Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (51)

Петдесет и първа глава

Шейн О’Нийл беше в кухнята на селската къща в Ню Милфорд и чакаше да се запари втората доза кафе.

След като запали цигара, той вдигна слушалката от стенния телефон и набра номера на фермата. Когато чу гласа на Елен Викърс, той весело поздрави:

— Добро ти утро!

— Здравей, Шейн — отвърна Елен. — Решихме, че няма да идваш този уикенд, след като не се обади снощи. Но Сони видял колата рано тая сутрин, тъй че разбрахме, че си пристигнал.

— Късно пристигнах — обясни Шейн. — Фермата тънеше в тъмнина и се позамислих дали да ви будя. Пола се върна от Тексас едва привечер и някъде след девет тръгнахме. Извинявай, че не телефонирах по-рано, но ние мързелувахме тази сутрин.

Елен се разсмя.

— Каква ти сутрин! Почти обяд е. Но както здравата работите и двамата, заслужавате понякога да се поотпуснете. Надявам се да се видим на вечеря — продължи тя. — Цяла седмица чакаме тази вечер.

— Ще наминем към седем и половина, както се разбрахме — увери я той.

Елен изведнъж възкликна:

— О, Шейн, извини ме, но чувам звънеца на фурната. Ще ми прегори хлябът, ако не го извадя веднага. До довечера.

— Довиждане, Елен.

Шейн окачи слушалката, загаси цигарата си и отиде на мивката. Изплакна две чаши и ги избърса. Тъкмо понечи да налее кафето, и телефонът звънна. Той остави кафеника и вдигна слушалката.

— Ало?

Не чу отговор, само някакво глухо ехо в другия край на жицата.

— Ало? Ало? — по-силно извика Шейн.

Най-сетне долови приглушен глас:

— Аз съм. Уинстън. Обаждам се от Шамони. Чуваш ли ме, Шейн?

— Вече те чувам, Уинстън. Как…

Уинстън го прекъсна:

— Случи се нещо ужасно тук, Шейн, и не знам къде е Пола, не знам къде да я намеря, но във всеки случай реших първо на теб да ти съобщя.

Шейн сбърчи чело и стисна по-здраво слушалката.

— Тя всъщност е тук, дойде за уикенда. Какво е станало, Уинстън?

— На Мон Блан падна страхотна лавина днес около един, най-огромната в последните години. — Гласът на Уинстън стана още по-глух и пресипнал. — Има загинали от семейството ни. — Този път гласът му секна и той не можа да продължи.

— О, Исусе! — Шейн се опря на плота, очаквайки да чуе най-лошото. Сърцето му лудо заби — интуицията му подсказваше, че Уинстън ще му предаде новини, които ще бъдат съкрушителни за Пола. Чувстваше го с мозъка на келтските си кости.

На хиляди мили разстояние, в трапезарията на вилата в предградието на Шамони стоеше Уинстън Харт, загледан през прозореца в пространството. Сега в тъмнеещото небе Мон Блан изглеждаше тъй спокоен след разрухата, която причини само преди пет часа. След миг Уинстън се съвзе и продължи с овладян глас:

— Извинявай за паузата. Това е най-черният ден в живота ми. Слушай, Шейн, ще ти го кажа направо, защото това е единственият начин, по който бих могъл.

Уинстън пое дълбоко въздух и започна да предава трагичните вести на приятеля си.

Докато го слушаше, Шейн се почувства, сякаш някой му беше нанесъл силен удар, и десет минути по-късно, след като Уинстън затвори, той продължаваше да се олюлява. Стоеше с ръка върху слушалката, загледан безизразно в стаята. Изведнъж се сепна и запремигва от ярката слънчева светлина, която струеше през прозорците. Колко нормално изглеждаше всичко в тази кухня. Беше толкова спокойно, тихо. А навън — такъв прекрасен ден. Небето беше ослепително синьо, ясно, без нито едно облаче, слънцето сияеше. А там, във Франция, семейството, което му беше толкова близко, откакто се помнеше, изживяваше смърт и мъка. Колко внезапно, колко ненадейно може да се промени животът, почти с едно мигване на очите. Мили боже, мислеше си Шейн, как ли ще й кажа на Пола? Откъде да намеря думи?

Той чу стъпките й в коридора и се обърна с лице към вратата, после застана неподвижен и зачака.

Тя влезе усмихната и каза с престорено сърдит глас:

— Това беше последният път, в който те помолих да направиш кафе. Цял век се заседя на тоя телефон. С кого говори толкова, скъпи?

Шейн пристъпи към нея. Опита се да заговори, но никакъв звук не излезе. Имаше чувството, че гърлото му е пресъхнало, устата залепена.

