Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (36)

Тридесет и шеста глава

Тя пристигна в Барбадос в сряда следобед.

Докато излизаше от митницата, стиснала сакото и чантата си, тя си помисли, че той все пак не е дошъл да я посрещне. Очакването бе заменено от разочарование. Огледа се, търсейки шофьор или някой, облечен с униформата на „Корал Коув Хотел“, изпратен да я посрещне.

Носачът, който се движеше след нея, понесъл големия й куфар, я запита дали иска да вземе такси. Пола му обясни, че очаква да я посрещнат, след което се втренчи отново в тълпата хора, скупчили се около оживения вход на летището.

Пола видя Шейн, преди той да я види.

Той се втурна през вратата, явно разтревожен. Тя застина на мястото си, с обтегнати от възбуда нерви. Сърцето й заби лудо. Беше прекарала понеделник вечер с него. Преди два дни. Но виждайки го сега, бе потресена. Всяка подробност от външността му се вряза в съзнанието й, сякаш наблюдаваше напълно непознат човек, някого, когото не бе срещала. Къдравата му коса, дълга и падаща на вълни по врата му, изписаните вежди и характерните мустаци изглеждаха много по-черни, а, очите му проблясваха върху загорялото лице като късчета оникс. Дори вдлъбнатината на брадичката му изглеждаше по-изразена. Видя, че е облечен с прекрасно скроен кремав костюм, от коприна, кремава риза на червени райета и червена вратовръзка. Копринена кърпичка в същия цвят на червено бургундско вино изпъкваше ярко в горния му джоб. Кафявите му обувки лъщяха. Бе безупречен от глава до пети. Но си бе старият Шейн. Тя бе нов човек. Новата Пола, която беше влюбена в него. Той бе единственият мъж, когото желаеше.

Най-сетне я забеляза и си проправи път сред тълпата — самоуверен, насочен право към целта си. Ето го, надвесен над нея, усмихнат, в очите му се четеше радост.

Коленете й се разтрепериха.

— Скъпа — каза той, — съжалявам. Много малко време си оставих както винаги.

Тя не можа да проговори, а просто стоеше, усмихвайки се глупаво.

Той се наведе да я целуне по бузата, хвана я под ръка, след което направи знак на носача да ги последва, и я изведе навън.

Шофьорът, облегнат на капака на сребристосив кадилак, подскочи, отвори задната врата и вкара куфара в багажника. Шейн даде бакшиш на носача, помогна й да влезе и се качи след нея. Натисна някакво копче. Стъклото, разположено зад шофьорското място, се вдигна. Докато колата безшумно се плъзна встрани от бордюра, той я прегърна и наклони лицето й към своето. Загледа се в нея, сякаш не я бе виждал от години. Тя отвърна на погледа му и съзря отражението си в блестящите му черни очи. Устата й пресъхна, когато се наведе към нея. Кръвта й закипя, когато езикът му се плъзна между разтворените й устни, докосвайки нейния. Зави й се свят. Той я притисна още по-силно. Ръцете й обхванаха врата му. Разрошиха гъстата му коса. Пола знаеше, че той е ужасно възбуден. Но и тя бе в същото положение.

Шейн я отстрани от себе си, поклати глава и се засмя.

— По-добре да запазя самообладание, в противен случай ще започна да те любя на задната седалка, а това ще предизвика скандал. — Задържа погледа й. Изглеждаше внезапно развеселен от поведението и на двамата. — Ще ме възбудиш и притесниш, лейди.

— Ако искаш да знаеш, въздействието е двупосочно.

Той запали цигара, попита я дали полетът е преминал добре, а след това започна без усилие да говори за острова, посочваше й интересните забележителности, разказваше й накратко историята на Барбадос. През следващия половин час той говори, без да спре, пресягайки се от време на време, за да стисне ръката й.

— „Корал Коув“ е на западното крайбрежие на острова — казваше той. — Близо е до „Санди Лейн Хотел“, покрай който ще преминем след няколко секунди. Някой ден ще те заведа там на обяд — мястото е чудесно. Както и да е, нашият обект е разположен в района, познат под името „Платинения бряг“, наречен така заради плажните ивици, покрити с бял пясък. Надявам се да ти хареса.

— О, Шейн, зная, че ще ми хареса, но аз бих се чувствала щастлива навсякъде, щом съм с теб, скъпи.

Погледът му моментално се насочи към нея.

— Наистина ли, Пола?

— Да, Шейн.

— Обичаш ли ме?

— Лудо.

— Дано да е така.

— А ти?

— Луд съм по теб, скъпа. Толкова лудо, поразително влюбен в теб, че никога няма да ти позволя да си отидеш — безгрижно отговори той. А след това я хвана силно за ръката и гласът и изражението му се промениха. — Наистина го имам предвид, Пола. Няма да ти позволя да си отидеш. Никога.

Стресната, тя преглътна и не знаеше какво да отговори. Англия и животът й там, за миг забравени поради радостната възбуда от това, че е с него, приеха застрашителни размери. Тя посрещна пронизващия му поглед и отвърна, заеквайки.

— Съществуват много проб…

Той закри устата й с голямата си, почерняла от слънцето ръка и поклати глава.

— Съжалявам, скъпа. Не трябваше да казваш това. Поне не сега.

Усмихна й се с типичната си дръзка, момчешка усмивка.

— Ние няма дори да мислим за проблемите, камо ли да говорим за тях през следващите няколко дни. Ще имаме достатъчно време за това, когато се върнем в Ню Йорк.

