й обезоръжаваща откровеност: — Каквото и да казваш, това си е самата истина.

Пола й хвърли унищожителен поглед.

Емили взе бутилката бяло вино от кофичката с лед, напълни отново чашите и попита:

— Дали да не споменем на Уинстън, че Сали е бременна?

— Да не си посмяла! Няма да казваме нищо на никого, дори и на баба. Не бих искала точно тя да се тревожи. Колкото до останалата част на семейството, ти знаеш какви са клюкари. Само един намек, че Сали е бременна, и това значи да налеем масло в огъня. Освен това нека бъдем безпристрастни, Емили. Ние не знаем, че тя очаква дете. Може би в последно време просто е понапълняла.

— Да — каза Емили, — съществува такава възможност, а и ние не искаме да даваме на определени хора излишен повод за разговори.

Тя замълча, отпусна се на стола и се загледа навън в градината. Тя бе придобила магически, почти въздушен нюанс. На лунната светлина дърветата се бяха преобразили в трептящо сребро и всичко наоколо бе окъпано в удивително сияние.

— Толкова е спокойно, толкова е красиво — промърмори Емили. — Бих могла да остана тук завинаги. Но щом искаш да бъдем тази вечер заедно, ще трябва да прескоча до Пенистън Роял, за да си взема работното облекло за утре. Казах вече на Хилда какво да ми приготви и тя навярно е подредила куфара ми, така че няма дълго да се бавя.

Пола се изтръгна от собствената си замисленост.

— Щом се налага да се отбиеш там, вземи моята кола, Емили. Ягуарът е вече готов за бунището. Никак не ми се ще да заседнеш някъде в тъмнината по пътя. — Пола се изправи. — Ще отида да видя бебетата и след това ще приготвя вечерята. Обичаш ли пържено месо със зеленчуци? — попита тя, взе кофичката с лед и тръгна към стаята.

— Да, и още как! Толкова е вкусно. Напомня ми за летата, прекарани в „Гнездото на чаплата“ с баба, когато бяхме малки — в неделя вечер винаги имахме на трапезата си пържено месо със зеленчуци. О, какви времена бяха тогава! Освен това видях, че в хладилника ти са останали доста зеленчуци. Можем да ги използваме. Гладна съм като вълк.

Пола я погледна през рамо и поклати глава удивено.

— Нищо ли никога не се отразява на апетита ти, Печена ябълко?

Емили прие на свой ред шегата, като се засмя някак самодоволно:

— Мисля, че не, Бобово стъбло! — отвърна й тя, изричайки детския прякор на Пола. — Слушай, хуквам вече. Ще се върна колкото може по-скоро, а ако позвъни Уинстън, предай му моите най-сърдечни поздрави.

Както обикновено, в неделя вечерта Харогейт беше безлюден, почти без улично движение и за няколко минути Емили излезе на главното шосе край Райли и уверено зафуча към Пенистън Роял.

И понеже Пола й бе казала, че може да вземе която и да е от двете коли в гаража, Емили предпочете да шофира колата на Джим „Остин-Мартин“.

За известно време се съсредоточи, за да почувства мощния двигател изпод ръцете си, като се радваше на плавното движение и усещането за сигурност в чудесно конструираната, с красив дизайн кола.

И наистина бе много приятно да размени с тази кола грохналия си ягуар, който бе така разнебитен, че на практика бе вече излязъл от употреба и навярно бе станал опасен.

Емили беше привързана към стария си ягуар по чисто сантиментални причини, тъй като преди време той бе принадлежал на Уинстън. Беше й го продал преди четири години и докато братската им привързаност разцъфтяваше в любовна връзка, да кара тази кола за нея бе равносилно да се чувства по-близко до него. Сега това вече нямаше значение, тъй като Уинстън бе станал напълно неин, откакто се бяха сгодили. И ягуарът се превърна за нея в една досадна беля, като на всичко отгоре се разваляше винаги в най-неподходящия момент. Баба й постоянно й натякваше да се отърве от него веднъж завинаги и тя реши да го направи още следващата седмица. Чудеше се каква кола да си купи. Може би „Остин-Мартин“? Защо не? Това беше стабилна кола, конструирана като танк. Емили започна да си мечтае за леки коли, но малко след това мислите й наново се отправиха към събитията в Ирландия.

