Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (45)

Четиридесет и пета глава

Джон Крофорд, адвокатът на Ема и старши партньор на фирмата на Крофорд, „Крейтън, Фипс и Крофорд“, бързо влезе в голямата зала за конференции.

Огледа се и кимна със задоволство. Към двайсетте и четири стола, които се намираха постоянно около дългата махагонова маса, бяха прибавени още пет. Секретарката му ги беше вкарала от други офиси на адвокатската фирма и залата сега можеше да събере всички, които трябваше да пристигнат всеки момент.

Джон пристъпи, постави завещанието на Ема Харт върху масата пред своя стол. Очите му се спряха замислено върху него. То представляваше обемист документ, който щеше да предизвика много спорове. Няма значение, помисли и свивайки леко рамене, пристъпи до прозореца, дръпна пердетата и погледна към улица „Ъпър Грозвенър“.

Няколко секунди по-късно видя такси, което спря пред централния вход. Слезе Дейвид Еймъри, следван от Дейзи и Едуина. Даже от това разстояние можеше да види, че Дейзи изглеждаше изпита, много тъжна, но бе красива както винаги. Въздъхна. Нищо чудно, че бракът му не сполучи. Не беше възможно да си женен за една жена, докато обожаваш друга. Не си спомняше откога е влюбен в Дейзи. В действителност през по-голямата част от съзнателния си живот. Нямаше надежда. Тя се омъжи млада и виждаше единствено Дейвид. Тя бе привлекателна и естествена и богатството съвсем не успя да я разглези.

Бяха добри приятели и прекарваха два дни в месеца, работейки заедно, тъй като Дейзи ръководеше фондацията „Ема Харт“ — богата организация, посветена на благотворителност. Дейзи често имаше нужда от юридическите му съвети по други въпроси и понякога той имаше късмет да прекара няколко допълнителни часа с нея. Беше благодарен за тези малки трохи от времето и чакаше с нетърпение техните бизнес обеди.

Отдалечи се от прозореца, когато чу гласа на секретарката си, която въвеждаше семейство Еймъри и Едуина в залата за конференции. Усмихвайки се, отиде да ги посрещне, поразен от ужасния вид на Едуина. Както и Дейзи, тя бе облечена в черно и като допълнение лицето й изглеждаше напълно безцветно и лишено от живот. Но освен това беше се превърнала в старица за последните няколко седмици. Очевидно смъртта на Ема я бе засегнала дълбоко.

Няколко минути той поговори с тримата и тогава те заеха местата си. След малко останалите започнаха да пристигат в бърза последователност. Към два и двадесет вече присъстваха всички, освен Джим и Уинстън. Дойдоха пет минути по-късно, обяснявайки, че са били задържани от трафика по пътя си от Флийт стрийт.

Точно в два и тридесет Джон тържествено започна:

— Много тъжно събитие ни събира всички заедно днес, но както Ема ми каза последния път, когато я видях в началото на август: „Не искам опечалени лица, след като умра. Имала съм изключителен живот, познала съм най-доброто и най-лошото, не съм имала нито един скучен момент. Не пейте тъжни песни за мен“. Въпреки това, преди да продължа с настоящата работа, бих искал да кажа, че лично оплаквам един много добър и скъп приятел, който бе най-забележителната жена — не, поправка, личност, която някога съм имал привилегия да познавам. Болезнено ще ми липсва.

Чу се одобрителен шепот, преди Джон да каже с по-тържествен тон:

— Това е последната воля и завещание на Ема Харт Лаудър Ейнсли, която оттук нататък ще бъде споменавана просто като Ема Харт при четенето на завещанието.

Прочисти гърлото си и тонът му стана по-разговорен, когато каза:

— Преди смъртта си мисис Харт ми каза, че най-близките членове на семейството й са запознати с част от съдържанието, тъй като то им е било разкрито от нея през април 1968. Въпреки това, тъй като завещанието обхваща прехвърлянето на цялото й имущество и защото има други наследници, трябва да прочета завещанието в неговата цялост. Законът изисква такава процедура. При това положение трябва да ви помоля да ме изслушате. Опасявам се, че документът е дълъг и сложен.

