Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (17)

Седемнадесета глава

Покритото с мрамор входно антре водеше към зимната градина и Пола чу стъпките на Джим веднага щом той влезе в къщата. Тя бе застанала до прецъфтялата хортензия и държеше в ръката си повехналия лист. Обърна се с лице, изпълнено с очакване и нежност.

— Здравей, скъпи — каза тя, когато той слезе по стълбите, и бързо тръгна към него, без да скрива нетърпението, с което го очакваше.

— Здравей — отвърна той.

Срещнаха се в средата на стаята. Той допря устни до лицето й и се отпусна на един стол, без да каже нищо.

Пола стоеше права и не откъсваше поглед от него, а очите й бяха озадачени. Гласът му беше толкова безразличен, а целувката така механична, сякаш не беше той.

— Има ли нещо, Джим? — веднага попита тя.

Той поклати глава и отговори:

— Просто съм уморен. — На лицето му се появи онази мила и разсеяна усмивка, която тя добре познаваше. — Стана произшествие в Харогейт, струпаха се коли и движението се задръсти. Едва си пробивахме път в продължение на мили. Отчайващо, по-скоро изтощително.

— Колко ужасно. Съжалявам. Наистина ти е дошло много. Да ти приготвя ли нещо за пиене? — предложи тя, не съвсем удовлетворена от това обяснение, но решена да не насилва нещата в момента.

— Чудесна идея. — Гласът му се оживи. — Благодаря ти, джин с тоник ще ми подейства добре.

— Отивам да донеса малко лед — каза тя и тръгна към изхода на градината.

— Извикай Мег. Тя може да го донесе. — Той се намръщи. — Звънецът не е повреден пак, нали?

— Не, но ще стане по-бързо, ако отида аз — каза Пола през рамо от стълбите.

— Понякога се чудя защо изобщо имаме прислужница. — В гласа му се чувстваше леко раздразнение, той вдигна глава и я погледна с бледосивите си очи.

Отвърна на погледа му, доловила критика в гласа му, и отговори спокойно:

— Тя е ужасно заета в момента, а и баба ни възпита да не разчитаме само на прислугата, както много пъти вече съм ти казвала.

И без да дочака отговор, излезе бързо навън, но от хола чу как той тежко въздъхна. Може би е просто от умората, имал е тежък ден в редакцията, трудно пътуване до вкъщи, плюс изтощителен уикенд, помисли си Пола, като се мъчеше да убеди себе си, че това бяха истинските причини за странното му поведение. Той рядко изпадаше в лошо настроение, но не до такава степен. Когато отвори кухненската врата, тя забеляза, че все още държи повехналото листо. Беше се смачкало в ръката й. „Спокойно — каза си тя, — мрачното му настроение нищо не означава. Ще се оправи, след като пийне.“

— Госпожо Феърли, мислите ли, че съм приготвила достатъчно сандвичи — каза Мег и посочи сребърния поднос, като прекъсна работата си за момент.

— Да, Мег, а и възбуждат апетита. Благодаря ти. Би ли напълнила съда за лед.

Когато прислужницата забърза към хладилника, Пола хвърли листото в боклука и изми ръцете си на мивката.

Докато я нямаше, Джим беше станал от стола и когато тя се върна с леда, го завари да гледа навън към градината. Беше в профил, но въпреки това тя успя да забележи сърдитата извивка на устните му, а щом се обърна, видя празния поглед в очите му. Успя да прогони въпросите, които нахлуха в главата й, и тръгна бързо към масичката за сервиране, където бяха бутилките и подноса с чашите. Започна да налива джин и тоник и без да се обърне към него, каза:

— Помислих си, че ще пийнем тук по-късно или може би предпочиташ хола?

— Където искаш ти. — Гласът му беше безразличен. Като се мъчеше да запази спокойствие, тя продължи, без да повишава тон:

— Джим, направи ли резервация в „Гранби“?

— Да, запазих маса за осем и тридесет часа. Антъни се обади и каза, че няма да успеят да дойдат тук преди седем и петнадесет. Имаме цял час да си починем.

— Да.

Безпокойството в нея растеше. Той несъмнено се държеше странно и тя се зачуди дали още не е забравил кавгата им от предната нощ. Но нали беше спечелил той, а по време на закуската бе разговорлив и в добро настроение. Реши на всяка цена да открие причината за неговото безпокойство. Сипа водка и тоник и на себе си, въпреки че рядко пиеше алкохол.

