Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (32)

Тридесет и втора глава

— Откъде, по дяволите, се взеха тези отвратителни алени рози, Ан? — попита Пола, взирайки се през отворената врата на гостната, а след това се обърна и погледна американската икономка на баба си.

Ан Донован, която стоеше до Пола в голямото входно фоайе на апартамента на Ема на Пето авеню, поклати глава.

— Не зная, госпожице Пола. Оставих картичката на масичката до вазата.

Тя последва Пола в стаята и продължи:

— Честно казано, не знаех къде да ги сложа — толкова е голям букетът. Дори си помислих да ги оставя навън. През всичките тези години, които съм работила за Ема Харт, в апартамента никога не е имало рози. И вие ли не обичате рози?

— В действителност розите не ме притесняват, Ан, поне не ми действат така, както на баба. Просто не съм свикнала да виждам рози тук. Всъщност аз никога нито съм купувала, нито съм отглеждала рози. — Тя смръщи нос в знак на отвращение и отбеляза безцеремонно: — А пък цветът, това яркочервено, целият аранжимент е поразителен. Прекалено предвзето.

Тя се пресегна към плика, разкъса го и погледна картичката. Беше от Рос Нелсън. Почеркът му дребен, прегледен, почти сбит. Канеше я на вилата си в провинцията за събота и неделя. „Колко е нагъл — помисли си Пола. — Защо ли си мисли, че ще прекарам уикенда с него? Надявам се, че няма да се превърне в напаст.“ Тя скъса картичката, пусна я в близкия пепелник и каза на икономката:

— Не мога да гледам тези рози. Ще имаш ли нещо против да ги изнесеш отзад, ако обичаш.

— Разбира се, че не, госпожице Пола. — Ан безцеремонно вдигна вазата и се запъти към вратата, казвайки през рамо: — Получихте и друг букет преди малко. Сложих го в кабинета.

— О! Предполагам, че ще е най-добре да отида да го видя — промърмори Пола, излизайки след икономката, която вече бързо прекосяваше фоайето, към своята стая.

Лицето на Пола грейна в мига, в който съзря чудесната малка кошничка с африкански теменужки, разположена в центъра на махагоновата масичка за кафе край камината. Тя се наведе над тях, докосна лъскавите тъмнозелени листа, меките като кадифе венчелистчета на тъмнолилавите цветя. „Колко нежни и изящни са“, помисли си тя и вдигна плика. На него не пишеше нищо и тя се почуди от кого ли бяха теменужките, докато го отваряше. Замръзна от учудване. На картичката бе изписано с така добре познатия й, дързък почерк: „Шейн“. Нямаше никакво съобщение — само името му.

Все още стиснала картичката, Пола седна на най-близкия стол, като смръщи лице. Не знаеше как да изтълкува цветята. За първи път от две години той бе извършил нещо любезно и тактично, така както често бе правил в миналото. И тя се намери в чудо, не знаеше как да постъпи. Замисли се. Дали кошничката с теменужки означаваше, че иска отново да се сприятелят. Или просто бяха изпратени в знак на учтивост вследствие на чувството му за дълг и отговорност пред семейството? Естествено изпращането на букета означаваше, че той я приветства с добре дошла, без да има нужда да я види лично.

Пола се загледа в огъня с разсеяно изражение. Беше убедена, че Мери му е казала, че е в Ню Йорк. В края на краищата те бяха брат и сестра, както и колеги, говореха си по телефона всяка седмица, почти всеки ден. Може би приятелката й бе оказала натиск върху Шейн да положи някакви усилия и да се държи добре с нея. Равнодушието и усамотеността му все още объркваха Пола. Безброй пъти си бе задавала въпроса какво бе сторила, за да го нарани или обиди, и всеки път си бе отговаряла, че вината не е в нея. Не бе извършила нищо нередно. Но той продължаваше да се държи настрана, едва забелязвайки нейното съществуване. А когато все пак го правеше, тя знаеше, че не е имал друг избор, имайки предвид старите приятелски отношения между двете семейства.

Откъсна очи от огъня, отново погледна картичката и вече не отклони очи. Наличието само на името му и отсъствието на каквото и да било съобщение не бяха особено поощрителни. Дори предизвикваха уплаха. Поне да й беше предложил да му звънне, да й бе намекнал, че може да се видят, преди тя да се завърне в Англия.

„По дяволите“ — промърмори тя под носа си и внезапно се изправи разярена. Шейн О’Нийл беше най-близкият й приятел, откак се помнеше, откакто бе проходила и проговорила. Бяха израснали заедно… бяха преживели толкова много… толкова се бяха сближили през тези решителни за формиране на характера години… съществуванията им се бяха преплели… и след това той я бе зарязал, напуснал я бе, без да й даде каквото и да било смислено обяснение. Това не беше логично.

