Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (38)

Тридесет и осма глава

И през следващите четири дена валеше обилен сняг.

Йоркшир бързо се покри с бяла мантия. Провинциалният пейзаж около Пенистън Роял приличаше на картина. Каменните огради изчезнаха под чудовищни преспи, дърветата натежаха от отрупаните клони, реките и потоците бяха като глазирани със синкав сняг.

Но снежната виелица спря внезапно в следобеда преди коледната вечер. Изведнъж белият пейзаж придоби кристална красота. Небето искреше с брилянтна светлина, а въздухът беше блестящо чист.

Когато падна нощта, полето, склоновете и полегатите хълмове изглеждаха неземни под ясната зимна луна, която ги обливаше със сребърен блясък.

Ема стоеше до прозореца на спалнята си, запленена от гледката в градината. Снегът и ледът създаваха магичен ефект и обвиваха земята в странна бяла тишина, в едно завладяващо спокойствие, което й изглеждаше почти осезаемо. Но въпреки поразяващата красота, която се разпростираше пред нея, Ема знаеше, че извън големите железни порти на дома й пътищата и шосетата са опасни и много коварни в подобно време.

Когато се обърна и тръгна към гостната на горния етаж, тя не можеше да потисне тревогата си, като мислеше за семейството и приятелите, които в момента шофираха по тези пътища. Всички те трябваше да преодолеят ледените терени, за да прекарат тази специална вечер с нея. Беше станало традиция и никой не искаше да пропусне празника. Надяваше се, че всеки от тях ще пристигне жив и здрав.

Къщата на Ема вече беше пълна.

Веднага щом се завърнаха в Йоркшир, Пола не бе губила никакво време, а се зае да пренесе семейството си в Пенистън Роял. Джим, бебетата, бавачката и болногледачът бяха вече уютно настанени. В началото на седмицата Емили доведе Аманда и Франческа от „Харогейт Колидж“. Дейвид и Дейзи бяха взели вчера влака от Лондон, придружени от Александър и годеницата му Меги Рейнолдс. Едуина и Антъни бяха прелетели от Дъблин тази сутрин на летище Манчестър и стигнаха в старинната къща навреме за късния обяд.

Като спря при писалището, Ема вдигна листа на гостите и бързо го прехвърли. Синовете й и жените им бяха поканени, но тя бе сигурна, че няма да дойдат. Е, вече нямаше значение. Тя се бе пригодила към тяхното отсъствие в нейния живот. Кит и Робин отново щяха да я избягнат. Тя знаеше защо. Бяха дяволски виновни за предателството си спрямо нея. Елизабет също нямаше да дойде, оставаше в Париж с Марк Дебоан. Но дъщеря й бе така възпитана, че щеше да позвъни и да отклони поканата, както и да й пожелае весела Коледа. Надявам се, че това ще е последният й съпруг, помисли си Ема, като плъзгаше поглед надолу по листа.

Очите й се спряха за момент върху името на Джонатан. Той бе приел. Също и Сара. Те щяха да пристигнат с кола заедно от Брамхоуп. Не можеше да не се учудва на тяхното близко приятелство в момента. Бяха ли намислили нещо? Хайде, Ема Харт, никакви лоши мисли тази вечер, предупреди се тя. Изведнъж разбра, че е безкрайно изтощена от интриги. Бяха я преследвали през целия й живот. Вече остаряваше твърде бързо, за да вади отново сабята.

Лицето й стана замислено, както стоеше до писалището, стискайки в ръка листа с имената на гостите. Беше на осемдесет! Беше си изплатила задълженията преди много време. Сега времето й беше прекалено ценно, за да влиза в битки. „Нека си правят каквото искат, промърмори тя. Както и аз ще постъпвам с моя живот — с това, което е останало от него. Всичко, което искам, е да имам мира и да бъда с моя скъп стар приятел. Ние ще вървим заедно напред в бъдещето. Блеки и аз… двойка стари бойни коне.“ Като че ли голям товар се смъкна от плещите й, когато изведнъж си призна, че е абдикирала преди осем месеца. Беше извън борбата. Беше решена да остане извън нея.

Ема приключи с преглеждането на списъка. Блеки, който прекарваше Коледа с Брайън и Джералдин в Уетърби, трябваше да пристигне скоро с тях и с Миранда. Целият клан Калински също бе обещал да пристигне рано. Фамилията Харт щяха да бъдат в пълната си сила тази вечер. Рандолф също беше изпълнил къщата си, откакто майка му Шарлот и леля му Натали бяха отседнали в Олингтън Хол със Сали, Вивиан и самия него. Уинстън беше самопоканил се гостенин в Пенистън Роял и беше пристигнал в четири часа с куфара си и три големи пазарски торби, препълнени догоре с подаръци. Само Филип и Шейн отсъстваха. Но вероятно следващата година щяха да бъдат тук. Всички ще сме заедно. И трите клана наистина щяха да бъдат в пълен състав.

Часовникът удари шест часа.

Звъненето му я извади от мислите й. Тя погледна към един подарък, който лежеше върху писалището. Малко преди това всички други бяха отнесени долу в Стон Хол, за да бъдат наредени под дървото. Ема седна, замисли се за момент, след това внимателно надписа картичката.

На вратата се почука.

— Хей, бабо, аз съм — извика Емили, влизайки в облак от парфюм.

Ема се усмихна на внучката си.

— Колко добре изглеждаш! — възкликна тя, като я изучаваше внимателно. — Това е рокля шотландско каре от Сийфорд като носията на шотландците от Сийфорд — отбеляза Ема, оглеждайки дългата пола, която Емили носеше.

— Старият полк на татко, на Джо и на Блеки по време на Първата световна война беше в униформа от същата тъкан. Прекрасно подхожда на бялата ти копринена риза.