След първата глътка Джим видимо се оживи, запали цигара и по навик попита:

— Обаждал ли се е някой днес?

— Емили, Мери О’Нийл. И баба, разбира се. Обади се веднага щом ти излезе, за да ми съобщи, че за няколко дни заминава за Лондон. — Пола го погледна в лицето и дълбоко въздъхна. — Защо говорим за незначителни неща, Джим, когато си разтревожен. Знам, че нещо не е наред. Кажи ми какво има, скъпи.

Той мълчеше.

Тя се наведе към него в очакване, без да откъсва очи от неговите.

— Виж, искам да знам какво те тревожи — настоятелно каза тя.

Джим тежко въздъхна.

— Мисля, че няма смисъл да отлагам. Имах малко спречкване с Уинстън днес и…

Пола се засмя с облекчение.

— Това ли било? И друг път си се карал с него и всичко се е оправяло. Така ще стане и този път…

— Подадох оставка — без заобикалки каза Джим.

Тя го погледна с недоумение, без да знае какво да каже. Тъмните й вежди се смръщиха.

— Подал си оставка?

— Като директор на компанията — бързо добави той. — Беше приета веднага.

Пола стоеше като ударена от гръм, без да откъсва очи от него. Успя да се съвземе от шока и попита:

— Но защо? Защо не ми каза веднага? Каква е причината? Просто не разбирам…

Тя не се доизказа и сковано седна на стола.

— Нямаше нищо за казване. Самият аз не знаех, че ще подам оставка, докато не го направих.

— Но, Джим, това е смешно. — Тя направи усилие да се засмее. — Скарването ти с Уинстън не може да бъде повод да предприемаш такава драстична стъпка. В крайна сметка последната дума има баба. Тя те назначи и тя ще те върне на този пост. Ще сложи Уинстън на място, ще се оправи с него. Ще й се обадя по телефона веднага щом се събудя утре сутринта.

Тя му се усмихна окуражително, но усмивката й изчезна, когато го видя как рязко махна с ръка, нещо, съвсем необичайно за него.

— Страхувам се, че не ме разбра правилно. Уинстън не ме принуди да подам оставка. Направих го по собствено желание. Страшно много исках да го направя, въпреки че самият аз не осъзнавах това, преди да се появи тази възможност. Затова наистина не желая да бъда върнат на този пост.

— Но защо не, за бога — извика тя, чувстваше се объркана и обезпокоена, лицето й помръкна.

— Тази работа не ми харесва. Никога не съм я харесвал. Когато Уинстън дойде при мен тази сутрин, той направо ме попита дали искам да продължавам да бъда директор и докато говореше, аз разбрах, уверих се, Пола, че не желая. Никога не съм се справял особено добре с административна работа, нито пък съм проявявал интерес към нея, казах това на Уинстън и той отвърна, че от известно време също усещал това. Изтъкна, че може би ще е по-добре за мен да се занимавам с журналистика, да управлявам вестниците, а не компанията. Напълно съм съгласен с него, затова подадох оставка. Това е всичко. — Той вдигна рамене и леко се усмихна.

— Това е всичко? — повтори Пола със съмнение. Беше ужасена от постъпката и отношението му. — Не мога да повярвам на ушите си. Действаш така, сякаш това е без значение, като че ли е нещо незначително, а всъщност е ужасно сериозно. Изумена съм от твоето нехайство и небрежност.

— Не се ядосвай толкова. Честно казано, чувствам облекчение.

— Облекчението е последното нещо, което би трябвало да те вълнува. Къде остана дългът? Отговорността? Баба толкова много ти вярваше, гласува ти доверие, като те назначи за директор миналата година. Мисля, че си я разочаровал, и то много.

— Съжалявам, че приемаш нещата по този начин, Пола, защото не мога да се съглася с теб. Не съм излъгал баба. Не съм се отказал да бъда главен редактор на два от най-големите вестника в консорциума. Ще върша това, което най-добре мога, ще бъда вестникар, при това дяволски добър.

Той се облегна на стола, кръстоса крака и отвърна на пронизващия й поглед, без да трепне. Лицето му изразяваше непреклонност.

