Метаданни
Данни
- Серия
- Ема Харт (2)
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Hold the Dream, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Дона Карлайл, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Слава(2012)
- Корекция
- White Rose(2014)
- Форматиране
- hrUssI(2015)
Издание:
Барбара Тейлър Брадфорд. Да задържиш мечтата. Книга първа
Английска. Първо издание
ИК „Съвременник“, София, 1993
Редактор: Любен Петров
Коректор: Славка Георгиева, Янка Енчева
Издание:
Барбара Тейлър Брадфорд. Да задържиш мечтата. Книга втора
Английска. Първо издание
ИК „Съвременник“, София, 1993
Редактор: Любен Петров
Коректор: Славка Георгиева, Янка Енчева
История
- —Добавяне
Четиридесет и първа глава
Пола започна предпазливо:
— След два дена е твоят рожден ден, бабо, и мисля, че бихме могли да направим…
— О, скъпа. — Ема я прекъсна тихо, като се намръщи. — Не повдигай този въпрос. Блеки е мъртъв само от две седмици и не съм в настроение за празнуване.
— Знам и не говоря за голямо парти. Просто една малка вечеря тук, в Пенистън Роял. Ще присъстваме само аз, Емили, Уинстън и моите родители. Помислихме, че ще те разведри.
— Да ме разведри — повтори Ема глухо, протегна се и потупа ръката на Пола. — Не мисля, че нещо би могло да ме разведри точно сега. Но предполагам, че трябва да продължа да се трудя. Добре тогава… обаче само вие петимата. Моля те, не кани никой друг. Изобщо не съм в настроение да се срещам с хора точно сега. Уморяват ме.
— Обещавам ти, че няма да поканя друга самотна душа — увери я Пола, доволна, че предложението й бе прието.
— И без подаръци, Пола. Не искам никакви подаръци. Що се отнася до мен, навършването на осемдесет и една години е повод за съжаление, не за получаване на подаръци и вдигане на шум.
— Не се безпокой, бабо, ще го направим много просто и обикновено. И за теб ще бъде добре, ако мама и татко постоят тук няколко дни.
— Да — промърмори Ема. Хвърли поглед към албума, който беше на скута й. Беше го разглеждала, когато Пола пристигна. Гледаше втренчено и разсеяно старите фотографии, докато мислите й я пренесоха в миналото. След това повдигна глава, бутна албума към Пола и отбеляза:
— Погледни ни — Блеки, Лора и аз. Застанали сме пред първия ми магазин в Армли. Това съм аз — с баретата.
— Да, познах те. — Пола беше виждала тази снимка много пъти, знаеше наизуст страниците на албума, но с желание да разсее баба си каза: — Нека да разгледаме и другите снимки и можеш да ми разкажеш някои от твоите чудесни истории за първите ти дни в бизнеса. Знаеш колко обичам да ги слушам.
Ема кимна и докато прелистваха албума, заговори оживено. През следващите двайсет минути двете седяха една до друга в горния салон и съживяваха части от живота на Ема Харт.
В един момент Ема спря, погледна Пола и каза:
— Колко дълго смяташ, че ще живея?
Изненадана от този въпрос, Пола погледна крадешком баба си, изпълнена с внезапна тревога. Прочисти гърлото си и каза твърдо:
— Дълго време, скъпа.
— Ти си голям оптимист — каза Ема и се обърна, погледна в пространството и лицето й прие блуждаещ израз.
Пола възкликна:
— Изглеждаш безкрайно добре за възрастта си! Забележително наистина и изобщо не забравяш. Имаш години пред себе си, бабо, ако се грижиш за себе си.
Ема се вгледа в разтревоженото лице на Пола с мъдрите си зелени очи и се усмихна бавно.
— Да, да, напълно си права. Не знам какво ми става днес. Черногледа съм, нали? Смъртта на Блеки е такъв ужасен удар за мен, но предполагам, че трябва да гледам позитивно на нещата.
Тя се усмихна:
— Във всеки случай може да съм стара и малко уморена тези дни, но не искам все още да напускам този свят.
— Това се казва дух, бабо.