„Повредата на ландровъра е лош късмет за Антъни — помисли си Емили. — Ако това не беше станало, всичко щеше да е наред. Случаят щеше да бъде веднъж завинаги приключен. Жалко, че не се е върнал да го вземе преди вечеря… Но по всяка вероятност, той се е опитвал да избегне срещата с Мин. Бедната жена… да умре по този начин… да се удавиш е най-лошата смърт… ужасяваща.“

Емили неволно потръпна при мисълта за нещастния случай, правейки всичко възможно да отстрани от въображението си гледката на клокочещия въртоп на студената, черна вода, завличаща Мин надолу към мрачното дъно. Тя преглътна и здраво стисна волана. Бе наследила страха на баба си от вода — и също като Ема не можеше да плува и усърдно избягваше лодките, морето, езерата, дори и най-невинните плувни басейни. Всичко, свързано с водата, я ужасяваше.

В опита си да прогони живата образна картина на смъртта на Мин Стендиш тя включи радиото на колата, завъртя копчето, но не успя да намери любимата си станция и го загаси. През прозореца на колата забеляза пътния знак, който показваше, че наближава Райпли, намали скоростта при навлизането си в малкото селце и след като то остана зад гърба й, отново натисна газта на път за Саут Стенли.

Неочаквано я обхвана такава ужасна мисъл, че мускулите на лицето й се напрегнаха и за миг изгуби контрол над волана, разтърсена от най-мрачно предчувствие. Колата кривна встрани. Незабавно я овладя и насочи цялото си внимание върху пътя, като й мина през ума, че ако не се концентрира, ще направи катастрофа.

Но при все това ужасната мисъл не я напускаше. Това бе по-скоро въпрос — и той кръжеше и кръжеше в съзнанието й по най-влудяващ начин, докато не доби накрая ясна формулировка. Запита се защо не й бе хрумнал по-рано. Най-сетне трябваше да погледне нещата право в очите. Какво всъщност бе правила Мин покрай езерото пет часа, преди да се удави?

В онези лета, които прекарваха заедно в „Гнездото на чаплата“, Ема Харт бе научила внуците си на много неща. Най-важното от тях бе умението да анализираш проблема до последния детайл, да го огледаш от всяка негова страна. Сега мозъкът на Емили започна чевръсто да работи по начина, по който я бе тренирала Ема.

Веднага й хрумна един възможен отговор на въпроса: Мин не беше прекарала пет часа край езерото, тъй като изобщо не е била там вчера следобед. За пръв път е отишла там късно вечерта. „О, господи — помисли си Емили и затрепери неудържимо, — та това означава, че Антъни е излъгал! Но това не бе възможно! Дори той да бе отговорен за нейната смърт, защо не беше отместил ландровъра си? Защо го беше оставил край езерото?“

„Започни отначало — заповяда си Емили. — Премисли всичко логично и най-напред тръгни от предположението, че е възможно той да лъже.“ И в съзнанието й възникна следната верига от събития:

„Антъни вечеря с Едуина. След това я отвежда до дома й в Дауър Хаус. Връща се в Клонлуглин в около десет часа. Скоро след това неочаквано пристига Мин. Спречкват се. Той побягва, скача в ландровъра си и потегля. Мин го следва и го настига на брега на езерото. Отново се карат, тя става агресивна и следва модела си на поведение от последните няколко седмици. Той се защитава. Започват да се бият. По случайност той я убива. Хвърля тялото й в езерото, за да прилича на нещастен случай. Тогава колата му отказва да запали или се поврежда. Не му остава нищо друго, освен да се прибере у дома си пеша.“

„Тази хипотеза е напълно вероятна“, помисли си Емили неохотно. Но ако наистина бе така, защо не се бе върнал по-късно на езерото, за да прибере ландровъра си? Последната глупост, която би могъл да направи, бе да го остави точно там.

