Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (9)

Девета глава

Те седнаха до пламтящия огън в библиотеката — само двамата.

Блеки посръбваше силен отлежал коняк „Наполеон“, а Ема си пийваше чай с лимон. Той й бе сипал малка чашка „Бони Принс Чарли“ — нейния любим ликьор „Драмбуи“, но тя не го бе докоснала — така, както си стоеше на масичката стил шератон, точно до стола й.

Седяха тихо, погълнати от разнообразни мисли, отпочивайки си след хубавата вечеря на мисис Педжит. Шейн си бе тръгнал и тъй като те и двамата го обичаха по свой начин, този път бяха доволни да прекарат останалото време заедно.

Светлината от камината трепкаше и танцуваше по избелелите стени от борово дърво, които бяха придобили мекия цвят на кехлибар поради блясъка от огнището. В градината, зад френските прозорци, могъщо извисяващият се стар дъб скърцаше и шумеше под напора на вятъра, който отпреди час се бе обърнал в ревяща буря. Вратите и прозорците се блъскаха. Дъждът налиташе на приливи върху стъклото в ритъма на непресекващо стакато и бе трудно да се пробие с поглед през завесата от падаща вода. Ала в хубавата старинна стаичка всичко излъчваше топлота, удобство и уют. Цепениците пращяха и съскаха, избухваха от време на време в пламъци, а старинният часовник в ъгъла тиктакаше в акомпанимент.

От известно време насам очите му бяха вперени в нея. Така, както си отпочиваше сега, лицето на Ема бе нежно, твърдата челюст и решителна брадичка, и сурово стиснатите й обикновено устни бяха омекотени от колебливата светлина. Косата й лъщеше като най-чисто сребро. Тя му приличаше по-скоро на хубава, нежна кукла, съвършено издокарана и облечена, както винаги, тънката й фигурка излъчваше елегантност и финес във всяка своя извивка.

В действителност тя не бе се променила.

О, той знаеше, че ако пламъците запламтят по-силно, ще види бръчките и подпухналите клепачи, и бледите кафяви старчески петна по ръцете й. Но дълбоко в душата си той знаеше, че отвътре тя все още си е същото момиче.

Тя завинаги ще остане неговото малко момиче от дивите тревисти хълмове. Онова малко, гладуващо създание, което той срещна една сутрин през 1904 година, когато тя така храбро се бе упътила към Феърли Хол да търка и чисти, за да спечели няколко мизерни петачета и да помогне на обеднялото си семейство. Той бе тръгнал също натам, тъй като земевладелецът Адам Феърли го бе наел за някаква зидарска работа в имението си, а той по най-глупав начин се бе загубил в мъглата по тия студени, безлюдни, забравени от Бога хълмове… толкова отдавна… но не така отдавна за него. Той никога не бе успял да забрави оня ден.

Блеки отново се загледа в Ема.

Бе обичал тази жена от първия момент, когато я срещна, и през всичките дни от живота си след това. Онзи ден на самотните хълмове той беше на осемнайсет, а тя — едно бездомно, четиринайсетгодишно дете, само кожа и кости, с огромни, изумрудени очи. Бе пронизала сърцето му, както никой друг преди или след това, и го бе привързала към себе си завинаги, без дори да се опита да го направи.

Веднъж той я бе помолил да се омъжи за него.

Предполагайки, че го прави от любезност и приятелско чувство, и от добросърдечност, тя му бе отказала. Бе му благодарила топло, с мокро от сълзи лице и му бе казала, че тя и детето, което носи от друг мъж, биха били бреме за него. А тя не би положила толкова тежък товар на плещите на най-добрия си приятел, Блеки.

После той се ожени за Лора Спенсър. Бе я обичал вярно. И все пак никога не престана да обича своето любимо девойче, макар понякога да му бе трудно сам на себе си да обясни такава необикновена любов или пък да я изкаже с думи пред нея или пред някой друг.

По едно време той почти бе сигурен, че Ема ще се омъжи за Дейвид Калински, но за кой ли път тя се бе оказала една великолепна, силна млада жена. По-късно тя бе споделила по каква причина не се бе омъжила за него. Не бе искала да създава неприятности на Дейвид със семейството му, понеже те бяха евреи. Въпреки че мисис Калински се държеше майчински към нея, Ема отдавна бе разбрала, че тя не би била добра снаха за Янеса Калински, която принадлежеше към православната църква и би искала синът й да се ожени за момиче от същата вяра.

След това един ден се появи Джо Лаудър и — за голямо удивление на Блеки и не без чувство на значително смущение — Ема се отдаде на свещения семеен съюз с Джо. Той никога не бе успял да разбере напълно техния съюз. По негово схващане трудно е, да не кажем направо невъзможно, да впрегнеш състезателен кон и впрегатен кон в една и съща каруца. Но Джо бе мил човек, макар малко скучноват и безинтересен, е, и не непременно блестящ или впечатляващ. Все пак Блеки и той се бяха харесали достатъчно и заедно заминаха да се бият на война. Той бе видял как убиват Джо Лаудър в тия кални окопи при мръсния, разнебитен от битката Сом. И дълго бе плакал с истински сълзи за него, защото Джо бе прекалено млад, за да умре. Той никога не успя да разкаже за ужасната смърт на Джо, да й опише как бе го видял разкъсан на парченца. Години по-късно научи от Ема, че се е омъжила за Джо, който я обожавал, за да защити себе си и своето бебе, Едуина, от семейство Феърли, след като Джералд Феърли се бе опитал да я изнасили една нощ в малкото й магазинче в Армли. „Не беше точно брак по сметка, както би могло да прозвучи — бе продължила тя. — Харесвах Джо, грижех се за него и понеже той беше добър човек, аз се чувствах длъжна да му бъда добра жена.“ И тя бе отдадена на него и семейството, той знаеше това.