— Какво има, Шейн? Много странен вид имаш — с внезапна тревога в гласа попита Пола.

Той сложи ръка на рамото й и я изведе от кухнята в просторната гостна. Докато я настаняваше до камината, Пола продължи да настоява:

— Какво се е случило, Шейн? Моля те, кажи ми.

— Ще ти кажа, ще ти кажа — с пресипнал глас я увери той, когато двамата седнаха на дивана.

Шейн хвана ръцете й и заоглежда лицето, което обичаше с цялата си душа. Видя изписаната по него тревога, внезапното предчувствие за нещо лошо.

Със свито сърце и с най-тих глас Шейн започна:

— Току-що получих много лоши новини, ужасни новини, Пола, скъпа. От Уинстън. Страхотно нещастие се е случило в Шамони днес около един часа. Лавина на Мон Блан. Има загинали от семейството ти. — Пола зина с уста. Широко отворените й очи се впиха в него. В тях се четеше ужас, цветът на лицето й изчезна — стана тебеширено бяло.

— Кои? — попита тя със сподавен шепот.

Това още повече скова Шейн, пръстите на ръката му се впиха в плътта на нейните.

— Постарай се да бъдеш смела, скъпа моя — продължи той. — Много смела. Аз съм до теб. Ще ти помогна да издържиш. — Тук той спря, преглътна и затърси думи, точните думи. Но такива липсваха, знаеше го много добре.

Съзнанието на Пола трескаво заработи върху мисълта за най-запалените скиори в компанията. И тя възкликна с хриплив глас:

— Нали не е татко? Не е баща ми?

Гърлото на Шейн се стегна. Той кимна:

— Да, за съжаление. За огромно съжаление, скъпа моя — с едва чут и треперещ глас потвърди той.

В първия момент Пола не можа да изрече дума. Продължаваше да гледа вторачено в Шейн, все още слисана и вцепенена, без да е в състояние да проумее смисъла на думите му или да ги приеме.

Преценявайки, че ще е по-добре да й каже всичко наведнъж, бързо, без никакви протакания, той продължи със същия сломен глас:

— Пола, не знам как да добавя и друго, за което също съжалявам, но загинал е и Джим. И Меги. Били са заедно на върха с баща ти, когато се е случило това.

— Не! — успя да каже тя. — Не!

Пола издърпа ръцете си от неговите и затисна устата си, очите й трескаво обиколиха стаята, тя сякаш търсеше пролука за бягство от тази зловеща новина. После рязко скочи на крака и като обезумяла закрещя:

— Не е възможно! Не! Просто не е възможно да е така! О, боже мой! А Филип? То…

— Той е добре — бързо я осведоми Шейн и също стана и обгърна с ръка раменете й. — Всички други са добре. Само Джан и Питър Коулс не били намерени още.

Пола грубо се отдръпна от него и отново се вторачи в лицето му. Теменужените й очи бяха потъмнели от мъка и ужас, лицето й бе изкривено от скръб и болка. Тя започна силно да трепери, но когато Шейн протегна ръце към нея, за да се опита да я успокои, Пола отскочи встрани и заклати глава в знак на отрицание. Изведнъж тя обви с ръце тялото си и се преви надве в пристъп на агония.

След малко започна да издава къси, но пронизителни звуци, подобно на ранено животно. Това бе вой, който не спираше.

Скръбта и сътресението, които като огромни вълни връхлитаха върху нея, най-накрая я погълнаха. Тя се смъкна на пода в несвяст.

* * *

Частният самолет, притежание на „О’Нийл Хотел Интърнешънъл“ прорязваше тъмното нощно небе високо над Ламанша. Следваше неотклонно курс към Лондонското летище, където щеше да кацне след седемчасов полет над Атлантика.

Шейн седеше срещу Пола, която лежеше върху разтегнатата седалка под няколко леки вълнени одеяла. Той я наблюдаваше и не смееше да отдели погледа си от нея. От време на време се навеждаше, за да облекчи с някоя ласка дългото и мъчително пътуване. Но тя продължаваше да се мята неспокойно в унеса си, независимо от успокоителните хапчета, които Шейн й даваше през няколко часа, откакто й съобщи за трагедията в Шамони.

Местният доктор в Ню Милфорд, когото Шейн извика веднага след припадъка й, постави диагноза шок. Той й би инжекция и даде на Шейн малка опаковка с таблетки за успокоение. Преди да тръгнат, докторът посъветва Шейн да ги дава на Пола всеки път, щом прецени, че е необходимо, но да се придържа към неговото предписание.