Преди да може да отвърне, колата намали скоростта. Шофьорът зави през железните врати и докато кадилакът се плъзгаше напред, тя съзря надписа „Корал Коув“. Само след миг стигнаха до края на алеята и спряха пред хотела.

Силната горещина й направи впечатление на излизане от колата, оборудвана с климатична инсталация. Тя се огледа. „Корал Коув“ бе по-голям, отколкото бе очаквала, боядисан отвън в бяло и светлорозово. Бе разположен сред пищна, екзотична градина. Точно в края на зелените морави лежеше ивица сребрист пясък, а океанът с цвета на тюркоаз проблясваше на слънчевата светлина.

— О, Шейн, прекрасно е — възкликна тя, докато той я наблюдаваше в очакване, а в очите му се четеше нетърпение.

Той кимна, хвана я за лакътя.

— И аз мисля така, благодаря ти. Но да вървим. По това време на деня жегата навън е страхотна.

Той я преведе през просторното, проветрено фоайе, също боядисано в бяло и обзаведено с мебели от палмово дърво и огромни тропически растения в керамични саксии. Вентилаторите по тавана бръмчаха приятно, пораждайки лек ветрец, а атмосферата бе прохладна, сенчеста, приветлива.

Въпреки че й се искаше да спре и да се поогледа, Шейн не й позволи да се размотава.

Той бързо я откара към апартамента и когато най-сетне влязоха, грубо я придърпа в обятията си, започна да я целува, а ръцете му настоятелно се плъзгаха по тялото й. Пола се вкопчи в него, отвърна на целувките му. Силното почукване на вратата прекъсна този момент на интимност, принуди ги да се откъснат един от друг.

Шейн извика:

— Влез, Алберт. — Забърза се към вратата, за да поеме куфара й от момчето за багаж.

Когато останаха насаме, Шейн рече:

— Всички тези целувки ще ни докарат до нещо друго само след миг. И тъй като не искам да ме сметнеш за сексуален маниак, ще те разведа наоколо. — Той я привлече в центъра на стаята. — Слушай, подготвил съм за теб цяла програма. Слънце и сън — върху лицето му блесна типичната нагла усмивка — и Шейн. Много, много от Шейн. Ден и нощ, без прекъсване. Как ти се струва?

— Екстра — каза тя, смеейки се. — Апартаментът също е великолепен.

— Знаех си, че точно този ще ти хареса, Пола.

Тя се озърна доволно, забеляза червените и жълтеникави нюанси, които подчертаваха прохладната белота на стаята, красивите плетени мебели, удобните дивани, тапицирани с плат на цветя.

Беше напълнил стаята с множество цветя. Из вазите бяха разпръснати всякакви екзотични цветове, смайващи с великолепието си.

— Шейн… цветята… прекрасни са. — Тя му се усмихна, пресегна се и докосна изящна лилава вейка. — Просто прелестни. Благодаря ти.

— Това са миниатюрни орхидеи… диви орхидеи. Но ти вероятно знаеш това. Растат из целия остров. Хайде, ела да ти покажа спалнята.

Той я преведе през отворената врата и тя се намери в друга голяма бяла стая, където преобладаваха жълтите и светлосиви оттенъци. Гарнитурата бе от бяло полирано дърво, имаше едно голямо легло, покрито с бял балдахин, разположено срещу терасата, която преминаваше по протежение на апартамента. Тук имаше още цветя в изобилие, но нещо липсваше и докато погледът й прескачаше от стена на стена, тя осъзна, че спалнята подобно на хола изглеждаше странно безжизнена. Атмосферата бе тази на необитаемо място.

Тя се обърна към него.

— Имаш ли друг апартамент за себе си, Шейн?

— Да, съединен с този. Мислех, че така ще бъде по-дискретно. — Усмихна се кисело. — Не че ще измамим някого — персоналът на хотела си има лоша слава за това, че знае всичко, което става. — Той извади от джоба си ключ, отвори една врата и й направи знак да го последва.

Апартаментът му наподобяваше нейния, но вещите му бяха разпръснати навсякъде: куфарчето му бе на масата, един жълт пуловер бе преметнат през облегалката на стол, документи и листа бяха оставени в безпорядък на малкото бюро, бутилка уиски, съд за лед и чаши бяха подредени върху поднос на бяла плетена масичка.

— Защо тогава въобще да се затормозяваш с друг апартамент, ако нещата наистина стоят така? — попита тя. — Имам предвид това, че семействата ни никога няма да ни заподозрат — ние би трябвало да сме като брат и сестра.

— Ако това е кръвосмешение, нека да прегрешаваме непрекъснато.

Тя се разсмя.

Той стана сериозен и добави:

— Всичко може да се случи… Мисля, че така е по-разумно… Просто за пред другите да спазим добрия тон — заради регистрацията и разпределителното табло. Нека да не си създаваме излишни неприятности. Инструктирал съм телефонния номератор да следи всички телефонни обаждания и за двамата. По този начин няма да могат да измамят бдителността ни. — Той я прегърна и я отведе обратно в нейния апартамент. — Не се тормози. Напълно възнамерявам да бъда тук с теб. През цялото време. А сега искаш ли да се освежиш, да пийнеш някакъв алкохол или чаша чай? Или предпочиташ да отскочиш до долу и да видиш бутика?

— О, Шейн, хайде да слезем до долу! — Тя нарочно сви строго устни. — В края на краищата това е истинската причина, поради която дойдох в Барбадос.

— Мошеничка.

 

 

Бутикът „Харт“ бе разположен в далечния край на градината, в близост до самия хотел, в центъра на полукръг от пет магазина, гледащи към тревистата морава. По средата бликаше фонтан. Краищата на ниско окосената морава бяха разкрасени с лехи от ярки цветя.