— Да, и аз така мислех. — Емили положи целувка върху бузата на Ема и каза бързо: — Изглеждаше малко учудена, когато Уинстън пристигна този следобед. Мога да се закълна, че ти казах за идването му.

— Не, не си. Но няма нищо. — Ема сви устни и погледна косо Емили. — Излишно е да ти казвам да се държиш както трябва, но, моля те, бъди дискретна, ако прескачаш от легло в легло.

Емили се изчерви.

— Как можеш да си помислиш такова нещо, бабо?

— Защото, колкото и да не вярваш, и аз съм била млада и зная какво е това да си влюбена. Но бъди внимателна, скъпа. В края на краищата ние наистина имаме много гости. Не бих искала репутацията ти да пострада.

— В тази фамилия! О, господи, никой не би могъл да си позволи да хвърля камъни в… — Емили се спря. — Съжалявам, не възнамерявах да бъда груба, бабо.

— Не се извинявай за това, че говориш истината, Емили. Но помни какво току-що ти казах.

Като кимна с облекчение, Емили се насочи към камината и застана там, за да наблюдава баба си.

— Би трябвало винаги да носиш тъмнозелено кадифе. Много ти отива, особено със смарагдите ти.

— За бога, Емили, говориш, като че ли съм обсипана със скъпоценности. Нося само пръстена от Пол с обеците и малката брошка, представляваща панделка, от Блеки. Но благодаря ти за комплимента и казвай какво става долу!

— Аманда и Франческа довършват украсата на дървото, която аз започнах преди това. Тези две малки маймунки никак не ми помогнаха днес. Цял ден се търкаляха из стаята си, докато смушат Бийтълс, крещяха като обезумели или примираха по най-глупав начин. Изпъдих ги оттам едва преди час и ги накарах да се захванат за работа.

— Браво на тебе. Трябва да се заема и с двете през ваканцията и да ги вкарам в пътя. Трябва да има някакви граници слушането на тези плочи. Освен всичко друго шумът беше оглушителен този следобед. Има ли още някой долу?

— Леля Дейзи, която изглежда страхотно в костюма си от червена коприна и купища рубини и диаманти…

— Защо винаги преувеличаваш? — поклати глава Ема укорително, но очите й излъчваха обич. — Доколкото знам, тя не притежава купища рубини и диаманти.

— Е, чифт красиви обеци — предаде се Емили, като сбърчи нос. — Тя помагаше да се подреди барът. Джим е там в новата инвалидна количка, която му купи. Пийва си.

— Започнал е малко рано, не ти ли се струва? — възкликна Ема, сребристата й вежда се повдигна в учудване.

— Какво искаш да кажеш с това рано? Той не е спирал от обяд.

Ема се разгневи.

— Трябва ли да пие? — попита тя. — Той взима болкоуспокояващи, така ми каза Пола. Тази комбинация може да бъде ужасно опасна. — Очите й изразяваха кремъчна твърдост със смесица от загриженост и досада.

Емили кимна.

— Споменах му за това преди няколко минути, така че не казвай нищо. Той ми отговори да си гледам работата. Страхотно е кисел. Никак не завиждам на Пола.

— Забелязах, че е намусен. Все пак трябва да направим нещо. Пола върна ли се от магазина?

— Не, но ще си дойде всеки момент.

— О, господи, пътищата са толкова лоши тази вечер… — каза Ема с разтреперан глас.

— Не се тревожи, бабо, тя е предпазлив шофьор. Освен това отиде и до магазина „Харогейт“. Като си знам Пола, сигурно ще остане, докато го затворят. Но поне пътуването й се е съкратило наполовина.

— Веднъж да си дойде, ще се успокоя. Е, продължавай, кой още се появи?

— Меги. Тя подбира украшенията за коледното дърво и помага на момичетата. Александър и чичо Дейвид окачват имела. Хилда и Джо нареждат масата за студения бюфет, а Уилсън разпределя подаръците под дървото. — Емили се усмихна. — О, да, и леля Едуина върши някаква работа за първи път. Тя инструктира Уилсън как точно да подреди пакетчетата, за да има най-голям ефект, ако това изобщо има значение.

— Поне говори с някой от семейство Харт. Това със сигурност е стъпка в правилна посока. — Ема направи жест към Емили. — Ела, скъпа. Искам да ти покажа нещо.

Когато Емили се присъедини към нея, Ема повдигна капака на стара кожена кутия за бижута и я подаде на внучката си.

Емили затаи дъх, втренчена в красивата диамантена огърлица, която лежеше върху тъмночервеното кадифе. Тя представляваше блестяща дантелена паяжина от брилянти, от съвършено обработени и монтирани камъни. Диамантите излъчваха такъв пламък, такъв живот и несравнима красота. Емили преглътна.

— Това е нещо изключително, бабо, и очевидно много старо. Откъде произхожда? Не мисля да съм те виждала да я носиш.

— Не, не си, защото никога не съм го правила. Дори не съм пробвала да си я окача, откакто я притежавам.

— Не разбирам — каза Емили объркано.

— Никога не съм искала да я нося, а я купих на един търг, защото… е, представляваше някакъв символ за мене. Тя олицетворяваше всичко, от което бях лишена, когато бях младо момиче, когато бях прислужница във Феърли Хол. — Ема прибра кутията и повдигна огърлицата срещу светлината. Да, разкошна е. Разкошна. Принадлежеше на Адел Феърли, прапрабабата на Джим. Все още си спомням нощта, когато се даваше голяма вечеря и аз помагах на Адел да се облече. Тогава окачих огърлицата на шията й. Вях много огорчена онази вечер. Огърлицата, която виждаш, олицетворяваше жестокия и тежък труд и черната работа на хората от селото, на баща ми, на брат ми Франк и на мен. — Ема поклати глава. — Когато фамилията Феърли загуби богатството си след смъртта на Адам, Джералд я обяви за продан. — Раменете й се повдигнаха. — Аз наддадох най-много — обясни тя и положи обратно огърлицата в кутията.