Умът й бясно галопираше и първоначалното й хрумване прерасна в следното заключение:

„Антъни решава, че е рисковано да се опита да изтегли оттам ландровъра си късно вечерта. Мисли, че е по-добре да го направи рано следващата сутрин. Но управителят на имението е на крака още от зори и го открива пръв. С помощта на Едуина Антъни скалъпва някаква правдоподобна версия за пристигането на Мин рано следобед и обяснява, че колата му се е повредила по това време. Той хитро блъфира, като разчита на това, че всеки би заключил — както направих и аз, че само един напълно невинен човек би оставил такова уличаващо доказателство на местопрестъплението. От друга страна обаче, Антъни има алиби за онези критични часове късно вечерта. Икономката го е видяла. Но може ли да се вярва на Бриджит?“

Дали разказът на Антъни не беше само огромен куп лъжи? Не беше ли това един изключително дързък, майсторски скалъпен блъф?

Когато Емили премина през селото Пенистън и зави към имението на баба си, тя си помисли, че само един ужасно хладнокръвен и безмилостен човек би имал дързостта да осъществи плана си така успешно. „Беше ли Антъни такъв човек? Не. А откъде знаеш това, Емили Баркстоун? Нали само преди няколко часа сама убеждаваше Пола, че никоя от двете не го познава добре?“

Ужасена от тези мисли, Емили направи всичко възможно да ги отпъди от съзнанието си. Паркира колата и влезе в къщата.

Хилда, икономката на майка й, тъкмо излизаше от вратата, водеща към кухнята и помещенията за прислугата в задната част на дома. Като я видя, върху лицето й цъфна широка усмивка.

— Заповядайте, мис Емили — каза тя и се вгледа в нея разтревожено иззад очилата си. — Не ми се виждате никак добре — промърмори тя. — Защо не дойдете в кухнята, за да изпиете чаша чай?

— Благодаря ти, Хилда, но трябва незабавно да се върна при мис Пола. Добре съм — казвам ти го искрено, но се чувствам малко уморена. — Емили скалъпи върху лицето си мила усмивка.

— Багажът ви е там — каза Хилда и измъкна пътната чанта иззад едно от тежките кресла в стил „Тюдор“. Подаде й я и каза: — Какви страшни новини… направо ужасяващи. Сърцето ми се обърна, мис Емили, повярвайте. След телефонното ви обаждане трябваше да седна и да изпия глътка бренди. Бедният граф… О, божичко, каква трагедия. Но животът е толкова непредвидим, нали? — Тя скръбно поклати глава, после майчински взе ръката на Емили и я изпрати до вратата. — Мисис Харт научи ли вече? Говорихте ли с нея?

— Не, Хилда. Мистър Дейвид се опитва да се свърже с мистър Филип в Австралия. Не се тревожи, с баба всичко ще бъде наред.

— О, не се и съмнявам, мис Емили. Но ми се струва толкова несправедливо. Тъкмо когато й се удаде възможност за малко почивка, за едно приятно пътуване, и трябваше да се случи тази ужасна история. Животът на горката ви баба е бил винаги пълен с грижи и тревоги… Надявах се, че най-сетне се е отървала от тях.

— Да, Хилда, и аз мисля така. Но нали сама каза — случват ни се непредвидени неща, невинаги можем да управляваме живота.

Емили се запъти към главния вход, огледа се наоколо, както правеше винаги, вдъхвайки с наслада от красотата на Стон Хол. Но сега внезапно осъзна колко спокойна бе обстановката тук. Всичко бе огряно от прекрасна, топла светлина, огънят в огромната открита камина пращеше, както винаги през есента и зимата, а в нишата на широкото стълбище бяха разпръснати декоративни саксии със златни и бронзови хризантеми. Да, този хол изглеждаше винаги по един и същи начин — чак до пиринчената урна върху масата с посаден в нея червенолист бук.