Пола бе обзета от вълнение. Ето го познатия, отличителен надпис „Е. Харт“, открояващ се над боядисаната в яркорозово врата. Големите витрини от двете страни бяха подредени с вкус, привличаха окото, личеше, че е действал професионалист. Тя сграбчи ръката на Шейн.

— Знам, че е само бутик и че не представлява нищо в сравнение с големите ни универсални магазини, но толкова се гордея, Шейн. „Харт“ има нов филиал тук. Бих искала баба да можеше да го види. Ще се развълнува толкова, колкото и аз.

— Да, наистина, и разбирам какво искаш да кажеш за бутика. Това е съчетание от чувства — гордост от притежанието, удовлетворение, огромно задоволство. И не забравяй, че това е твое, Пола, както ще бъдат твои и останалите бутици в нашата верига от магазини.

— На Мери й хрумна тази идея, Шейн, не на мен.

— Ти свърши цялата работа.

— Не и според Сара.

— Миналата седмица ти казах да забравиш за Сара Лаудър. Тя те ревнува.

— Защото управлявам магазините?

— Да. Тя е глупачка. Никога не би могла да се справи с търговските предприятия на Ема и леля Ема го знае. Избра най-добрия мъж, с когото разполагаше — теб.

— Ако някой друг кажеше същото, щях да го обвиня, че е мъжки шовинист.

— Съжалявам, знаеш, че не исках да прозвучи така. Изказах се просто образно. — Той я погледна много значително. — В теб няма нищо мъжко, скъпа, позволи на мен да преценя. Хайде, нека да влезем вътре.

Отвори вратата и над нея издрънчаха звънчета.

Влязоха заедно и Пола затаи дъх.

Централната част на бутика бе бяла с множество хромови арматури, а подът бе облицован с бели керамични плочки. Помещението не бе претрупано с мебели и именно тази оскъдица създаваше идеалния фон, на който да изпъкват ярките дрехи и аксесоари. Малко гредово стълбище водеше към горния етаж. Стаята бе прохладна благодарение на множеството вентилатори по тавана.

— О, Шейн, надминал си себе си! — възкликна Пола.

Той се усмихна възхитен, обърна се да я представи на Мариана, управителката, и на трите помощнички, които работеха за „Харт“. Пола разговаряше ентусиазирано с тях, докато я развеждаха. Младите жени бяха приятни, общителни, в течение на всички модни тенденции и Пола установи, че й допадат, докато й показваха различните модели, даваха й отчет за продажбите в момента и й показваха последните сметки.

След един час тя заяви на Шейн:

— Трябва да купя някои неща. Просто нямах възможност да си взема всичко, от което се нуждая в магазина ни в Ню Йорк. Но, чуй, не е необходимо да ме чакаш. Можем да се срещнем направо в хотела.

— О, нямам спешна работа — каза той с безгрижна усмивка. — Не съм те виждал от понеделник вечер. Няма да се отървеш от мен чак толкова лесно. Освен това може и да изразя някакво мнение относно нещата, които ще си купиш.

След като изпробва няколко бански костюма и други плажни облекла, Пола започна да разглежда вечерните рокли. Преметна през едната си ръка няколко непретенциозни вечерни летни облекла, след което Шейн се присъедини към нея, избирайки множество тоалети, които му харесаха. Подавайки й ги, той заговорнически й намигна.

— А тези?

Пола направи гримаса.

— Не съм сигурна дали са отражение на моята личност.

— Напротив. Повярвай ми.

Тъй като не искаше да вдига излишен шум в магазина, тя ги прие. Като дете и млада девойка Пола винаги се бе опитвала да достави удоволствие на Шейн, да угажда на прищевките му и сега откри, че това желание отново се пробужда. То надделя над възраженията й по отношение на тоалетите, които той бе избрал. Всички рокли и вечерни облекла носеха емблемата „Лейди Хамилтън“ и докато Пола се връщаше към пробната, тя не можа да не си помисли за Сара. Шейн бе прав относно братовчедка й. Моментално тя отмахна мисълта за нея от ума си, тъй като не желаеше да разваля безгрижното си настроение, като размишлява върху неприятните спомени от последната им среща. Пробва единия от тоалетите и се върна в центъра на бутика. Докато се завърташе, отражението й във високото огледало, заемащо цялата стена, неочаквано й хареса. Очевидно му хареса и на него. Шейн кимаше с одобрение. Каза й, че изглежда зашеметяващо.

Пола застана пред огледалото, изучавайки роклята. Беше къса, от много тъмносин шифон, семпла, покриваща само едното рамо и с ефекти от рюш на корсажа. Въпреки че й липсваше строгостта на шикозния стил на обличане, предпочитан от Пола, тя подчертаваше фигурата й, правеше я още по-женствена и някак си сексапилна благодарение на начина, по който прилепваше по тялото й. Изглеждаше напълно различно, но цветът бе възхитителен.

Шейн се запали от белия гащеризон, който бе избрал, но й каза да се откаже от червената рокля, която бе свалил от някаква закачалка. Накрая тя купи два от неговите тоалети — синия и белия и дълга жълта риза от копринено жарсе, украсена с тъмносини панделки. Той я изчака търпеливо, докато тя пробваше сандалите, избра няколко чифта, спря се на две сламени шапки, добавяйки ги към покупките си. След като поздрави Мариана за начина, по който ръководеше бутика, Пола обеща да намине на другия ден.

