Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (49)

Четиридесет и девета глава

Джон Крофорд, семейният адвокат, изслушваше Пола вече повече от час. Нито веднъж не я прекъсна, счете за по-разумно да я остави да се разтовари, преди да почне да й задава въпроси по същество. Освен това благодарение на ловкия си ум и проницателност догади, че до този момент тя не е споделяла с никого за нещастния си брак. Не му трябваше много време да заключи също, че това нейно излияние представляваше в известен смисъл катарзис за нея. Беше уверен, че след като му разкаже и довери всичко, тя ще се почувства по-добре.

Най-сетне Пола спря да си поеме дъх. По стойката на тялото й и внезапно отпусналите се мускули на лицето той веднага долови успокоението. Дори и тревогата в сините й очи беше изчезнала.

— Така стоят нещата — рече тя и плахо се усмихна. — Не вярвам да съм пропуснала нещо.

Джон кимна и продължи да я наблюдава. Установи, че тя вече се владее напълно и е достатъчно спокойна, за да вникне в онова, което той на свой ред щеше да й каже. Изкашля се и заговори:

— Не искам да те плаша, това е само предложение, но вероятно ще се наложи да поверим децата под опеката на съда.

Макар и думите му да я разтревожиха, Пола възрази без колебание:

— О, Джон, това ще е прекалено драстична стъпка. Може да стане и по-лошо.

Джон, който отдавна хранеше дълбока неприязън към Джим Феърли, събра длани пред лицето си и замислено се вгледа в Пола.

— Доколкото схванах от това, което ми разказа, Джим всъщност се заканва да изведе децата от страната, точно казано, да ги закара в Канада, ако не постъпиш тъй, както той иска. Прав ли съм?

— Да — потвърди Пола.

— Поставянето на децата под съдебна опека предотвратява тяхното физическо преместване от страната на постоянното им местоживеене, каквото е намерението на един недоволстващ и ядосан родител.

— Да, Джон, ясно ми е какво значи това. Но Джим се надява да си променя решението относно развода. Не е казал, че веднага ще действа, ще грабне децата и ще отлети за Торонто. Той положително ще изчака първо да види какво аз ще предприема. Освен това той е в Шамони.

— А ти, Пола, след няколко дни заминаваш за Щатите. И той знае това. Спокойно може да се опита да направи нещо в твое отсъствие. В края на краищата Женева е само на няколко часа път дотук.

— Не, не ми се вярва да… — Тя изведнъж млъкна и се вгледа изпитателно в лицето на адвоката. — Очевидно опитът ти подсказва, че би могъл.

— Съществува такава възможност. — Джон стана и прекоси стаята, за да си налее още едно сухо мартини от количката с напитки, но веднага съобрази да я попита: — Извинявай, не ти предложих. Искаш ли още едно?

— Не, благодаря ти все пак.

Джон се върна на мястото си и продължи:

— Ще ти задам един много прям въпрос, Пола, въпрос от решаващо значение и бих искал добре да си помислиш, преди да ми отговориш.

Тя кимна.

— Смяташ ли, че Джим е душевно стабилен?

Без да се колебае, Пола отвърна:

— О, да, Джон, смятам. Вярно, че прекара ужасно дълго време в болница след нервната си криза, но вече е напълно възстановен. Държи се съвсем нормално. — Тя се усмихна печално. — Ако всъщност отношението му към мен може да се нарече нормално. Той е инат, държи на своето, но винаги е бил такъв. Затваря си очите за истината, за реалността. Убеден е, че нашите търкания са плод на въображението ми, както вече ти казах. Продължавам обаче да твърдя, че е психически стабилен. Че е разстроен в момента, да, но нищо повече.

— Чудесно, вярвам в преценката ти, разбирам също и нежеланието ти да предприемеш стъпки, които биха го ядосали. Смятам обаче, че ще е разумно да говориш с Дейзи, да я подготвиш за положението. Ако Джим неочаквано тръгне от Шамони, тя обезателно трябва да ме уведоми.