Ема не отговори. Стана и се приближи до еркерния прозорец, изправи се, вгледана в нарцисите, подухвани от бриза. Какъв красив следобед, си помисли. Още един перфектен пролетен ден… точно като деня, в който беше погребан Блеки. Вечна е земята, обновяваща се непрекъснато. Да, в смъртта винаги има живот. Ема въздъхна, върна се до камината и седна в креслото.
— Чудесно беше, че дойде да ме видиш, скъпа Пола. Но мисля, че бих искала да остана сама за малко, да си почина преди вечеря.
Пола се приближи до нея, целуна я по бузата и сърцето й преля от любов към Ема.
— Добре, бабо, утре ще намина с бебетата.
— Това ще бъде чудесно — отговори Ема и се облегна на стола, след като Пола напусна стаята. Затвори се в мислите си. Младите не могат да разберат всичко. Пола се опитва и наистина успява донякъде, но не знае какво е да бъдеш единственият оцелял, единственият останал от съвременниците си. Всички тях ги няма сега. Всички са мъртви и погребани. Моите най-скъпи приятели, любимите ми. Даже враговете ми не са вече тук, да се захванат с мен и да запалят желанието ми за борба. Толкова съм самотна без Блеки. Ние си помагахме през всичките тези години — той и аз. Лъкатушехме заедно към нашите сумрачни години. Имахме толкова много спомени да споделим, цял живот, пълен с преживявания, и толкова много любов и приятелство да си дадем един на друг. И така целият ми живот е изживян с моя скъп ирландец. Не очаквах да си отиде така. Знаех, че е стар, както и аз съм стара, но той изглеждаше силен и непобедим като мен. Странно, винаги съм мислила, че ще умра първа. Какво ще правя? Как ще се справя без него?
Мъката и огромната празнота от загубата пак я обладаха, както често й се случваше през последните две седмици след внезапната смърт на Блеки. Сълзи се появиха в очите й и тя преглътна едно ридание, като притисна ръка към треперещите си устни. Толкова ми липсва Блеки. Такава празнота без него. Има толкова много неща, които не успях да му кажа, а сега е твърде късно. Трябваше да му кажа за Шейн и любовта му към Пола. Не исках да разстройвам Блеки. Щеше да се тревожи. Но по-добре да му бях казала.
Ема избърса влажните си бузи с ръка и се облегна назад.
Изпълнена беше с болезнена самота, която й тежеше непоносимо. Затвори очи и след няколко минути изпадна в дрямка, която я пренесе в спокоен сън.
След като остави баба си. Пола слезе долу да потърси Емили. Намери я в библиотеката и сега седяха и обсъждаха Ема.
— Държи се добре, разбира се — каза Пола, — но всъщност страда вътрешно.
Емили се намръщи.
— Съгласна съм с теб. Тя е абсолютно безпомощна без Блеки. Мисля, че е загубила всякакво желание за борба. Да ти кажа истината, онзи ден даже пожелах да бяхме открили нещо за Джонатан. Най-малкото това щеше да предизвика интереса й, щеше да я разсърди и да я извади от това примирение.
Пола заяви:
— Тя беше много заета с планове за твоята сватба, преди да умре Блеки. Не можеш ли пак да й създадеш някакво занимание?
— Недей да мислиш, че не съм опитвала. Но тя изглежда толкова обезумяла, разсеяна, не прилича на себе си.
— Знаеш ли какво, Емили, има само едно спасение! — Пола се наведе напред енергично. — Ема Харт е била работен кон през целия си живот и бизнесът й беше нейната здрава крепост в моменти на скръб и мъка и грижи в миналото. Трябва да я убедим да излезе от уединението, да поеме пак юздите.
Емили се отдръпна рязко назад и лицето й светна.
— Това е най-добрата идея, която съм чувала от седмици. И баба имаше обичай да казва, че ще умре, докато работи. О, нека да го направим, Пола.
Внезапно лицето на Емили помръкна и тя прехапа устни, поклащайки русата си глава.
— Не съм сигурна дали ще се съгласи. Може би не иска да ни се натрапва… понякога е много странна, знаеш.