Пошляха се из полукръга от бутици, разглеждайки витрините. Пола рече:

— Художественото ни оформление е зашеметяващо, Шейн. Мери ми показа изпълнението, но човек никога не може да прецени добре само от снимки. Благодаря ти за това, че си превърнал нашия бутик в нещо така специално.

— Славя се с това, че доставям удоволствие на тези, които обичам и обожавам.

Бавно те се върнаха към хотела. Шейн не можа да сдържи усмивката си, когато забеляза начина, по който очите на Пола шареха от едно място на друго, изучавайки множеството различни тропични растения, цъфтящи храсти и необикновените цветове, характерни за острова.

— Е — рече той, — ще знам къде да те открия, ако през следващите няколко дни изчезнеш. Взела ли си си лопатка?

— Не, и това е странно, Шейн. Нямам желание да се занимавам с каквато и да било градинска работа. — Това бе вярно и тя се удиви от самата себе си. — Всичко, което искам, е да бъда с теб.

Той я прегърна през рамената и я целуна по главата.

— Хайде да се качим в апартамента.

 

 

Тя лежеше в обятията му.

Спалнята бе полутъмна, цареше сумрак. Прозрачните муселинови пердета потрепваха от лекия ветрец и зад отворените жалузи, водещи на терасата, небето бе придобило тъмносин, паунов оттенък. Единствените звуци бяха шумоленето на палмовите дървета и едва доловимият, далечен рев на океана.

Гористата тишина действаше успокояващо след задъханото и страстно любене и тя й се наслаждаваше, както и на собственото си чувство на задоволство. Колко я учудваше той. Всеки път, след като се любеха, тя се чувстваше наситена, когато се отстраняваха един от друг, изтощена и изпълнена с удивление. Но в мига, в който Шейн се възбудеше отново, възбуждаше се и тя. Пламенността й откликваше на неговата. И всеки път, когато я обладаваше, те достигаха все по-високи точки на възбуда и абсолютно удовлетворение.

Пола леко въздъхна със задоволство. Вече не можеше да се познае. Само няколко дни, откак обичаше Шейн… бе обичана от него… и вече никога нямаше да бъде същата жена. Шейн по някакъв начин й бе помогнал да се освободи от предишното си „аз“. Бе я пресъздал. И извършвайки това, я бе направил своя.

Във вторник тя бе работила неистово, за да може да дойде същия ден в Барбадос. Бе препускала между апартамента, магазина и „Харт Ентърпрайс“ и се бе трудила до три през нощта. Мисълта за него рядко я бе напускала и каквото и да вършеше, образът му изникваше в съзнанието й. Връзката им се бе върнала към онова, което бе представлявала в детството им. Но имаше и допълнителни измерения — сексуално обожание и дълбока, трайна любов на един мъж към една жена и на една жена към един мъж.

Не съществуваха дразнещи дисонанси или изнервящи навици, които да бъдат преодолявани. Шейн бе общителен. Тачеше езика, придаваше словесна форма на всичко, което се раждаше в плодовития му, буден и търсещ ум. И никога не я изключваше. Споделяше, доверяваше се, никога не премълчаваше. Тя правеше същото. Неговите тайни сега бяха и нейни. Нейните му бяха преразказани, и то с пълни подробности. Отзивите му, мислите и разбирането, което проявяваше, й бяха голяма утеха. Караше я да се чувства завършена и изцяло женствена. Жена във всяко едно отношение.

Тя скришом го погледна. Унесъл се бе в сън. Сърцето й се изпълни. Какво съчетание представляваше той: дързък, екстравагантен и в известни отношения суетен, и в същото време умен, нежен, благ, отзивчив, страстно отдаден на всичко, с което се занимаваше. Съществуваше и онази необикновено пророческа, мистична страна от неговия характер, за която знаеше, че е следствие от келтския му произход, и понякога бе меланхоличен и мрачен. И да, наистина имаше тежък характер. В миналото се бяха скарвали жестоко. Като дете често бе ставала жертва на прищевките и настроенията, на гневните му изблици. Но Шейн бе отстъпчив и можеше да я обезоръжи и омае със самоироничното си чувство за хумор, невъзмутимата си ирония и естественото, неотразимо обаяние. Като мъж той бе точно толкова сложен, колкото тя като жена.

Тя се опита да оцени връзката им — такава, каквато беше в момента. Бе толкова необикновена, че не можа да се сети как да я определи дори и пред себе си. След това си помисли: „Интимността между мен и Шейн обхваща и сърцето, и ума, освен тялото. Заедно ние се допълваме. Чувствам се по-скоро жена на Шейн, отколкото на Джим“.

Тя застина, отвратена от тази мисъл. Постепенно й позволи да я завладее и призна, че това е вярно. Мисълта й се насочи към Джим.

„Защо се омъжи за него?“ — я бе попитал Шейн предната вечер в Ню Йорк. „Защото бях влюбена“ — бе отвърнала тя. Шейн бе признал, че тя вероятно наистина е била влюбена, но бе предположил, че фаталното привличане на Джим може би се е дължало на името му. „Един Феърли е бил нещо напълно изключено поради миналото на Ема“, осмелил се бе да каже Шейн и вероятно бе прав. Тя бе вярвала, че е влюбена в Джим, но сега осъзна, че чувствата й към него никога не са били равни по сила на емоционалното й обвързване с Шейн. Тя и Джим бяха напълно различни, докато с Шейн невероятно си приличаха. Освен това тя никога не бе осъзнавала какво всъщност е сексът, никога не бе вземала истинско участие, докато не я бе любил Шейн. Бе му го казала. Той не бе отвърнал, а само бе въздъхнал, притискайки я още по-силно и любещо в обятията си.