— Но защо никога не си я носила, бабо? — обади се Емили.

— Защото веднага след като стана моя, тя загуби значението си за мен. Предпочитах нещата, които са ми били дарявани с любов от хората, които са ме обичали.

— Какво смяташ да правиш с нея? — погледна Емили красивата хартия за увиване и сребърната панделка върху писалището. — О, разбирам! Ще я дадеш на Пола, защото е омъжена за Джим.

— Не, не на Пола.

— Тогава на кого?

— На Едуина.

— Едуина! Защо на нея!? Тя винаги се е държала толкова ужасно с тебе!

— Какво от това. И само защото се държи лошо, не означава, че и аз трябва да й отговарям със същото. Както и да е, през целия си живот съм се опитвала да се издигна над тези неща. Винаги помни, че е много по-добре да си благородна в трудни положения, Емили, отколкото да се принизяваш до нивото на другите. Във всеки случай Пола не би искала този подарък. Тя трябва да носи името на Феърли, но не вярвам, че счита себе си за Феърли. От друга страна, Едуина се счита. Името Феърли за нея е важно и аз мисля, че именно тя най-много от всички в семейството ще се радва да притежава огърлицата и…

— Но, бабо… — започна Емили.

Ема вдигна глава.

— На Едуина й бе отнето правото по рождение, защото беше незаконородена, и аз зная колко много обстоятелствата около раждането й я притесняваха и може би все още я притесняват. Чувствам, че е правилно тя да има нещо, което им е принадлежало — нещо като семейна реликва. Аз самата не я искам, защото, както ти казах, за мен тя няма значение. Нито пък правя опит да се харесам на Едуина или да изкупвам нещо в нейните очи. Просто искам да й я дам и това е всичко. Тя ще се радва да я носи, сигурна съм в това. Сега би ли била така любезна да я пакетираш вместо мен, Емили.

— Разбира се, че ще го направя. Мога ли да седна на писалището? Ще ми бъде по-лесно.

— Да. — Ема стана, отиде към камината и застана с гръб към нея.

Емили отново погледна огърлицата. Затвори кутийката и започна да я увива, като мислеше каква изключителна жена е баба й. Нямаше такава като нея в целия свят. Беше толкова благородна и толкова всеопрощаваща. Проклета да бъде Едуина, мислеше си тя. Искам тя самата да направи поне един жест, показващ любов, към баба. Това ще ме накара да се чувствам по-добре.

На вратата се почука. Отвори се и Пола надникна.

— Ей, вие двете, здравейте! Страхувам се, че ужасно закъснях. Магазинът „Харогейт“ беше претъпкан през целия ден, а когато затваряхме, приличаше на лудница. След това с тия ужасни пътища. Ще се видим след малко. Трябва да се отбия при бебетата и Нора, преди да се преоблека.

— Благодаря на Господ, че пристигна невредима — каза облекчено Ема при вида на усмихнатото лице на Пола. — И спокойно действай, скъпа. Никой за никъде не бърза.

— Така и ще направя — каза Пола и затвори внимателно вратата.

— Щом свършиш да опаковаш огърлицата — обърна се Ема към Емили, — мисля, че ще е добре да слезем долу. Всеки момент ще пристигнат и семействата О’Нийл и Калински.

— Готово. — Емили сряза краищата на сребърната панделка и се отдръпна назад, за да се възхити на работата си. Тя вдигна зелените си очи и ги съсредоточи върху баба си. — Обзалагам се, че старата Едуина ще получи сърдечен удар, когато го отвори по-късно, бабо! — усмихна се тържествуващо тя.

— Емили, наистина понякога… — поклати глава Ема, като се опитваше да изрази неодобрение без много успех.

* * *

Името си Стон Хол водеше от местния сив камък, който бе използван навсякъде за построяването му — тавана, стените, пода, фасадата на камината. Но това беше нещо повече от хол, той беше преобладаващият архитектурен елемент в къщата и край него бе разположена огромната всекидневна с красивите мебели в стил Якоб и Тюдор.

Греди от тъмно дърво пресичаха каменния таван и внасяха топлина, наред с поизтърканите килими върху пода и старинните гоблени и маслени картини върху стените. Мрачните тонове бяха освежени от розовата светлина на полилея и стенните аплици, както и от огромния огън, който пращеше в камината. Глинени гърнета с жълти, розови и пурпурночервени хризантеми, както и яркооранжевите амарилиси освежаваха дървените повърхности, а във високи медни купи бе поставена тъмнозелена бодлива зеленика и яркочервен глог.

Но тази вечер на най-почетно място в хола бе поставено гигантско коледно дърво. То бе високо девет стъпки, клоните му бяха широко разперени и върхът му допираше края на галерията и отдалечения ъгъл на хола.

Ема, която слизаше по стълбите с Емили, спря по средата и остана така няколко мига, за да се възхити на гледката.

— О, колко е празнично! — извика тя. И без да дочака отговор, забърза надолу и прекоси хола, за да се присъедини към навалицата от членове на семейството. Очите й блестяха, а на лицето й имаше усмивка.

— Здравейте всички! — каза тя. — Колко добре е направено. Очевидно много сте работили, за да изглежда холът красив тази вечер. Благодаря ви.

В отговор я поздравяваха, целуваха, казваха й колко чудесно изглежда. Уинстън пое подаръка, който тя му подаде, и го сложи под дървото. Джим, който имаше проблеми с маневрирането на количката, само й махна.

Ема избърза към него и постави ръка на здравото му рамо, след това се наведе и го целуна.

— Как се чувстваш? — попита тя и загрижеността й пролича.

— Дяволски ужасно, но ще оживея. — Той вдигна поглед към нея и направи гримаса. — Какъв скапан начин да прекараш Коледата.