— Трябва да сме настоятелни. Аз лично смятам, че това е единственото й спасение. Просто ще угасне и умре, ако не я окуражим да бъде активна, да се върне на работа.
— Съгласна съм и ти можеш да разчиташ на мен. Има друго нещо. — Емили се поколеба, погледна внимателно Пола и накрая се престраши: — Защо не се преместиш обратно тук с Нора и бебетата? Най-малкото, докато Джим излезе от болницата.
— Странно, мислех за това, когато бях при баба преди малко. Нищо не може така да оживи нещата, както две бебета, и вероятно ако има до себе си правнуците, баба ще се подмлади.
— Напълно. Ти и аз — двете, ще помогнем на баба да излезе от отчаянието.
— О, боже, надявам се, Емили.
— Кога мислиш, че ще можеш да се преместиш в Пенистън Роял?
Пола се засмя.
— Какво мислиш за утре?
— Страхотно. Ще намина и ще ти помогна, ако искаш.
— Ще се радвам. В понеделник сутринта ще освободя кабинета на баба в магазина на Лийдс и ще се преместя в стария си. Тази вечер, когато ще се съберем на вечеря за рождения й ден, ти и аз можем да направим предложението си. Ще подготвя родителите си и те биха могли да кажат две-три думи, за да я убедят.
Пола се изправи.
— По-добре да тръгвам, Емили. Искам да се отбия в болницата. Обещах на Джим, че ще намина днес по-късно.
Двете братовчедки напуснаха библиотеката и пресякоха Стон Хол на път към входната врата.
Емили хвана Пола под ръка точно преди да достигнат късото стълбище. Каза тихо:
— Джим е там вече десет седмици. Колко остават още, Пола?
— Още месец, до шест седмици. Ако положението му продължи да се подобрява. В противен случай — сви уморено рамене и добави: — Тогава може да бъде и по-дълго, разбира се.
Емили погледна втренчено Пола и каза внезапно:
— Виж, надявам се, нямаш нищо против, че се намесвам, но мисля, че Джим знае какво означава пиенето за него сега. Искам да кажа, че няма да може да вкуси и капка отсега нататък и…
— Знае — прекъсна я Пола. — И можеш да бъдеш напълно сигурна, че и аз знам. Благодаря ти за грижата, Емили. Стъпка по стъпка — това е единственият начин, по който мога да живея живота си, да живея ден за ден, без да загубя разума си. И, честно казано, баба ни е най-важният човек за мен в момента.
— Да — каза Емили. — Разбирам, за мен също. Можеш да разчиташ на мен. Ще ти помогна колкото мога.
Те предумваха, молеха, предизвикваха, използвайки всякаква хитрост, която знаеха, за да накарат Ема Харт да се върне на работа.
Но последователно и съвсем категорично тя отказа да отстъпи. Позицията й бе неизменна. Поклащаше глава категорично, повтаряше отново и отново, че се е оттеглила, и това бе всичко.
В края на краищата Пола и Емили се предадоха, най-малкото външно. Но продължиха да правят бележки и подхвърляния на масата. Продължиха да я молят за съвет даже когато не се нуждаеха от него, използвайки всяка възможност да привлекат интереса й, да й внушат желание отново да поеме активна роля в бизнеса си.
Ема съзнаваше напълно техните номера и се усмихваше вътрешно, развълнувана от любовта и грижата им към нея, но решението й да води спокоен живот в Пенистън Роял остана непроменено.
И изведнъж една сутрин в средата на май Ема се събуди рано. Откри, че бе изпълнена със старата си енергия, безпокойство и сила. Това я изненада и тя остана в леглото за малко, размишлявайки.
— Ужасно съм отегчена — каза на Хилда, когато икономката й донесе таблата със закуската в осем часа.
Поставяйки подноса на скута на Ема, Хилда изцъка съчувствено с език.
— Разбира се, мисис Харт. Толкова активна жена сте били през целия си живот! Това носене по течението, без да правите нищо, не ви отива. Може би ще позволите на Тилсън да ви закара в Лийдс днес. Бихте могли да обядвате с мис Пола или мис Емили. Излизането от тази къща ще ви се отрази добре, знам го.
