Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (14)

Четиринадесета глава

Шейн О’Нийл имаше талант на актьор.

Беше го наследил от Блеки и когато имаше нужда, умееше да се възползва от това умение. Както сега.

Той отвори предната врата на Холи Три Котидж, пое няколко пъти дълбоко дъх, придаде си весел вид и тръгна по каменния път.

Спря при вратата на хола, мобилизира вродената си увереност в себе си и пристъпи прага.

В този момент стана такъв, какъвто другите очакваха да бъде — човек без никакви грижи, който държеше света в ръцете си.

Устните му охотно се извиха в усмивка, красивите му очи заблестяха и от него бликаше жизнерадост и сърдечност, когато тръгна с отмерена стъпка към най-близките си приятели — Уинстън Харт, Александър Баркстоун и Майкъл Калински. Алисън и гостенките й не се виждаха никъде и тримата мъже бяха застанали до прозореца близо до голямата маса, която служеше като бар за вечерта.

Докато прекосяваше стаята, Шейн се огледа с интерес, поразен от красотата на главната стая в къщата, която всъщност представляваше две жилища, съединени в едно. Спомни си, че Алисън неотдавна беше свършила ремонта й и бе направила чудеса с нея. Ниският таван от греди и широката каменна камина, и двете от епохата на Тюдорите, придаваха истинската атмосфера на обстановката, но цветните кретонени покривки по диваните и столовете, старите чамови мебели и призрачните акварели на Сали Харт по варосаните стени допринасяха много за чара й. Това беше обикновена провинциална стая, непретенциозна, в нея нямаше нищо излишно, но въпреки това бе много удобна и уютна, от онези стаи, които харесваше. Каза си, че трябва да поздрави Алисън веднага щом я види.

В момента, в който Шейн спря при приятелите си, те започнаха да се шегуват с него.

Безмилостно го закачаха, че е закъснял, и подхвърляха безбройни намеци за истинската причина за закъснението му. Той приемаше всичко това със сърдечен смях, добронамерено и сам пусна няколко стрели. Мускулите му се освободиха от преумората и напрежението и той най-после започна да се отпуска, да се чувства удобно и уютно с тримата мъже. След няколко минути отвръщаше с цяло сърце на тяхната топлина, нежност и приятелство, на безгрижното настроение, на веселието, което тази вечер цареше тук.

По едно време той взе цигара, приближи запалката си към върха й и тогава мимолетно си припомни жлъчните, осъдителни думи на Дороти за неговата среда, за техния свят. В едно отношение беше права — те бяха с много силно развито семейно чувство, трябваше да признае това. Ако толкова държаха един на друг, то се дължеше на факта, че бяха отгледани заедно, цял живот бяха близки и вътрешно свързани във всяко отношение. Блеки, Ема и Дейвид Калински, дядото на Майкъл, се бяха погрижили за това. Те бяха преживели много неща заедно в началото на века, бяха споделяли своите ужасни битки и по-късни победи и ненарушимите приятелски връзки се дължаха на тях. Това изключително трио, основатели на три силни йоркширски династии, са били тясно свързани през по-голямата част от живота си, всъщност от деня, в който се бяха срещнали и бяха станали предани един на друг до преждевременната смърт на Дейвид в началото на шестдесетте години. Тъй като техните деца и внуци бяха заедно, откакто се бяха родили, беше съвсем естествено голяма част от тях да останат непоколебимо верни един на друг, близки приятели и постоянни спътници.

По дяволите, помисли Шейн и започна да губи търпение от самия себе си. Защо се тревожа за нейното мнение за нас? Такива сме, така живеем, и освен това ние истински, дълбоко държим един на друг. Винаги сме един до друг, когато някой от нас има неприятности и страда — както са постъпвали нашите дядовци и баби, преди да се родим.

Уинстън, изтълкувал погрешно внезапното мълчание на Шейн, каза на другите:

— Хайде, приятели, нека го оставим малко да си поеме дъх. Какво искаш, Шейн? Уиски?

— Не, благодаря. Само газирана вода, моля.

— Какво ти става тази вечер? — попита Уинстън, докато пълнеше чашата. — Не подхожда на един ирландец да пие това безвредно питие.

Шейн се усмихна и взе чашата.