Животът й, отговорностите й, усложненията, дължащи се на бизнеса и семейството, й пречеха. Внезапно бъдещето застрашително се изправи пред нея, подобно на ужасяващо привидение. Тя се уплаши. Какво щеше да се случи с тях? Какво щяха да правят двамата с Шейн? „Освободи се от страха, отмахни тези потискащи мисли — каза си тя. — За бога, не размишлявай върху проблемите си сега. Ще съсипеш следващите няколко дни, ако го сториш. Наслади се на времето, прекарано с Шейн, на това, че си свободна и неограничавана.“

Тя се сгуши до него, плъзна ръка по стомаха му, оставяйки пръстите си да обхванат едната страна на тялото му, настани се така, че тялото й да прилепне плътно до неговото.

Шейн се събуди и я погледна. Усмихна се вътрешно, изпълнен с любов и нежност към нея. Мечтаното дете от детските му мечти се бе превърнало в неговата жена-мечта. Само че не беше мечта. Пола бе действителна. Неговата действителност. Неговият живот. Тя бе изличила цялата болка, цялото страдание, цялата мъка от ума и сърцето му. С нея можеше да бъде естествен, да се разкрие, без да се разкрасява, и то по начин, по който никога не би могъл да го стори пред друга жена. Допреди две години около него се бяха тълпили цели легиони жени. Прекалено голямо количество и прекалено ниско качество. Сега принадлежеше на Пола. Както винаги й бе принадлежал в душата, сърцето и въображението си. Щеше да й принадлежи до края на живота си. Тя го притежаваше.

Тя отвори очи, погледна го, усмихна се. Той й се усмихна в отговор, наведе се да я целуне, погали закръглената й гърда и придвижи ръката си надолу, сгушвайки я между бедрата й. Тя се пресегна, за да го докосне, знаеше вече какво удоволствие изпитва при допира на ръката й. Само в продължение на няколко минути и двамата бяха отново възбудени, копнеещи един за друг. Шейн се претърколи върху нея, плъзна ръце под гърба й и я облада. Започна бавно да се движи срещу нея, вгледа се в неестествено сините й очи, възхитен от радостта, която огря лицето й. Прошепна името й, изрече любовта си, а сърцето му тръпнеше от бързия и пламенен отклик, който получаваше. Притвори очи, както бе сторила тя, и те двамата се отдадоха един на друг и на любовта си.

Шумният звън на телефона прониза тишината.

Те спряха стреснати, отвориха очи и се втренчиха един в друг.

— О, боже! — изпъшка Шейн. Той се освободи, светна лампата и й хвърли още един бърз поглед, докато тя яростно стискаше ръката му.

Сядайки, Пола възкликна.

— Може би е по-добре аз да отговоря, тъй като сме в моя апартамент.

— Няма значение, не изглеждай така разтревожена. Казах ти, че телефонният номератор прехвърля всички обаждания. — Той вдигна слушалката на четвъртото иззвъняване.

— Шейн О’Нийл. — Замлъкна. — Благодаря, Луан. Свържи ме. — Покри слушалката с една ръка. — Баща ми е.

— О! — Пола затъна чаршафа, покри се.

Шейн започна да се подсмихва.

— Знаеш ли, той не може да види, че лежиш гола.

Тя има достатъчно благоприличие да се изсмее:

— Чувствам се странно. Открита.

— По-добре наистина да е така — поне за мен — каза Шейн, след което извика в телефонната слушалка. — Татко! Как си? Какво има?

Докато слушаше, той задържа слушалката между ухото и рамото си, запали цигара, настани се на възглавниците.

— Ами трябва да ти призная, че очаквах такова нещо, татко, а ако си говорим честно, идеята наистина е ценна. Но чуй ме, не мога да отида там сега. Със сигурност не мога поне през януари и февруари. Страшно съм зает в Ню Йорк. Знаеш, че хотелът е точно в най-критичната фаза. Ще настъпи бедствие, ако замина. А освен това смятах, че през празниците искаш да съм тук. Господи, татко, не мога да бъда на две или три места едновременно.

Шейн изтръска пепелта от цигарата, отпусна се на възглавниците, докато продължаваше да слуша.

— О, добре — прекъсна той. — Да, да, съгласен съм. А и на теб ще ти хареса пътуването. Защо не вземеш майка с теб?

Пола се измъкна от леглото, намери халата си, навлече го и се върна в спалнята. Започна да събира дрехите, търкалящи се по пода. „Страшно се бяхме разбързали първия път, когато си легнахме“ — помисли си тя, след което седна на един стол, наблюдавайки го.

Отново безмълвен, той й намигна, изпрати й въздушна целувка, след което прекъсна баща си. Възкликна:

— Казвам, татко, че Пола току-що влезе и иска да ти каже здрасти.

Пола поклати глава. Чувстваше се нелепо и противно на здравия разум, срамежлива.

Шейн остави телефона и цигарата си, скочи от леглото, сграбчи я, завлече я до него и прошепна:

— Той не знае, че от два часа насам се любим страстно, глупаче. Тук е само седем и половина. Сигурен съм, че смята, че пийваме нещо преди вечеря.

Пола нямаше друг избор, освен да вдигне слушалката.

— Здравей, чичо Брайън — каза тя с възможно най-нормалния тон, който можеше да употреби. След това замлъкна, слушайки бащата на Шейн. — О, да — каза тя след миг. — Пристигнах тук днес следобед. Хотелът е просто прекрасен, както и бутикът. Чичо Брайън, Шейн се е справил великолепно. Много е талантлив. Страхотно съм впечатлена.