Пола, която седеше между Джим и Филип, се облегна на стола, скръсти ръце в скута си и насочи внимание към семейния адвокат. Лицето й бе безизразно.

Първите пет или шест страници бяха посветени на завещанията на Ема за персонала в различните й къщи и всички бяха щедри, показваха специалното внимание на Ема към всяка отделна личност и нейните нужди. Пола бе искрено удовлетворена, когато чу, че Хилда трябваше да получи значителна пенсия, когато се оттегли, както и нотариалния акт на една от селските къщи, която Ема притежаваше в селото Пенистън Роял.

Хилда не присъстваше, но Гей Слоун беше там. Бившата секретарка на Ема хвърли поглед към Пола и се усмихна изненадано и доволно, след като Джон беше прочел подробностите за подаръка на Ема за нея. Гей трябваше да получи двеста хиляди лири и комплект златни обеци с брилянти и брошка.

Втората част на завещанието се отнасяше до значителната колекция от картини на Ема. Джон обясни:

— В завещанието от 1968 Ема Харт оставяше всичките си произведения на изкуството на внука си Филип Макгил Еймъри, с изключение на платната в Пенистън Роял. Това завещание е променено.

Той обърна очи към Филип.

— Мисис Харт ми каза, че е обсъждала с вас тази промяна и ви е представила причините си и че сте разбрали мотивите й.

— Да — каза Филип. — Баба искаше одобрението ми и аз й казах, че това не е нужно, че трябва да разполага с произведенията на изкуството, както желае, тъй като са нейни и изцяло нейни.

Джон кимна, погледна надолу към документа и прочете думите на Ема:

— Като признание за многото години преданост, лоялност и приятелство давам и завещавам на Хенри Роситър пейзажа на Ван Гог, на Роналд Калински — Пикасо от синия период, на Брайън О’Нийл — балерината на Дега, всяка от които понастоящем се намира в резиденцията ми на „Белгрейв Скуеър“. На моя любим племенник Рандолф Харт, като признание за неговата любов и приятелство, завещавам четирите картини с коне от Стъбс и двете скулптури на Барбара Хепуърд, които в момента се намират в Пенистън Роял. Всичките си останали произведения на изкуството, с изключение на тези, намиращи се в Пенистън Роял, давам на внука си Филип. Също така изключвам от това завещание за Филип картината със заглавие „Върхът на света“ от Сали Харт.

Филип се наведе към Пола и прошепна:

— Чичо Рандолф и останалите са много трогнати. Радвам се, че им направи тези подаръци, нали?

Пола кимна и леко се усмихна.

Джон Крофорд каза:

— Колкото до въпроса с императорското великденско яйце на Фаберже… — Адвокатът направи пауза за глътка вода и продължи да обяснява, че Ема искаше произведението на изкуството на Фаберже да бъде продадено на търг, парите да бъдат върнати на внуците й, които й го бяха купили като подарък за осемдесетия й рожден ден. Ако останеха пари, в случай че императорското великденско яйце донесеше повече, отколкото бяха платили, те трябваше да бъдат дадени за благотворителност в съответствие с желанията на Ема.

Очите на Пола тайно блуждаеха из залата за конференции. Чувстваше нарастващото напрежение през последните петнадесет минути, беше забелязала тревогата, изписана на лицата на Робии, Кит и Елизабет. Едуина, от друга страна, като че ли разсеяно следеше процедурата, седеше, кършейки ръце в скута си. Изглеждаше по-тъжна от всякога.

Когато Джон започна: „Сега пристъпвам към тръстовите фондове, създадени от Ема Харт за децата й“, Пола почувства тревогата и нервността, които се излъчваха от двамата чичовци и леля й. Бързо отвърна очи и ги съсредоточи отново върху Джон.