Много скоро Шейн установи, че Пола се съпротивляваше на лекарствата точно както се бе съпротивлявала и на него през цялата нощ. На два пъти над океана тя се изправяше, за да стане от седалката, обзета от паника и страх. Веднъж повърна и не спря, докато не изхвърли всичко от стомаха си. Той откликваше на всяка нейна нужда с неизчерпаемо търпение, нежност и любов, стараеше се да я утешава по всякакъв възможен начин, шепнейки й гальовни думи с надеждата да уталожи вътрешния й смут, да й създаде физическо удобство.

Сега, докато я наблюдаваше, без да помръдва, безпокойството на Шейн взе да расте. Тя нито грохна, нито заплака — нещо, което не беше естествено за нея, тъй като по природа беше емоционална. Освен това нито веднъж не му продума и тъкмо това необичайно и тъй дълго мълчание, придружено от див и трескав поглед, сега започна да го плаши.

Шейн погледна часовника си. Много скоро щяха да се приземят. Баща му и Миранда щяха да ги посрещнат с частна линейка и лондонския доктор на Пола, Харви Ланген. Слава богу, че ще бъде и Харви, помисли си Шейн. Той ще знае какво да направи за състоянието й. И веднага се запита как може един лекар да излекува огромната мъка и болка, която Пола изживяваше, и тъжно заключи, че не може да си отговори.

* * *

Шейн седеше в малкото студио на апартамента на „Белгрейв Скуеър“ със сестра си Мери. Имаше мрачен израз, черните му очи блуждаеха, докато отпиваше от третата си чаша кафе и дърпаше от цигарата си.

Преди малко Паркър, икономът, беше приготвил закуска, но на никого не му беше до ядене. Откакто бе влязъл в стаята, Шейн само пушеше цигара след цигара.

Брайън О’Нийл, който беше отишъл да изпрати доктора, влезе в студиото и възбуден се приближи до Шейн. Сложи ръка на рамото на сина си и заговори с бодър тон:

— Шейн, ти си се заблудил. Харви казва, че Пола изобщо не е в състояние на шок. Специално го разпитах, както ти обещах. Тя, разбира се, е в нещо като шок, това всички го виждаме, но Харви е на мнение, че до довечера, или най-късно утре, тя ще е излязла от това състояние.

Шейн вдигна поглед към баща си и кимна:

— О, боже, надявам се да е тъй, татко. Не издържам, като я гледам как страда. Поне да разговаряше с мен, нещичко да ми беше казала.

— И това ще стане, Шейн, много скоро — утеши го Брайън и стисна рамото му състрадателно, после въздъхна и отиде да седне. — Този вид нещастие е съкрушително. Внезапната смърт, внезапната загуба винаги се понася най-тежко, преди всичко защото е неочаквана.

— Ако знаех как мога да й помогна — рече Шейн. — Но в главата ми е пълна бъркотия. Изобщо не можах да направя връзка с нея, да видя някаква реакция от нейна страна. И все пак, сигурен съм, че тя е в непоносима агония. Трябва да намеря начин да облекча тежестта на скръбта и болката й.

Миранда се обади:

— Ако някой е в състояние да й помогне, това си ти, Шейн. Ти си най-близкият човек до нея и може би, когато дойдеш довечера, тя ще е излязла от шока, както твърди Харви. И ще поиска да говори с теб, сигурна съм. Тогава ще можеш да я утешиш, да й дадеш да разбере, че не е сама, че има теб.

Шейн се втренчи в сестра си:

— Какво искаш да кажеш с това, „когато дойдеш довечера“? Аз изобщо няма да си тръгвам. Няма да мръдна оттук, докато не премине въздействието на лекарствата й… Няма да я оставя да бъде сама, когато се събуди.

— И аз ще остана с теб — заяви Мери. — Не искам да си сам, докато чакаш.

Слушайки разговора на децата си, на Брайън изведнъж му стана ясно всичко онова, което цяла година го бе озадачавало.

— Шейн — бавно заговори той, — не знаех, не допусках, че си влюбен в Пола, че я обичаш толкова дълбоко.

— Че я обичам? — едва ли не учуден повтори той и погледна с недоумение баща си. — Татко, та тя е моят живот!

— Да — отвърна Брайън, — да, Шейн, сега го разбрах, като те виждам в какво състояние си. Тя ще се възстанови, уверявам те. Човек проявява огромна вътрешна сила в тежки моменти и Пола не прави изключение. Тя всъщност е по-силна от най… тя е една от най-силните жени, които познавам. Наследила е много от Ема. Ще се оправи. След време всичко ще бъде наред.

Шейн му хвърли мрачен поглед, който издаваше лична болка.

— Не. Няма да е наред — с напълно отчаян глас рече той. — Лъжеш се, татко. Много се лъжеш.