Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (21)

Двадесет и първа глава

Час по-късно, точно в осем, Блеки поведе Ема по дългия коридор към отделната, със специално предназначение зала на ресторанта, където щеше да се отпразнува тази забележителна вечер.

Блеки се приведе към Ема и прошепна в ухото й:

— Дейзи не искаше да оскърби чувствата на никого, нито да бъде упрекната в пристрастност — затова децата и внуците ти няма да седят на нашата маса.

— И е постъпила много умно — промърмори Ема и изви устни в прикрит смях. Да, Дейзи бе единственият истински дипломат в семейството. От друга страна, тя знаеше, че синовете й не биха били особено очаровани да седнат до нея. Ема все още не можеше да повярва, че изобщо бяха благоволили да я удостоят с вниманието си. Присъствието на Елизабет не я изненада. Можеше да се предположи, че дъщеря й се надява да завърже някое и друго приятелство, тъй като тя винаги дебнеше своя най-голям шанс в живота. „Без съмнение — помисли си Ема — тя ще се заумилква около някой с намерението да изкопчи от него повечко пари. Другите й подбуди биха били да види децата си и да се изфука с красивия си приятел.“ Колкото до Едуина — тя искаше да спечели благоразположението на Антъни, който би укорил майка си, ако тя беше отклонила поканата.

Бавно тя се отправи с Блеки към главната маса, която беше заобиколена от всяка страна с по две други маси, наредени в полукръг около малка танцова площадка. На срещуположната страна на този квадрат от полиран паркет оркестърът вече изпълняваше отбрани популярни мелодии.

Наблюдателният поглед на Ема отбеляза всяка подробност. В трептящия отблясък на светлината на свещите, излъчвана отвсякъде, залата приличаше на очарователна лятна градина с купища цветя, подредени наоколо, и с малки пъстри букетчета, красящи масите. Те бяха застлани със седефенорозови покривки и кристалът, среброто и финият китайски порцелан върху тях пръскаха ярки искрици.

Ема кимна доволна, усмихна се одобрително и когато спряха пред тяхната маса, каза на Блеки:

— Каква приятна обстановка е създала Дейзи… толкова е празнично.

Блеки просия.

— Да, тя поработи усилено с управителя за този банкет и сама пое грижата за всичко. — Той издърпа стола й и я покани да седне, но сам остана прав.

След като се настани на своето място, Ема хвърли поглед върху визитките с имената на гостите от двете си страни и каза:

— Виждам, че ти ще бъдеш отдясно, а Хенри — от другата ми страна, но кой друг ще ни прави компания?

— Шарлот и Натали, разбира се, Лен и Моника Харви, и приятелката на Хенри — Дженифър. Ще бъдат още Марк и Рони Калински със съпругите си, така че общо ставаме дванадесет човека.

— О, радвам се, че част от семейство Калински ще бъде с нас. Постоянно се сещам за Дейвид тази вечер — така би ми се искало сега той да е тук. При все че Рони не прилича толкова на Дейвид, колкото Марк, в някои отношения ми напомня силно за баща си. Взел е нещо от претенциозните му маниери, не мислиш ли?

— Съгласен съм с теб, скъпа. А, ето го и Рандолф с майка си и леля си.

Ема се обърна и поздрави Шарлот и Натали, а Блеки, с присъщата му елегантност и малко старомодна галантност, покани на масата зълвите на Ема.

Рандолф, безцеремонен и сърдечен като винаги, стисна Ема за рамото и избоботи:

— Седнал съм на масата на Брайън, ето там. Но ще се върна пак, лельо Ема — намигна й той. — Възнамерявам да измоля благоволението ти поне за един танц.

Ема каза през смях:

— Само фокстрот, Рандолф — но нищо по-енергично.

— Имаш го от мен.

Майка му се наведе към Ема и й прошепна доверително:

— Емили е най-голямата награда за моя внук. Повече от радостна съм, че са се сгодили.

— И аз, Шарлот. Много мило от твоя страна, че даде на Емили перлената огърлица като подарък за годежа й. Спомням си, когато ти я подари Уинстън.

Лицето на Шарлот просия.