Тя седна на леглото, докато Брайън й предаваше новините от Лондон.

След известно време на Пола й се удаде възможност да отвърне:

— Значи ще видиш баба преди мен. Както и чичо Блеки. Целуни ги от мен. Много целувки и на леля Жералдин и Мери. Ще се видим скоро, чичо Брайън. Приятно пътуване. Ето ти пак Шейн.

Той взе слушалката от нея, а тя се излегна в края на леглото. Шейн поднови разговора си по търговски въпроси с баща си, но само след няколко минути заяви:

— Добре, татко, значи това е всичко. Ще съм тук до понеделник сутринта. След това можеш да ме намериш в Ню Йорк. Целувки на майка и Мери и на малката Лара, грижи се за себе си. И не забравяй да предадеш много поздрави на дядо и леля Ема. Чао, татко.

Шейн затвори, погледна Пола и завъртя очи. И двамата избухнаха в смях.

— Ела тук, магьоснице! — възкликна той, издърпа я от края на леглото и я взе в обятията си.

Тя се пребори с него и продължавайки да се смее, рошеше косата му. Търкаляха се на леглото, изпадайки във все по-весело настроение. Той изпъшка.

— Баща ми наистина избира най-неподходящото време да звънне, нали? Тъкмо, когато щяхме отново да се отдадем на няколко минути страстна любов.

— Няколко минути! — изписка тя. — По-скоро кажи час!

— Оплакваш ли се, или да го приемам като препоръка? — Целуна я по ухото, отново се подсмихна и започна да я имитира: — Шейн се е справил великолепно, чичо Брайън. Много е талантлив. — Заговаряйки отново със собствения си глас, той промълви във врата й: — Искрено се надявам Шейн да се е справил великолепно, да е много талантлив и ти да си наистина впечатлена, мила.

— О, ти! — Тя забарабани с юмруци по гърдите му. — Ти, суетен, високомерен, невъзможен, великолепен мъж!

Той улови китките й, задържа ги здраво в ръцете си, взря се в лицето й.

— О, но как те обича този мъж, скъпа. — Внезапно я пусна и се изправи.

Пола стори същото. Рече:

— Представи си какво ще стане, ако Блеки купи хотел в Сидни. Хващам се на бас, че тази моя баба пак го е подкарала с остена. — Тя го изгледа продължително. — Чичо Брайън искаше да отидеш в Сидни, нали?

— Да, дядо всъщност още не е купил хотела, така че той иска или татко, или аз да отидем там незабавно, за да преценим за последно. Това, което казах, е истина, Пола. Не мога да се измъкна. Претоварен съм. А и ти не смяташ, че ще замина където и да било, докато ти си още в Ню Йорк, нали? На татко ще му се отрази добре да замине за седмица-две. Каза, че може да долети в Ню Йорк с Блеки и Ема в началото на декември. Но ще видим. Надявам се, че ще вземе майка с него. Ще прекарат добре.

Шейн я целуна по върха на носа.

— По-добре да ставам, да се изкъпя, облека и да се помотая долу, да проверя някои неща.

Скочи от леглото, изправи я на крака.

— Имаш ли нещо против да се срещнем долу, когато се приготвиш?

— Не, разбира се, че не. Къде да те намеря?

— Колко време ще ти отнеме да се облечеш?

— Около три четвърти час.

— Тогава ще те чакам в бара до главното фоайе. Няма как да не го видиш. Казва се „Птичарника“. — Той леко я погъделичка под брадичката. — Щях да го кръстя „Птича клетка“, но не исках да бъда обвинен в това, че съм откраднал чужда идея.

 

 

На двадесет и четвъртия рожден ден на Шейн, през юни 1965, Ема бе отбелязала пред Пола, че Шейн притежава неотразим чар. Преди четири години Пола не бе разбрала какво точно има предвид баба й. Но сега осъзна смисъла на забележката.

Пола се бе спряла на входа на „Птичарника“, наблюдавайки го за първи път съвсем безпристрастно. Той бе в далечния ъгъл на бара, облегнал лакът на него, опрял крак на месинговата подпора, която преминаваше по протежението му.

Беше облечен с черни ленени панталони и сако от сребристосива коприна. Въпреки че бе без вратовръзка, изглеждаше изключително елегантен, безупречно издокаран както винаги. Но докато продължаваше да го наблюдава, Пола осъзна, че романтичният ореол, за който бе споменала баба й, нямаше нищо общо с облеклото му. Излъчваше се от ръста и телосложението му, от вродената красота и силата на личността му. Той владееше себе си — владееше и цялото помещение. „И има чар в излишък — помнели си Пола, — ето каква била тайната, такъв чар, за какъвто всеки политик в света би дал и зеницата на окото си, само и само да го притежава.“

Шейн оживено разговаряше с някаква двойка, явно гости на хотела, а лицето му бе изпълнено с живот, изразително. Жената бе омагьосана, поглъщаше жадно всяка негова дума. Но в същото положение бе и мъжът, който я придружаваше.

Шейн случайно обърна глава. Видя Пола, изправи се и изискано се извини.

Барът бе сравнително оживен и докато вървяха един към друг, Пола отбеляза, че множество женски очи го проследиха.

— Радвам се, че си облякла синята рокля — каза той, хващайки я за ръка, когато най-сетне застана до нея. Бързо я преведе до запазената маса в ъгъла.

— Стои ти чудесно. Невероятно изглеждаш.

Лъчезарната й усмивка, блясъкът в очите й изразиха нейното удоволствие и признателност.

