Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (29)

Двадесет и девета глава

— Добре ли прекара, Уинстън? — попита Емили, гледайки го накриво пред тлеещия огън на ежедневната в Бек Хаус.

Уинстън сложи чашата с ракия и я загледа със зяпнала уста. По лицето му се четеше, че едва сдържа обхващащото го учудване.

— Пола седи и гледа, като че ли е пред прага на смъртта, едва отваря уста цялата вечер. Джим успява да се натряска между аперитива и второто ядене. Сестра ми е толкова силно надула корема, като че ли ей сега ще роди трима близнаци направо на масата. Мери не престава да се оплаква, че на двадесет и три години не може да си намери мъж, защото всички мъже, с които е пораснала заедно, са така или иначе ангажирани. Александър е побеснял от сексуалните лудории на майка ти с половината от гадното правителство. Маги Рейнолдс ме отегчава до безумие с опиянението й за някакво ловно имение в Аутер Хибрайдс. А ти ми задаваш такъв въпрос. О, да, Емили, прекарах напълно добре. Чудесно прекарах. Това беше една от най-прекрасните забавни вечери в живота ми. — Започна да се смее, виждайки внезапно забавната страна на нещата. Емили започна да се смее с него. Тя се беше сгушила в ъгъла на канапето и подвила краката си.

— Но Антъни беше в добра форма — каза тя.

— В учудващо добра. Той, изглежда, е стъпил здраво на краката си тези дни и се справя изключително добре.

— Благодарение на Пола. Тя ми каза, че е имала дълъг разговор с него преди няколко седмици, чела му е нещо като лекция, посъветвала го да остави миналото зад себе си и да гледа напред в живота.

— Тя е много добра в тази работа — измърмори Уинстън, въртейки замислено чашата с коняк.

— Какво искаш да кажеш?

— Да дава съвети. Знаеш ли, тя е обикновено права във всичко, което казва. Стига само да можеше да взема някои от собствените си съвети.

Лицето на Емили веднага се помрачи.

— Да.

Уинстън се облегна на възглавниците, сложи краката си на масичката за кафе и се отпусна. Вечерята в Лонг Медоу беше истинска трагедия и той почувства облекчение, като успя да се измъкне с Емили относително рано, за да се върне в домашния комфорт и спокойствие в Бек Хаус. Но една ужасна обща вечеря беше без значение, без никакви последствия. Това, което го смущаваше, беше физическият вид и душевното състояние на Пола. Вече от няколко седмици след завръщането си от Ванкувър през Ню Йорк той осъзнаваше смътно нейното нещастие. Последните няколко часа бяха потвърдили неговото усещане. Тя беше една нещастна жена. Беше убеден, че причината на мъката й беше женитбата й с Джим.

Емили се обърна към него:

— Нещо много се умълча, Уинстън. Мислиш за Пола, нали?

— Да, мила. Като оставим настрани факта, че изглеждаше ужасно тази вечер, тя отговаряше само с „да“ и „не“. Аз зная, че понякога е резервирана, не е кречетало като теб, но обикновено е много по-общителна, особено в семеен кръг.

— Не е обаче работата, която я уморява — извика Емили. — Тя е свикнала с натоварване, с работа по цели часове и с носене на огромна отговорност. Изобщо има издръжливост на вол — както баба.

— Това ми е известно, Емили. Аз познавам Пола почти толкова добре, колкото и ти. Това имах предвид, като ти казах, че изглежда, като да е пред прага на смъртта. Така че разбирам, че всъщност тя не е физически болна. Тя е душевно разстроена… — Спусна краката си на пода и започна да търси в домашната си дреха кутията с цигари. — В един брак има куп проблеми. Не е ли така? — попита той, запалвайки цигара.

— О, толкова си прав, Уинстън. Аз се опитвах много пъти напоследък да повдигна този въпрос, но тя просто ме изглежда с лека усмивка и се затваря в себе си или започва да говори за нещо друго.

— Но вие двете сте били винаги толкова близки. Не е ли казвала въобще нищо? — попита той, като повиши с една октава гласа си, изразявайки по този начин изненадата си.