— Да, зная, скъпи, сигурно се чувстваш страхотно неудобно. Мога ли да ти донеса нещо?

— Не, благодаря. Къде е Пола? Трябваше вече да го е прибрала. Шест и половина е. — Гласът му стана неочаквано свадлив. Той се намръщи към Ема, устните му се прибраха в гневна линия. Преди тя да успее да отговори, той възкликна: — Не знам защо й трябваше да ходи днес в магазина. Смешен е начинът, но който работи, освен това е и Коледа вечер. Трябваше да си е тук със семейството. Бебетата имат нужда от нея, нещо повече — и аз имам нужда от нея, нали съм инвалид. Мисля, че тя не се замисля за това.

Ема се отдръпна назад, учудена от думите му, от нахалния му тон и неочакваното избухване. Знаеше, че той не се чувства добре, но не можеше да се стърпи да не си помисли, че малко преувеличава. Тя се обърна внимателно към него:

— Точно защото е Коледа, тя трябваше да бъде днес в магазина, Джим. Знаеш, че това е периодът на най-голяма заетост.

— По обяд трябваше да напусне — изграчи той — и да си дойде вкъщи при мене. В края на краищата обстоятелствата са малко по-специални, какво ще кажеш?

Ема преглътна острата си забележка, като знаеше, че трябва да го извини и да отдаде неговото безразсъдство и незряло отношение на състоянието, в което се намира. Затова каза още по-меко:

— Аз самата никога не си позволявах да отсъствам и се съмнявам, че Пола някога ще го направи. Между другото тя се завърна. Ще слезе след няколко минути. Облича си роклята за коктейл. Виждам, че имаш пиене и цигари, Джим, така че, ако позволиш, ще отида да се оправя с тези две шумни тийнейджърки.

Тя забърза към коледното дърво, където Аманда и Франческа, покатерени върху стълби, яростно се караха. Ема възкликна:

— Сега, момичета, престанете с това и слезте. Веднага, чувате ли!

— Да, бабо — отговори Аманда послушно и бързо слезе.

Франческа се мотаеше. Тя постави сребърно звънче на върха на едно клонче и изви назад врат, за да го види как седи.

Аманда, която достигна до долното стъпало, отстъпи крачка назад и изкрещя:

— Не там, глупачке! Сега е точно до сребърната висулка. На този клон му е нужен повече цвят. Сложи червената звезда, която държиш, на мястото на звънчето!

— Върви по дяволите! — отряза я Франческа. — Писна ми от тебе тази вечер. Ти си умна. И прекалено заповядваш.

— Достатъчно — скастри ги Ема. — Слез, Франческа, и то веднага. В противен случай ще прекараш вечерта в стаята си.

— Да, бабо — измърмори Франческа и започна да се спуска по стълбата, за да се присъедини към сестра си, която бе застанала до Ема.

— Сега горе и двете! — погледна ги укорително Ема. — Приличате на двойка улични калпазанки. Искам да смъкнете тези отвратителни джинси и ужасни ризи и да облечете подходящи дрехи. Веднага! Измийте също лицата си и изчеткайте косите си. Някога не съм ви виждала да изглеждате така отблъскващо. И, моля ви, не се обличайте еднакво. Омръзнало ми е това непрекъснато подчертаване, че сте близначки, от ваша страна.

— Да, бабо — измърмори тихичко Аманда.

— Какво искаш да облечем? — попита Франческа, като гледаше дръзко в Ема и се усмихваше.

Съвсем неочаквано на Ема й се прииска да се засмее, но тя се взе в ръце и каза строго:

— Франческа, ти можеш да си сложиш роклята от червено кадифе. А ти, Аманда, по-добре си облечи онази от синя коприна. Така ще бъдете добре. Ако не друго, поне ще бъда в състояние да ви различавам. Тичайте сега да го направите!

Емили, която присъстваше на тази малка сцена, изчака природените й сестри да се отдалечат и започна да се смее.

— Благодаря, бабо. През последните дни бяха крайно опърничави. Заплаших, че ще ги изпратя в Париж при майка ни, но знаех си — това няма да има ефект. Нямаше да имам сърце да го направя, макар да са толкова досадни.

— Те ни пробват и двете, за да видят докъде могат да се разпрострат — изсмя се и Ема.

— Зная. Искаш ли някакво питие?

— Защо не, Емили. Би ли помолила Уинстън или брат ти да отвори бутилка шампанско? Мисля, че бих пила една чаша, и нека пуснем музика. — Ема се обърна, докато Емили побърза да донесе виното и да извика на Дейвид Еймъри: — Моля те, скъпи Дейвид, сложи една плоча с коледна музика. Не, не самите коледни все още. По-скоро плочата на Бинг Кросби „Бяла Коледа“ — мисля, че така се нарича.

— Веднага, Ема. И тази година тя звучи много добре.

Ема взе кутия с украшения и започна да ги прикрепя към ниските клони, които бяха относително голи и неукрасени. Занимаваше се с това от няколко секунди, когато почувства една ръка да я докосва леко. Тя се извърна и се намери лице в лице с Едуина.

— Мога ли да ти помогна, мамо?

— Да, бих искала — каза Ема, като успя да прикрие изненадата си. — Потърси какво има и в другата кутия. Може би ще намериш нещо блестящо и красиво за тези два ниски клона. Струва ми се, че най-красивите орнаменти обикновено остават на върха на дървото. — Тя се загледа в най-голямата си дъщеря и кимна. — Синьото винаги ти е отивало, Едуина. Тази вечер изглеждаш много хубава, а и роклята ти е красива.

— Благодаря ти… Дейзи ме придума да я купя — поколеба се Едуина. — Изглеждаш много елегантна, както винаги, мамо. — Едуина се усмихна толкова леко, колкото бе докоснала майка си.