— Да, когато се сгодихме през 1919 година. А какво ще стане със сватбата им, Ема? Надявам се да се оженят в Йоркшир. Но днес разговарях с Елизабет и тя, изглежда, мисли да направят сватбата в Лондон.

— Хайде, хайде — каза Ема сухо. — На твое място не бих се тревожила. На Елизабет й хрумват винаги велики идеи — обикновено твърде себични. При тези обстоятелства мисля, че Емили и Уинстън сами трябва да вземат решение. А те вече ми казаха, че искат да се оженят в Райпли Катедрал. Мисля, че това е чудесна идея — после ще можем да дадем прием у дома.

Трите жени продължиха да обсъждат сватбата на Емили и да кроят планове за идното лято още известно време, след което Ема започна да им разправя за предстоящото си пътешествие с Блеки и местата, които щяха да посетят на път за Австралия.

Блеки упътваше прииждащия поток от гости и за кратко време залата се изпълни, като всеки бе настанен на съответното му място. Келнерите сновяха между масите и пълнеха чашите с бяло вино. Във въздуха витаеше весело и празнично настроение. Ехтеше смях, какофонията на гласовете се издигаше в кресчендо и жизнерадостната глъч се смесваше със звуците на леката, приятна музика, идваща от дъното на залата.

Проницателният поглед на Ема скоро забеляза, че семейството и приятелите й се забавляват от все сърце и навярно преживяват един от най-хубавите моменти в живота си. След като бе сервирана пушената сьомга, някои от по-младите гости веднага заеха танцовата площадка. Ема ги наблюдаваше, изпълнена с гордост, и си мислеше колко привлекателни изглеждаха момичетата в красивите си рокли и младите мъже в елегантните си вечерни жакети. Двойките се въртяха във вихрен танц, ясните им млади лица грееха от щастие, очите им горяха, пълни с надежда и безкрайни очаквания от бъдещето — животът бе пред тях, предлагайки им толкова много възможности.

Приятното, усмихнато лице на Джонатан сега беше под директния прицел на погледа й и докато той се носеше с младата Аманда по излъскания паркет, за миг тя се запита дали не бе сгрешила в подозренията си към него. Отпъди веднага тази мисъл от главата си, тъй като не желаеше тази вечер да се занимава с проблеми, и се загледа в баща му. Робин танцуваше с природената си сестра Дейзи и разпръскваше наоколо своя чар. Тъмният, с екзотична външност Робин, бе някога любимият й син — блестящ член на Парламента, станал политически благонадежден след няколко успешни битки, в които бе проявил своята непреклонност. Е, той беше проницателен и находчив, що се отнасяше до неговата кариера. Бе политик с твърди убеждения, ревностен изпълнител на дълга си и — трябваше да си признае — беше доста популярен в Лейбъристката партия, да не говорим за избирателите в Лийдс.

Блеки я изтръгна от замислеността й с леко докосване по ръката, издърпа стола назад и каза:

— Хайде, Ема, дължиш ми първия танц.

Той гордо я поведе сред залата, подхвана я в ръцете си и двамата се понесоха плавно, в лека стъпка, под звуците на оркестъра, изпълняващ отбрани потпури от Коул Портър.

Блеки съзнаваше впечатлението, което произвежда тяхната двойка, и щръкнал с една глава над Ема, какъвто си беше висок, забеляза, че сега те са центърът на атракцията, че всеки е приковал очи към тях. Той улови пронизителния поглед на Кит, леко наведе глава, усмихна се и се огледа за Робин. Ето го там, кръжеше с Дейзи на дансинга тъй плавно, тъй гладко… тъй мазно. Блеки презираше синовете на Ема заради предателското им отношение към майка си и в този момент се питаше дали някой от тях си дава сметка колко глупаво бе да сплетничат против тази великолепна жена и да се мъчат да я надхитрят. Та това бе все едно да риташ срещу ръжен. Естествено, тя беше успяла да ги обезвреди. Тя побеждаваше винаги.

Ема прошепна през рамото на Блеки:

— Виж, всички гледат към нас и ни одумват.

— Значи нищо не се е променило.

Ема само се усмихна и те мълчаливо довършиха танца.