Той рече:

— Реших, че ще пием шампанско, тъй като имаме повод да празнуваме.

— Какво ще празнуваме?

— Това, че отново се открихме един за друг.

— О, Шейн, това е чудесен тост.

Появи се сервитьор и отвори бутилката, която вече стоеше край масата в съд с лед. Наля малко в чашата на Шейн. Той го опита, кимна:

— Идеално е, Дани. Благодаря ти.

— Моля, господин Шейн. — Усмихнатият сервитьор наля в чашите и на двамата и безшумно се оттегли.

— За нас — каза Шейн, вдигайки чаша.

— За нас, Шейн. — След няколко секунди очите на Пола тактично огледаха бара, възприемайки обстановката. — Разбирам защо си кръстил това местенце така… изглежда точно като сладкарницата в магазина в Лийдс. — На лицето й бе изписано закачливо изражение.

— Нашите клетки обаче не са и наполовина така хубави, както вашите. — Той й се ухили. — Въпреки че художникът се справи добре с фреските. Трябва да си призная, че наистина обожавам екзотични птици. — Погледът му многозначително се плъзна по нея.

Пола се изсмя на неговия намек.

Шейн се намести на стола, бръкна в джоба си и извади цигарите си. Ризата му отпред леко се разтвори и тя неочаквано съзря проблясъка на злато на фона на загорелите му от слънцето гърди. Тя примижа срещу него.

— Господи, това не е ли медальонът с изображение на св. Кристофър, който аз ти подарих.

Той погледна надолу и го хвана с ръка.

— Същият.

— Но ти не си го носил, имам предвид преди тази вечер.

— Не го носех в продължение на две години. Намерих го в апартамента в понеделник вечер, докато си оправях багажа. Закопчалката беше счупена. Донесох го с мен и го дадох на поправка в Холтаун. Върнаха ми го преди половин час.

— Радвам се, че го носиш отново.

— Спомняш ли си кога ми го подари?

— Когато стана на двадесет. За рождения ти ден преди осем години.

— А какво ти подарих аз, когато ти стана на двадесет?

— Чифт старинни обеци с аметист. — Тя се намръщи, след което безгрижно се изсмя. — Мислеше, че съм забравила ли, Шейн О’Нийл?

— Бях сигурен, че не си забравила. Хващам се на бас обаче, че не си спомняш какво ти подарих, когато достигна зрялата възраст от пет години.

— Не, спомням си. Чантичка със сини топчета за игра.

Той се облегна, изглеждаше доволен.

— Точно така. Които ти започна да губиш незабавно, едно по едно. Плака толкова много, че се наложи да ти обещая, че ще ти купя нова чантичка. Но никога не го сторих, тъй че… — той сложи ръка в джоба си — ето компенсацията. Съжалявам, че ми отне толкова време да изпълня това свое момчешко обещание. — Той остави пред нея малка непрозрачна найлонова чантичка.

Пола започна да се смее, наслаждаваше се на настроението си и флиртуваше с него. Вдигна чантичката, отвори я и бръкна в нея.

— Ти си истинско глупаче, но аз наистина те обожавам… — Тя млъкна. В ръката й лежаха чифт блестящи, великолепно оформени обеци, покрити със сапфири и диаманти от най-високо качество. — О, Шейн, те са несравнимо изящни. Благодаря ти, толкова ти благодаря. — Тя го целуна по бузата, добави: — Но ти си ужасно разточителен.

— Всички това ми казват. Харесват ли ти?

— Дали ми харесват? Влюбена съм в тях! И най-вече, защото са от теб. — Тя свали златните плочки, които носеше, пусна ги във вечерната си копринена чантичка, извади малко огледалце и постави сапфирените обеци. Тя се огледа, възхищавайки се на обеците. — О, Шейн, стоят ми чудесно, нали?

— Почти толкова чудесни са, колкото тези твои тайнствени очи.

Тя стисна ръката му. Бе трогната от този неочакван подарък, направо поразена. На гърлото й заседна буца. Тя си припомни всички подаръци, които й бе давал като дете. Винаги бе постъпвал необичайно щедро, пестейки парите си с месеци, за да може да й купи нещо специално. И притежаваше способността да й дава точно това, което най-много ще й хареса, както обеците тази вечер. Без да може да си обясни защо, очите и се наляха със сълзи.

— Какво има, скъпа? — попита той нежно, наведен през масата.

Тя поклати глава и премигна.

— Не знам, не съм ли глупава? — Тя порови в чантата си, намери кърпичката си, издуха носа си и му се усмихна слабо.

Той я наблюдаваше мълчаливо, изчаквайки тя да възвърне самообладанието си.

— Мислех си за детството ни — започна тя след миг. — Тогава изглеждаше така, сякаш то никога няма да свърши — всички тези чудесни лета в „Гнездото на чаплата“. Но то приключи, както всички онези лета. — Преди да може да се възпре, тя добави: — Както ще приключи и това.

Той покри ръката й със своята.

— О, скъпа, не се натъжавай.

— Дните тук на слънце, вълшебните моменти, това всъщност е само временно, Шейн.

Стиснал ръката й и преплел пръстите си с нейните, той бавно каза:

— Ти говориш за край. Аз мисля за началото. Ето какво е това, Пола — това е начало. Спомняш ли си какво ти казах за времето. Е, това е бъдещето. То е тук, сега. Навсякъде около нас. Част от течащата река на времето.

Тя остана безмълвна, приковала поглед върху него, изучавайки лицето му.

— Не исках да започваме да обсъждаме кашата, в която сме се забъркали, Пола, поне не тук. Но може би е по-добре да поговорим. Искаш ли?