Неговият неизменен изглед пораждаше в Емили силното усещане за сигурност. Присъствието на Ема се чувстваше толкова осезаемо, тъй силно в този миг, че тя се успокои и страховете й започнаха да се разсейват. Баба й бе невероятна жена с остър и проницателен поглед за човешката душа. Тя обичаше Антъни и му имаше доверие… не защото й бе внук, а заради характера и достойнствата му.

Емили се обърна и дари Хилда с очарователната си усмивка с трапчинки. Зелените й очи бяха сериозни, а гласът й уверен:

— Не се тревожи, Хилда, баба лесно ще се справи с всичко. И много ти благодаря, че приготви чантата ми.

— Няма защо, мис Емили, и да шофирате внимателно, чувате ли?

Емили се сбогува с Хилда, притича към колата, хвърли чантата отзад на седалката, за няколко секунди се спусна надолу по алеята и се втурна стремглаво по пътя, по който беше дошла.

Но на връщане към Харогейт тя се постара да запази в сърцето си приятните чувства, които бе изживяла в Пенистън Роял, като постоянно си втълпяваше, че Антъни е казал истината и смъртта на Мин е просто един нещастен случай.

* * *

Емили бе тъй въодушевена от своето щастливо хрумване, че когато вкара колата в гаража на Лонг Медоу, бе в отлично състояние на духа. При все че бе пропътувала разстоянието до Пенистън и обратно за рекордно късо време, това й бе отнело цял час и сега усети, че й е прималяло от глад. Очакваше с нетърпение вкусната вечеря и леко премляска при мисълта за студеното агнешко, пърженото месо със зеленчуци и чашата леденостудено бяло вино.

Но когато влезе в кухнята, всичките й приятни мисли се изпариха моментално. Забеляза веднага безпорядъка. Храната стоеше изоставена върху плота. Агнешкото бе само наполовина разрязано, пърженото месо със зеленчуци беше замръзнало в тигана, а вратичките на бюфета бяха разтворени.

Пола седеше вяло на кухненската маса и лицето й изглеждаше тъй покрусено, че предишните тревоги отново връхлетяха Емили.

— Какво има? — извика тя още от вратата. — Нещо страшно се е случило в Клонлуглин! Да не са арестували…

— Не, нищо подобно — отвърна Пола и вдигна очи. — Засега никаква вест от тях. — Гласът й бе изтощен.

— Тогава какво се е случило? — попита Емили, седна до нея край масата и се загледа внимателно в разтревоженото й лице.

Пола само въздъхна.

Емили забеляза, че братовчедка й е плакала, и се приведе над масата, взе тънката й, удължена длан и я погали.

— Моля те, кажи ми всичко — каза тя меко.

— Имах ужасен скандал с Джим. Преди малко той ми се обади по телефона и се държа тъй противно, че още не мога да се съвзема.

— Но защо?

— Сам Фелоус. Не е обърнал внимание на моето предупреждение и се е обадил на Джим. Изпратил е три спешни телеграми в хотела в Торонто. Когато Джим ги е получил, му се обадил веднага и Фелоус му е разказал за злополуката, за моето нареждане да не се публикува нито ред за тази история, нито некролог. Фелоус се оплакал, че съм се държала с него грубо и безцеремонно, че дори съм го заплашвала с уволнение. Джим беше, разбира се, вбесен, закрещя ми, заплаши ме. Той мисли, че съм се отнесла към ситуацията по най-недипломатичния начин. Каза ми, че е изгубил двадесет минути, за да успокоява Фелоус и че най-накрая го е убедил да не подава оставката си. — Пола взе кърпичка и издуха носа си.

— Не мога да повярвам! — Емили бе поразена. — Положително Джим веднага ще се извини, щом разбере причините, поради които си искала да потулиш случая, когато му обясниш, че са заподозрели Антъни.

— О, той се поуспокои малко — каза Пола мрачно, — но продължи да си придава важност. И изобщо не се извини. Беше най-загрижен за това, кога да вземе утре самолет за Ирландия. Мисли, че трябва да бъде с Едуина и Антъни, за да им окаже морална подкрепа.