Празничната вечер беше в своя разгар и протичаше, несмущавана от нищо. Гостите опитваха вкусните деликатеси, отпиваха от превъзходните вина, разговаряха, шегуваха се, смееха се и танцуваха — толкова непринудено и безгрижно, че Ема се учуди. Струваше й се, че поне веднъж сред тях няма подмолни настроения. Сякаш бе обявено негласно примирие между отделните враждуващи фракции, сякаш временно бяха забравили за омразата, съперничеството, завистта и неприязънта помежду си. Утре навярно отново щяха да се хванат един друг за гушите, но тази вечер всички бяха приятелски и дружелюбно настроени.

Може би така изглеждаше само на пръв поглед, но при все това тя беше доволна, че се държаха с подобаващото за случая приличие.

Ема също се забавляваше добре, но с отминаването на часовете осъзнаваше, че вечерта предизвиква у нея доста смесени чувства. Нахлуха неканени спомени… и радостни, и сърцераздирателни. В паметта й се врязваха откъслечни мигове от живота й, а и самото място будеше в нея такава носталгия. Хотел „Риц“ бе неразривно свързан с Пол и първите години, които прекараха заедно — бяха толкова щастливи тогава, в края на войната, преди той да се завърне на окопите във Франция. За известно време Пол Макгил изцяло обсеби мисълта й и тя потъна дълбоко в себе си, пренасяйки се в миналото, и очите й се замъглиха. Но тогава чу от съседната маса жизнерадостния смях на Дейзи и в миг погледна стреснато от насилственото втурване на реалността в съзнанието й. Отърси се от временно обхваналата я тъга и строго си напомни, че в последно време бе решила да гледа само напред, в бъдещето.

Блеки, който усещаше добре колебанията в настроението й, се постара да я въвлече в разговор и скоро успя да я разсмее. Внезапно той прекъсна по средата случката, която й разказваше, и възкликна:

— Дръж се, скъпа, идва Рандолф да поиска обещания му танц.

— Тогава ще танцувам — каза Ема и позволи да бъде отвлечена от лъчезарния си племенник. Едва бяха направили една обиколка на дансинга, и Джонатан пое Ема, като след няколко минути на свой ред я отстъпи на Уинстън. Следващият, който открадна Ема, бе Антъни и скоро Александър потупа братовчед си по рамото, за да довърши валса с нея.

Когато музиката спря, Александър задържа Ема в ръцете си, бавно направи още няколко стъпки с нея по средата на танцовата площадка и я погледна със загадъчно изражение.

Ема се взря в лицето му въпросително.

— Какво има, Сенди? Имаш вид на човек, който иска да сподели нещо изключително важно.

— Така е, бабо. — Той се приведе по-близко към нея и й прошепна нещо в ухото.

— Разбира се — усмихна се Ема. На свой ред тя му прошепна нещо през рамо, докато я изпровождаше до нейната маса.

Ема седна, обърна се към Блеки и започна да си вее с ръка, разгорещена от танца.

— Това се казва маратон. Да ти призная истината, струва ми се, че вече съм твърде стара, за да се въртя като пумпал по танцовите площадки.

— Какво? Младо момиче като теб! Никога. Както и да е, струва ми се, че истински се забавляваш — засмя се Блеки.

— Така е, скъпи. Какво прекрасно тържество — всички са приятелски настроени един към друг. — Но преди да получи отговор, тя го погледна твърдо. — Наистина е така, знаеш добре.

— Ах, може би си права — каза той накрая лаконично и твърде уклончиво. Никак не бе сигурен, че е права, тъй като изненадващата дружелюбност на децата й му се струваше подозрителна. Но от друга страна, те се държаха прилично и в този момент единствено това имаше значение за него. След няколко дни двамата щяха да летят до Ню Йорк и когато Ема се отдалечеше от тях, членовете на семейството й отново щяха да влязат в смъртна вражда помежду си.

Изведнъж врявата утихна и всички се спогледаха, когато светлината на стенните свещници и полилея рязко отслабна. Последва оглушителен барабанен туш. Появи се келнер, тласкащ пред себе си количка с огромна торта, украсена с осем свещи, които ярко блестяха в притъмнената зала.