— А кой ще поеме компанията, след като ти се отказваш?

— Уинстън, разбира се.

— Ти знаеш много добре, че той не желае този пост.

— Нито пък аз.

Пола гневно присви устни. Друга мисъл завладя съзнанието й и тя ядосано възкликна:

— Надявам се, че това твое внезапно и доста екстравагантно решение не означава, че баба ще трябва да отложи пътуването си с Блеки. Тя наистина се нуждае от тази почивка. Какво каза тя? Предполагам, че си й съобщил.

— Разбира се, че я уведомих. Уинстън и аз отидохме до магазина на обяд, за да се срещнем с нея. Баба ти прие оставката ми и Уинстън се съгласи да поеме длъжността и съвсем не изглеждаше притеснен от това. Баба няма да отложи почивката си, сигурен съм в това. — Той се наведе напред и хвана ръката й. — Хайде, отпусни се. Ти се разстройваш най-много от всички. Баба ти и Уинстън ме разбраха. Те не коментираха. Всичко мина много бързо, без излишни приказки.

— Ти просто не си разбрал реакциите им — съвсем отчаяно промълви тя.

Джим се засмя.

— Сега ти ставаш смешна, Пола. Познавам и двамата достатъчно добре и мога да те уверя, че всичко е наред.

На Пола й беше трудно веднага да отговори. Изумена беше от липсата му на проницателност и предположението му, че всичко е наред, показваше, че не преценява нещата добре. Очевидно не беше разбрал какво е накарало баба й и Уинстън да се съгласят с него. Веднага се досети, че са го направили, защото са нямали друг избор. И за да вървят нормално нещата в компанията, те са решили да бъдат единни. Ние сме такива, помисли си тя. Поемаме отговорността и изпълняваме задълженията си, независимо от трудностите. Нещата съвсем не бяха наред, както той ги представи.

Джим я наблюдаваше и се опитваше да отгатне мислите й, но виолетовите й очи бяха помръкнали и неразгадаеми.

— Моля те, опитай се да ме разбереш — неспокойно каза той. — Баба ти и Уинстън го направиха. Нека да не обсъждаме повече моята оставка. Това е свършен факт и няма смисъл, нали?

Пола не каза нищо. Облегна се назад и бавно протегна ръка към чашата си. Бързо отпи. Настъпи дълго мълчание, накрая тя каза:

— Джим, наистина искам да премислиш всичко. Има и още нещо, което баба се канеше да ти съобщи лично, но знам, че не би имала нищо против да ти го кажа сега. Има намерение да промени завещанието си. В момента нейните акции във вестникарската компания са част от авоарите на „Харт ентърпрайс“, които, както знаеш, моите братовчеди трябва да наследят. Но тя реши да остави акциите на близнаците — на нашите деца — затова знам, че за нея е наистина важно ти да си изцяло ангажиран с компанията. Не ме интересува какво ти е казала тази сутрин, абсолютно съм убедена, че е ужасно разочарована от решението ти да се откажеш от управлението.

Джим се засмя и я прекъсна. Пола го погледна изпитателно и се зачуди дали беше разбрала причината за смеха му.

Той каза търпеливо с мек, спокоен глас:

— Пола, баба ти ще промени завещанието си, независимо от това дали съм директор, главен редактор или нито едно от двете. Тя ще остави акциите си на нашите деца, защото има причини за това.

— Какви причини?

— Първо, те са потомци на Феърли и, второ, тя се чувства виновна.

Пола примигна, без да разбира думите му, после изведнъж се досети и съсредоточено го погледна. Надяваше се, че не е схванала добре смисъла на думите му. Пое дълбоко дъх, за да потисне вълнението си и бавно попита:

— Виновна за какво по-точно?

— За това, че измъкна „Морнинг Газет“ от дядо ми и грабна управлението на компанията — веднага отговори той и запали цигара.

— Говориш така, сякаш е откраднала компанията. Много добре знаеш, че дядо ти доведе вестника до банкрут и баба ми нямаше вина за това. Често си казвал, че той е бил отличен адвокат, но лош бизнесмен. Не е нужно да ти напомням, че и останалите акционери са настоявали баба да поеме нещата в свои ръце. Тя ги спаси от фалит, в това число и дядо ти. Той е натрупал цяло състояние от акциите си.