„Стига ми толкова. Писна ми хората да се държат така, сякаш моите чувства не са от значение“, помисли си тя, все още наежена. Тя се втурна навън, за да намери куфарчето си. Беше на скамейката във фоайето, където го бе оставила, след като се бе прибрала от канцеларията. Сграбчи го, върна се тичешком в кабинета и седна зад бюрото. Отключи го, извади тефтера с адреси, обърна на страницата с телефона на Шейн и се облегна на стола, наблюдавайки цифрите.

„Ще се разбера с него веднъж и завинаги — реши тя — независимо дали ще стане тази вечер, следващата седмица или в деня, в който си замина. Не ме интересува кога, стига най-накрая да го заангажирам. Искам да зная защо прекрати дългото ни приятелство по толкова жесток начин. Дължи ми обяснение.“ Тя се протегна към слушалката, но после отпусна ръката си, осъзнавайки, че би било по-разумно първо да се успокои. Да, би било действително неразумно да се изправи пред него сега. Не беше виждала Шейн от април. Току-що й бе изпратил цветя. Би изглеждало странно и безразсъдно да го затрупа с въпроси като гръм от ясно небе. Освен това ненавиждаше сблъсъците по телефона, предпочиташе да е очи в очи с човека, когато изясняваше някой важен въпрос, да наблюдава неговите реакции. „Трябваше отдавна настойчиво да изискам един откровен разговор — добави тя под носа си. — Постъпих безхарактерно.“ Внезапно й дойде наум, че не я бе толкова яд на Шейн, колкото на самата нея. Не трябваше да позволява да скъсат всякакви отношения така, както бе станало. Раздразнението й започна да се разсейва.

Изправяйки се на стола, тя вдигна слушалката, но след това се поколеба. Как да започне разговора? „Тази вечер си наистина зашеметена и объркана от смяната на часовите пояси — каза си тя, унило усмихната. — Естествено, че ще му благодариш за цветята. Какво друго? Съвършената встъпителна маневра.“ Тя набра телефона в апартамента му. Никой не вдигни. Разочарована, тя затвори слушалката. В този момент й хрумна нещо, което баща му й беше казал в неделя вечер. Чичо й Брайън бе споменал, че напоследък Шейн бил толкова пристрастен към работата си, колкото и тя. Пола погледна часовника си. Беше седем без нещо. Дали е още в канцеларията си? Миранда й бе дала два телефона на „О’Нийл Хотелс Интернешънъл“ и един от тях бе личният телефон на Шейн.

Тя набра още веднъж.

Някой вдигна на второто иззвъняване.

— Ало — произнесе нечий мъжки глас.

— Шейн?

Настъпи кратко мълчание, преди той да отговори.

— Здравей, Пола — каза той най-накрая.

— Браво, Шейн, колко си умен — разпозна гласа ми, и то веднага — възкликна тя с престорена насмешливост. — Толкова се радвам, че те хванах. Току-що си дойдох и открих твоите теменужки. Чудесни са, така ми напомнят за пролетта, наистина трогателно от твоя страна. Благодаря ти.

— Радвам се, че ти харесват — отговори той.

Безизразният му, лишен от всякакъв ентусиазъм глас бе толкова отблъскващ, че направо я смрази. Независимо от това тя бързо продължи:

— Не сме се виждали от толкова време — поне осем месеца, а ето сега и двамата сме далеч от Йоркшир — двама йоркширци в Ню Йорк. Най-малкото, което можем да сторим, е да се срещнем… — тя замлъкна, пое си дълбоко дъх и продължи стремително — на вечеря.

Мълчанието от другата страна трая още по-дълго.

— Аз… ами… виж… не съм сигурен дали ще мога. Кога искаш да се срещнем? Коя вечер имаш предвид?

— Мисля, че тази вечер е добре — заяви тя решително. — Ако не си зает, разбира се.

— Страхувам се, че съм. Имах намерение да работя до късно. Имам ужасно много писмена работа, която да наваксам тази седмица.

— Все някога ще трябва да хапнеш — посочи тя с възможно най-убедителен глас. Засмя се весело. — Спомни си какво повтаряше баба постоянно на г-жа Бонифейс от „Гнездото на чаплата“. Прекаленият светец и така нататък, а ти никога не възразяваше срещу тази поговорка.

Той не промълви нито дума.

Пола нежно добави:

— Съжалявам. Не трябва така да те насилвам. Зная какво е да си претрупан с работа. Може би някоя друга вечер. Ще остана още около три седмици. Оставям нещата в твои ръце. Обади ми се, ако ти се освободи някоя вечер. Благодаря ти още веднъж за цветята, Шейн. Чао. — Тя затвори веднага, без да му остави възможност да й отговори.

Пола отиде до масичката за кафе, вдигна картичката и я хвърли в огъня, наблюдавайки я как изгаря. Беше се държал хладно и непреклонно, насилваше се да бъде учтив.

Защо? Защо? Защо?