— Пих много шампанско по-рано. Но трябва да призная, че никой от вас не изглежда изтощен, а всички пихте като моряци преди отплаване. — Погледна Майкъл и продължи: — Предполагам, че родителите ти все още са в Хонконг, тъй като не бяха с теб на кръщаването.

— Да. Връщат се след две седмици и тогава аз заминавам за Ню Йорк. Надявам се, че ще можем да се видим, Шейн. Къде ще отседнеш?

— В апартамента на леля Ема на Пето авеню, докато си намеря жилище. Страшно ще се разсърдя, ако не ми се обадиш. — Погледът на Шейн се плъзна покрай Уинстън. Валънтайн Стоун, приятелката на Майкъл, се връщаше в стаята от градината, следвана от Маргьорит Рейнолдс и едно русо момиче. Предположи, че това е американската приятелка на Алисън, причина за тази официална вечеря. Той им махна, след това хвана ръката на Майкъл. — Пръстен ли виждам на пръста на Валънтайн?

— Да, но на дясната й ръка, а не на лявата, идиот такъв! — Майкъл Калински направи физиономия, подсмихна се. — Ти ще научиш пръв, когато реша да направя тази ужасна стъпка, Шейн.

Александър се намеси:

— Чуйте го само… всички знаем, че тя прави с теб каквото поиска, Майк.

— Приказвай колкото си искаш — бързо отвърна Майкъл. — Маргьорит те е насадила на същото положение, толкова здраво те държи за гушата, че дъх не можеш да си поемеш.

Всички се разсмяха.

Александър се изчерви и отвърна:

— Не бъди толкова сигурен. — Поколеба се, след това продължи: — Едно нещо е сигурно обаче — баба харесва Меги, одобрява я. Тя мисли, че трябва да й направя предложение, преди някой друг да я измъкне под носа ми. Трябва да кажа, че Ема Харт има известно доверие на своя внук. — Александър поклати глава, затвори се в себе си както обикновено и продължи да наблюдава Меги с крайчеца на окото си. Тази вечер тя изглеждаше очарователна в своя аленочервен костюм с дантели, светлокафявата й коса старомодно беше вдигната нагоре в стил „Мадам Помпадур“. Може би той трябва да последва съвета на баба си.

Шейн, който трепна вътрешно при думите на Александър, тихо каза:

— Не я оставяй да избяга. Леля Ема е права, тя е много добра партия, Сенди, такова приятно момиче.

Майкъл добави:

— А както всички знаем, светът е пълен с хищни мъже, Александър. По-добре направи каквото казва Ема Харт, преди да е станало много късно.

Шейн се обърна към Уинстън.

— А къде се е скрила твоята любов?

— Какво? — попита Уинстън и се изтръгна от обзелите го мисли за Емили. Намръщи се. — За какво говорите?

— Алисън. — Шейн се загледа в него и продължи. — Все още не съм поздравил домакинята.

— О! Да, Алисън. Тя хукна в кухнята точно преди да дойдеш — бързо каза Уинстън, опитвайки се да прикрие факта, че се беше замислил за друго. — Скоро ще се върне. Отиде да види дали двете местни момичета, които нае за тази вечер, се справят. Междувременно по-добре да те заведа при почетната гостенка и да те представя. В противен случай Алисън ще ме направи на сол. — Уинстън смигна на Шейн съучастнически. — Приятелката на Алисън живее в Ню Йорк. Ако се държиш както трябва тази вечер, тя дори може да се съгласи да излезе с теб.

— Няма да имам време да се занимавам с жени. Ще бъда много зает с хотела. Престани да се опитваш да ме уреждаш, Уинстън — запротестира Шейн, после помисли и каза: — Все пак защо мислиш, че ще ме заинтересува?

— Защото е доста хубава — отвърна Уинстън.

Шейн не каза нищо, последва приятеля си през дългата стая до камината, където бяха застанали трите жени и разговаряха.