— Не, без мама — възпротиви се Пола. — Не бих искала да я тревожа. Всъщност аз никога не съм споделяла с нея или с когото и да е друг. Е, като изключим Емили и баща ми, с които говорих няколко пъти напоследък, и те знаят, че бракът ми върви зле, дори Емили и Уинстън настояват да се разведа. Но има нещо друго… Емили и Уинстън тръгват за Шамони вдругиден. Ще прекарат там две седмици. Преди да заминат, ще говоря с Емили, ще й обясня всичко и ще я помоля да ти се обади по телефона, ако се случи нещо непредвидено.

Лицето на Джон светна.

— Много добре. Емили е уравновесена, умна. Ще се чувствам по-сигурен, като знам, че и тя ще е в замъка. Баба ти обичаше да казва: в главата на Емили не бръмчат мухи. При това положение, а и заради твоето несъгласие аз се отказвам от намерението си да те карам да поверяваш близнаците под съдебна опека. — Странна усмивка се появи по лицето му. — Мина ми през ума, че може и да ме смяташ за параноик, но не съм такъв. Напротив, просто съм предпазлив и напълно съзнавам, че е по-разумно да вземеш предпазни мерки, за да си нямаш неприятности. — Той се наклони напред и наблегна: — Неслучайно ти подхвърлих тази идея веднага. Също така ми направи впечатление, че си разтревожена за децата, иначе нямаше да дойдеш вчера с тях в Лондон.

— Да, бях малко притеснена — призна Пола. — В събота вечер, след като Джим замина, цялата треперех от нерви. На сутринта в неделя реших, че трябва да взема Лорн и Теса с мен. Изглеждаха толкова малки и беззащитни, Джон, толкова уязвими. Та те са още бебета и толкова ги обичам. Дори си помислих дали да не ги взема със себе си в Ню Йорк, но това излишно ще им развали спокойствието. Нора с радост прие идеята да прекара няколко седмици в Лондон, тук поне времето е по-хубаво от Йоркшир. Те ще се чувстват добре, а и Паркър и госпожа Рамзи ще й правят компания в апартамента в Лондон.

— Да, те и двамата са много свестни. Гледай да не се тревожиш, мила. И аз ще проверявам как са нещата на „Белгрейв Скуеър“. Непременно обаче дай моя телефон на Нора и й кажи веднага да ми се обади, ако Джим се появи там.

— Още тази вечер ще го направя — отвърна Пола, загледана през него в тъмнозелените плътни пердета. Имаше замислен вид. С известно колебание добави: — Джим не може да ми вземе децата, нали, Джон?

— Разбира се, че не може. Избий си подобни мисли от главата! — Джон потупа леко ръката й и в желанието си да я успокои додаде: — Джим може да говори всякакви заплахи, с цел да те накара да правиш това, което той иска, но те ще се окажат безсмислени в крайна сметка. За щастие в тази страна има закони и те са изключително правдиви, което съвсем не може да се каже за правните системи на много други страни.

— Е, да — рече тя с лека въздишка на безсилие, — но той твърди, че аз искам много, искам всичко да става, както аз кажа.

Джон се засмя:

— Присмял се хърбел на щърбел, та и той тъй. Не ти ли е минавало през ума, че всъщност Джим иска да бъде, както той каже? — И без да дочака отговора й, адвокатът продължи: — Джим е егоист и очаква ти да вървиш по гайдата му, без да се съобразява с чувствата ти и с факта, че бракът ти е нещастен. Той вече внася смут в душата ти, което неминуемо ще почне да се отразява и на децата. Стигне ли дотам един брак, в интерес на всички е той да се разтрогне час по-скоро. Не оставяй раната да кърви, казано образно. Аз ли не знам!

Пола го погледна:

— Горкият Джон, и ти мина през тоя ад, нали?

— Меко казано, мила моя — отвърна той. — Но всички тия неприятности са вече зад гърба ми. Сега аз и Милисънт сме добри приятели, даже по-добри от всякога.

— И аз се надявам след време да станем с Джим приятели — рече Пола, сякаш размишляваше на глас. — Аз не го мразя, далеч съм от тази мисъл. Откровено казано, Джон, малко ми е мъчно за него… защото той просто не може да погледне реалността в лицето. — Тя леко сви рамене. — Но виж какво, дойдох при теб, за да обсъдим план за действие, и държа да ти кажа, че искам да бъда абсолютно честна с него във всяко отношение. Искам да му предоставя възможност да вижда децата по всяко време и, разбира се, няма да имам никакво възражение относно оставането му във вестниците. — Пола сви вежди и допълни: — Останах като гръмната, когато ми подхвърли, че съм щяла да отнема и работата му.