— Не, не наистина. Аз ти бях казала по-рано, че тя беше разтревожена в онази ужасна неделя. Ти знаеш, поради държането на Джим, за начина, по който той говореше с нея във връзка с проблемите й със Сам Фелоус. Научих, че е плакала, когато се върнах от Пенистън Роял. В края на седмицата Джим се върна от Ирландия, когато ние тримата бяхме в Лондон, тя измърмори нещо за това, че Джим бил раздразнителен, даже избухлив с нея. Аз започнах да опитвам някак, а тя сви рамене и се затвори в себе си, както беше снощи. Но особено силно забелязах тази промяна през последните няколко месеца, когато се зарови изцяло в работата си. Това е, което тя прави всъщност, с изключение на прекарване на цялото си свободно време с бебетата. Тя наистина обожава близнаците и те са станали смисълът на целия й живот, с изключение на работата, разбира се.

— Това никак не е добре. Леля Ема ще се разсърди, няма да бъде много изпълнена с трепет, като се върне следващия месец и види Пола в такова състояние. — Уинстън промени положението си на канапето. Забеляза веднага загриженост в лицето на Емили. Взе ръката й.

— Хей, Дундо, хайде, недей да бъдеш толкова отчаяна. Нещата ще се оправят. Смешни са пътищата, по които животът се грижи за себе си.

— Предполагам, че е така — мърмореше Емили, чудейки се дали е така, но мислеше, че по-скоро не е, познавайки природата на Пола. Тя по-скоро би се държала със зъби и нокти за брака си, заради децата и поради необикновеното й чувство за дълг, както и водена от решението си да не се предава.

— Би ли имала нещо против да говоря с Пола? — опита се да предложи Уинстън. — Аз бих могъл…

— За бога, не! — извика грубо Емили и се изправи рязко на канапето. — Тя ще се обиди, ще го сметне за вмешателство в частния й живот и само ще се почувстваш сконфузен заради загрижеността ти.

Уинстън въздъхна.

— Май че си права. Слушай, ако питаш мен, смятам, че тя и Джим трябва да се разведат.

— Тя никога няма да направи това! Тя има същото отношение към развода, както и аз.

— О, и какво е то? — попита той, като наостри уши и я изгледа продължително и настойчиво.

— Ами — каза Емили бавно — ние някак си не го одобряваме наистина. Искам да кажа, че имаме чудесен пример с майка ми. Тя се е женила толкова много пъти и се е развеждала толкова много пъти, че вече съм им забравила броя.

— Твоята майка е изключение от правилото, Емили.

Без да обръща внимание на този коментар, Емили продължи бързо:

— Пола смята, че ако съществуват проблеми в един брак, те трябва да се уредят. Тя е на мнение, че хората не могат да се развеждат непрекъснато при първия явил се случай просто защото са се сблъскали с някакви малки спречквания по пътя, че това не е разрешение. Смята, че бракът изисква големи усилия.

— За тангото са необходими двама, знаеш.

Емили се замисли и кимна с глава.

— Намекваш, че Джим може да не направи усилия… Това ли всъщност искаш да кажеш — попита тя.

Уинстън се колебаеше.

— Може би. А може и да греша, защото какво знае човек за частния живот на другите? Ето защо този разговор трябва да приключи веднага. Той е доста безполезен, Дундо.

— Да — каза тя. — Уинстън, не ме наричай дунда. Тези дни съм доста гъвкава.

Той се засмя.

— Аз го казах от любов, а не критикарски, ти, глупава гъско. — Остави чашата си и отиде при нея на канапето. Като я прегърна, той прошепна към бузата й: — Така че аз съм забоден като теб до края на живота си според твоето мнение за развода.

— Да — пошепна тя на свой ред, — ние сме забодени един за друг. Благодаря на Бога.

— Аз подкрепям това. — Той се оттегли леко назад, гледайки невинното младо лице на Емили. Колко красива беше тя. В нея имаше някаква невинност. Беше много млада и въпреки това с дълбочина в разсъжденията си, нещо, което понякога го изненадваше. Каза й нежно: — Никога не бих бил щастлив с която и да било друга, Дундо, вече не, след като веднъж съм имал теб.

— Защо? — отвърна на погледа му тя, флиртувайки.

— Искаш комплименти, нали?

— Кажи ми защо…

— Защото те познавам и те разбирам, любов моя, и толкова си подхождаме сексуално.

— Сигурен ли си, че си подхождаме? — дразнеше го тя.

— Сега, като го споменаваш… може би ще трябва да направим още един опит. — Усмихна й се с любещи очи, отговарящи на нейните. Като стана, той й хвана ръката и я поведе.

— Да си лягаме, мила, още един експеримент, за да се уверим.