— Имам по-добра идея, Хилда — каза Ема замислено. — Мисля да започна да отивам в офиса за малко всеки ден. Не искам да навлизам в бизнеса си неритмично, ден за ден. От друга страна, бих искала да съм заета.
Ема поклати глава със съжаление.
— Би трябвало да помогна на Емили да планира тази нейна сватба. Винаги съм била небрежна, егоистична старица, като си помисля изпитвайки самосъжаление, защото всичките ми стари приятели са мъртви.
Сянка на разбиране осени набръчканото лице.
— Та внуците са ми приятели, Хилда, нали?
— Можете да бъдете сигурна, мисис Харт — отговори Хилда. — И мис Емили ще бъде щастлива да получи вашата помощ за сватбата си, след като майка й живее в Париж и, изглежда, не се интересува. Тя има толкова много работа, а времето върви. Петнайсети юни не е толкова далеч, знаете, мадам.
Хилда сияеше.
— Ще сляза веднага долу и ще помоля Тилсън да докара колата в десет и тридесет. Добре ли е така?
— Чудесно, Хилда. Благодаря ти много.
Беше дванадесет и десет, когато Ема Харт влезе в големия универсален магазин в Лийдс. Изглеждаше елегантна в морскосиня рокля и подходящо палто. Млечнобели перли бяха увити около врата й. Брилянти блестяха на ушите й. Сребърната й коса беше перфектно фризирана, а гримът й майсторски поставен.
Ема бързо премина през отделението за козметика, с уверена и бодра стъпка, с широка усмивка. Когато се спираше да поздрави продавачите, откри, че е развълнувана почти до сълзи от искреното посрещане, което получаваше от всички.
Тя взе асансьора до офисите и се поколеба за момент пред вратата, която водеше към личния й апартамент. Не спираше да се пита какво ли ще кажат Пола и Агнес. Завъртя дръжката и влезе.
Пола и Агнес стояха до бюрото и разговаряха задълбочено. И двете жени автоматично погледнаха към вратата, когато се отвори. Останаха безмълвни при вида на Ема, очевидно напълно изненадани.
— Ето — каза Ема. — Върнах се. И ще остана.
Започна да се смее на стъписаните им изражения и преминавайки на северен жаргон, добави:
— Не ме гледайте като две заспали патици. Кажете нещо.
Пола се ухили от удоволствие.
— Добре дошла, бабо — каза тя, като се приближи и хвана Ема под ръка. — Хайде, кабинетът ти те чака — готов е от седмици.
На Ема й се струваше, че следващите няколко месеца преминаха като насън. Всеки ден пристигаше в магазина в Лийдс в единадесет и оставаше до четири часа. Скоро навлезе във водовъртежа на нещата и отново се заинтересува от огромната си бизнес империя, въпреки че остави ежедневното й управление на внуците си. Упорито отказваше да поеме отново юздите, като заявяваше всеки път, че се е оттеглила предишната година и няма намерение да възобнови ролята си като глава на различните си предприятия. Съгласи се да бъде решаващ съветник винаги когато имаха нужда от такъв и винаги беше на тяхно разположение, предлагайки проницателен съвет. Тя беше все така интелигентна, бърза и подвижна.
Докато наблюдаваше внимателно бизнеса, посвети по-голямата част от времето си, за да планира двете сватби, които трябваше да се състоят през юни и юли. Емили изпита огромно облекчение от помощта на баба си, както и Меги Рейнолдс, годеницата на Александър. Майката на Меги беше починала преди няколко години, а баща й, армейски полковник в оставка напоследък не бе в добро здравословно състояние. Нито пък бе този тип мъж, който ще се забърка в подобна женска работа като сватбата на дъщеря си, още повече че беше с груб и мрачен характер.
Със своето неповторимо съчетание на експедитивност и изключителна способност да се концентрира изцяло върху поетото задължение Ема напредваше, организирайки подробно нещата. Занимаваше се с поканите, списъка на гостите, снабдителите, цветарите, дизайнерите на дрехи и музикантите, които щяха да свирят на двата приема. Няколко пъти посети пастора на Райпли, преподобния Едуин ле Грайс, за да обсъди всяка една от двете сватбени церемонии, които той лично щеше да ръководи в катедралата на Райпли. Ема говори дълго с органиста и диригента на хора и помогна на двете бъдещи младоженки и техните младоженци да подберат подходяща музика за техните сватби.