— Да, права си — особено за това, че е управлявал вестника лошо, но мисля, че някак си е щял да се оправи, макар и трудно, ако баба ти не беше връхлетяла и обсебила всичко. — Той отпи от питието си и продължи да пуши.

— Вестникът наистина щеше да фалира. В какво положение щеше да се намира дядо ти тогава — стрелна го с очи тя. — В безизходица.

— Виж, Пола, не се шокирай толкова. Само ти припомням фактите. И двамата знаем, че баба разори семейство Феърли — иронично се усмихна той. — И двамата сме достатъчно зрели и би било глупаво да се преструваме, че не го разбираме само защото сме женени. Знаеш, че всичко това наистина се е случило. Ние не можем да променим нещата и е безсмислено да се караме, след като всичко отдавна е минало.

Пола изтръпна, напълно онемяла. Стомахът й се сви от неприятната изненада. Думите му още кънтяха в главата й, търпението й се изчерпа, напрежението от последните няколко седмици отново я завладя.

— Тя е разорила Феърли толкова, колкото и аз. Станало е така, че Адам Феърли и неговият най-голям син Джералд сами са сторили това. Дали ти се иска да вярваш, или не, твоят прадядо и прачичо са били небрежни и много лоши бизнесмени. А дори и да ги беше разорила, за нищо на света не бих я обвинявала. Щях да я поздравя за победата. Семейство Феърли се е отнесло към баба ми отвратително. А колкото до твоя дядо светец, това, което той й е причинил, е… неописуемо. — Тя се задъхваше от вълнение. — Недостойно, разбираш ли? Нали Едуин е бил изряден и възпитан младеж? Прелъстил я на шестнадесет години и после я зарязал да се оправя сама. Дори и пръста си не е помръднал да й помогне. Колкото до…

— Знам всичко — прекъсна я Джим, като се чудеше как да успокои гнева й.

Тя рязко го прекъсна:

— Това, което може би не знаеш, е, че твоят прачичо Джералд се е опитал да я изнасили, и, повярвай ми, няма жена, която би забравила това. Недей да защитаваш Феърли пред мен. Не разбирам как е възможно да заставаш срещу баба ми след всичко, което тя направи за теб. Може би, защото искаш да омаловажиш факта, че бягаш от дълга си към нея. — Пола спря да говори. Беше толкова възбудена, че цялата трепереше като лист. Стаята сякаш изведнъж изстина.

И двамата бяха стъписани и не откъсваха очи един от друг. Лицето на Пола бе бледо, а очите й бяха обезумели. Лицето на Джим сякаш се беше удължило от шока. Болката, която той почувства, го срази. Беше силно изненадан от изблика й и неприятно учуден, че тя беше решила да изопачи думите му, казани без зъл умисъл.

— Пола, моля те, не защищавах семейство Феърли, нито упреквах Ема — съвсем искрено възкликна той. — Как можеш да си помислиш, че бих направил такова нещо. Винаги съм я уважавал и почитал, още от първия ден, в който започнах да работя при нея. И я заобичах от момента, в който се оженихме. Тя е прекрасна жена и аз не мога да не ценя всичко, което е направила за мен.

— Радвам се да го чуя.

Джим притаи дъх и потръпна от сарказма в гласа й.

— Пола, моля те, не ме гледай така. Ти изобщо не ме разбра.

Тя не отговори и обърна лице към зеленината, която обграждаше стъклените стени на зимната градина. Джим скочи, хвана я за ръце, повдигна я от стола и я прегърна.

— Скъпа, моля те, изслушай ме. Обичам те. Миналото е без значение. И баба ще потвърди това. Съжалявам, че започнах този разговор. Това, което те взаимно са си причинили преди повече от половин век, няма нищо общо с нас. Някак си и двамата загубихме самообладание заради моята оставка. Преувеличихме нещата. Няма причини да се разстройваш толкова много. Моля те, успокой се. — Докато й говореше, той я заведе до канапето, сложи я върху него, хвана ръката й и я погледна с умоляващи очи. — Съгласен съм с теб, че това, което дядо ми е сторил, наистина е ужасно. И той самият го знаеше. До края на живота си носеше чувство за вина в себе си. Всъщност постъпките му на младини разбиха живота му. Преди да почине, той ми призна всичко. Съжаляваше за загубата на Ема и тяхното дете, не е преставал да я обича, а преди да почине, всичко, което искаше, беше да получи прошка от нея. Когато умираше, той ме умоляваше да отида при Ема и да поискам прошка за всичко, което неговото семейство й е причинило и най-вече самият той. Не помниш ли? Казах ти това. Разговаряхме с баба в нощта, когато тя обяви годежа ни.