В отговор Ема също се усмихна, като се чудеше как да възприеме този безпрецедентен комплимент. След това посегна за крушата от златисто папиемаше, закачи я на един клон и се намръщи на себе си. Изведнъж Едуина бе станала безкрайно сърдечна. И тя трябваше да признае, че е доволна от този израз на приятелство.

След момент Едуина потупа Ема по ръката и протегна към нея звезда от синьо стъкло.

— Ето, мамо, би ли искала да закачиш това? Може би ей там — до ангела. Или където мислиш, че ще стои добре.

Докато поемаше звездата, Ема се вгледа изпитателно в лицето на дъщеря си.

За част от секундата се върна назад във времето… една друга Коледа преди много, много години. Декември 1915 година. Джо Лаудър още беше жив. Това бе годината, преди той да загине на бойното поле край Сом. Тогава те живееха на авеню „Тауърс ин Армли“. Паметта й възстановяваше всичко така живо, че на Ема й пресекна дъхът. Едуина беше на девет години и изключително красива с дългата си руса коса и сребристи, толкова прилични на очите на Адел. Деликатните й черти бяха унаследени от Едуин Феърли, нейния баща. Но момиченцето вярваше, че Джо й е баща, и го обожаваше. Наистина го боготвореше.

И тримата бяха застанали пред гигантска ела, подобна на това дърво, в една също такава снежна коледна вечер като тази. Смътното ехо от техния радостен смях отекна в главата на Ема. Детето и мъжът се смееха и споделяха удоволствието и забавлението да украсяват великолепното дърво. Тя самата бе натрапникът, нежелана от дъщеря си. Едуина я отблъскваше всеки път, когато Ема предлагаше на това красиво, но високомерно момиченце някое украшение, за да го окачи на дървото. Тогава Ема напусна стаята с разбито сърце. Бе облякла палтото си и бе изтичала надолу по авенюто при Блеки и Лаура.

Милата Лаура я бе утешавала, бе й помогнала да извади жилото на детската злост.

— Добре ли се чувстваш, мамо? — попита Едуина.

Ема премигна. Споменът изчезна.

— Да — каза тя, — о, да, добре съм. Само си спомних нещо.

— Какво си спомняше?

— О, една Коледа… преди толкова време, сигурно вече си го забравила — усмихна се вяло Ема. — Но аз никога не успях да я забравя!

— Мислиш си за Коледата на 1915 година, нали? — Едуина се приближи до Ема.

— Да.

— Мамо… — Едуина погледна дълбоко в старите мъдри очи на Ема. — И аз не съм забравила тази Коледа. — Тя спря, изглежда, размишляваше, след това протегна ръка и импулсивно хвана ръката на Ема. — Прости ми, мамо, моля те, моля те, прости ми за тази ужасна Коледа — прошепна тя.

Изненадана, Ема отвърна на погледа на дъщеря си. И веднага разбра какво се опитваше да й каже Едуина. Тя искаше да й бъде простено за всичките й простъпки през годините, а не само за онази Коледа. Ема заговори бавно:

— Ти беше толкова малко момиченце, толкова млада. Не разбираше… не разбираше как стоят нещата в света на възрастните. Ти нямаше понятие какво е това болка и разбито сърце.

— Моля те, кажи ми, че ми прощаваш, мамо — помоли се Едуина с очевидна искреност. — Това е страшно важно за мен.

— Разбира се, че ти прощавам. Едуина. Ти си моя дъщеря, мое първородно дете. И аз ти казах преди месеци, че винаги съм те обичала. Любовта ми никога не се е огъвала или променяла, въпреки че ти ме изпълваше със съмнения.

— Няма вече. — Сълзи изпълниха очите на Едуина. — Не можем ли най-после да бъдем приятелки — макар и толкова късно в нашия живот — какво смяташ?

— Знам, че можем. — Ема й показа несравнимата си усмивка, която винаги караше лицето и да грее. — Е, вече сме, скъпа моя — каза тя и стисна здраво ръката на Едуина.

 

 

Джонатан Ейнсли започна да осъзнава колко опасно ставаше пътуването, след като бе излязъл от главното шосе за Райпли и зави със своя Остин-Мартин надолу по тесен страничен път, който водеше пряко към селището на Пенистън Роял.

— Не трябваше да минаваш оттук — заоплаква се Сара. — Тоя път има прекалено много завои. Като нищо ще се пребием, ако не си внимателен.

— Така най-бързо се стига — отговори Джонатан и на устните му се появи студена усмивка. — Не искам да пропусна нищо тази вечер. Мисля, че ще бъде… — Той прекъсна, защото усети, че колелата поднесоха върху леда. Колата се плъзгаше. Той хвана още по-здраво волана и го завъртя в усилието си да задържи колата, като натискаше с крак педала на спирачките.

Вдървената от страх Сара сграбчи ръката му.

Джонатан гневно я отблъсна и успя да изправи посоката на Остина за миг от секундата.

— Заради тебе ще влезем в канавката! — Той уби скоростта до бавно пълзене. — За бога, не прави никога подобно нещо, Сара. Много е опасно.

— Съжалявам. Беше някаква глупава реакция. Не ми се ядосвай. Знаеш, че не мога да понасям, когато си изпускаш нервите.

— Добре де, добре, да забравим — измърмори той, като потисна раздразнението си. Последното нещо, което желаеше, беше да разстройва Сара. Прекалено много се нуждаеше от нея, за да си навлича неблагоразположението й. Той се вгледа напред, като внимаваше за други заледени участъци.

И двамата братовчеди замълчаха.

Сара се сви в ъгъла на седалката и придърпа сребърната лисица около себе си. Надяваше се, че доброто му настроение отново ще се възвърне.