И най-малката подробност не бе оставена на произвола на съдбата. Ема Харт искаше съвършенство и целта й бе да го създаде каквото и време, енергия и пари да струваше. Уинстън й каза една вечер:
— И така, лельо Ема, добре е, че ти отново пое ръководството, че пак си генералът, който размахва камшик, както правеше в „Гнездото на чаплата“. Какво щяхме да правим без теб?
— Щяхте да се оправите, сигурна съм — каза Ема с присъщата си енергия, но се засмя, доволна от забележката на Уинстън. Искаше да бъде нужна, изпитваше удоволствие от това да бъде полезна. И те ми помагат да бъда млада, жива и весела, си мислеше по-късно същата вечер, като се приготвяше за лягане. Призна си също, че приготовлението на сватбите я беше отвлякло от мислите за смъртта на Блеки, бе намалило мъката и чувството на самота. Положително действие, промърмори под носа си, като си обличаше нощницата. И щастливи събития. Това е, от което всеки стар човек има нужда, за да има стимул да продължава да живее.
Със сърце, пълно с любов, гордост и радост, Ема наблюдаваше как Емили върви по голямата пътека към катедралата в Райпли, хванала под ръка баща си, Тони Баркстоун. Бе петнадесети юни по обяд. Тя напомняше изящна майсенска статуетка в сватбената си рокля, ушита от бяла тафта. Беше скроена като старомоден кринолин, полата повдигната на ръба, драпирана и оплетена с малки клончета от незабравки и момини сълзи. Комбинация от същите цветя, направени от коприна, беше вплетена в малка корона, която придържаше развяващия се воал. Единствените й бижута, освен годежната халка бяха брилянтните обици, които Ема й беше подарила през 1968, и нанизът от перли на леля Шарлота, годежен подарък, който Ема получи от брат си Уинстън веднага след Първата световна война. Полусестрите на Емили, Аманда и Франческа, бяха шаферки и изглеждаха очарователно в сините тафтени рокли и с венци от цветя в косите.
Приемът се състоя в градините на Пенистън Роял и докато Ема се движеше между членовете на семейството, приятели и гости, тя си повтаряше колко е щастлива на този най-важен ден в живота на Емили. Времето беше прекрасно. Небето бе като светлосин порцелан.
Като се огледа наоколо, Ема си каза, че градините й никога не са били така поразяващо красиви. Множество цветя наподобяваха ярък пламък от буйни цветове на фона на свежата зеленина. Този следобед тя сякаш възприемаше всичко по-ясно и видя красотата на природата и присъстващите с очи, които бяха по-проницателни откогато и да е. Най-малките неща изведнъж получиха нова важност и значение и в един момент Ема знаеше, че е изпълнена със задоволство, което не бе изпитвала до този момент.
Докато седеше, пиейки чая си и наблюдавайки танците на младите, тя мислеше за тежкия си живот, борбите, мъката и болката, които бе изтърпяла, пораженията и загубите, които бе изстрадала. Внезапно те всички загубиха значение. Имах късмет, каза си. Повече от много други. Изпитала съм голяма любов, имах скъпи и обичащи приятели, постигнах огромен успех, натрупах колосално богатство и се радвах на добро здраве през целия си живот. И което е най-важното, имам внуци, които ме обичат и държат на мен, когато остарях. Да, късметлия съм да имам всичко това, което имам.
След пет седмици, в края на юли, Ема щеше да изпита подобни емоции, когато нейният внук се ожени за Маргьорит Рейнолдс. Меги бе още една прекрасна младоженка, елегантна и стройна в семпло скроена рокля от тежък кремав сатен. Тя бе с висока яка, дълги тесни ръкави и тясна пола, която продължаваше в дълъг шлейф. Към нея Меги носеше кръгла плоска сатенена шапчица, обшита с перлички, и воал от брюкселска дантела. Прекрасното юнско време се задържа и за юлската церемония в катедралата на Райпли, и за приема, който също се състоя в градините на голямата стара къща на Ема.