— Да — отговори Пола.

— Преди да почине, аз предадох последните му думи на баба. Той ми каза: „Джим, няма да намеря покой в гроба, ако Ема не ми прости. Моли я за прошка, Джим, за да може изтерзаната ми душа да намери покой“. Когато казах това на Ема, тя се просълзи и отвърна: „Мисля, че дядо ти е страдал повече от мен“. И Ема му прости. Прости на всички от семейството. Защо не направиш това и ти?

Тя рязко вдигна глава, изненадана от въпроса му.

— О, Джим, аз… — Замълча за малко, преди да довърши. — Няма какво да прощавам. Мисля, че ти не ме разбра правилно.

— Може би. Но ти беше толкова ядосана и така крещеше, когато говореше за Феърли…

— Да, нервите ми не издържаха, но ти ме предизвика, като каза, че баба изпитвала вина. Познавам я, и то много по-добре от теб и съм убедена, че тя не се чувства виновна.

— Значи съм сбъркал — каза той с лека усмивка. — Извинявай. — Гласът му бе по-спокоен и самият той почувства облекчение.

— Ти грешиш и за още нещо.

— Какво е то?

— Миналото. Току-що каза, че миналото няма значение, но не съм съгласна с теб. Миналото винаги се връща, то ни преследва и ние не можем да избягаме от него. Ние сме негови заложници. Баба може и да е казала, че миналото не е важно, но тя не вярва в това. Често ми е повтаряла, че миналото не може да се промени, и аз също мисля така.

— Греховете на бащите и всичко останало — това ли имаш предвид? — тихо я попита той.

— Да.

Джим въздъхна и поклати глава. Пола го гледаше внимателно.

— Искам да те питам нещо. Може и да не ти хареса, но съм длъжна да ти задам този въпрос. — Тя изчака, без да откъсва очи от него.

— Пола, аз съм твой съпруг, обичам те и ние трябва да сме напълно честни и откровени един към друг. Разбира се, че можеш да ме питаш за всичко. Какво е то?

Преди да отговори, тя си пое дъх.

— Изпитваш ли неприятно чувство към баба? Заради това, че тя е собственичка на „Газет“, а не ти. Ако дядо ти беше успял да задържи контрола, ти щеше да наследиш вестника.

Джим ахна от учудване, без да сваля очи от нея. После се засмя.

— Ако изпитвах неприязън — огорчение или ревност — едва ли бих подал оставка от директорския пост. Щях да кроя планове как да обсебя вестника или най-малкото да получа по-голяма власт. Отдавна бих ти намекнал да повлияеш на баба да остави акциите на децата ни, така че аз да получа пълен контрол чрез техните дялове. При тази възможност бих станал голяма клечка в компанията след смъртта на Ема. Всъщност тя би станала моя, така да се каже, тъй като аз щях да поема бизнеса, докато те станат пълнолетни. — Той поклати глава и отново се засмя: — Как мислиш, не бих ли могъл да направя това?

— Предполагам, че да — призна Пола с пресъхнал глас и изведнъж се почувства изтощена.

Джим каза:

— Пола, сигурно вече си разбрала, че аз не се домогвам до парите, нито пък се стремя към власт. Харесва ми да работя във вестниците като главен редактор, признавам това, но не желая да се занимавам с бизнес и управление.

— Дори и когато знаеш, че вестникарската компания ще принадлежи един ден на децата ти?

— Вярвам на Уинстън. Той ще си върши добре работата. Не забравяй, че има доста голям дял от капитала в консорциума, той и Харт притежават половината компания. Притежава четиридесет и осем процента от акциите, не забравяй това.

Пола знаеше, че беше безсмислено да продължава да спори с Джим в момента. Тя се изправи.

— Мисля, че трябва да изляза навън. Имам нужда от чист въздух.

Джим също се изправи и загрижено я погледна.

— Добре ли си? Ужасно си бледа.