Облягайки се на стола, адвокатът каза:

— Тръстовете, които започнаха да действат преди няколко години, не са били анулирани или променени по някакъв начин, вид или форма от мисис Харт. Остават непокътнати и наследниците Едуина, Кит, Робии и Елизабет ще продължават да получават доходи от тръстовете си.

Гласът на Джон звучеше монотонно, когато продължи да изяснява подробности за тръстовете и както преди бе усетила опасенията у тримата от онези четирима, сега Пола осъзна дълбокото им облекчение. Робин и близначката му Елизабет не можеха да скрият ликуването си. Лицето на Кит бе трезво, но очите му го издаваха, блестейки триумфално. Само Едуина бе необяснимо разстроена, плачейки изобилно в кърпичката си. Пола разбра, че леля й несъмнено мислеше за Ема, разбирайки още веднъж колко справедлива е била майка й.

— Ще премина към тръстовете, които Ема Харт създаде за внуците си — обяви Джон и сериозното лице на Пола стана много внимателно. Не можеше да престане да се чуди дали баба й ги бе променила. Скоро стана ясно, че Ема не беше го направила. Емили, Сара, Александър, Джонатан, Антони, Франческа и Аманда щяха да продължават да бъдат облагодетелствани от тръстовите фондове, които Ема бе създала за тях през април 1968. След като произнесе условията на тръста, адвокатът направи пауза и промени положението си на стола.

Погледът му спря върху Пола, след това се премести на Антъни. Отбеляза:

— На тази точка на процедурата съм длъжен да ви кажа, че Ема Харт създаде три допълнителни тръстови фонда. Те са за правнуците й Лорн и Теса Феърли, син и дъщеря на Джим и Пола Феърли, и Джереми, виконт Стендиш, син на Антъни и Сали Стендиш, граф и графиня Дънвейл. Всеки тръст за тези трима правнуци е на сумата един милион лири.

Вдигайки завещанието, Джон още веднъж се впусна в относително дълго изброяване на завещанията на Ема, които бяха предадени със собствения й език. Когато свърши с този раздел, бързо се придвижи напред и представи тази част от завещанието, която се занимаваше с разпределението на обширните бизнес предприятия на Ема и огромното състояние на Макгил. Тя пак бе оставила завещанията от 1968 непокътнати. Александър получаваше петдесет и два процента от „Харт Ентърпрайс“ и бе официално назначен за пожизнен директор на тази компания. Сестра му Емили, както и Сара и Джонатан получаваха по шестнадесет процента от акциите. В случай на смърт или неспособност на Александър, управлението на компанията автоматично се поемаше от Емили до смъртта й.

Пола наблюдаваше Джонатан и Сара и се питаше дали знаят какъв късмет имат. Джонатан трудно криеше радостта си, Сара се усмихваше самодоволно, забеляза Пола и лицето й стана затворено и студено.

При споменаването на собственото й име, Пола отдаде на Джон пълното си внимание, въпреки че не очакваше изненади. Слушаше как той повтаряше думите на Ема, написани от нея през 1968. Пола получавайте всички акции на Ема от магазините „Харт“, което й даваше пълен контрол върху компанията.

Цялото състояние на Макгил отиде при Дейзи Макгил Еймъри, с условието, че синът й Филип трябваше да продължи да изпълнява длъжността главен изпълнителен директор на австралийската корпорация на Макгил, конгломерат, който притежаваше различните компании на Макгил. Пола трябваше да остане представител на майка си по всички въпроси, отнасящи се до „Ситекс Ойл“. След смъртта на Дейзи, имуществото на Макгил трябваше да бъде по равно разделено между Пола и Филип. Дейзи наследи „Пенистън Роял“, всичката земя и собственост към къщата, произведенията на изкуството, както и изумрудите на Макгил. Къщата, покъщнината, земята и бижутата трябваше да преминат към Пола след смъртта на майка й. Пола получаваше остатъка от значителната изумрудена колекция на баба си.