Те тръгнаха нагоре по стълбите.

* * *

— Добре би било да направиш централно отопление в тази къща, иначе ще измръзнем. Тази вечер е много студено — каза Емили половин час по-късно, увивайки част от чаршафа около себе си.

— А, не разбирам от тези работи. Мисля, че двамата заедно сме доста горещи… — Уинстън намигна, сложи възглавница под главата си и посегна към шишето с ракия, което беше донесъл горе със себе си. Предложи на Емили.

— Искаш ли една глътка?

— Не, благодаря. Не искам повече. Причинява ми сърцебиене.

— О, по дяволите! А аз мислех, че аз го предизвиквам. — Засмя се и попита: — Да запаля ли огъня?

— Няма ли да спим?

— Това не беше част от плана ми сега — каза той, като се хилеше похотливо. — Уморена ли си вече?

Смеейки се, тя разтърси глава и го проследи с поглед, докато той скочи от леглото, сложи си пижамата и се запъти към камината точно срещу старомодното легло. Драсна клечка кибрит и подпали хартията и дърветата, вече наредени на скарата. След това взе духалото за по-бързо разпалване на огъня. Емили обичаше да гледа как работи Уинстън. Беше толкова сръчен в ръцете, можеше непрекъснато да поправя нещата в къщата и градината. Спомни си за малкия мост, който беше построил през езерцето в „Гнездото на чаплата“, когато бяха деца. Мостчето беше очарователно, един малък шедьовър със сложна конструкция и хитро изпълнение. Да, Уинстън беше чудесен в дърводелството. Тя още имаше малката кутия за бижута, която беше направил за десетия й рожден ден, толкова красиво боядисана и подплатена с червено кадифе. Но той беше се отказал от дърводелството заради музиката, когато заедно с Шейн образуваха групата „Чапла“.

Усмихвайки се в себе си, тя внезапно запита:

— Уинстън, какво стана с твоя тромпет?

Уинстън беше наведен пред огъня. Той извърна изненадано глава от въпроса й.

— Какво те накара да се сетиш за моя тромпет, за бога?

— Докато лежа тук, си спомних… знаеш ли… спомних си нещо от нашето детство.

— Колкото и да звучи странно, преди няколко седмици Сали попадна на него, когато търсеше нещо в шкафа в „Гнездото на чаплата“. — Той се върна в леглото, хвърли си пижамата и се покатери до нея. — Не бях ли ужасен в онези дни? Представяш ли си аз на старата хорна, малък като фъстък.

— Мисля, че беше чудесен! Не на тромпета обаче… ти смърдеше. Пфу, обзалагам се, че ти постави умрялата риба в леглото ми! — Удари го силно по ръката. — Ти, проклетнико. Никога няма да забравя тази рибешка миризма. Уф.

Той я грабна, постави я с боричкане на възглавниците и я прикова с ръцете си.

— Заслужаваше си го. Ти беше една преждевременно развита мискинка. — Наведе се над нея, целуна я в устата, ближейки с езика си нейния. Като се отдръпна накрая от нея, той й прошепна: — Ако аз имах някаква миризма, щях да вляза в леглото ти…

— Никога нямаше да посмееш, Уинстън Харт, така че не претендирай, че си щял! Баба ми имаше очи и отзад на главата си.

— Тя все още ги има — заядливо забеляза той. Отдалечи се от нея със забавен израз на лицето си. Взе шишенцето с ракия, прегърна го с двете си ръце като дете, след това отпи една глътка. Беше толкова щастлив, радваше се на безгрижните закачки с Емили, на това отморяващо прекъсване в тяхното енергично, вълнуващо любене. Той винаги правеше това с нея. Тя беше толкова непринудена в общуването след това. Освен при самото любене, между тях нямаше никога каквото и да е напрежение. При любенето беше различно. Тогава нейната ненаситност, нейното безкрайно желание към него го запалваха и възбуждаха. Той посегна към ръката й, отпусната върху завивката, и я стисна силно, мислейки за щастливото си спасение. Знаеше, че нямаше никога да се върне към Алисън Ридли. Той не я е обичал наистина, не по начина, по който обичаше Емили.