Джон остана за момент загледан в чашата си, после бавно вдигна очи и я погледна сериозно и напрегнато.

— Не искам да те заблуждавам, че ще ни бъде лесно с Джим, напротив. Убеден съм, че ни чака битка. От това, което ми каза, за мен е повече от ясно, че той е готов да се примири с най-непоносимата брачна орисия, само и само да остане твой съпруг. Разбираемо е донякъде. Ти си майка на децата му, освен това си желана и изискана млада жена с огромно богатство и власт. Кой мъж не би искал да те има до себе си. И още…

— Но Джим не се блазни от парите ми и от властта ми. Обратното, Джон, той негодува срещу работата ми, непрекъснато роптае, че съм се отдала на кариерата си.

— Не бъди наивна!

Пола се облегна назад и го загледа втренчено, със събрани вежди, изглеждаше напълно объркана. Тя отвори уста да каже нещо, но бързо я затвори и зачака да чуе какво още ще добави Джон.

— Разбира се, че се интересува от парите и от властта ти, Пола — спокойно продължи адвокатът. — И винаги се е интересувал. Джим съвсем не е алтруист, за какъвто, изглежда, го мислиш. Като твой адвокат мой дълг е да ти изтъкна този факт, колкото и неприятен да ти се струва. Не ще и съмнение, че Джим гръмогласно е негодувал срещу работата ти, но той е знаел много преди да се ожени за теб, че ти си основната наследница на Ема. Ясно му е било също и че ти не само ще наследиш по-голямата част от богатството й, но и всички нейни огромни отговорности. Той просто използва кариерата ти, за да те дразни, да те наранява, да те наказва. В същото време пред теб играе ролята на вечно страдащия, пренебрегван и оскърбен съпруг. С други думи, взема позата на човек, нуждаещ се от съчувствие. Мила моя, умолявам те да имаш предвид всичко това, то е в твой интерес.

— Може би си прав — съгласи се Пола. Тя знаеше, че Джон е проницателен и блестящ адвокат и притежава вярна интуиция към хората. — Ако Джим се интересува от парите ми, както предполагаш… — Тя поклати глава и усмихната се поправи: — Не, както твърдиш, тогава да му дадем пари. Готова съм да му направя солидно финансово обезпечение. Предложи една сума, Джон, и дай да определим дата, на която да се срещнем и с Джим. Той се връща в края на месеца, както и аз, и ми се ще да задействам нещата.

— Не мога да определя сумата веднага, не ми е до това сега — поясни Джон. — Няма да е честно за никого. Това трябва да се обмисли внимателно. — Той отпи от мартинито, остави чашата си и стана. Отиде до една масичка и извади от лежащата върху нея кутия пура, като се стараеше да прикрие от Пола циничната усмивка, появила се неволно на устните му. Ако преценката ми се окаже вярна, мислеше си Джон, а в това съм сигурен, номерът с парите ще помогне. Той отряза върха на пурата и се върна на мястото си, прехвърляйки мисълта си към обезпечаването. Това беше добра карта, която да му развърже ръцете, и щеше да е мощно оръжие за преговори, в случай че Джим се окаже непреклонен.

Джон запали клечка кибрит, всмукна дълбоко от пурата си, докато крайчецът й припламна, и заговори:

— Що се отнася до срещата, тя може да стане, когато ти пожелаеш… — Той не довърши, само поклати глава в знак на несъгласие.

— Какво има? — попита Пола, пронизана от някакво предчувствие.

— Не е нещо, което да те тревожи, мила, но си мисля, че ще си навредиш… карайки Джим да се среща с мен. Той не само че е решително против развода, ами и по природа е твърдоглав. Може би ще е по-добре, ако лично аз го поканя някоя вечер на чашка, когато е в града. Като се върне от Шамони, да речем, преди да продължи за Йоркшир?

— Да, това е идея — съгласи се Пола. — Наистина, преди да замине в събота, той подметна нещо от рода, че искал да се видим в Лондон след две седмици. — Пола се отмести напред в стола си, искреност се излъчваше от лицето й, когато заговори за Джим. — Не забравяй, че искам да бъда честна с него по отношение на децата и много щедра по отношение на парите. Особено държа Джим да е финансово обезпечен до края на живота си.