Една неделя, около седмица след втората сватба, Ема и Пола отидоха на разходка в градините на Пенистън Роял. Ема каза внезапно:
— Благодаря ти, че ме извади от отчаянието ми след смъртта на Блеки. Ако не бе го направила, може би нямаше да съм тук и да присъствам на тези две чудесни събития, да видя Емили задомена с Уинстън и Сенди с Меги.
Намигна закачливо на Пола и добави:
— Сега, ако имам малко късмет, бих могла да съм все още тук, за да посрещна двама нови правнуци в недалечното бъдеще.
— Тук ще бъдеш, бабо! — възкликна Пола, връщайки усмивката на Ема. — Всичко ще направя за това.
Ема хвана Пола под ръка и те продължиха разходката по рододендроновата пътека. След малко Ема каза тихо:
— Доволна съм, че Джим успя да излезе от болницата, за да присъства на сватбата на Александър.
— Аз също, бабо.
Пола се обърна към Ема и отбеляза безучастно:
— Той е доста по-добре. Горкият Джим — беше на дъното на ямата. Сега е длъжен да върви само нагоре.
— Да, скъпа, да се надяваме.
Ема се поколеба, преди да промърмори:
— Опитвах се да му говоря за нервната криза, защото исках да разбера коя е причината. Но страхувам се, че не е много общителен, нали?
— Не. Изглежда неспособен да говори за това, даже и с мен. Реших, че е по-добре да не настоявам. Сигурна съм, че ще се разкрие по-късно.
Пола въздъхна:
— В известно отношение Джим е много интровертен, бабо. Доктор Хедли ми каза, че психиатърът в болницата също е бил малко объркан. Очевидно не е могъл да достигне до същността на отчаянието на Джим.
Ема не отговори. Двете продължиха да вървят мълчаливо и накрая седнаха на една пейка на върха на хълма. Ема гледаше втренчено напред, все още мислейки за Джим. Изражението и се смени, стана тъжно, докато мислеше защо той беше толкова задръстен и неспособен да се разтовари пред психиатъра — пред един лекар, който спокойно би могъл да му помогне.
Наблюдавайки баба си, Пола каза:
— За какво мислиш, скъпа? Така внезапно се вглъби.
— Нищо важно — промърмори Ема. — Радвам се, че Джим отиде в къщата ми в Южна Франция с Дейзи и Дейвид. Мисля, че почивката ще му повлияе добре. Слънцето, свежият въздух, спортът, голямото количество добра храна и почивка, изглежда, винаги вършат чудеса. Когато се върне в края на август, ще може да подеме отново работата си във вестника.
Пола не отговори и Ема я погледна с любопитство.
— Ще започне, нали? Не криеш нещо от мен, нали, скъпа?
— Не, разбира се, не — възкликна Пола, измъквайки се от тревожните си мисли. — Аз също съм щастлива, че той се съгласи да отиде на почивка с родителите ми.
— Учудвам се, че не настоя да отидеш с тях — осмели се Ема, поглеждайки я с по-голям интерес.
— Обещах на Джим, че ще се присъединя към тях за една седмица в средата на август, ако това те устройва. Фактически надявах се, че и ти ще дойдеш.
— О, не, не искам да се развявам по курортите. Ще стоя тук и ще наблюдавам тези мои правнуци.
Ема спря, замиели се и отбеляза, толкова небрежно, колкото можа:
— За мен ще е добре, ако останеш в Пенистън Роял, Пола. Ако Джим се съгласи и би желал да живее тук, разбира се. Къщата е толкова голяма и ще изглежда доста безлюдна без малката Емили.
Ема избухна в смях.
— По-добре да не я наричам повече така, нали? В края на краищата вече е омъжена жена.
— И с голямо самочувствие — каза Пола, също смеейки се. — Бих желала да живея тук с теб, бабо. Ще говоря с Джим, когато отида в Кап.
Пола бе на ръба да каже на Ема, че има намерение да говори с Джим за развод. Погледна крадешком баба си и промени решението си. Защо да я безпокои. Много по-добре да си уреди първо нещата с Джим.