Вторият път, когато искаше да се ожени за Ема, наистина бе вярвал, че тъкмо сега му е времето, че има всички шансове да бъде приет от нея, и той бе изпълнен с парещи надежди и с очакване. Скоро след Втората световна те и двамата бяха овдовели. Обаче накрая, чувствайки се не съвсем сигурен в нейните действителни чувства към него и обзет от внезапни притеснения поради невероятните постижения на Ема в сравнение с неговите собствени, той бе изгубил самообладание и дар слово. И отново не й направи предложение, за жалост. А тя неочаквано взе, че се омъжи за Артър Ейнсли, мъж, който не заслужаваше да лиже дори подметките на обувките й. И преживя много болка и унижения от тоя Ейнсли. На края, през двайсетте години, причаквайки да дойде неговото време и подходящия момент, Пол Макгил се бе върнал в Лондон, за да предяви най-после своите претенции над нея.

И той отново изпусна своя шанс.

Сега вече бе прекалено късно за тях да се женят. Все пак в известен смисъл те бяха нещо като женени и за неговия начин на мислене то бе нещо не по-лошо… това приятелство, тази близост, това пълно взаимно разбиране. Да, всичко това бе от огромна, неизмерима стойност. Той и Ема бяха съвършено приспособени един към друг в здрача на техните дни и какво значение би могло да има всичко останало в този епизод от житейската игра?

Ала той все още имаше у себе си оня пръстен…

За своя изненада Блеки бе запазил годежния пръстен, който беше купил за Ема много отдавна. Никога не се бе появила друга жена, на която би могъл да го даде, поне не такава, която да го интересува достатъчно, и по неразбираема за него причина той никога не пожела да го продаде.

Вечерта по време на вечерята тоя пръстен бе успял да прогори дупка в джоба му, както неговият План с главно П бе изгорил дупка в главата му. Оставяйки настрана питието си, той се надвеси над огнището, вдигна ръжена, поразмести дървата върху решетката, питайки се дали най-сетне не му е дошло времето да й го даде. Защо не?

Той чу шумоленето на коприна и една едва чута въздишка.

— Стреснах ли те, Ема?

— Не, Блеки.

— Имам нещо за теб.

— Така ли? Какво е то?

Той бръкна в джоба см и извади кутийката и седна, като я държеше в големите си ръце.

Ема попита с любопитство:

— Това моят подарък за рождения ми ден ли е? — Тя го дари с малка, топла усмивка на явно удоволствие, очите й се смееха.

— О, не, наистина не е това. Имам намерение да ти го дам на твоя рожден ден в… — Той се спря. Тържеството, което той и Дейзи бяха замислили, се пазеше в тайна и трябваше да бъде голяма изненада за Ема. — Ще си получиш подаръка за рождения ден в края на месеца, на самия ден, когато навършиш осемдесет — импровизира умело той. — Не, това е нещо, което купих за теб. — Наложи си да се изсмее, за да допълни: — Преди петдесет години, ако щеш вярвай.

Тя го стрелна сепнато:

— Петдесет години! Но защо не си ми го дал преди?

— Е, Ема, това е дълга история — каза той и замълча, обзет от неканени спомени.

Колко хубава бе тя оная нощ, с високо вдигната огненочервена коса, сплетена на кок, облечена във великолепна дреха от бяло кадифе, с голямо деколте и разголени рамене. Единият от ръкавите й бе прикрепен със смарагдова брошка, която й бе подарил за нейния трийсети рожден ден, изящно копие на евтината брошчица от зелено стъкло, която й бе дал, когато тя ставаше на петнайсет. Тя бе развълнувана и зарадвана, че той не беше забравил старото си обещание, направено в кухнята на Феърли Хол. Но точно оная коледна нощ, когато я видя — в цялата й елегантност, с великолепните смарагди на ушите си — той си помисли, че неговата смарагдова брошка, макар и скъпа, приличаше повече на евтина дрънкулка в сравнение с тия обици…

Нетърпението на Ема нарастваше. Тя смръщи вежди и възкликна:

— Е, ще ми разкажеш ли историята, или не?

Той побутна миналото настрана и й се усмихна.

— Помниш ли онова първо тържество, което дадох тук? Беше Коледа.

— Нощта на боксовия мач! — извика Ема, а лицето й се просветли. — Ти току-що беше завършил тази къща, беше я обзавел с всички тия прекрасни вещи в стил шератон и хепълуайт, заради които претърси цялата страна. И беше така горд с онова, което бе създал съвсем сам. Разбира се, че си спомням онова тържество, и то много ясно. Годината беше 1919.