Високата, стройна блондинка наблюдаваше как се приближават и в същото време се опитваше да не се издаде, беше силно поразена от неоспоримото присъствие на Шейн О’Нийл, макар и на такова разстояние. Всъщност тя го беше забелязала веднага щом се върна в стаята. Алисън й беше казала кой и какъв е той… млад потомък на известна йоркширска фамилия, най-подходящият от всички ергени, роден със златна лъжица в устата, с пари да купи целия свят, ако иска. Освен това имаше външност, която можеше да го заведе, където поиска. И право да бъде в леглото на всяка жена, ако пожелае това, реши тя. Алисън не беше преувеличила.

Шейн целуна Валънтайн и Маргьорит, а Уинстън каза:

— Скай, бих искал да те запозная с Шейн О’Нийл. Шейн, това е Скай Смит от Ню Йорк.

Те се ръкуваха и размениха погледи.

Шейн каза мило, с приятелска усмивка:

— Чух, че това е първото ви пътуване до Йоркшир? Харесва ли ви?

— Много. Толкова е красиво… долините са приказни. През изтеклата седмица Алисън ме разведе набързо навсякъде, докато купувах антики, така че видях голяма част от вашата славна природа.

— Алисън е специалистка и съм сигурен, че ви е помогнала да намерите някои наистина интересни неща. Уинстън ми каза, че сте в същия бизнес — отбеляза Шейн.

— Да, имам малък антикварен магазин на Лексингтън авеню, близо до Шестдесета улица. И за щастие много добри клиенти, които са жадни за английски антики и сребро. — Тя леко се засмя. — Купих половината Йоркшир и сега се безпокоя как следващата седмица ще натоваря на кораб всичко, за да пристигне вкъщи. Моят магазин ще се пръсне.

Валънтайн каза:

— Алисън ми каза, че случайно сте намерили много красиво старо викторианско сребро в Ричмънд. Без съмнение няма да имате никакви проблеми да продадете тези предмети. И то веднага.

— Не, няма — каза Скай и подробно им описа всеки предмет от нейната сребърна колекция. Уинстън се извини и се отдалечи. Шейн се облегна на камината, отегчен от разговора за антиките, слушаше с половин ухо бърборенето на жените. Изучаваше американката. Тя беше очарователна, без съмнение изглеждаше добре. Представителна и очевидно много умна. Въпреки това той веднага разбра, че не е неговият тип. Никога не беше харесвал хладните, първични блондинки, които приличаха на скандинавски ледени девици. Предпочиташе тъмните, екзотични жени. Като Пола. Пропъди от ума си мисълта за нея.

След като постоя при тях колкото изискваше учтивостта, той каза:

— Трябва да отида да намеря Алисън. Моля да ме извините. — Кимна леко и изчезна, тръгна по тесния коридор към кухнята. Но когато минаваше край малката интимна столова, видя през отворената врата Алисън. Тя съсредоточено разглеждаше масата.

— Ето ви и вас, мисис Ридли! — възкликна той и влезе вътре, притегли я към себе си и сърдечно я прегърна. — Моите поздравления! Къщата изглежда чудесно. И така, защо се криеш от мен. Започнах да мисля, че ме наказваш, задето закъснях толкова.

— Не мога да постъпя така с теб, мили Шейн. Ти можеш да правиш всичко — никога няма да ти се разсърдя.

— По-добре Уинстън да не чува такива неща. Ще ревнува.

Лицето на Алисън помръкна и тя каза със сподавен глас:

— Не съм толкова сигурна…

Шейн я погледна въпросително.

— Какво означава това?

Алисън вдигна рамене, наведе се над масата, премести една малка сребърна птичка по-близо до нейната половинка и обърна глава.

Лицето на Шейн изразяваше пълно недоумение, докато я чакаше да свърши да подрежда масата и да отговори на въпроса му. Но тъй като тя не спря, той нежно я хвана за ръката и я обърна към себе си. Веднага разбра, че е разстроена.

— Хей, какво има? — тихо прошепна той, устремил поглед в мрачното й лице.

— Нищо. Наистина… — започна тя, но се поколеба и спря. Накрая отривисто каза: — О, няма да лъжа теб, Шейн. Откакто пристигна тази вечер, Уинстън се държи особено с мен. Не прилича на себе си. Като обезумял е. — Светлосивите й очи внимателно наблюдаваха лицето му. — Случило ли се е нещо следобед. Нещо, което може би го е разстроило?

Шейн поклати глава.