Какво беше сторила на Шейн О’Нийл, за да го накара да се държи така враждебно и нелюбезно? Тя разсеяно прокара ръка през косата си, а след това вдигна рамене и се върна до бюрото. „Аз съм глупачка — помисли си тя. — Той навярно е хлътнал по Скай Смит и не му се занимава с развличането на приятел от детството, особено на такъв, който вече не го интересува. Той може би дори живее с нея. Мери и Уинстън смятат, че отношенията им са чисто платонически, но откъде могат да знаят. Винаги са казвали, че е дискретен. Смешното е, че с мен никога не е бил такъв, нито пък аз с него. Никога не сме имали тайни един от друг, казвахме си всичко.“

Телефонът звънна. Тя го погледна, вдигна слушалката. Преди да каже „ало“, той проговори.

— Ще ми трябва поне още час или малко повече — каза Шейн бързо, задъхано. — Ще трябва да се върна в апартамента да се преоблека, а вече минава седем.

— За бога, най-малко ти трябва да се притесняваш за мен — възкликна тя тихо, изненадана, но все пак благодарна, че й бе звъннал. — В края на краищата ние сме от едно семейство. — Подсмихна се под носа си. Той беше суетен, но това не я притесняваше. Дори й харесваше тази негова черта. — Всъщност — продължи тя — можеш да се освежиш тук, ако искаш. Не е необходимо да ходим в някой претенциозен ресторант. Някое спокойно местенце ще ни свърши работа.

— Добре. Ще намина към седем и половина — каза той. — Ще се видим тогава. — Затвори точно толкова бързо, колкото бе сторила тя преди няколко минути.

Пола се облегна назад, втренчена в телефона. Почувства се замаяна и се почуди защо.

 

 

Шейн О’Нийл тежко въздъхна и изгаси цигарата, която бе запалил, преди да се обади на Пола.

Пресягайки се отново към телефона, той набра, номера на едно малко френско бистро, което харесваше, й направи резервация за девет часа, изправи се. Бързо разви ръкавите си, затегна копчетата за ръкавели, оправи възела на вратовръзката, която бе разхлабил преди малко, отиде до гардероба и взе сакото и връхната си дреха.

„Ти си един смахнат глупак — самобичуваше се Шейн, — да й позволиш да ти влезе под кожата по този начин. Пренебрегна твърдото си решение да не я виждаш само защото звучеше толкова тъжна, докато ти казваше довиждане. И разочарована. И самотна. Отчайващо самотна.“ Беше живял изолиран, в уединение прекалено дълго, за да не долови веднага, че тя е в същото състояние. Освен това той познаваше и разбираше Пола по-добре от когото и да било друг и винаги бе съумявал да прецени нейното настроение, дори когато тя се преструваше. Подобно на баба си тя владееше това изкуство изключително добре и умееше да се прикрива до съвършенство. Можеше да надене типичното си непроницаемо изражение, когато пожелаеше, и да изглежда весела, без да показва и капка от истинските си чувства. Освен пред него, разбира се. Съзнаваше, че само преди малко тя се бе престорила на безгрижна пред него. Но смехът и приказливостта й бяха пресилени. Значи сестра му е била права. Пола бе притеснена, разтревожена. Но каква бе причината? Работата? Бракът й? Е, той нямаше да размишлява върху тази връзка.

Навличайки спортното си сако, той откачи палтото от закачалката и напусна канцеларията, като заключи след себе си. Няколко минути по-късно, вече на Парк авеню, той с облекчение отбеляза, че уличното движение не бе претоварено. Забеляза едно такси, спря го и скочи в него, давайки адреса на Пето авеню. Облегна се назад и потърси цигарите и запалката си.

Докато пушеше, по широките му устни, напомнящи тези на древен келт, се плъзна иронична усмивка. „Слагаш си примка на врата, О’Нийл — предупреди се той наум. — Но това вече ти беше известно, когато й изпрати цветята. Очакваше да ти се обади, когато ги получи, кажи си честно, очакваше подобно нещо. Просто й прехвърли топката.“ Да, това беше истината и все пак — само донякъде.

Същия следобед на връщане от обекта той бе забелязал теменужките в една цветарница и моментално си бе спомнил за очите й. А после, докато колебливо се размотаваше пред магазина, той се бе върнал назад в миналото и взирайки се през прозореца, си бе припомнил къщата край морето, онази приказна вила, кацнала на високите скали, където бе живяла и тя… приказното дете от неговите детски мечти… крехкото момиченце с тежката градинска мотика…

Беше влязъл и купил теменужките, знаейки колко ще й харесат, без дори да се замисли, залян от прилива на носталгия. Едва по-късно бе осъзнал истинските мотиви.

„Какво толкова, вече е твърде късно — помисли си той, нетърпеливо гасейки цигарата си. — Поканих я на вечеря. Трябва да се справя. В края на краищата аз съм вече възрастен мъж и съм в състояние да овладея положението. Освен това само я извеждам на вечеря. Това няма да навреди на никого.“