В мига, когато келнерът се спря в центъра на залата, оркестърът изпълни рефрена на „Честит рожден ден“ и повечето гости се присъединиха към водещия глас на Блеки и запяха въодушевено. Когато музиката спря, Блеки кавалерски помогна на Ема да се изправи от стола и двамата се упътиха към огромната торта и заедно духнаха свещите. Ема взе ножа, отряза първото парче и усмихвайки се и кимайки на гостите, се върна обратно на масата си.

Започна да се лее шампанско, келнерите сновяха наоколо с тортата и след като сервираха на всеки, Дейзи се изправи и задрънка с лъжицата по чашата.

— Мога ли да помоля за малко внимание!

Разговорите секнаха и всички отправиха поглед към тях.

— Благодаря ви — каза Дейзи. — Благодаря ви, че дойдохте тази вечер да отпразнуваме рождения ден на майка ми. Двамата с Блеки сме очаровани, че успяхте да запазите нашата тайна. Познах по лицето на майка, когато дойде, че е истински изненадана.

Дейзи дари всички с най-топлата си усмивка и продължи:

— През последните няколко седмици при нас дойдоха различни членове на семейството и приятели с предложението да произнесат няколко думи, да отдадат почитта си на Ема Харт тази вечер. За нас беше доста голям проблем кого да изберем, тъй като знаехме, че великата дама, чийто юбилей честваме сега, неминуемо ще изгуби търпение, ако трябва да изслуша толкова много речи. Тогава Блеки излезе с най-доброто предложение — но преди да ви съобщя името на първия оратор, бих желала майка ми и всички вие да знаете от кого получихме заявки.

Дейзи взе един списък, надникна в него, вдигна глава и насочи погледа си право към Ема.

— Всички твои внуци искат да те поздравят горещо, мамо, като представители на третото поколение на нашето семейство. Робин и Елизабет желаеха да кажат нещо от наше име — от името на твоите деца. Хенри, Джим, Лен и Брайън помолиха да ти предадем най-сърдечни поздрави от многобройните ти приятели и съдружници в бизнеса.

Ема благосклонно сведе глава, погледна първо вдясно, после вляво, изразявайки признателността си към онези, които Дейзи спомена.

Дейзи продължи:

— Както вече ви казах, Блеки намери решението на нашия малък проблем по най-подходящия начин според мен. Сега ще ви представя първия оратор — мистър Роналд Калински.

Рони се изправи. Той беше красив мъж с властна осанка, със сурово лице и прошарена тъмна къдрава коса. Бе наследил очите на баща си и баба си — Янеса Калински. Те имаха нюанси на най-светлото синьо и изглеждаха още по-изумителни на контрастния фон на обветреното му лице.

— Скъпи Ема, Дейзи, Блеки, дами и господа — започна той и великолепната му усмивка разкри блестящи бели зъби. Той притежаваше магнетичен чар и изискани маниери и като председател на управителния съвет на промишлените предприятия „Калински“ бе свикнал да изнася официални речи.

— Тук присъстват мнозина от приятелите на Ема и сътрудниците й в бизнеса, убеден съм обаче, че те няма да се обидят, ако нарека, тази вечер семейно празненство. По-точно, събиране на три семейства: Харт, О’Нийл и Калински. Преди около половин век трима млади хора станаха най-близки приятели — Ема, Блеки и Дейвид, баща ми. От това, което са ми разказвали, зная, че това приятелство е изглеждало изненадващо, дори ексцентрично на много хора, които не са проумявали какво може да свързва един немормон с един ирландски католик и един евреин. Но тези трима млади хора са знаели. Те са осъзнали сходството помежду си, видели са един в друг качества, които са се превърнали в техен общ знаменател. Били са топлосърдечни, амбициозни, превъзхождащи останалите и изпълнени с надежди. Споделяли са общи амбиции, общи пътища и решението да преуспеят на всяка цена, при това, без да жертват достойнството, честността и приятелството си. Били са състрадателни и великодушни. Триото скоро се обединило, свързано чрез любовта и взаимоуважението — и останали докрай предани един на друг — до смъртта на баща ми преди няколко години.

Рони леко промени позата си и направи кратка пауза, за да си поеме дъх.