— Да, наистина съм добре. Защо не останеш няколко минути при децата, преди да се преоблечеш за вечеря. Аз ще дойда след малко. Просто чувствам нужда да се поразходя в градината.

Когато тя тръгна към вратата, той я хвана за ръка, обърна я към себе си и нежно я попита:

— Нали сме приятели, скъпа?

— Да, разбира се — увери го тя, забелязала безпокойство в очите му и усетила молба в гласа му.

Пола бавно тръгна през градината, заобиколи дърветата и пое по тясната пътека към втората поляна, която се спускаше към горичката и езерото.

Беше доста разстроена от кавгата и още не можеше да овладее чувствата си. За да се съвземе, тя приседна на стълбите пред бялата вила, спокойна, че е сама. Ужасно съжаляваше, че беше загубила самообладание и беше избухнала, и единственото й извинение бе предизвикателството на Джим. Думите му, че баба й се чувствала виновна към семейство Феърли, я вбесиха и кръвта й кипна. Думите му бяха смешни, а оставката му — абсурдна.

Въпреки че беше много разтревожена от неговите импулсивни и безотговорни думи, тя се чувстваше по-объркана и изненадана от сблъсъка между тях. Това скарване беше много по-сериозно, отколкото скандалите заради Едуина. Най-важното за всеки брак, доверието, беше разклатено. Това я накара да се замисли за Джим, за чувствата му към баба й и неговата преданост към Ема. В главата й се въртяха много въпроси. Дали той има зъб на Ема, защото тя притежава всичко, което семейство Феърли някога са имали? Може би подсъзнателно, без сам да разбира това. Тя ясно разбра, че това не беше изключено. Той първи беше започнал с миналото и ако то нямаше значение, защо беше повдигнал този въпрос? Може би причината за това беше възмущението и огорчението, което изпитваше. Изтръпна при тази мисъл. Това са най-опасните чувства, подобно на рак, те разяждат човека отвътре. Имат разрушителна сила и слагат отпечатъка си върху всяка човешка постъпка. И все пак, когато попита Джим дали изпитва озлобление към баба й, той явно бе смаян и отговорът му бе искрен. За нея не беше трудно да отгатва чувствата му. Той не беше фалшив, точно обратното — характерът му бе открит.

Пола се облегна на парапета и притвори очи, мислите й не спираха, оценяваше и анализираше нещата бързо и точно. Вярваше, че познава Джим, но наистина ли беше така? Може би беше грубо от нейна страна да мисли, че толкова добре може да проникне в душата му? До каква степен може да се опознае друг човек? Понякога тя откриваше, че й е трудно и невъзможно да разбира тези, които й бяха най-близки, с които беше израснала. Щом членовете на нейното семейство и най-старите й приятели бяха често загадка за нея, как беше възможно да разбере човек, който познаваше едва от една година, мъж, който спокойно можеше да бъде наречен непознат, въпреки че й беше съпруг. Започваше да разбира, че не трябва да съди прибързано за хората. Повечето от тях са много трудни за разбиране. Понякога и самите те не осъзнават мотивите за постъпките си. До каква степен Джеймс Артър Феърли познаваше себе си? Тези натрапчиви въпроси не излизаха от главата й, накрая тя успя да ги прогони и въздъхна, разбрала, че няма готови отговори. Отвори очи и погледна ръцете си, отпуснати в скута. Напрежението й бе намаляло и сега, когато гневът й напълно премина, можеше да мисли обективно. Призна си, че реакцията й към Джим бе жестока. Но той ужасно я беше предизвикал, без да иска, разбира се. И двамата сбъркаха и ако той беше направил грешка, тогава със сигурност бе сгрешила и тя. Всеки може да сбърка. Той се беше защищавал от яростните й словесни атаки и тя бе усетила искреност в гласа му, беше забелязала неподправената любов, изписана на лицето му. Изведнъж й се стори недопустимо Джим да храни лоши чувства към баба й. Тя беше длъжна да вярва в това, трябваше да му вярва, защото нямаше доказателства за обратното. Ако не му повярва, взаимоотношенията им щяха да бъдат поставени под заплаха. Освен това той беше казал нещо, което не можеше да се пренебрегне. Беше заявил, че едва ли би се оттеглил от директорското място, ако е огорчен, озлобен или пък смята, че „Газет“ му принадлежи по право. Напротив, би се стремял към абсолютна власт. Не можеше да се отрече, че думите му бяха основателни. Човек, подтикван от ярост да търси реванш или победа, едва ли би напуснал бойното поле. Той би обмислял как да нанесе съкрушителен удар.