Джонатан се концентрира върху пътя и сега шофираше с върховно внимание. Остинът беше нов, дори още не бе изплатен. Разбит капак или повреден калник щеше да му излезе солено. Отдъхна си за малко, когато достигна чист участък, но все още не увеличаваше скоростта, решен да бъде предпазлив. Мислите му се насочиха към седящата до него братовчедка. Чудеше се как да убеди Сара да вложи повече пари, нови няколко стотици хиляди паунда в компанията, която той тайно притежаваше със Себастиян Крос. Сега Сара беше техен партньор. Парите й за тях бяха от жизненоважно значение. Освен това спешно се нуждаеха от тях. Напоследък лошият късмет ги бе спохождал често. А Себастиян бе сключил няколко злощастни сделки, които заличаваха успешните.

Но те щяха да се измъкнат от това положение. Една само успешна сделка щеше да извърши чудото.

Лицето му се смръщи, а умът му с огромна бързина прехвърляше нещата. Може би трябваше да ускори една от сделките, с която се занимаваше за „Харт Ентърпрайс“ и да я отклони към собствената си компания „Стоунуол Пропъртис“. Джонатан Ейнсли съзнаваше, че кражбата лежеше на сърцето му, и приемаше естествено факта, че е жаден и алчен за красивите неща в живота… гладен за власт. Знаеше също, че не го бива въпреки усилията на баба му, която му втълпяваше важността на това да участва в играта. Кой иска да играе играта? — попита се той. Винаги излизаше по-беден, но не му пукаше. Проклет да бъде, ако някога отново изгуби. Щеше да стане победител.

— Почти пристигнахме, Джони — каза Сара.

— Да, зная — замисли се Джонатан за нея. От месеци манипулираше Сара, като си играеше с омразата й към Пола и подхранваше ревността, завистта и огорчението в нея. Но тя имаше всички основания да бъде огорчена. Както и той. Пола беше любимката, принцесата. Проклета да бъде — тя отнасяше всичко. Тя и Александър. Джонатан се разтрепери от ярост. Но веднага я потисна, като си наложи цялата тази нощ да бъде хладнокръвен. Беше се приучил да не се издава пред никого от семейството, особено пред баба си. „Проклета стара вещица, помисли си той. Баща ми е прав, тя никога няма да пукне. Ще се наложи да я застреляме накрая. Бедният татко… Беше измамен с наследството. Но той е голям политик и един от най-великите мъже на Англия. Някой ден дори може да стане министър-председател. Толкова е умен. Смяташе, че идеята ми да започна собствен бизнес е великолепна. Даде ми благословията си.“ Джонатан се чудеше дали баба му не го подозира. Нямаше начин. Беше твърде стара и ставаше слабоумна. Щом Ема Харт умреше, той щеше да наследи апартамента в Ню Йорк. Така бе отбелязано в завещанието й. Той струваше най-малко пет милиона долара. А Сара щеше да получи къщата на Белгрейв Скуеър. Ще я накарам да я продаде и да инвестира в брой при мене. Самата мисъл за подобна сума повдигна духа му. Той потръпна от възбуда. Настроението му се подобри. Изведнъж се почувства отлично и в състояние да се срещне с отегчителното си семейство. Искаше му се да паркира и да изпуши една марихуана, преди да стигнат къщата. Но не посмя. Сара нямаше да одобри. И тя беше такава досадница. Истинско бреме. Но по-добре да се погрижи за нея. Нуждаеше се от подкрепата й и от приятелството й за по-нататък. Напоследък Себастиян бе подхвърлил идеята да се ожени за Сара, но Джонатан не беше сигурен дали трябва да го окуражава в подобно нещо. Презираше Сара, но Себастиян бе странна птица, пък и залагането бе тръгнало на зле и това все повече го безпокоеше. Освен всичко Джонатан не искаше да губи контрол върху Сара и по-точно върху парите й.

В края на краищата Джонатан спря, премигна със светлините, и навлезе в главното шосе.

— Пътуването не беше гладко — каза той, — но въпреки всичко си струваше. Поне няма да сме толкова закъснели.

— Защо си така нетърпелив да пристигнеш рано при баба? Какво се страхуваш, че толкова ще изпуснеш? — попита изпълнена с любопитство Сара.

— Семейни драми! — изсмя се Джонатан. — Няма начин да липсват при цялото това пъстро множество. Там ще бъде и перът на кралството и неговата бременна любовница. Господи, Сара, Антъни е късметлия. Отърва се от процес за обвинение в убийство, и то на косъм. Чувам, че Сали Харт се е надула като балон с хелий от неговата кифла, която се пече във фурната й, и то така, че целият свят да види.

— Винаги ли си толкова груб? — попита Сара с обичайната си прямота.

Той я погледна бързо с крайчеца на окото си и продължи невъздържано:

— Там ще бъдат и нашите две влюбени птичета, които глупаво ще се лигавят. Винаги съм знаел, че Емили иска да се напъха в панталоните на Уинстън, още като бяхме деца. Тя е проклета малка сексбомба, ако ме питаш, точно като похотливата й мамичка.

— Алисън Ридли е съсипана заради Уинстън — отбеляза Сара колкото можеше безразлично, като подмина неговата вулгарност. — След няколко седмици тя ще се премести в Ню Йорк. Не мога да кажа, че я обвинявам. В нашето семейство винаги сме били оплетени… Тя се натъкна на Уинстън…

— Сега той сигурно е на върха, защото е сложил ръка върху компанията на вестника поради катастрофата с Джим. — Джонатан видя начин да възпламени Сара и добави бързо: — Това разбиване на самолета не е ли малко странно, какво мислиш?

— В какъв смисъл?

— Тогава ми мина през ум, че Джим може да се опитва да… нали разбираш, да свърши със себе си и с всичко това.

Сара беше поразена.

— Джонатан! Това, което казваш, е ужасно! Защо, за бога, Джим ще иска да се самоубива?