— Нищо няма да забравя — увери я Джон. — И докато си в Ню Йорк, ще обмислям условията на развода и ще ги направя възможно най-приемливи за Джим, обещавам ти. — Той й се усмихна сърдечно. — Не са много жените, които са толкова великодушни като теб. Той е извадил късмет.

— Сигурна съм, че на този етап той не мисли така — осмели се да предположи тя и се изправи. — Благодаря ти за проявеното разбиране. Чувствам се по-добре, след като споделих с теб, и съм по-уверена за бъдещето. А сега ще те оставя да вечеряш на спокойствие. Прекалено много време отнех от вечерта ти.

Джон нежно стискаше ръката й, докато я изпровождаше от гостната до малкото антре. Поради любовта, която изпитваше към майка й, той гледаше на Пола като на своя дъщеря. Чувстваше се бащински загрижен за нея. Умна и находчива в работата си, тя малко или никак не познаваше мъжете и през целия си живот бе покровителствана от Ема Харт и родителите си. Грубите страни на всекидневието не й бяха познати и тя можеше да се окаже лесна плячка за някой безчестник.

На външната врата Джон застана с лице към нея, наклони се да я целуне по бузата и със сподавен глас изрече:

— Можеш да отнемаш от времето ми, когато пожелаеш, скъпа моя. За такъв закоравял стар ерген като мене е удоволствие да вижда по-често красивото ти лице. Съжалявам само, че се срещнахме по неприятен повод.

Пола го прегърна сърдечно.

— Не си закоравял стар ерген — заяви тя и му се усмихна. — Ти си най-великолепният приятел… на всички нас. Благодаря ти за това и за всичко, Джон. Ще ти се обадя, преди да отпътувам.

— Обезателно, мила моя. — Той отвори вратата и отново я хвана за ръката. — Всичко ще се уреди, Пола, уверявам те. Не се тревожи.

— Няма.

Тя тичешком взе няколкото стъпала пред къщата на Честър стрийт, после се обърна и му махна. Джон вдигна ръка в отговор, прибра се и затвори вратата след себе си, опитвайки се да потисне загрижеността си.

Пола забързано се отправи към „Белгрейв Скуеър“, който беше само на няколко минути път. Тя не преувеличи, когато каза на Джон Крофорд, че е почувствала облекчение след разговора им. Но това не беше единствената причина, която успя тъй неочаквано да разсее продължилата четирийсет и осем часа депресия. Решителността й, предприемането на категорична и обоснована стъпка изиграха не по-малка чудотворна роля. Пола никога не се двоумеше. И тя като Ема беше действена натура — винаги предпочиташе да върши нещо и да поема рискове, отколкото да изчаква. Именно затова бездействието през миналата година — поради самолетната катастрофа с Джим и последвалото лечение в психиатричната клиника — беше непоносимо. Тя щеше да се срине, ако не беше благоразумието й да се приучи на търпение, защото преди месеци осъзна, че ако изчакването е омаломощаващо, то беше далеч повече за предпочитане пред прибързаните стъпки, за които някой ден можеше и да съжалява.

Сега обаче тя вървеше с бърза походка, изпълнена с чувство на огромно облекчение. Фактът, че проведе разговор с Джон, че остави нещата в негови ръце, й подейства като избавление. Беше сигурна, че той ще изготви едно умерено споразумение за развод и Джим щеше да се убеди, че тя наистина е говорила сериозно.

Нова вълна на оптимизъм се надигна у Пола, когато пресече площада и влезе в огромното жилище, купено преди много години от дядо й, Пол Макгил. Тя хлопна след себе си тежката външна врата от стъкло и ковано желязо и с приготвен ключ в ръка заизкачва няколкото вити стъпала, които водеха към предния вход на мезонета.

В момента, в който съблече туиденото си палто и го окачи в стенния гардероб на просторния вестибюл, откъм задните помещения забързан се появи Паркър.

— О, госпожо Феърли, тъкмо се питах дали да позвъня в дома на господин Крофорд, за да ви съобщя, че господин О’Нийл ви очаква в приемната. Той дойде преди малко. Поднесох му пиене. Ще поръчате ли нещо, госпожо?