Мислите за неговата оставка все по-настойчиво нахлуваха в ума й, но тя успя да ги потисне. Взе разумното решение да не мисли за това в момента. Едва ли бе удачно да подхваща този разговор отново, след като гостите им щяха да пристигнат всеки момент. И особено след като Едуина щеше да бъде сред тях. Тя, разбира се, нямаше да й даде възможност да усети, че нещо между тях не е наред.

Джим стоеше на прозореца, откъдето виждаше Пола, седнала на стълбите пред вилата. Той не откъсваше очи от нея и му се искаше по-скоро да се прибере. Трябваше да оправи нещата между тях.

Не искаше да я нарани, когато спомена за онази стара, овехтяла история за Ема Харт и разоряването на семейство Феърли. Беше постъпил нетактично и нямаше смисъл да отрича това. Глупаво беше от негова страна да не допусне, че Пола ще реагира толкова остро. Джим уморено въздъхна. Според него тя се вживяваше прекалено много. В крайна сметка фактите бяха факти и не можеха да се пренебрегнат. Но жена му реагираше неразумно по отношение на баба си, като я боготвореше по такъв начин. Тя бе готова да извади очите на всеки, който дръзнеше да направи и най-малкия намек, че Ема не е идеална. Не че той някога е казал нещо лошо за нея, но той нямаше право да критикува или да осъжда Ема Харт.

Сети се отново за разкритието на Пола, че Джералд Феърли се е опитал да изнасили Ема Харт. То бе несъмнено вярно и мисълта за това му беше толкова отвратителна, че дори изтръпна. Името на Джералд се споменаваше много рядко, той бе усетил презрението и отвращението, изписани на лицето на дядо му, и едва сега разбираше причината за това. Джим учудено поклати глава, мислеше за това колко преплетени са били съдбите на Феърли и Харт в началото на века, въпреки че едва ли трябваше да бъде отговорен за постъпките на своите прадеди.

Да, баба много пъти му беше показвала истинските си чувства към него — той имаше неоспорими доказателства за това. Прехвърли наум всички случаи… тя го беше назначила за главен редактор, след като имаше и други, също толкова квалифицирани кандидати, сложи край на кръвната вражда с Феърли заради него, благослови брака му с любимата си внучка. Всъщност Ема Харт винаги беше правила всичко възможно, за да му достави радост, и стоеше на негова страна — постъпките й говореха най-добре за това. Баба убеди Пола да живее тук, в Лонг Медоу, защото той желаеше това. Съгласи се близнаците да бъдат кръстени в църквата на Феърли и не възрази, когато той покани Едуина. Единствено Пола недоволстваше от нея, от тази нещастна жена, която никога никому не беше сторила зло.

Джим се изправи, беше нетърпелив и се чудеше колко време Пола смяташе да стои навън. Погледна часовника си с раздразнение. Ако тя не се върнеше след малко, той щеше да излезе, за да разговаря с нея в градината. Искаше да бъде сигурен, че тя разбира, че Ема не беше разочарована от него. Сутринта, когато й съобщи, че иска да се оттегли, баба се съгласи и му каза, че цени неговата честност. „Щом искаш това, трябва да го направиш — с лека усмивка каза Ема, — аз ще съм последният човек, който ще те спре.“ Ема беше състрадателна и човечна и го обичаше по свой начин. Той беше честен към нея. Между тях имаше някаква особена връзка. Никога не говореха за нея, но тя съществуваше.