— Останалите бижута на мисис Харт в по-голямата си част трябва да бъдат поделени между внучките й. Въпреки това има други завещания — на Маргьорит Баркстоун, съпругата на Александър, на Сали Харт Стендиш и Вивиан Харт, нейни внучки племенници, и Розамунд Харт Елсуърти, нейна племенница — им каза Джон. — Ема направи подбора за всеки поотделно и той е, както следва: „На скъпата си внучка Емили Баркстоун Харт давам и завещавам сапфирената си колекция, състояща се от…“. — Джон напевно започна да чете дългия списък.

На адвоката му трябваше почти час, за да завърши четенето на тази част от завещанието, тъй като Ема притежаваше огромна колекция от бижута, и онези, които не бяха наследници, започнаха да стават неспокойни. Чуваше се шумолене и приглушени звукове, когато хората се движеха на столовете си. Извадиха цигари и запушиха. Някой наля чаша вода. Едуина издуха носа си няколко пъти. Робин се изкашля.

Джон Крофорд бе абсолютно спокоен както винаги и не обръщаше внимание на разместванията и случайните шумове. Четеше бавно, точно и на всички бе ясно, че няма да позволи да бъде притеснен. Накрая завърши:

— Това приключва подробностите за разпределението на колекцията от бижута на мисис Харт. Сега ще продължа с този раздел на завещанието, който се отнася до недвижимата й собственост, главно къщите в Ямайка, Британска Западна Индия, апартамента в Париж на Авеню Фош, вилата в Кап Мартин в Южна Франция.

Адвокатът обясни, че завещанията, които Ема Харт бе направила през април 1968, оставаха непроменени. Емили Баркстоун Харт трябваше да наследи парижкия апартамент, брат й Александър Баркстоун — вилата на Ривиерата, а Антъни — къщата на Карибско море.

На тази точка Джон внезапно постави завещанието на масата. Очите му се лутаха от лице на лице и тогава собственото му лице се промени значително, когато се изправи на стола си.

Произнесе с много внимателен тон:

— Мое задължение е сега да ви информирам, че Ема Харт промени останалата част на завещанието си.

Чуха се няколко високи ахвания и по-голямата част от присъстващите се вдървиха на столовете си. Множество разтревожени погледи бяха разменени. Пола почувства ръката на Филип на коляното си и го погледна бързо, тъмните й вежди се повдигнаха, преди да върне погледа си към Крофорд. Той обръщаше страницата, която току-що бе прочел, и разглеждаше следващата.

Пола усещаше как напрежението плува около нея във въздуха и очакването й бе примесено със страх. Гърдите й се свиха, когато стисна ръцете си, чудейки се какво ли щеше да избухне. „Винаги съм го знаела дълбоко в себе си, мислеше Пола. Несъзнателно знаех, че баба има някоя и друга скрита изненада.“ Чакаше Джон да продължи.

Тишината в стаята бе мъртвешка.

Двадесет и осем немигащи очи бяха заковани върху адвоката.

Най-накрая Джон погледна нагоре. Разгледа лицата им за втори път, отбелязвайки изражението на всяко. Някои изразяваха страх или тревога, други бяха силно любопитни, няколко просто изразяваха интерес. Усмихна се и прочете със силен глас:

— Аз, Ема Харт Лаудър Ейнсли, оттук нататък споменавана като Ема Харт, заявявам, че допълненията към последната ми воля и завещание на този двадесет и пети април в година 1969 на нашия Бог са направени от мен в здраво телесно и умствено състояние. По-нататък заявявам и свидетелствам, че никакъв натиск или влияние не са оказани над мен от която и да е личност, за да направя споменатите промени, и моята последна воля и завещание са единствено повлияни от собствените ми намерения и действия.

Настъпи кратка пауза от страна на Джон, когато обърна страницата, след това насочи цялото си внимание към юридическия документ в ръцете си.