Емили направи неприятна гримаса.

— Как ли пък не. — Тя бавно поклати глава. — Какво става с Джим? Нима е забравил железния закон на баба никога да не споменава за семейството в нашите вестници?

— Не е. На края на разговора обаче той каза, че това е нещо по-различно, тъй като по всяка вероятност репортажи за смъртта на Мин ще се появят в националната преса и ще бъде ужасно нелепо, ако не отпечатаме некролог. След като бе изцяло осведомен за ситуацията, той някак се поуспокои, но при все това продължаваше да ми натяква, че съм се държала лошо с Фелоус.

— Какво, по дяволите, е очаквал да направиш?

Пола слабо се усмихна.

— Каза, че е трябвало да наредя на Фелоус да не пуска нищо в първите издания, но да приготви некролога и да го задържи, докато не осъществи връзка с него или с Уинстън в Канада. Каза ми също, че това е тяхна работа, на него и на Уинстън, а не моя.

— Нима не знае, че имаш властта и пълномощията на баба, както и на Уинстън, и можеш да действаш от тяхно име при непредвидени обстоятелства?

— Не виждах причина да му казвам каквото и да е, преди да замине — промърмори Пола. — Не исках да нараня честолюбието му. Трябваше да му съобщя неприятната новина, че аз съм, заедно с Уинстън и Александър, попечителят на дяловете на децата ни в „Консолидейтед“, а не той. — Емили не отговори нищо и Пола я запита настоятелно: — Как бих могла да му съобщя това, Емили?

— Е, трябвало е — отвърна Емили троснато.

— Може би — призна Пола, като не обърна внимание на тона й.

„Ловя се на бас, че все още не му го е съобщила“, помисли си Емили и каза:

— Джим наистина ли възнамерява да пътува за Ирландия?

— Не съм сигурна. Той гореше от нетърпение да говори с Уинстън. Опитал се е да го открие във Ванкувър, преди да се обади тук.

— Искаш да кажеш, че ние сме на последно място в неговия списък, и то след всичките мои спешни обаждания? — Емили беше поразена.

Пола кимна. Братовчедките си размениха дълъг, твърде многозначителен поглед, припомняйки си най-стриктното правило на баба им, на което ги беше на учила. Ема им беше казала да се съветват с поне един член на семейството при спешен случай, преди да предприемат някакво действие, да отказват разговори с непознати хора, да си помагат взаимно — и най-важното, да бъдат винаги здраво сплотени, за да запазят семейството.

Пола каза колебливо:

— Може би си е помислил, че става нещо лошо във вестника…

— Той може и да не е възпитан от баба, но дяволски добре знае нейните правила! — избухна Емили. — Длъжен бе да се обади първо на нас и след това да се занимава с фактите. Това можеше да предотврати ако не друго, то поне скандала между вас. — Тя нервно се облегна на стола, като не скри раздразнението си от поведението на Джим.

— Вярно е. О, не се безпокой, Емили, няма значение. Слушай, трябваше да ти кажа нещо веднага щом пристигна. Уинстън се обади. — Пола ведро се усмихна, решена да забрави за неблагоразумното поведение на Джим.

— Кога? — нетърпеливо възкликна Емили, но веднага добави с хаплива ирония: — Силно се надявам, че поне той не е разговарял с целия свят, преди да ни се обади.

За пръв път, от толкова дълги часове насам, Пола се засмя от сърце.

— Абсолютно си права, скъпа. Освен това той позвъни само пет минути след като разговарях с Джим.

— Разкажи ми всичко, за което си говорила с Уинстън, и моля те, не си спестявай нито дума!

Пола изгледа Емили с мило снизхождение, но изражението й бе топло и ласкаво.