Блеки кимна и погледна към кутийката, като барабанеше с пръсти по нея. Той вдигна глава. Непреодолима любов засия по неговото силно изсечено, набръчкано лице и то сякаш стана по-младо.

— Бях купил това за теб малко по-рано, същата седмица. Пътувах специално до Лондон, за да го избера, ходих при най-добрия бижутер. Беше в джоба на смокинга ми. Възнамерявах да ти го дам на тържеството.

— Но ти не ми го даде… защо? Какво те е накарало да промениш намерението си, Блеки? — Тя го погледна особено, с объркани очи.

— Реших да си поговоря първо с Уинстън. Между другото, това стана тук, точно в тази стая. — Огледа се, като че виждаше отдавна отминалата сцена да се повтаря отново в сенките, сякаш и духът на Уинстън като млад да му се привижда някъде там. Той се поизкашля: — Аз и брат ти си говорихме за теб и…

— Какво за мен?

— Обсъждахме твоите начинания в бизнеса, а и теб самата. До смърт бях разтревожен за теб, Ема, бях уплашен заради начина, по който се бе хвърлила в стоковия пазар, толкова безразсъдно, или поне аз си мислех така. Бях загрижен заради бързото разрастване на твоите магазини на север, твоята решимост да продължаваш да строиш, да придобиваш все нова и нова собственост. Смятах, че надхвърляш себе си, че играеш хазарт.

— Винаги съм била хазартен играч — меко промърмори тя. — В известен смисъл това е тайната на моя успех… с готовността да рискувам… — Тя не довърши. Той сигурно вече знаеше всичко това.

— Е, може и така да е — съгласи се той. — Както и да е, Уинстън ми обясни, че ти първо добре си обмислила всичко. Той ми каза, че си милионерка. И докато той все така гордо говореше за теб, аз започнах да осъзнавам, че ти си преуспяла много повече, отколкото аз някога съм мечтал, че си ме надминала, също и Дейвид Калински, оставила си и двама ни далеч зад себе си в бизнеса. Изведнъж аз те усетих прекалено недостижима. Затова никога не успях да се реша да ти дам тоя пръстен… Знаеш ли, Ема, тъкмо се канех да ти направя предложение оная нощ.

— О, Блеки, Блеки, скъпи! — Тя успя да каже само толкова, толкова беше поразена. Сълзи напираха в очите й, а вътре в гърдите й бушуваха най-разнообразни чувства. Обич и приятелски чувства се надигнаха в нея и се смесиха с ужасна тъга и чувство на жалост към Блеки, понеже тя бе видяла неговата болка тогава, а и по-късно. Той я бе желал, но не беше продумал нито думица. Това беше неговата трагедия. На тържеството през 1919 година тя мислеше, че бе загубила завинаги Пол Макгил. Колко уязвима и податлива би била тя към своя единствен верен приятел, Блеки, в нейното отчаяние и самота. И ако той бе само малко по-смел, колко по-различен щеше да бъде животът им. Мислите й препускаха безспир. Защо така тя никога не бе се досещала, че чувствата му към нея са били от такъв характер… че е имал желание да се жени за нея? Тя трябва да е била сляпа или пък прекалено залисана в бизнеса.

Между тях се бе установило мълчание.

Блеки седеше неподвижно, втренчен в огъня, без да казва нито дума. Беше потънал в толкова спомени… „Странно е, внезапно си помисли той, как неща, които са ми се случили, когато съм бил млад, са така необикновено живи днес, по-живи, отколкото събития от миналата седмица или даже от вчера. Предполагам, че това значи да остаряваш.“

Ема първа се размърда.

Тя каза с тих, болезнен глас:

— Ти май преди няколко минути се опитваше да ми кажеш, че моят успех те е отстранил? Попречил ти е да ми направиш предложение?

Тя изучаваше това мило, познато лице с безкрайно състрадание, мислейки за годините, които той бе пропилял, за щастието, което той бе оставил да се изплъзне между пръстите му, и всичко заради любовта му към нея, неизречена любов.

Блеки поклати глава:

— Да, точно това се опитвах да кажа, скъпо девойче. Тогава там аз реших, че ти никога не би могла да бъдеш отнета от твоя бизнес, защото той до голяма степен е част от теб. Всъщност беше част от теб. Така или иначе аз загубих самоувереността си. В края на краищата не бях и наполовина толкова богат и преуспял като теб в ония дни. Мислех, че няма да ме искаш. Нервите ми изневериха. Да, точно това се случи.

Ема изпусна дълбока въздишка и бавно поклати глава.

— Колко глупав си бил ти, мой скъпи, скъпи приятелю.

Блеки пое дълбоко въздух, челюстта му увисна от удивление.

— Да не искаш да кажеш, че би се омъжила за мен, Ема Харт? — попита той, без да успее да прикрие с гласа си току-що преживяния шок, усещането за невероятност.

— Да, струва ми се, че бих се омъжила за теб, Блеки О’Нийл.