— Доколкото знам, не, Алисън.

— Мисля, че нещо се е случило. В противен случай странното му държание сигурно е свързано с мен, с нас. Може би е загубил интерес към мен.

— Сигурен съм, че грешиш.

— Аз не съм сигурна, Шейн. Познавам Уинстън почти толкова добре, колкото теб. Той обикновено е весел, нежен и сърдечен. През последните няколко месеца нещата между нас вървяха чудесно. До такава степен, че имах чувството, че може би скоро ще ми направи предложение за женитба. Начинът, по който се държеше, ме караше да мисля така… Каза ми колко много ме харесва баща му и което може би е по-важно, Ема Харт. Когато пристигна, забелязах промяна в него… беше различен, замислен. Дойде късно, след като обеща да дойде преди другите гости, за да ми помогне да преместим голямата маса и да свършим някои други неща, а сам знаеш, че той никога не закъснява. Това, разбира се, няма значение. Но беше хладен, малко рязък дори и аз естествено се изненадах. Когато започнахме да пием, се оправи, след като пристигнаха Александър и Меги, но, честно казано, наистина е сдържан. Съвсем не е в неговия стил да бъде толкова потиснат.

Шейн се учуди повече от всякога. Бързо си припомни какво се беше случило следобеда и се запита дали не е станало нещо, което да е разтревожило Уинстън. Но доколкото знаеше, нямаше нищо неприятно и Уинстън му беше изглеждал спокоен.

Той каза:

— Слушай, сигурно е нещо, свързано с работата му. Това ми изглежда най-правдоподобното обяснение. Да, сигурно е разтревожен за нещо във връзка с работата си. — Той насърчително се усмихна. — Убеден съм, че настроението му няма нищо общо с вашите взаимоотношения. Освен това той без съмнение не е загубил интерес към теб. Как можеш да си помислиш такова нещо?

Тя го изгледа и се усмихна със съжаление.

— Жените усещат тези неща.

Шейн възкликна:

— Неправилно тълкуваш нещата, представяш си най-лошото. — Той хвана ръката й, мушна я под своята и я заведе до вратата. — Хайде, нека да се върнем в хола, ще ти взема едно хубаво, силно питие. Аз също мога да изпия едно. — Очите му бяха топли, сърдечни. — Ще видиш, Уинстън ще се държи с теб така, както винаги се е държал.

— Ти изглеждаш по-сигурен в това, отколкото ми говори моето чувство — тихо отвърна тя. Но когато се върна при гостите, опряна на ръката на Шейн, тя придаде безгрижно изражение на лицето си, благодарна за моралната му подкрепа.

По-късно, докато вечеряха, Шейн реши, че Алисън беше права в едно отношение: Уинстън наистина беше малко променен.

Седеше на почетното място на масата и въпреки че беше приятен и очарователен и съвършено играеше ролята на добър домакин, Шейн откри, че в очите му пробягваше замисленост, усети престорената нотка в смеха му, долови фалша на веселото му настроение.

За да отвлече вниманието на гостите и да даде възможност на Уинстън да си отдъхне, Шейн стана душата на вечерята. Беше общителен, разговорлив, духовит и забавен. Особено внимателен бе с Алисън, от чиято дясна страна седеше, доволен, че тя реагираше положително и с напредването на вечерта изглеждаше по-спокойна и отпусната.

Накрая тя сложи край на вечерята, когато след десерта каза:

— Хайде да пием чай и други напитки в хола.

— Това е чудесна идея — възкликна Уинстън и топло й се усмихна, не беше се усмихвал толкова сърдечно, откакто пристигна. Той стана пръв и изведе Алисън и другите жени от трапезарията, Шейн го последва заедно с Майкъл и Александър.

Уинстън веднага отиде до масата с напитките и започна да налива различни питиета за гостенките. Шейн се приближи до него и опитвайки се да придаде нехаен тон на думите си, каза:

— За мен едно голямо „Бони Принц Чарли“, моля.

— Откога пиеш това ужасно нещо? — попита Уинстън и вдигна поглед. Той се усмихна и продължи да налива белия crème de menthe върху натрошения лед, който беше сложил в една чаша.