— Не, Паркър, благодаря ти.

Чудейки се какво ли може да иска чичо Брайън, пристигайки тъй неочаквано, без дори да телефонира, тя отвори вратата на приемната и застана неподвижно на прага. Каква беше изненадата й, когато вместо Брайън видя насреща си Шейн. Той стана и разтегна устни в широка усмивка.

— Боже мой! — възкликна тя. — Какво правиш тук?

Пола затвори вратата с крак и се хвърли в прегръдките му, усмихнатото й лице преливаше от радост.

Шейн я целуна, сложи ръце на раменете й и я отдалечи от себе си.

— Много се притесних за теб след ония ужасни телефонни разговори в събота и неделя и затова реших да дойда. Кацнах на „Хийтроу“ преди два часа.

— О, Шейн, съжалявам, че съм те разтревожила, но пък каква прекрасна изненада да те видя, и то няколко дни по-рано, отколкото очаквах. — Тя го придърпа към дивана, за да седнат, без да си пускат ръцете. — Само че — продължи Пола с лек, весел смях — вдругиден заминавам за Ню Йорк и знаеш, че…

— Можем да пътуваме заедно — прекъсна я той, без да отделя от нея тъмните си, любещи очи. — Докато те чаках, измислих чудесен план. Реших да те отклоня за няколко дни по пътя за Щатите и да прескочим до Барбадос в края на седмицата. Какво ще кажеш?

— О, Шейн — рече Пола и спря, колебаейки се, лицето й стана сериозно. — Нали ти казах, че Джим ме попита дали има друг мъж. И аз отрекох, макар да знам, че той ме подозира. Тъй че представяш ли си някой да ни види в Барбадос? Или дори само че пътуваме заедно? Не искам да подлагам на риск своето бъдеще и опеката на децата си. Това ще го подтикне към отмъщение, сигурна съм.

Шейн каза:

— Разбирам безпокойствието ти, скъпа, но взех предвид и тези неща. Слушай сега, Пола, той не може да има никакво подозрение към мен. Божичко! Та то е все едно да подозира брат ти Филип. Освен това ти притежаваш собствен бутик в Барбадос. Имаш напълно основателни причини да идеш и да провериш как върви. И накрая, в самолета няма да има кой да ни види, а стигнем ли веднъж в „Корал Коув“, можем да се покрием.

— Нямало да има кой да ни види ли? — повтори тя. — Как тъй си толкова сигурен?

— Имам още една изненада за теб. Най-сетне ни доставиха частния самолет, който бяхме решили с баща ми да купим за дружеството. И аз взех, че прелетях Атлантика с него, но това е друга тема, и имам претенцията, че нашето пътуване до Карибско море е всъщност първият му полет. Хайде, миличка, кажи „да“.

— В такъв случай, да — съгласи се Пола, вземайки внезапно решение. Разбира се, че е безопасно да пътува с Шейн. Той в края на краищата й беше приятел от детинство. Сериозното й изражение се стопи и теменужените й очи светнаха. — Тъкмо нещо такова ми трябва, за да ми оправи настроението след неприятностите в събота и неделя.

— Така де! — Лицето му се озари от усмивка. — Трябва само да помислим за подходящо име на самолета. Имаш ли някакво предложение?

— Не, но обезателно ще взема бутилка шампанско, за да я разбия в него, да намокря дъното му, както се казва, независимо дали ще сме го кръстили, или не — заяви тя, развеселена от ненадейното и неочаквано забавление, от радостта, че е с него.

Сърцето й преливаше от любов към него. Отново я завладя предишната омая, лекомислието, в което изпадаше всеки път, когато го виждаше след раздяла. Шейн имаше огромно значение за нея. С него всичко изглеждаше постижимо. И малкото униние, останало загнездено в сърцето й, се изпари, сякаш никога не бе я обсебвало.

Шейн стана и я притегли към себе си.

— Казах на Паркър, че ще вечеряш навън. Надявам се, че нямаш нищо против да те поканя. — Той й се усмихна по момчешки и я целуна по челото, после изведнъж стана сериозен: — Искам да ми разкажеш за срещата ти с Джон. Най-добре да говорим на маса с бутилка хубаво вино и добра вечеря в „Белият слой“.