Сега беше ред на Блеки да клати глава и той го направи удивен, опитвайки се да схване думите й. За известно време той дори не можеше да говори, тъй като го нападнаха стари, изненадващо силни чувства.

Най-накрая, той каза:

— Добре е за мен да чуя това, макар и толкова късно. — Гласът му затрептя, когато добави: — Може би така стана по-добре, че не се оженихме, Ема. Бих се чувствал ужасно, направо би разбила сърцето ми, когато Пол отново завъртя главата ти.

— Как можеш да говориш така! За каква ме мислиш! — извика тя с пламтящо негодувание и скочи от стола. Впери в него такъв яростен поглед, че той потрепери. — Никога не бих те наранила! Винаги съм те обичала, грижила съм се да си добре и ти го знаеш. Веднага се извини — гневно просъска тя, после, като че на себе си, добави: — … или никога повече няма да ти проговоря!

Той бе така стреснат от нейната жар, че няколко секунди не успя да проговори. По лицето му бавничко пролази чувство на срам. И той заговори с възможно най-нежния и помирителен глас:

— Съжалявам, Ема. Вземам си думите назад. Вярвам ти. Не мисля, че би ме изоставила заради Пол. И не моят егоизъм говори сега. Аз те познавам повече от всеки друг. Не, ти не би ме предала, ти не би му дала и един ден от себе си, ако се бе омъжила за мен. Ти не би могла да бъдеш жестока към този, когото обичаш, освен това твоят морал, твоята лоялност и доброта, и чувство за отговорност… Всички те биха работили за мен. Освен това — той й се усмихна по момчешки и трапчинките му се показаха — щях да те направя щастлива.

— Така е, Блеки, вярвам ти.

Тя каза това бързо, накланяйки се тревожно напред, готова да изясни миналото, да го накара да разбере нея и Пол, и причините за тяхното поведение, съвсем отделно от голямата им любов.

— И не забравяй — започна тя, с желание да поразмърда паметта му, — моят брак с Артър Ейнсли беше провален много преди Пол Макгил да се върне в тази страна. Беше се стигнало до развод, когато се появи Пол. Освен това, и то е най-важното, Блеки, Пол не би се натрапил, не би ме потърсил, ако бях щастливо женена. Само защото Франк му казал, че съм нещастна и не живея с Ейнсли, затова той се появи на прага ми.

Тя замълча, облегна се назад и здраво сплете ръце в скута си.

— Знам, че не бих видяла Пол отново, ако животът ми беше наред. Той самият ми каза това. Той ме потърси, защото знаеше, че не съм щастлива — и мога да си го позволя. Съвсем сигурно е, че не би направил това, ако бях женена за теб. Забравил ли си колко много те харесваше и уважаваше той?

— Не, не съм забравил. И ти си права… Да, Пол беше добър и достоен човек. Винаги ми е допадал.

Блеки стана.

— Ами — каза той, — всичко това е отминало като водата под някой стар, паянтов мост, мое момиче. Няма смисъл да си спомняме неприятностите отпреди половин век. И може би е трябвало… — той присви рамене — да стане точно така, както стана. Но аз бих искал да ти дам пръстена. Знаеш ли, винаги е бил твой.

Той се наведе над нея. Тя погледна нагоре към него, после към кутийката от черна кожа в ръцете му. Той повдигна похлупачето и обърна кутийката към нея.

Ема пое дълбоко дъх.

Пръстенът беше великолепен и хвърляше най-прекрасните призми светлина, живот и огън играеха в него на фона на черното кадифе. Диамантът в центъра беше кръгъл, многостранен и много голям — поне двайсет карата — ограден с по-малки камъчета, които бяха също тъй хубави и фантастично обработени и образуваха кръг в основата.

Даже Ема, свикнала със скъпи бижута, беше впечатлена. Внезапно тя се видя как мига изненадана от големината и красотата му.

— Великолепен е, Блеки — каза тя, останала без дъх, — и е един от най-красивите пръстени, които някога съм виждала.

Той явно се зарадва на думите й.

— Може малко да му е минала модата, но не исках да го преправям. Хайде, сложи си го, миличка.

Тя поклати глава.

— Не, направи го ти, мой добър, черен ирландецо. — Тя му подаде лявата си ръка. — Сложи го на третия пръст, до венчалния ми пръстен.

И той го сложи.

Ема протегна малката си силна ръка с отметната на една страна глава, възхищавайки се на пръстена, който ярко пламтеше в светлината на огъня. После погледна към него със закачливо изражение на лицето.

— Да не би най-сетне да сме сгодени? — подразни го тя, като го дари с престорено свенлива усмивка.

Блеки радостно се засмя. Той се забавляваше неимоверно. Винаги бе ценил чувството й за хумор.

И като се наведе по-близо до нея, той я целуна по бузата.

— Нека просто така да си кажем, че сме си обещали да бъдем… да бъдем най-скъпите си и близки приятели за остатъка от времето, което имаме на този свят.

— О, Блеки, толкова хубаво е това, което казваш, благодаря ти за моя красив пръстен. — Тя взе ръката му, задържа я и я притисна силно, и отново го погледна. След това се усмихна с онази несравнима усмивка, която препълваше с лъчиста светлина лицето й. — Мой скъпи, стари приятелю, ти си нещо много, много специално за мен! — каза тя.