— Защо не ти харесва? Когато бяхме малки, ти го обичаше колкото мен, пиеше го на големи глътки, когато леля Ема не гледаше.

— Да, но ако си спомням правилно, и на двамата ни се повдигаше от него. Но добре, щом искаш. — Уинстън напълни една чаша, подаде я на Шейн с усмивка на уста и сипа коняк за Майкъл, Александър и себе си.

Шейн стоеше и го наблюдаваше. Накрая тихо попита:

— Добре ли си?

Уинстън рязко вдигна глава.

— Разбира се, че съм добре. Защо питаш?

— Тази вечер изглеждаш малко различен.

— Имах дълъг, тежък ден. Страхувам се, че малко съм уморен. Направи ми една услуга, върви при Скай и я питай дали е променила решението си да пийне нещо след вечеря, докато аз чинно занеса тези питиета на другите. Алисън ще дойде всеки миг с кафето. — Уинстън взе подноса и тръгна из стаята, като тихо си подсвирваше с уста.

Шейн го проследи с поглед и замислено присви очи. Уинстън сега изглеждаше нормално и може би беше казал истината, че е уморен. Шейн отиде при Скай Смит, която седеше сама на широката каменна камина.

— Вие не пиете. Опитайте това — властно каза той и й подаде чашата.

Тя я взе, леко я подуши и въпросително вдигна поглед.

— „Бони Принц Чарли“ — обясни Шейн.

— Какво е това?

Той се разсмя:

— Драмбуи. Хайде, пийнете, няма да ви отрови.

При тези думи тя отпи и кимна в знак на одобрение.

— Има необичаен вкус. Харесва ми. Благодаря, Шейн.

— Стойте тук. Веднага се връщам. — Той се върна след миг с едно драмбуи за себе си, седна до нея и чукна чашата си в нейната. — Наздраве.

— Наздраве. — Скай го погледна с крайчеца на окото си. Той наистина беше красив. Може би прекалено красив. Мъже, които приличаха на Шейн О’Нийл, я ужасяваха. На тях обикновено не можеше да се вярва — прекалено много изкушения се изпречваха на пътя им.

Шейн вдъхна за миг питието, сложи чашата си на камината и каза:

— Имате ли нещо против да запаля една пура?

— Съвсем не. Кажете ми нещо — защо драмбуи се нарича „Бони Принц Чарли“.

— Защото, когато Бони Принц Чарли отишъл в Шотландия през 1745 година, за да се опита да си върне трона на своите предци, той получил помощ от член на фамилията Макинън от Скай. В знак на благодарност принц Чарли му дал рецептата на своето питие. Оттогава тайната на неговото приготовление е останала в семейство Макинън и драмбуи е получило името си от легендата. Като стана дума за остров Скай, така ли се пише вашето име — с й накрая?

— Да, но истинското ми име е Шуйлер. То е холандско. Фамилно име. Имам чувството, че мама е била на мнение, че обикновеното старо име Смит е имало нужда малко да се съживи. — Тя бавно се усмихна.

— Това е много хубаво име. Отива ви — галантно каза той.

— Искрено благодаря, сър.

Замълчаха.

Скай Смит се опитваше да реши дали да не му предложи да й се обади в Ню Йорк, без това да прозвучи нахално. Не се интересуваше от него като любовник. От друга страна, по време на вечерята беше открила, че той я привлича почти против волята й. Беше забавен, приятен за компания и прекрасен човек, макар и малко суетен и прекалено самоуверен. Но може би можеха да станат приятели.

Шейн все още мислеше за Уинстън и тайно го наблюдаваше. Беше седнал на един диван в другия край на стаята с чаша в ръка, изглеждаше спокоен. Проблемът, който го беше смущавал по-рано, очевидно се беше разрешил или отпаднал като маловажен. Той изведнъж се разсмя искрено и започна да закача Алисън. Шейн забеляза, че лицето й сияеше. Достатъчно по този въпрос, помисли той, бяха се обезпокоили за нищо. Почувства облекчение. На следващия ден заминаваше и не искаше да мисли, че ще изостави най-скъпия си приятел, когато той има неприятности.