С голямо облекчение Джим видя, че Пола се качва по пътеката. Слава богу, връщаше се вкъщи. Успокои се, въпреки че бе невъзможно да отгатне мислите й от разстояние, нито да бъде сигурен в реакцията й. Струваше му се, че тя постоянно го държи в напрежение и го кара да се съмнява. Пола беше темпераментна, понякога му беше трудно с нея, но нито една жена не беше го пленявала толкова силно. А тя го беше пленила, без дори да се опитва да прави това. Между тях съществуваше огромно физическо привличане, изпитваха силно и непреодолимо сексуално желание един към друг. Пола беше толкова задълбочена, сериозна и сложна за разбиране, че той често се чувстваше объркан и не знаеше какво да мисли. Въпреки това харесваше нейната загадъчност и искреност, вълнуваше се и от страстта й, от желанието й да се слее с него в леглото. Жените, с които беше имал връзки преди Пола, често се оплакваха от сексуалната му сила. Възприемаха я за ненормална и не можеха да му импонират. Плашеха се от неговата неизтощимост. Но не и Пола… Тя никога не се оплакваше, посрещаше го винаги с отворени обятия, с еднакво силно желание да се отдаде на любовния акт и той никога не можеше да й се насити. Знаеше, че и тя изпитва същото.

Пола бе най-прекрасното нещо на света, което му се беше случвало, и той с всеки изминат ден все по-ясно осъзнаваше това. За него беше истинско щастие, че се запозна с нея в самолета на връщане от Париж. Отново се сети за това, припомни си и най-малката подробност от първата им среща. Името й му се беше сторило познато, а прекрасното й лице му напомни за някого, но той не успя да се сети коя е тя. По-късно същата нощ, неспокоен и буден, обладан от мисълта за нея, той се досети. Припомни си, че тя е дъщеря на Дейвид Еймъри, управител на магазините на Харт, и внучка на Ема Харт, при която работеше. Изведнъж се почувства уплашен и стъписан. Не можа да мигне цяла нощ, разтревожен от това положение на нещата и произтичащите от него усложнения. На другата сутрин, объркан, разтревожен и раздвоен, той се чудеше дали да не отложи вечерята с нея, определена за същата вечер. Накрая не можа да устои на желанието си отново да я види и отиде в ресторант „Мирабел“. Беше възбуден и сърцето му биеше лудо. Когато един от сервитьорите спомена нещо по адрес на баба й, той усети благоприятна възможност за себе си. Възползва се от повода и я попита за името на баба й. Пола му отговори, без да се колебае. Каза го съвсем просто, с което улесни нещата за него и изненадан от себе си, той откри, че връзката й с Ема Харт вече нямаше значение за него. Изключително силното привличане, което чувстваше към нея, взе връх и до края на вечерята той вече се беше влюбил. Реши да се ожени за нея дори с риск да бъде уволнен от Ема, а Пола да бъде лишена от наследство.

Джим си припомни нощта един месец след първата им среща, когато накрая успя да спи с нея. Неочаквано в съзнанието му изплуваха еротични образи и той пламна от желание отново да я притежава. Знаеше какво да направи, когато тя влезе в стаята, знаеше как да оправи нещата между тях. Думите и дългите обяснения бяха безсмислени и без значение. Важни бяха действията. Да, това бе най-добрият, единственият начин да заличи следите от тяхната разпра.

Пола влезе в спалнята и Джим веднага усети, че тя е по-спокойна, а цветът на лицето й бе напълно нормален. Приближи се до нея, взе ръцете й в своите и каза:

— Не понасям тези ужасни скандали.

— Нито пък аз.

Без да говори повече, той хвана лицето й и устните му чувствено докоснаха нейните. Беше напълно възбуден, прегърна я, притегли я по-близо до себе си и притисна тялото й в извивката на своето. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, обхванаха ханша й и станаха нетърпеливи. Тя трябваше да разбере колко е развълнуван, трябваше да разбере, че възнамерява да я притежава веднага.

Пола отвърна на целувките му, после бързо и нежно го отблъсна.

— Джим, моля те. Те ще дойдат всеки момент. Нямаме време.

Той я целуна още веднъж и я накара да замълчи, поведе я към леглото. Умишлено я накара да се отпусне върху него, легна до нея и уви дългите си крака около тялото й. С изгарящ от вълнение глас прошепна:

— Желая те. Сега. Бързо, преди да са дошли. Имаме време. Това винаги е оправяло нещата между нас. Хайде, съблечи се заради мен.

Пола се опита да възрази, чувстваше се уморена и манипулирана отново. Той вече разкопчаваше блузата й и тя преглътна думите си. Беше много по-лесно, когато се съгласяваше с него — бе го разбрала през последната година. Джим вярваше, че сексът можеше да реши всичките им проблеми. Но не беше така.