— Както и ти за мен, Ема.

Той отстъпи от стола й, като че се канеше да се упъти към своя, но се спря и завъртя към нея бялата си глава.

— Надявам се, че ще носиш пръстена — отбеляза остричко той, а очите му останаха приковани в нейните. — Аз искрено се надявам, че няма да го затвориш в тоя твой сейф.

— Разбира се, не. Как можеш да си помислиш подобно нещо. Никога повече няма да го сваля… никога.

Той докосна рамото й и се върна на мястото си, като се усмихваше на себе си.

— Радвам се, че ти дадох този пръстен, скъпа моя. Толкова пъти се бях канил да го сторя и често съм се питал какво ли би казала ти. Знам, че винаги съм те обвинявал, че си твърде сантиментална за твоите години, но, струва ми се, и аз съм се превърнал в един сантиментален стар мъж.

— Кажи ми, Блеки О’Нийл, какво му е лошото на сантимента? Жалко, че няма повече сантимент на тоя свят — каза тя с неочаквано влажен поглед. — Поне тогава би бил едно по-добро място за живеене.

— Да. — Това бе всичко, което той можа да каже.

След малко Блеки се прокашля и отбеляза:

— Какво ще кажеш сега за онова мое малко предложение, Ема? Сутринта каза, че се съмняваш дали ще свърши работа, но аз не мога да се съглася с теб.

— Знаеш ли — възкликна тя ентусиазирано. — Следобедът пак мислих за това. Емили се премести да живее при мен и изведнъж ми стана ясно, че единственият начин да се сдобия с поне малко тишина и почивка е да приема любезното ти предложение.

— Значи ще дойдеш с мен! О, скъпа моя, ти стопли сърцето ми, така е! — Той грееше цял от щастие и вълнение. Вдигна високо брендито си. — Хайде, сръбни си от твоето любимо „Бони Приас Чарли“, Ема. Заслужава си тоста наистина.

Вместо това тя вдигна предупредително ръка.

— Минутка само! Всъщност не съм казала да. Не мога да приема — поне не още. Сериозно си мисля за пътуването, но ще трябва да ми дадеш още няколко седмици да си уредя нещата, да свикна с мисълта, че ще отсъствам няколко месеца.

Той разочаровано прехапа устни и рече:

— Добре, ще бъда търпелив. Все пак ще трябва скоро да започна приготовленията, затова, моля те, недей да отлагаш прекалено дълго отговора си.

— Ще те уведомя колкото се може по-скоро, обещавам.

Той сръбна от коняка си, явно му се услади. В очите му се прокрадна лукаво пламъче. За минута-две той бе погълнат в мисли и накрая каза:

— Между другото, Ема, напоследък си съставих план. Несъмнено ще бъдеш изненадана да го чуеш. За мен той е моят План с главно П, понеже това май е първият план, който изобщо някога съм си правил. — Той не можеше повече да се владее и гърлено се разсмя, а очите му станаха весели и закачливи. — Помниш ли твоя първи план?

— Боже господи, съвсем съм забравила това.

— А аз — никога. Даже си спомням деня, когато ми се довери. Такава малка хитруша беше ти, а аз бях страшно впечатлен. Както и да е, ако имаш няколко минути, бих искал да ти разкажа моя. Това е най-чудният план, скъпа моя, въпреки че го казвам самият аз. Обзалагам се, че ще те заинтригува, знам го със сигурност.

Тя се усмихна, явно се забавляваше:

— С удоволствие бих изслушала твоя план, Блеки, мили.

Той енергично се облегна назад, клатейки глава, като че на себе си, и започна:

— Ами ето го. Ето я тази жена, която познавам добре, а тя е най-упоритото същество, което някога съм срещал в живота си. Но се случи така, че тъкмо тая упорита, опака, подлудяваща, но обожавана жена има внук в Австралия. Знам, че тя иска да отиде и да го види, и си помислих, че би било чудесно, ако аз самият я заведа да го види. Затова си съставих един много специален план. Ето го…

 

 

Емили беше заспала на едни от огромните дивани в гостната на горния етаж.

На надвесената над нея Ема тя изглеждаше малка, беззащитна и невинна, загърната в бял хавлиен халат и свита на кълбо всред куп възглавници. Чувство на безкрайна нежност грабна Ема. Тя се наведе и леко отмахна от челото на Емили кичур бледоруса коса и докосна с устни гладката младежка буза на момичето. Тя се изправи, чудейки се дали да я събуди, или не, реши първо тя да се приготви за лягане и влезе на пръсти в съседната спалня.

Ема окачи сакото си от самурова кожа, свали перлената си огърлица и перлените си обици и ги остави на тоалетката. След като свали часовника си и смарагда на Макгил, тя започна да вади пръстена на Блеки, но се спря и се загледа в него. Този пръстен бе лежал и я бе чакал петдесет години и тя бе обещала на Блеки никога да не го сваля. Намести отново пръстена на пръста си до платинената венчална халка на Пол и довърши събличането си. Току-що си бе облякла нощницата, когато се почука лекичко на вратата, тя се отвори и се появи усмихнатото личице на Емили.