Накрая Скай заговори и прекъсна размишленията на Шейн:

— Надявам се, че думите ми няма да прозвучат предизвикателно или нещо подобно, но ако мога с нещо да ви бъда полезна в Ню Йорк, можете да ми се обадите. — В желанието си да изглежда по-делова, тя бързо добави: — В каталога магазинът е при антикварните магазини Бранд Смит.

— Много мило от ваша страна. Ще ви се обадя — каза Шейн и се изненада, че прие предложението й с такава готовност. Смукна от пурата си, реши, че трябва да обясни, и продължи: — Не познавам много хора в Ню Йорк. Само няколко адвокати, които работят за нашата компания. О, запознах се също с един човек на име Рос Нелсън. Банкер.

— О — възкликна тя.

Шейн се вгледа в нея, видя изненадата в очите й. Дали това не беше шок?

— Значи познавате Рос — каза той с възбудено любопитство.

— Не. Не, не го познавам — твърде бързо отвърна тя. — Чувала съм за него, чела съм за него във вестниците, но това е всичко.

Шейн кимна и по някаква необяснима за него причина веднага промени темата. Но докато разговаряха за други неща, той остана с впечатлението, че Скай Смит познаваше много по-добре прочутия мистър Нелсън, отколкото искаше да покаже. И той се запита защо беше решила да излъже.

 

 

Шейн О’Нийл замина за Йоркшир на следващата сутрин.

Беше ранна утрин. Мъглата се беше разстлала от долините и по-високите скалисти склонове и подобно на плащ от сива дантела бе обгърнала ливадите и от части скриваше дърветата, каменните стени и къщите, сгушени в гънките на полетата. Всички те бяха сякаш едва оформени образи, призрачни и илюзорни под далечното смръщено небе. От надвисналите клони капеше роса, искреше върху дивите цветя, блестеше в жилите плетове и се стичаше на малки поточета от двете обрасли с трева страни на междуселския път. Нищо не трепваше в плуващите талази мъгла, цареше неземен покой, цялата околност сякаш бе застинала в неподвижност, пейзажът бе приказен… пейзажът на детските му мечти.

Постепенно на смътно очертания хоризонт започна да изгрява ранното слънце, струящите му полегати лъчи пронизваха въздуха и осветяваха купола на студеното, бледнеещо небе с неочаквано, изумително сияние. А през горната част на отрупаните с листа корони на дърветата блестяха подобните на миражи комини на Пенистън Роял, докоснати от далечната слънчева светлина. Къщата на детските му мечти. Но в детските му мечти имаше една друга къща… вила край морето, където се бяха смели, играли и мечтали през веселите, безгрижни дни на летата от тяхното детство, където не се беше променило нищо и времето бе вечно.

Тя беше винаги там с него… в тази вила, разположена високо на скалите над осветеното от слънцето море, очите й с цвят на лятно небе бяха изпълнени със смях, а усмивките й с нежност, предназначени наистина само за него. Приказни пейзажи… приказни къщи… приказно дете от детските му мечти… завинаги заключени в сърцето и ума му… негови постоянни спътници, бледи сенки в келтската му душа.

Сега той заминаваше… толкова далеч… изоставяше ги. Но той никога не ги изоставяше. Където и да отидеше, ги носеше със себе си… те никога не се променяха… това бяха детските му мечти… Пола, Пенистън Роял и вилата край слънчевото море…

Колата тръгна по тесните, лъкатушещи селски пътеки, мина покрай голямата желязна порта на Пенистън Роял, продължи през селото със същото име и излезе на главния път. Пред погледа на Шейн залетяха познатите знаци: Саут Стенли, Райпли, Харогейт. Алудли.

Когато влезе с грохот в Лийдс, намали, въпреки че нямаше движение. По улиците не се виждаше никой, беше безлюдно в този ранен час и нямаше признаци на живот. Сивият, мръсен, витален Лийдс, големият индустриален град на севера, седалището на властта на Ема и семействата на неговия дядо и Дейвид Калински.

След като обиколи Сити Скуеър, където се издигаше статуята на Черния принц, той мина покрай пощата и Куинс хотел, продължи по късата стръмнина до Сити Стейшън и се отправи към М1, пътят, който води на юг към Лондон. Щом излезе на магистралата, Шейн увеличи скоростта и я намали чак когато премина границата на графството… и остави Йоркшир назад.