Пола кимна.

Усмивката, която се появи на лицето му, бе самоуверена, изпълнена с увереност.

— Знаеш колко много те обичам. Днес през деня ти казах в колата, че никога няма да те пусна да си отидеш. И няма да го направя, Пола. Взаимните ни чувства са прекалено силни, за да бъдат пренебрегвани. Предопределено ни е да прекараме заедно живота си. Съгласна ли си?

— Да — прошепна тя.

— Тогава това, което трябва да сториш, е очевидно. Ще трябва да се разведеш, за да можеш да се омъжиш за мен. Искаш да се омъжиш за мен, нали?

— О, да, Шейн, много.

Видя, че тя е пребледняла и че ярките й, неестествено сини очи бяха замъглени от притеснение.

— Кажи ми какво те притеснява, Пола.

— Каза, че като дете съм била безстрашна, но сега, като голяма жена, вече не съм. Страхувам се, Шейн.

— От какво? — попита той с нарастваща нежност. — Хайде, изплюй камъчето. Ако някой може да прогони страховете ти, то това със сигурност съм аз.

— Страхувам се да не загубя децата си и да не загубя теб.

— Знаеш, че това никога няма да се случи. Ние тримата ще бъдем винаги с теб.

Пола си пое дълбоко дъх и се осмели. Рече:

— Не мисля, че Джим ще се съгласи да се разведе.

Шейн леко се отдръпна, наблюдавайки я подозрително.

— Не мога да си представя, че той ще приеме такова поведение. Не и след като разбере, че ти искаш да сложиш край на един злощастен брак.

— Не познаваш Джим — прекъсна го тя с напрегнат глас. — Той е инат и има тежък характер. Имам ужасно предчувствие, че ще заеме твърда позиция по въпроса. Казах ти, той не смята, че нашият брак е несполучлив. Ще използва децата като средство, ако знае, че е замесен друг мъж.

— Той няма да си помисли, че е замесен друг мъж. Аз ще съм единственият мъж, когото ще виждаш — тихо каза Шейн. — Никой няма да заподозре мен. — Той се опита да се изсмее. — Мен, твоето приятелче от детските години. — Сключи вежди. — Хайде, не гледай така мрачно на нещата.

Пола тежко въздъхна.

— Да, може би ще е по-добре да не предвиждам най-лошото. — Тя поклати глава. — Бедният Джим. Всъщност ми е жал за него.

— Зная, но не можеш да изградиш връзка, основаваща се на съжаление, Пола. И за двете страни не е от полза. Ти ще започнеш да гледаш на себе си като на светица, а унижението ще смаже него. Накрая и двамата наистина ще се мразите.

— Предполагам, че си прав — призна тя истината в думите му.

— Зная, че съм прав. И, виж, недей да започваш да изпитваш вина. Това е още едно излишно чувство. — Той хвана ръката й още по-силно. — Освен това ти нямаш никакъв повод да се чувстваш виновна, Пола. Положила си всички усилия, направила си и невъзможното, за да сполучи бракът ви, съдейки по това, което ми каза. Просто не се е получило. Значи трябва да сложиш край. Колкото заради теб, толкова и заради Джим.

Пола прехапа устни. Закахъри се още повече.

— Ще ми е необходимо време да уредя всичко, да свърша тази работа както трябва.

— Съзнавам това. Тези емоционални положения никога не са лесни, но аз ще изчакам, ще бъда самото търпение. Ще ти давам моралната си подкрепа. Освен това и двамата сме млади. Разполагаме с цялото време на света.

— Не разгневявай Бога, Шейн.

Шейн поклати глава, нахока я безгрижно, развеселен.

— Нищо подобно. Аз просто казвам какви са фактите.

Макар че й вярваше и вътрешно се съгласяваше с нейната преценка за Джим, той не искаше още повече да я обременява, като го признаеше на глас. Не тази вечер. Вместо това той искаше да разсее унинието й, като омаловажи тревогите й. И той разтегна устни във възможно най-уверената си усмивка, започна да се държи възможно най-обаятелно. Възкликна:

— Хайде да сключим договор — както, когато бяхме деца.

— Добре. Какъв договор?

— Да престанем да спорим за нашите проблеми, а те са и мои така, както и твои за следващите няколко седмици. Два дни, преди да се върнеш в Англия, ще си направим дълга сбирка, за да изясним нещата. Заедно ще решим какво да предприемеш по-нататък. Какво ще кажеш?

— Да, идеята е добра. Не трябва да се оставяме нещата да ни водят, нали? Защото няма да можем да се насладим на ценното време, което прекарваме заедно.

— Точно така, моето момиче. Да пием за нашия пакт? Почти не сме докоснали това шампанско.

Тя кимна. Той наля. Чукнаха си чашите. Ръцете им автоматично се преплетоха.

Очите му бяха нежни и излъчваха топлина, когато се спряха на нея. След малко той каза:

— Ти трябва да ми вярваш. Вярвай в любовта ми, Пола.

Тя го погледна изненадано, като си припомни как веднъж баба й бе казала, че е важно да се вярва в любовта. Когато срещна непоколебимия поглед в тъмните очи на Шейн О’Нийл и видя дълбочината и силата на чувствата му към нея, страховете на Пола бавно започнаха да се стопяват. Състоянието й на депресия отмина.

— Аз наистина вярвам в любовта ти и ти трябва да вярваш в моята любов. — На устните й се появи слаба усмивка. — Всичко ще бъде както трябва. То е вече така, Шейн, защото ние си принадлежим.

Но Пола грешеше. Бедите едва сега започваха.