— Ето те и тебе, бабо. Чаках те.

— Забелязах, мила. Но не биваше, нали знаеш.

— Искаше ми се, бабче. Но да си призная, не очаквах да се върнеш толкова късно. Вече е дванайсет и половина!

— Много добре знам колко е часът, Емили. Виж какво, ако ще живееш при мен, няма да ме следиш кога излизам и кога се връщам. Освен това нямам нужда да се грижат за мен. Достатъчно се грижи за мен Пола в магазина — отбеляза спокойно Ема, като си обличаше копринения пеньоар.

Емили се закикоти и заподскача из стаята, явно съвсем разбудена и преизпълнена с жизненост както обикновено.

— Но това не е никаква размяна на ролите, ако от това се страхуваш. Аз не се опитвам да ти бъда майка. Просто заговорих за часа.

— Ти просто запомни добре какво казах.

— Ще запомня, бабо. — Емили се завъртя около тоалетната масичка. Видя бижутата, пръснати по нея, и очите й се плъзнаха по ръката на Ема. Тя веднага забеляза диаманта. Той блестеше в ярката светлина на лампите. — Няма ли да ми покажеш пръстена на Блеки? — запита тя.

Ема бързо вдигна вежди.

— А ти откъде знаеш за пръстена? — Думите едва се бяха откъснали от устата й и тя вече съжали защо изобщо е задала такъв въпрос на Емили.

— Аз и Мери съзаклятничехме заедно с Блеки — обясни Емили. — Преди около две седмици той я помолил да ми каже да проверя дали ще ти стане пръстенът. Страхуваше се да не би пръстите ти да са станали по-дебели.

— Така ли? Утре ще трябва да си поговоря с него. Да не би да си мисли, че вече съм се превърнала в сбръчкана стара вещица — силно извика Ема.

Емили не успя да прогони смеха от гласа си:

— Никой не би си помислил такова нещо за теб, бабче, най-малкото Блеки. Ти си все още красива.

— Не е вярно. Аз съм една стара жена — заяви равнодушно Ема. — Но благодаря ти все пак, че си така добра, Емили. Естествено — добави тя и се засмя — всеки знае, че ти не си обективна. — Тя задържа лявата й ръка. — Е, как ти се струва това?

Емили взе ръката на Ема с огромни, кръгли зелени очи, с развълнувано, изразително и подвижно лице:

— Боже, бабче, не съм си го и представяла толкова голям и така красив! Фантастичен е! — Тя разгледа по-отблизо пръстена и с жеста на експерт вдигна глава и я заклати разбиращо. — Съвършен диамант е това, бабче. Обзалагам се, че струва цяло състояние… — Гласът й заглъхна и тя се поколеба, а след това попита с несигурен глас: — Значи ли това, че ти и Блеки се каните да се жените?

Ема избухна в смях и издърпа ръката си.

— Разбира се, че не, глупава гъска такава. Какво още ще измислиш. — Тя с обич докосна личицето на Емили. — Ти си такова романтично момиче — промърмори тя и меко въздъхна. — Не, не би било подходящо. Не и на нашата възраст. Както каза Блеки, ние сме се сгодили, в смисъл сме поели задължение да бъдем най-добрите приятели до края на живота си. — Най-после Ема усети нескритото любопитство и интерес, четящи се по лицето на Емили, и преди да успее да се спре, каза: — Ако искаш, ще ти разкажа историята на пръстена.

— О, да, много бих искала да я чуя, бабо. Нека да отидем в гостната обаче. Имам един цял термос с топъл шоколад за теб. Ела, ела. — Тя взе ръката на баба си и я поведе към вратата, без да се усеща колко е припряна. Ема почти се усмихна и се остави да я управляват, като тайничко се забавляваше.

След като напълни две чашки с шоколад и даде едната на Ема, Емили се сви на дивана, където преди малко бе заспала, подви крака под себе си и се сгуши във възглавниците. Вдигайки чашата си, тя отпи и извика от удоволствие:

— Колко е весело. Сякаш съм пак в училище и си правим среднощни увеселения.

Устните на Ема потрепнаха.

— Не прекалявай, Емили — засмя се тя. — Няма да правим това всяка нощ. По това време обикновено съм в леглото. А, като стана дума за легло, не е ли вече твърде късно. По-добре набързичко да ти разкажа историята, за да си легнем по-скоро. Утре ни чака изнурителен ден.

— Да, бабче. — Емили се заслуша захласнато в баба си.

Когато най-сетне тази стара история беше разказана, Емили каза:

— О, бабо, всичко това е тъй хубаво и вълнуващо и някак тъжно. Представи си го, да пази пръстена всичките тия години. Господи, това се казва привързаност. — Сянка премина по нейното хубаво, деликатно лице и тя поклати глава: — А ти се отнасяш скептично към несподелената любов! Това би трябвало да ти докаже, че напълно грешиш.

Ема се усмихна с участие, но не каза нищо.