— Кой не би искал, ако е женен за Ледената принцеса?

— Да — измърмори Сара, — тя е студена кучка. Вероятно фригидна.

— О, не бих казал точно това… — Джонатан спря в очакване Сара да захапе въдицата.

— Мислех, че мразиш Пола колкото мене.

— Не съм се променил към нея — увери я той.

— Но ти току-що намекна, че тя не е студена, Джони.

— Чух нещо за нея, което ме кара да мисля различно… — Отново прекъсна в очакване Сара да се заинтригува още повече.

— О! Кажи ми мълвата!

— Не трябваше да започвам този разговор — въздъхна Джонатан. — Точно с тебе, скъпа Сара. Последното нещо, което бих искал, е да те разстройвам в коледната нощ.

— Няма да се разстройвам — обеща Сара. — Хайде, не бъди лош, кажи, разкажи ми за всичките мръсотии на Пола. Цялата съм в слух.

— Не, решен, съм да не продължа. — Той потули смеха си, като се наслаждаваше на играта на котка и мишка. Винаги беше така. Това му създаваше чувство за превъзходство.

Настъпи кратко мълчание.

— От друга страна, ти си голямо момиче. — Той я потупа по ръката. — А, разбира се, може и изобщо да не е истина…

— За бога, казвай… та това ме подлудява — извика Сара.

— Пола се намираше на Барбадос през ноември, както знаеш. Но имаше ли представа, че и Шейн О’Нийл е там по същото време?

Сара се напрегна. Затаи дъх в очевидна изненада.

— Какво от това? — успя да произнесе тя след миг. — Той беше там, когато отидох да проверя отварянето на бутика. Присъствието му на острова не означава нищо.

— Може би не… на пръв поглед. Но ти самата ми каза, че си го видяла да я гледа влюбено, без да може да отдели очи от нея на кръщенето.

— Да.

— Е, Родни Робинсън, моят стар училищен приятел от Идън, е бил на Барбадос по същото време, когато и Пола. Той отседнал в „Санди Лейн хотел“ и ми разказа, че я е видял да обядва в хотела. Била е с мъж…

— Може да не е бил Шейн — каза бързо Сара. Не можеше да понесе мисълта за Шейн с братовчедка й. Това й причиняваше физическа болка.

— Бил е наистина Шейн — каза решително Джонатан. — Родни помислил, че му изглежда познат. След като са си излезли, старият Род е говорил с оберкелнера и го е попитал дали знае името на мъжа с високата, тъмна, поразяващо млада жена. Оберкелнерът му отговорил, че това бил господин О’Нийл, притежателят на „Карол Коув хотел“.

— Да обядват заедно не е нищо необикновено. Те винаги са били близки приятели — запротестира Сара, като желаеше болката в гърдите й да си отиде.

— О, съгласен съм, любов моя. Но има още нещо. Родни ми каза, че изглеждали прекалено близки. Интимни, това беше думата, която той употреби. Всъщност той каза, че Шейн практически я е таковал на масата.

— Мо-о-оля те — запелтечи Сара, — знаеш, че не обичам да бъдеш вулгарен.

— Съжалявам, скъпа. — Той отново я потупа по ръката. Тържествуваше. — Те направо са се награбвали по най-отвратителния начин. Така разправя Родни. Очевидно нашата Ледена принцеса не е в края на краищата толкова ледена. Горкият Джим. Не съм изненадан, че направо си е потърсил смъртта.

Сара преглътна. Беше обхваната от ревност. Не можеше да си поеме дъх.

Джонатан, който осъзнаваше чувствата й към Шейн О’Нийл, продължи настъпателно:

— Да, колкото до мен, аз мисля, че има нещо гнило в Дания, ако трябва да цитирам Уил Шекспир. Изневяра разтърсва къщата на Феърли. — Той се засмя саркастично.

— Няма начин да има нещо между тях — изстена Сара. — Пола не би се осмелила. Прекалено много би я било страх да не разбере баба. Освен това тя е влюбена в Джим.

— Едно към сто, че ти си изцяло на грешен път, Сара, сладурче.

— Мисля, че не трябва да говорим повече за това. В края на краищата наистина се разстройвам. Всъщност направо ми се повдига.

— Надявам се, че ще се оправиш — измърмори мило Джонатан, като си даваше вид на загрижен. — Знаех си, че не трябва да ти казвам. Но ти винаги си била в състояние да ме въртиш на малкия си пръст. Да благодарим на бога, че сме един до друг, Сара. Ние ще се борим с тия наши братовчеди до дупка. Ние ще ги надвием, ще видиш. Себастиян и аз сега наистина сме завъртели мотора на компанията. Ти ще направиш милиони с нас и ще бъдеш толкова богата и силна, колкото е Пола, проклета да бъде.

Сара не отговори. Тя седеше свита и се бореше със сълзите си. Толкова много обичаше Шейн, че бе болезнено да слуша тези неща за него и Пола. Не се съмняваше в думите на Джонатан.

Той продължи:

— Развесели се, скъпа. И помни едно нещо: Шейн е римокатолик. Той никога няма да се ожени за разведена жена. И ако се е обвързал с дамата, би трябвало скоро да се отегчи. Той е истински глу… — Джонатан се изкашля и бързо се поправи, като смени думата — женкар. Освен това на него още му се лудува. Точно това представлява и приключението му с Пола. Шейн много скоро ще се укроти и — воала! — ти ще си там, в очакване. Освен това и богата, когато отиваш пред олтара с него. Впрочем исках да ти кажа тези дни, Сара, че изглеждаш много красива, откакто отслабна значително. Шейн няма да бъде в състояние да ти устои… Ще ти помогна, не се притеснявай. Със сигурност ще направя така, че да получиш човека, когото обичаш.