— Някои от вас може и да не знаят това — отбеляза той след малко, — но тримата си дадоха прякора „Тримата мускетари“ и когато Блеки ме помоли да ви кажа няколко думи тази вечер, отдавайки почит на Ема, ми каза също, че трябва да заместя третия мускетар, който не е вече между нас. Баща ми.

Рони отпи глътка вода и отправи погледа си към главната маса.

— Ема Харт е най-забележителната жена, която познавам, и качествата й са толкова многобройни, че е трудно, дори невъзможно да се изтъкне някое от тях като отличителен белег. Но ако Дейвид Калински присъстваше тук тази вечер, той би пожелал да ви разкаже за огромната, изключителна смелост на Ема Харт. Това свое качество тя прояви за пръв път пред семейство Калински през 1905 година, когато е била на шестнадесет години. Позволете ми да ви разкажа този случай. Един ден, когато обикаляла из района Норд Стрийт на Лийдс, за да търси работа, тя попаднала на група хулигани, които били нападнали човек на средна възраст. Той имал нужда от помощ, тъй като, повален на земята, се бил присвил до една стена, за да се предпази от камъните, с които го замеряли. Без да се замисли нито за миг за състоянието си — Ема била бременна тогава, младото момиче, съвсем само на безлюдната улица, се втурнало на помощ. Смело тя разгонила нападателите. След като помогнала на мъжа да се изправи и прегледала раните му, тя събрала разхвърляните наоколо пакети и настояла да го придружи до дома му в Лейландс. Името на този мъж било Ейбрахам Калински. Това бил моят дядо. Докато Ема го съпровождала до безопасното му, скромно домашно убежище, тя попитала Ейбрахам защо хулиганите го замеряли с камъни. Ейбрахам отвърнал: „Защото съм евреин“. Младата Ема се стъписала при тези думи и Ейбрахам започнал да й обяснява, че евреите в Лийдс са преследвани поради своята религия, правилата и обичаите си, които изглеждали чужди на местните хора. Разказал й за страхотните жестокости, на които били подложени евреите от мародерстващите банди хулигани, които нахлували в Лейландс, еврейското гето, и нападали домовете им. Ема била отвратена и вбесена, когато чула всичко това. И веднага осъдила тези нападатели, като ги нарекла жестоки, брутални и невежи.

Рони Калински поклати замислено глава и погледна Ема с израз на дълбоко възхищение и любов. Той каза бавно:

— От онзи паметен ден досега тази изключителна жена винаги се е борела срещу глупостта, невежеството и всяка неправда, осъждала е порочните черти, които е разпознавала в някои хора още от най-крехка възраст. Отвращавала се е от религиозните и етнически предразсъдъци — всъщност от всякакъв вид предразсъдъци. И смелостта й никога не я напусна. Тя ставаше все по-голяма с времето. Ема Харт остана последователна във вярата си в справедливостта, истината и почтеността.

Хенри Роситър заръкопляска, другите го последваха и Рони въдвори отново тишина.

— Баща ми веднъж каза, че Ема, Блеки и той са спомогнали за благоденствието и известността на нашия град, тъй като са съумели да се издигнат над голямата си бедност в младежките си години, но именно Ема, най-много от всички, остави трайна следа върху Лийдс. И той каза самата истина, тъй като е всепризнат големият й принос в индустрията и благотворителната дейност — който продължава и днес. Тук бих искал обаче да добавя нещо от себе си и то е следното: Ема е изключителен пример за всеки от нас. Не само за членовете на трите тясно свързани семейства, но и за приятелите и за деловите си партньори. Трябва да се гордеем с това, че я познаваме, че сме част от нейното обкръжение. Ема Харт ни почита дълбоко с преданото си приятелство и любовта си. Тази вечер тя ни удостоява с най-голямата чест да присъства сред нас. И така, от името на баща ми и всички членове на семейство Калински, присъстващи и отсъстващи, ви каня да вдигнем тост за Ема Харт. За жената с изключителна смелост и несломим дух, която никога не се остави да бъде победена, която й до днес стои гордо изправена, толкова високо, че се извисява над всички ни.

Рони вдигна чашата си:

— За Ема Харт.

След като всички последваха жеста му, Рони заяви:

— А сега Блеки ще произнесе няколко думи.