— Допълнение първо. Давам и завещавам на Шейн О’Нийл, внук на скъпия ми дългогодишен приятел Блеки О’Нийл, брилянтния пръстен, който ми бе подарен от покойния му и гореспоменат дядо. Още завещавам на Шейн О’Нийл картината, известна като „Върхът на света“, която също получих от дядо му. По-нататък, давам на Шейн О’Нийл сумата от един милион лири във формата на тръст, който бях основала за него. Правя тези подаръци на Шейн от любов към него и като признание за постоянната му любов и преданост към мен.

Допълнение второ. Давам на Миранда О’Нийл, внучка на приятеля ми Блеки О’Нийл, изумрудената панделка брошка, подарена ми от дядо й. Също така подарявам, на Миранда О’Нийл всички останали бижута, които съм получила от дядо й през живота му. Списък от споменатите предмети е прикрепен в края на тези допълнения. По-нататък, давам и завещавам на Миранда сумата от петстотин хиляди лири във формата на тръст. Правя го като признание за привързаността и любовта й към мен и в памет на скъпата ми приятелка Лора Спенсър О’Нийл, баба й.

Допълнение трето. Завещавам на моя внук племенник Уинстън Джон Харт, внук на любимия ми брат Уинстън, стопанството, известно като „Гнездото на чаплата“ в Скарбъроу, Йоркшир, и сумата от един милион лири, вложени в тръст, подобен на гореспоменатите. Също така завещавам на Уинстън Харт петнадесет процента от акциите си в новата ми компания „Консолидейтед Нюзпейпър Интърнешънъл“, която той и аз основахме през март 1969. Правя тези завещания на Уинстън Харт като жест на любов и заради любовта, предаността и необичайната му лоялност към мен в продължение на години и заради брака му с внучката ми Емили, за благото на тях двамата и поколението им.

Тук Джон спря, бързо глътна малко вода и осъзнавайки напрегнатата атмосфера, която бе настъпила, бързо продължи:

— Допълнение четвърто. Давам на Джеймс Артър Феърли, съпруг на внучката ми Пола Феърли, десет процента от акциите си в „Консолидейтед Нюзпейпър Интърнешънъл“. Това е лично завещание на Джим Феърли и в никакъв случай няма отношение към тръстовете, основани за правнуците ми Лорн и Теса. С това завещание искам да изразя признанието си за неговата преданост към мен и интересите ми в „Йоркшир Консолидейтед Нюзпейпър Къмпъни“ и също изразява привързаността ми към него.

Допълнение пето. На моята внучка племенница Вивиан Харт, внучка на любимия ми брат Уинстън, и на племенницата ми Розамунд Харт Елсуърти, дъщеря на любимия ми брат Франк, давам и завещавам на всяка по петстотин хиляди лири във формата на тръстови фондове, които бях създала за тях. Правя това поради голямата си привързаност към тях двете и в памет на братята си.

Допълнение шесто. Давам и завещавам на внучката си Пола Макгил Еймъри Феърли и внука си Филип Макгил Еймъри апартамента си на Пето авеню в Ню Йорк и къщата си на „Белгрейв Скуеър“, като двете собствености да се владеят съвместно от тях. Правя тези подаръци на Пола и Филип, защото гореспоменатите резиденции ми бяха купени от дядо им, Пол Макгил. След дълъг и внимателен размисъл реших, че внуците на Пол Макгил би трябвало по право да наследят тези къщи. Поради тази причина промених оригиналното завещание, направено през април 1968.

Допълнение седмо. Давам на внучката си Пола Макгил Еймъри Феърли останалата част от собствеността си, включително всички коли, дрехи, кожи и налични пари в банковите ми сметки. По-нататък, давам и завещавам на Пола Феърли всичките си авоари, вложени в личната ми компания „Е. Х. Инкорпорейтед“. Споменатите авоари включват личната ми недвижима собственост, личните ми акции и касови баланси. Общата стойност на тези авоари се изчислява на шест милиона, осемстотин деветдесет и пет хиляди лири, шест шилинга и шест пенса.