— О, Джони, винаги си толкова мил с мене — каза Сара и изведнъж се развесели. — Всичко, което казваш, е вярно, знам, че е така. В крайна сметка аз ще имам Шейн. Освен това много се радвам за нашата компания за недвижимо имущество. — Тя се взря в него при слабата светлина на колата. — Наистина ли ще бъда толкова богата, колкото Пола?

— Абсолютно. Гарантирам го. Между другото след Коледа Себастиян и аз искаме ти да присъстваш на нашето първо истинско заседание на управата. Ще ти покажем счетоводните книги, ще прегледаш различните сделки, ще ти обясним новите, които са предстоящи. Може би ще трябва да инвестираш още малко пари, но ще си заслужава. Помисли за зестрата, която ще отнесеш на Шейн. Разбирам, че това звучи старомодно, но не се оставяй да бъдеш достатъчно глупава да не обърнеш внимание и на парите в този момент. Шейн О’Нийл е ужасно амбициозен и той няма изобщо да си задържи погледа върху една бедна жена. Така че… Ще направя със сигурност така, че ти да напълниш джобовете си, Сара.

— Какво щях да правя без тебе — въздъхна Сара блажено пред перспективата за розовото си бъдеще. — Сега се чувствам хиляди пъти по-добре. Тя се разкикоти. — Сигурно е от мисълта как ще се фукам пред Пола и ще й отмъкна Шейн изпод носа.

— Това се казва дух, Сара! Кога да уредя да се съберем със Себастиян Крос?

— По което време искаш. И, разбира се, ще вложа още пари. Имам ти доверие, Джони. Винаги си бил на моя страна и най-добрият ми приятел.

— Както и ти, котенце.

След няколко минути Джонатан завиваше и навлизаше през портала на Пенистън Роял. Докато паркираше, забеляза дългата редица коли и осъзна, че те вероятно пристигаха последни. Като се подхилваше тайно на лековерието на Сара, той все пак успя да запази сериозно изражение на лицето си, докато й помагаше да слезе от колата, и изтича отзад при багажника, за да вземе техните подаръци за баба им.

Напомпан с поздравления към себе си за умелото баламосване на братовчедка си, той я хвана под ръка, нагласи подходяща безгрижна усмивка на лицето си и я въведе вътре.

Докато поемаше палтата им, Джо, дежурният прислужник, им пожела щастлива Коледа. Те отговориха на поздравленията му. Острите подвижни очи на Джонатан оглеждаха наоколо, докато той и Сара се придвижваха надолу по ниските стъпала, които водеха към Стон Хол. Партито беше в пълен блясък. Присъстваха всички. Въз въздуха се носеше коледна музика от стереоуредбата, както и високият шум от разговорите, които се смесваха с избухванията на весел смях. Огънят пращеше. Гигантското дърво блестеше от светлини и познатите лица, които се обръщаха да ги поздравят, бяха грейнали в щастливи усмивки.

Джонатан се усмихваше в отговор, кимваше, но не се спираше. Той побутваше Сара направо към края на хола. Видя Пола да седи на облегалката на стола на Блеки, като говореше много сериозно на стария човек, а лицето й бе озарено от нежност. Ако съм преувеличил историята, разказана от Родни на тъпата Сара, знам, че не съм бил далече от целта, коментираше той наум. Обзалагам се, че Шейн О’Нийл е постигнал това, което е искал, с нея. Поне в леглото. Добрият стар Родни. Дължа му все пак нещо.

Сега Джонатан забеляза Джим, залостен в инвалидната количка. Той говореше на Антъни. Двамата си приличаха поразително. Кръвта на Феърли, помисли си той. Усети сардоничния смях, който се надигаше в гърлото му и почти го задушаваше. Преглътна, направи така, че чаровната му усмивка да остане непокътната. Веднага щом Джим остане сам, ще отида да разговарям с него и ще посея няколко семена на съмнението в неговата душа относно тази негова съпруга, която се прави на вода ненапита. Междувременно най-добре да намеря дъртия дракон и да й падна на колене.

* * *

Предсказанията на Джонатан не се сбъднаха — тази вечер нямаше драми в Пенистън Роял.

Традиционното парти на Ема по случай Коледа напредваше без никакво издънване. Коментарът на Емили, че Едуина ще бъде шокирана до смърт при вида на диамантената огърлица, се оказа напълно правдив.

След като студената вечеря бе сервирана и изядена и малко преди коледните песни да започнат, Ема раздаде своите щедри подаръци, израз на обичта й към семейството и приятелите. Всички бяха развълнувани — трогнати, защото осъзнаваха колко време бе отделила тя, за да ги избира, така че всеки от тях да получи специален и подходящ за него подарък. Дори вечните недоволници бяха радостни — Джонатан получи копчета за ръкавели от злато и нефрит, а Сара — огърлица от перли и нефрит.

Но Едуина бе искрено поразена. Тя остана за миг без думи, зяпнала огърлицата на Феърли. Като я наблюдаваше отблизо, Ема мислеше, че дъщеря й наистина щеше да получи сърдечен удар. Вместо това Едуина потъна в потоци от сълзи.

След като се успокои, Едуина осъзна, че наследствената реликва на Феърли, която й бе дадена, е израз на неегоистична любов, любов на майка към дъщеря. Тя беше повече от благодарна за инициативата си да приключи с отчуждението между майка й и нея. През останалата част на вечерта тя остана до Ема.

Докъм полунощ преобладаваше хубавото настроение. Само Пола понякога чувстваше, че то й липсва, когато мислите й се насочваха към Шейн. Тя бе внимателна към Джим и неговите нужди, бъбреше с всеки, но постоянно се улавяше, че в главата й бяха О’Нийл и се нуждаеше да е сред семейството на Шейн. Това сякаш го доближаваше до нея.

Следващата година, повтаряше на себе си тя. Следващата година. Ще бъдем заедно следващата година.