Блеки се изправи.

— Благодаря ти, Рони. Дейвид не би могъл да го каже по-добре, а твоят личен принос в приветствените ти слова към Ема бе тъй подобаващ на тържествения случай, тъй затрогващ. Както ти каза Дейзи, Ема има силна нетърпимост към хвалебствените слова. И тъй като добре зная, че тя счита и най-кратките речи за неискрено ласкателство, ще бъда много кратък. — Блеки се засмя: — Е, доколкото мога. Естествено е по повод на това значително събитие — осемдесетгодишния юбилей на Ема — да почувствам нуждата да кажа няколко хубави думи за нея.

И докато Блеки темпераментно говореше за силата на характера й, за способността й да се справя с препятствията, за огромните й постижения в бизнеса, Ема спокойно седеше, облегната на стола. Тя слушаше само с половин ухо. Речта на Рони събуди в нея спомени за ранните й начинания. Замисли се за повратния момент в живота си, когато започна да преуспява, за дългия път, който беше извървяла, и се учуди сама на себе си как бе съумяла да се справи с всичко това, което бе постигнала, и то предимно със собствените си ръце.

Но скоро осъзна, че множество очи са вперени в нея и в Блеки и се събуди от спомените си. Старият й приятел бе свършил разказа си за отминалите времена и сега говореше за настоящето. Мислите й мигом се отправиха към сегашния й живот.

„Е — помисли си тя, — какъвто и да е бил животът ми, имам пълната подкрепа на внуците си и това си заслужаваше усилията.“ И съвсем неочаквано, като внезапно прозрение, всичко й стана ясно. Толкова ясно, че за известно време беше изумена от самата себе си. Тя разбра какво бе длъжна да направи тази вечер, какъв ход щяха да приемат действията й.

Блеки се приближаваше вече към финала.

— Най-голямата привилегия в живота ми беше да съм неин приятел. Така че ви моля да се присъедините към наздравицата, която вдигам за Ема с цялото си сърце. — Блеки се наведе и взе чашата си. Вдигна я високо и се усмихна на Ема.

— Ема, ти си забележителна жена в най-възвишения смисъл на думата. Нека още дълго време бъдеш с нас. За твое здраве, Ема.

Гореща вълна обля лицето на Ема при вида на усмихнатите й приятели и роднини, вдигнали тост за нея.

След като всички седнаха по местата си, Блеки обяви:

— Давам думата на нашата дълбоко почитаема гостенка, Ема Харт.

Ема се изправи, заобиколи стола си и го придърпа под масата. Сключи ръце зад гърба си, очите й бавно огледаха залата и погледът й се спря за миг върху всеки един от присъстващите. Най-накрая тя каза:

— Благодаря на всички ви, че почетохте рождения ми ден, благодаря за цветята и прекрасните подаръци, които днес ми изпратихте. Бях много развълнувана. Искам също така да изразя благодарността си към Блеки и Дейзи за организирането на това тържество, на което те бяха великолепни домакини.

Погледът й се спря върху Рони Калински и навлажнените й очи ярко заблестяха изпод обсипаните й със ситни бръчици клепачи.

— Толкова се радвам, че всички сте тук със семействата си тази вечер, Рони. Благодаря за щедрите слова, за това, че говори от името на баща си. Дейвид толкова много ни липсва. — После се обърна към Блеки: — Ти каза също много хубави неща за мен… благодаря ти, Блеки.

След това, с по-отривист, решителен глас, Ема съобщи:

— Както мнозина от вас знаят, Емили и Уинстън ще се оженят догодина. Обаче те решиха официално аз да обявя годежа им тази вечер. Изглежда, че романтиката е присъща на семейство Харт. Александър също ме помоли да обявя годежа му с Маргьорит Рейнолдс. Така че нека вдигнем чаши за бъдещото щастие на тези млади хора.

Отново бе вдигнат тост сред възбуден шепот и възклицания. Ема изчака вълнението да стихне и здраво стисна облегалката на стола. Изражението й бе любезно, но присвитите й зелени очи наблюдаваха всички внимателно. Тя добре знаеше какво точно ще каже, при все че бе решила да направи това съобщение само преди десетина минути.