Лицето на Емили изведнъж просветля и тя внезапно заговори със своя звучен глас:

— Само си помисли, ако се беше оженила за Блеки вместо за тоя ужасен Артър, всичките ти деца щяха да са различни — всичко е въпрос на гени, ако искаш да знаеш. Чудя се дали старите щяха да са по-свестни. — Емили наведе главица и изду устнички, потънала в мисли, а през това време умът й препускаше. Хрумнаха и едновременно няколко неща и тя избърбори: — Ами твоите внуци? Пола например. И аз. Боже мой, бабо, та тогава аз изобщо нямаше да бъда аз. Можеше да бъда някой съвсем друг.

Ема се намеси:

— Но аз щях да те обичам също толкова много, Пола също.

— Да, разбира се, че щеше да ни обичаш, знам. Но твоето семейство би било много…

— Сега ти разсъждаваш за неща, които никога не бихме могли да знаем. И всичко е прекалено сложно за мен, особено в този час — каза Ема с извинителна, но мила усмивка. — Но като стана дума за моето семейство, какво се случи тук тая вечер? Как беше тържествената вечеря?

Изведнъж лицето на Емили се измени, стана сериозно. Седна рязко, изпъна крака на пода и се наведе по-близо до Ема, сякаш се готвеше да сподели нещо:

— Няма да повярваш, ако ти кажа, че Едуина се държа доста необикновено.

— В какъв смисъл? — остро запита Ема, боейки се от най-лошото.

Забелязвайки неспокойното лице на баба си, Емили силно тръсна глава.

— Не прави такава физиономия. Всичко беше наред. Едуина беше любезна… толкова мила, че не можах да го проумея, нито пък Пола. Графиня Дауагър бе самият чар. Е, това не е съвсем вярно. — Емили направи муцунка. — Знаеш склонността ми да преувеличавам. — Емили сбръчка носле и продължи: — Тя беше някак си… предпазлива с мен и Пола. Тя в действителност не ни обича. Въпреки това беше учтива и внимателна с всички останали. Не мога да си представя какво си й казала, бабо, но то определено е имало драстичен ефект върху нея. — Емили изгледа Ема изпитателно: — Трябва да си й чела страхотно конско. Така ли е? — И тя повдигна руса веждичка.

Ема не каза нищо.

Емили предположи:

— Смятам, че леля Едуина беше плакала, преди да слезе за аперитива. Очите й бяха подпухнали и червени, носът й — също. Не искаше да пие. Помоли ме за аспирин и чаша вода. Бяхме сами само за малко, после пристигнаха Пола и Джим с леля Дейзи и чичо Дейвид. Едуина веднага се залепи за Дейзи — смешно е колко привързана е тя към Дейзи. Както и да е, тя не говори много с другите, даже и с Джим, докато си пихме коктейлите. — Емили сви рамене. — Помислих си, че тя изглежда така примирена, във всеки случай, беше много сдържана. Знаеш колко непоправими са мама и тя, винаги си пийват. Никога не знаят кога да спрат. Тази вечер обаче Едуина не изпи нито капка, дори вино не пи по време на вечерята. — И тя се пльосна обратно във възглавниците, погледна още по-внимателно Ема и настоя: — Какво толкова си й казала, бабче?

— Недей да бъдеш толкова любопитна, Емили. Това си е лична работа между мен и Едуина. Както и да е, не е толкова важно. Онова, което има значение, е, че думите ми са подействали. Изглежда, най-накрая съм й втълпила малко здрав разум.

— О, сигурна съм, че е така — съгласи се Емили. — Има още нещо — никога няма да познаеш какво направи тя, преди да седнем на вечеря.

— Не, няма да мога. Затова по-добре ми кажи ти, Емили.

— Тя попита леля Дейзи дали би могла да покани Антъни по-късно на кафе и после отиде да му телефонира у чичо Рандолф.

Ема настръхна и попита намръщено:

— А той дойде ли?

— О, да — ухили се Емили. — С братовчедката Сали. О, бабче, те са толкова влюбени и са страхотни двамата заедно.

— И Сали дойде с него! Как се държа към нея Едуина?

— Сърдечно. Отварях си очите на четири, за нищо на света не бих пропуснала тая малка сценка. Разбира се, Едуина се беше закачила малко за Антъни. Ако питаш мен, държа се малко угоднически, като един Юрая Хийп — но тя винаги е глезила сина си. — Емили широко се усмихна на Ема и завърши: — С две думи, бабо, вечерята премина със страхотен успех.

Ема беше сащисана и даже временно си глътна езика.

— Е — каза тя накрая, — това е направо за роман. Никога не съм очаквала Едуина да се промени така бързо. — Но вътре в себе си тя се поздравяваше. Значи страшните й предупреждения са уплашили Едуина и тя бе опитала да се държи като нормален човек. Това е огромна победа, мислеше си тя и се надяваше, че дъщеря й няма да се обърне отново. Не беше възможно да се предвиди какво би направила Едуина. „Хайде, не си проси неприятности, каза си Ема. Отпусни се.“

Сияйно усмихната, преизпълнена с огромно чувство на облекчение, Ема се вдигна на крака.

— Тъкмо в тоя малко изненадващ, но приятен момент смятам да си легна, мило момиче. — Тя се наведе и целуна Емили. — Струва ми се, че утре всички ще са мили. Е, нека да се надяваме. Лека нощ, Емили.