Адвокатът вдигна глава и каза на събралите се:

— С това приключва четенето на последната воля и завещание на Ема Харт Лаудър Ейнсли, освен…

— Почакайте за момент! — експлодира Джонатан. Кипейки, той скочи. Очите му бяха свирепи, лицето му бе пребледняло като избеляла кост. — Ще оспорвам това завещание! На мен беше оставен апартаментът на Пето авеню в оригиналното й завещание и е мой по право. Ще…

— Бъди така любезен да седнеш, Джонатан — възкликна студено адвокатът, поглеждайки го. — Не съм свършил.

Настръхнал, без да крие яростта си, Джонатан стори това, за което бе помолен, но продължи да вика:

— Татко! Няма ли какво да кажеш за това?

Робин, въпреки че също бе вбесен, направи знак на сина си да млъкне.

Крофорд продължи:

— Точно щях да прочета последното изявление, направено от мисис Харт в края на завещанието й. Сега ще го направя и трябва да помоля да няма по-нататъшни необуздани избухвания от този сорт. Това е последното изявление на мисис Харт:

Искрено вярвам, че съм била права, точна и справедлива в разпределението на всичките си земни вещи и богатства. Искрено се надявам, че наследниците ми разбират защо някои от тях получават по-големи наследства от други. Въпреки това, ако някои от наследниците ми чувстват, че са измамени или подминати за сметка на други членове от семейството ми, трябва да заявя, че случаят не е такъв. По-нататък, ако някой член от семейството ми замисля да оспорва това завещание, трябва убедително да го посъветвам да не го прави. Още веднъж свидетелствам, че никакво неподходящо влияние или влияние от какъвто и да е род не ми е било оказвано когато и да е.

Никой друг, освен адвоката ми Джон Крофорд, не знаеше за тези промени и допълнения, които са изцяло мое създание. Трябва също да заявя, че не съм изкуфяла, нито пък равновесието на мозъка ми е нарушено. Четири писмени клетвени декларации, подписани от четирима лекари, са прикрепени към този документ, който е моята последна воля и завещание. Тези лекари ми бяха непознати до датата на това завещание и по този начин са незаинтересовани страни. Двама общи практикуващи лекари и двама психиатри ме прегледаха сутринта и следобеда на двадесет и пети април 1969, преди това завещание да бъде написано вечерта на същата дата. Резултатите от прегледите им се съдържат в писмените клетвени декларации и потвърждават, че съм в отлично физическо състояние и съвършено здраве, че съм душевно стабилна и че способностите ми не са нарушени.

Вследствие на това, трябва да посоча, че това завещание е необратимо, неоспоримо и абсолютно неопровержимо. Не може да бъде оспорвано в съда. Определям любимата си и предана дъщеря Дейзи Макгил Еймъри за изпълнителка по наследството ми, Хенри Роситър от „Роситър Мърчънт Банк“ и Джон Крофорд от „Крофорд, Крейтън, Фипс и Крофорд“ за подизпълнители по наследството ми.

Джон се облегна, очаквайки бурята да избухне.

Тя избухна моментално.

Всички започнаха да говорят едновременно. Джонатан бе на крака и почти тичаше по дългото протежение на залата за конференции, изглеждаше, като че ли имаше намерение физически да нападне Джон Крофорд. Робин също беше станал, както и Кит Лаудър и Сара. Тези тримата също се нахвърлиха върху Джон със свирепи физиономии и без да крият яростта си, започнаха да го ругаят пискливо.

Джонатан бе близо до апоплексия, крещеше, че семейството О’Нийл са били облагодетелствани за негова сметка и че Пола и Филип са откраднали наследството му. Сара започна да плаче. Майка й Джун бързо отиде при нея, опитвайки се да я успокои, като правеше безуспешни опити да прикрие собственото си смущение.

Брайън О’Нийл скочи на крака. Приближи се до Дейзи и като единствен присъстващ член на семейството заяви, че семейство О’Нийл не биха желали да приемат завещанието им от Ема, като се имат предвид коментарите на Джонатан.