Пола обаче нито за миг не се заблуди от приветливото й изражение. Тя веднага разпозна онзи особен, неумолим блясък в очите й, който предвещаваше нещо. Баба й явно възнамеряваше да пусне някоя от своите поредни бомби. Пола изтръпна от напрежение, като се питаше какво ли ще се случи сега. Нямаше и представа. Очите й се приковаха върху лицето на Ема. Колко величествено изглеждаше баба й в този момент, помисли си тя, тъй гордо изправена, владееща изцяло себе си и публиката.

Ема леко се раздвижи — в меката светлина на множеството свещи изумрудите й заблестяха по-ярко и в този момент тя изглеждаше обгърната от трептящо сияние. „Сила — помисли си Пола, — баба ми излъчва неимоверна сила.“

Наоколо се възцари пълна тишина. Всички бяха отправили поглед към Ема в очакване на изненадата.

Най-накрая Ема проговори. Гласът й прокънтя ясен и чист, изпълвайки залата:

— В живота на всеки човек идва време, когато трябва да се оттегли, за да се чуят по-млади гласове, за да се открият по-широки перспективи. Тази вечер това време настъпи за мен? — Ема направи пауза, за да придаде по-голяма тежест на думите си.

Последва общо възклицание.

— Аз си отивам. Оттеглям се доброволно. Внезапно ми хрумна тази вечер, че съм заслужила правото да дам най-сетне малко почивка на тези стари кости, да се отпусна за пръв път в живота си, а освен това знаете, че възнамерявам и малко да се позабавлявам.

Тя звънко се засмя и обхвана с поглед цялата зала. Никой не можа да скрие пълното си удивление.

— Колко изненадани изглеждате — отбеляза тя малко безцеремонно. — Е, може би и аз съм изненадана от самата себе си. Но взех това решение по време на речите. Както си седях и слушах разказите за живота си, хрумна ми изведнъж, че сега е най-подходящото време да се оттегля. И то по един достоен начин. Всеки знае, че с Блеки възнамеряваме да направим околосветско пътешествие. Щастлива съм да ви съобщя, че реших да прекарам остатъка от живота си на тази земя с моя най-стар, най-скъп и верен приятел.

Ема се извърна, вдигна ръка и леко я постави върху широкото рамо на Блеки. После сподели с по-доверителен тон:

— Блеки ми каза онзи ден: „Хайде да остареем заедно, най-хубавото тепърва ни предстои“. И вие знаете, че той може и да е прав.

Всички бяха застинали по местата си в пълно мълчание. Продължаваха да я гледат внимателно, тъй като предчувстваха, че тази стройна, среброкоса жена, излъчваща такава огромна сила, има още какво да им каже.

Ема напусна мястото си и бързо тръгна към другите маси. Спря се пред Александър и той моментално скочи от стола. Очите му ярко блестяха на фона на бялото му лице. Усетила, че и той също е зашеметен от изненада, тя леко докосна ръката му, като че ли искаше да му вдъхне кураж.

— Внукът ми Александър току-що оглави промишлените предприятия „Харт“. — Тя му протегна ръка. Той я стисна и погледна Ема безмълвно. — Моите поздравления, Александър. — Той изломоти нещо в знак на благодарност.

С достолепна походка Ема се отправи към срещуположната по диагонал маса, чувствайки как напрежението и скритата възбуда витаят наоколо. Застана пред Пола. Пола дръпна рязко стола си и скочи на крака тъй бързо, както и Александър.

Ема взе ръката на младата жена и я задържа в своята. „Колко е студена“ — помисли си тя разсеяно и здраво я стисна — с желанието да влее в Пола, която бе започнала да трепери, част от огромната си енергия.

Още веднъж проницателните зелени очи на Ема огледаха множеството.

— Търговското обединение на всички универсални магазини на Харт от тази вечер нататък ще бъде управлявано от внучката ми Пола Макгил Еймъри Феърли.

Ема се обърна към Пола и задържа задълго твърдия си поглед върху виолетово-сините й очи. После се усмихна със своята неподражаема усмивка, която огряваше лицето й със светлина.

— Задължавам ви да останете верни на моята мечта.