Емили стана и я прегърна силно.

— Толкова те обичам, бабче. И лека нощ, приятни сънища. — Тя вдигна подноса. — Най-добре и аз да направя същото. Имам да взема утре близнаците от „Харогейт Колидж“, и да свърша хиляди други дребни неща. — Тя си пое дълбоко въздух. — Уф! — издиша шумно. — Никога не може да ми остане поне една свободна минутка.

Ема спотаи усмивката си и изчезна в спалнята, преди Емили да успее да я захване да й разправя какви са всичките тия дребни работи за утре.

— О, бабо — извика след нея Емили. — Радвам се, че не си много разстроена, дето се развали сделката с „Еър Комюникейшънс“.

Ема се показа обратно на вратата.

— Бих си позволила да твърдя, че тяхна е загубата, наша — печалбата.

— Да, така каза и Пола, когато спомена за това преди малко. — Емили се присламчи към вратата и промърмори набързо: — Себастиян Крос е направо ужасен. Мислех, че Джонатан ще се справи с него. Обаче явно не можа. А щом Джонатан не е успял, никой друг не може.

Ема остана напълно неподвижна и безкрайно внимателно изрече:

— За какво бърбориш, Емили?

Емили се спря и се извъртя, за да срещне Ема лице в лице.

— За сделката „Еър“. Ти си помолила Джонатан да говори със Себастиян, нали?

— Не — отговори Ема с безкрайно тих глас.

— О — каза Емили сконфузено.

— Какво те кара да мислиш, че съм накарала Джонатан да води точно тия преговори?

Докато тя говореше, Ема се облегна на касата на вратата, проницателните й очи мрачно просветваха, фиксирани върху внучка й. Всичките й сетива, бяха нащрек и тя отривисто забеляза:

— Явно обаче, че нещо го е накарало.

— Ами да — започна Емили и се начумери. — Във вторник, когато вечерях с татко в Лондон, ги видях двамата в бара „Ле Амбасадор“ точно когато си тръгвахме. Вечеряхме рано, знаеш, и татко ужасно бързаше за някаква бизнес среща. Той толкова много бързаше, че не можах да отида и да говоря с Джонатан.

— Разбирам. — За момент Ема постоя замислена и попита: — Защо предполагаш, че Джонатан ще успее да повлияе с нещо на младия Крос?

— Поради старото им приятелство. В Итън са били заедно. Но ти знаеш това, бабче. Веднъж ме взе със себе си там, когато отиде да видиш Джонатан по средата на срока. Не помниш ли?

— Да, естествено, аз също помня, че Джонатан отиде в Итън. Но не бях разбрала, че Крос също е бил ученик там и че той и Джонатан са били приятели тогава. Аз…

— Мисля, че те все още са приятели — прекъсна я Емили. Тая малка информация смрази до кости Ема, но тя се насили да се усмихне.

— Вероятно е искал да ме изненада. Може би е усетил, че преговорите ще са трудни, и се е опитал да проправи пътя за Пола — каза тя, опитвайки се да се убеди, че това е истина. Но интуицията й казваше, че не е така. Ема стисна по-силно касата на вратата и уж случайно попита:

— Джонатан видя ли те в „Ле Амбасадор“, Емили?

Емили поклати глава.

— Той беше много погълнат от разговора с Крос. — Тя се замисли и бързо попита: — Защо? Това важно ли е?

— Не чак толкова. Ти спомена ли за това на Пола?

— Не съм имала още възможност. Тя тъкмо бе започнала да ми разказва за фиаското с „Еър“, както го нарича тя, и колко ужасен бил с нея Крос, когато Хилда обяви, че вечерята е готова. — Емили прехапа устни и се намръщи, започвайки вече да се чуди какво цели с въпросите си баба й.

Ема поклати глава сякаш на себе си, после отбеляза с все същия лековат, небрежен тон:

— Бих предпочела да не казваш нищо за това на Пола. Не бих искала тя да си помисли, че той й се бърка, несъзнателно, разбира се. Недей да споменаваш нищо и на Джонатан. Аз ще говоря с него, ще разбера какви са целите му, ако наистина той има някаква цел. Може да си е било чисто и просто една приятелска вечер.

— Да, бабо, както кажеш.

Емили стоеше като закована, изучавайки отблизо баба си, и все повече се изпълваше с тревога. Докато говореха, лицето на Ема бе побледняло и тя забеляза, че щастливата светлинка в очите й беше изгаснала. Изведнъж те станаха безжизнени и необикновено безизразни. Емили остави прибързано подноса и се затича към баба си. Тя сграбчи ръката на Ема и извика разтревожено:

— Добре ли си, бабо, мила?

Ема не отговори. Мозъкът й работеше като бръснач с живия интелект, така характерен за нея. Тя пресмяташе, преценяваше и анализираше и внезапно видя нещата с шокираща яснота. В първата секунда се отдръпна като опарена от истината. „Само си въобразявам“ — помисли тя. Но след това вроденият й прагматизъм й напомни, че тя рядко греши. Истината я гледаше в лицето.