Бъркотията се въртеше около Пола. Джим, който седеше пред нея, се обърна и каза:

— Не е ли чудесно от страна на баба да ми остави акциите в новата вестникарска компания?

— Да — каза Пола, забелязвайки светналите му очи, доволната му усмивка.

Филип, който седеше от лявата й страна, я потупа по рамото и се наклони към нея. Пола извърна очи и се втренчи в брат си. Гледаха се разбиращо един друг един продължителен миг. Пола се опитваше да запази спокойно изражение, но това трудно й се удаваше. Стисна устни, за да не се изсмее високо. Промърмори:

— Добрата стара баба както винаги е помислила за всичко. Какъв блестящ, гениален проблясък бе това да приложи онези медицински клетвени декларации. Недоволните не могат да направят нищо — ръцете им здраво са вързани от Ема Харт.

Филип кимна.

— Да, но ще създават неприятности, запомни думите ми. От друга страна, познавайки темперамента на Джонатан, този внезапен обрат на събитията лесно би могъл да го накара да се държи по най-неразумния начин. Би могъл да действа даже необмислено. И вероятно ще разкрием предателството му към баба по-рано, отколкото мислим.

— Да се надяваме. Вероятно баба е разбирала това също, Филип. Не се съмнявам в искреността й, когато ни е оставила резиденцията на Макгил, защото ние сме Макгил, но нека не забравяме колко проницателна и умна бе тя.

Пола не можа да си задържи усмивката.

— Трябва да признаеш, че Ема Харт имаше последната дума.

— Бих казал, че тя им се подигра — отговори Филип, тържествувайки.

Дейзи отблъсна назад стола си и заобиколи бързо масата. Наведе се над Пола и каза:

— Горкият Джон… словесно го наказват, и то твърде несправедливо. Завещанието на мама бе нейно собствено дело, не негово. Той е единствено семейният адвокат. Не можеш ли да спреш отвратителното им поведение? Фамилията Лаудър и Ейнсли са извън всякакъв контрол.

— Може би татко ще каже нещо — промърмори Пола.

— Не — отговори твърдо Дейзи. — Ема Харт те направи глава на това семейство. Това е твоя отговорност, скъпа. Съжалявам, но това е положението.

Пола кимна и се изправи.

— Моля всички, тишина за момент.

Природната сдържаност пречеше на Пола да защити позицията си пред такава голяма група като тази, но когато никой от буйните размирници не й обърна никакво внимание, се наведе и удари стиснатия си юмрук по масата. Възкликна яростно:

— Млъкнете! Всички! И седнете!

Фамилиите Ейнсли и Лаудър я погледнаха с антипатия и въпреки че не помръднаха от позицията си около стола на Джон Крофорд, спряха да се карат помежду си.

— Благодаря ви — каза Пола по-спокойно, но в гласа й се почувстваха ледени нотки. Изправи се в цял ръст и вродената й надменност моментално стъписа всички.

— Как смеете да се държите по този безсъвестен начин! — укори ги строго. — Мисля, че бихте могли да проявите малко уважение към Ема Харт. Господи, тя е мъртва само от няколко седмици, а вие тук се държите като лешояди. — Тук очите на Пола се приковаха върху Джонатан и Сара, които стояха заедно. — Баба ми знаеше какво прави и мисля, че е била твърде великодушна към определени членове на това семейство.

Пола сграбчи здраво облегалката на стола и продължи с тон, който бе почти заплашителен:

— Никой от вас да не посмее даже да помисли за обжалване на завещанието на Ема Харт. Защото, ако го направи, ще се боря срещу него до самия край — даже ако това струва цялото ми време и последното ми пени.

Всички събрани я гледаха втренчено. Повечето от присъстващите й се възхищаваха, някои я проклинаха, но всички бяха хипнотизирани от атмосферата на сила, която излъчваше.

Уинстън се приближи до Емили и докосна ръката й. Прошепна й:

— Само я погледни… самата Ема Харт. Мисля, че легендата живее.