— Уинстън е бил на обяд с директора на хартиената фабрика в дома му. Когато се върнал в хотела няколко часа по-късно — а в Канада това било късно следобед — го очаквали куп съобщения. Естествено, от Сам Фелоус, а също и от Сали, от Джим и от теб. И тъй като ти си оставила моя телефон, а и Сам Фелоус настоявал за много спешен разговор, Уинстън веднага си помислил, че има някаква криза във вестниците. Естествено, пожелал да разговаря първо с мен, преди да се обади на когото и да е друг. Златното правило на баба е нещо, което всеки от нас винаги спазва стриктно. Уинстън едва не припадна, когато му съобщих за смъртта на Мин, но бе загрижен най-вече за Сали. „Дръж сестра ми колкото може по-далеч от Клонлуглин“, ми повтори той няколко пъти. Веднага го успокоих, разбира се, и той бе доста облекчен, като разбра, че съм се държала рязко с нея. Зададе ми ред въпроси, отнасящи се до случая, на които можах да отговоря, и той каза, че съм постъпила съвсем правилно и че двете с теб сме свършили точно това, което е трябвало. Зарадва се също така, че ще останеш тази вечер при мен.

— Има ли намерение да се върне у дома?

— Не, освен ако не се влоши положението в Клонлуглин. Напомни ми, че всички ние сме обучени в една и съща армия от един и същ генерал, и изтъкна, че той не би могъл да се справи по-добре от нас и следователно възнамерява спокойно да привърши деловите си задачи.

— Той е съвършено прав. — Емили замълча за миг и после попита: — Спомена ли нещо за вашия скандал — за отношението на Джим към теб?

— Само бегло, Емили. Не исках да правя проблем от това, но се боя, че Уинстън доста се впрегна. Нахвърли се върху Джим, каза също, че Сам Фелоус е глупак и работата му виси на косъм от доста дълго време насам. И много се учуди защо не е разговарял първо с мен, преди да позвъни на Фелоус. — Пола потръпна. — Казах му, че именно от това съм изненадана и аз. Във всеки случай възнамерява да говори с Джим за Фелоус, както и за желанието му да замине за Ирландия. Мисли, че Джим трябва да остане в Канада, макар и да имам чувството, че не би му попречил, ако той настоява да тръгне утре за Дъблин. Това бе всичко — но той се поинтересува за теб, разбира се, и ти изпраща най-сърдечни поздрави.

— Толкова много ми липсва… Ужасно ми се искаше да говоря с него — каза Емили с лека тъга.

— О, можеш да го направиш по всяко време след полунощ, по нашите часовници — веднага се обади Пола. — Уинстън няма да излиза никъде тази вечер. Каза ми, че ще си поръча нещо в апартамента и че ще се обади на Сали и Джим. Подозирам също така, че се кани да натрие носа на Сам Фелоус.

— Убедена съм, че ще го направи. А аз ще му позвъня малко по-късно. — Емили стана, свали вълнената си жилетка и я сложи на облегалката на стола. — Какво става с баща ти? Успял ли е да се свърже с Филип?

— Да, преди около един час — само няколко минути след като ти тръгна за Пенистън. В Дънуун било време за утринна закуска, баба се била събудила и пиела чая си с Филип. Тя вече знае всичко. Татко е разговарял с нея. — Пола се вгледа внимателно в Емили. — На какво да се обзаложим, че ще ни изненада по някое време?

Емили се засмя.

— На всичко, което пожелаеш. Убедена съм, че баба ще ни се обади веднага, след като обмисли какви въпроси да ни зададе, за да ни хване натясно.

Пола също се разсмя.

— Струва ми се доста подличко.

— Е, ти идеално знаеш, както и аз, че Ема Харт винаги изпитва внуците си, за да провери издръжливостта им. Защо тази вечер трябва да прави изключение?

Пола я погледна замислено и каза:

— Изобщо не се и съмнявам. И нека й бъдем благодарни за това, че ни възпита именно по този начин. Поне можем да се справяме с нещата в критични ситуации.

— Да — съгласи се Емили. — Междувременно отивам да притопля пърженото месо със зеленчуци. Смятам да приготвя една прекрасна вечеря.