Уинстън затвори очи, преживявайки повторно онази специална неделна вечер през месец април, когато тя пристигна на вечеря, която той се предполагаше, че ще сготви. Той така и не я сготви. В момента, в който Емили пристигна, те се погледнаха в очите многозначително и с копнеж един към друг. И свършиха набързо след десет минути всред това легло, където той продължи, за да се самоизненада в любене с нея, три пъти последователно в кратко време. Неговата братовчедка — трета братовчедка, поправи се той — го беше удивила със своята липса на задръжки, със силното си желание да дава удоволствие и да го получава, с нейното щедро благородство и наслада в леглото. В единадесет часа и тридесет минути, увити в хавлии и седнали пред камината на дневната, си уредиха страхотен пикник с остатъци от ергенския хладилник, поливайки го с бутилка шампанско. Това беше чудна вечер…

— Уинстън, моля те, не се ядосвай — каза Емили, — но имам нещо да ти кажа. Наистина е важно.

Отскубнат от еротичните си спомени с нея, той вдигна клепачи и я погледна с крайчеца на окото си.

— Защо трябва да се сърдя? Хайде, казвай, Дунди.

— Това е даже по-лошо от Дунда — измърмори тя, като направи кисела физиономия, като че ли се ядосва. — Защо англичаните имат смешната склонност да дават глупави прякори?

— Защото прякорите са имена на животинки и изразяват топлота, обич, фамилиарност, интимност, нежност. Това ли ти е наистина важното нещо, което искаше да ми кажеш, Дундо, или не?

— Да. — Тя се приповдигна и застана лице с лице срещу него, като се облегна на лакътя си. Загледа го многозначително. — Става въпрос за смъртта на Мин. Следствието…

— О, не, Емили, не започвай отново! — изпъшка той и завъртя очи в израз на отегчение. — Подлуди Пола. Сега започваш с мен.

— Чуй ме, моля те, само за минутка.

— Добре, но давай накратко. Мисля, че пак съм готов…

— О, Уинстън, ти си ненаситен.

— Само с теб, сладка моя, съблазнително, страстно, малко нещо.

— Не съм толкова малка — противопостави се тя. — Слушай. Сали ми каза, че Антъни все още не е убеден, че Мин се е самоубила. Той мисли, че това е случайност, а аз…

— Това е ужасно губене на време, мила — подхвърли Уинстън нетърпеливо, желаейки я отчаяно. — И леля Дейзи, и Джим ни дадоха подробни данни за дознанието. Доколкото разбирам, това не може да е било случайност. Няма как.

— Съгласна съм. Искам да кажа с това, че не е било случайност. Но не вярвам също така да е било и самоубийство.

Уинстън се разсмя, невярващ.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че мислиш да е било убийство? О, хайде, Емили.

— Точно така мисля, Уинстън.

— Кой тогава го е извършил? Разбира се, ти не би могла да таиш мисълта, че това е бил бедният добър Антъни, който не е способен да настъпи мравка?

— Не, и не знам кой. Но смъртта й много ме занимава. Имам чувството, че не мога да я забравя. Разбираш ли, Уинстън, работата е в онези пет часа. Винаги са ми се стрували странни. Даже онзи ирландски полицай ги е нарекъл мистериозни. Така ми каза леля Дейзи. Не знам, но аз съм съгласна с него. Те са мистериозни и при това доста странни.

— Ти си си сбъркала призванието, мила. Трябвало е да станеш автор на криминални романи — отвърна той и се закиска. — Може би е умряла от пиенето.

— Смей се, ако искаш, Уинстън, но аз се обзалагам, че един ден това ще излезе наяве. Почакай и ще видиш — отвърна на свой ред Емили. В гласа й трептеше загриженост.

Уинстън седна и се замисли върху думите й. Откакто я помнеше, Уинстън винаги е смятал, че Емили е изключителна — будна, находчива, интелигентна и много по-проницателна, отколкото някои от семейството смятаха. Това негово схващане значително се засили, откакто имаше сериозни връзки с нея. Тя правеше умни заключения и той беше свикнал да я слуша и да вярва на преценките й. Тя безспорно беше тази, която го подтикна да отиде в канадската хартиена фабрика, и настояваше да упорства, когато разговорите се бяха запънали. По-късно даже част от нейната предприемчивост и амбиция се прехвърлиха и върху него. Тя го беше убедила, че е негов дълг да даде по-голям принос във вестникарската система. Освен това той фактически изостави идеята да остане селски господин.

Поради всички тези причини сега той трябваше да я приеме на сериозно. Той каза бавно:

— Казваш, че не знаеш кой би могъл да я убие, а това е един костелив орех, струва ми се. От друга страна, ти си мислила доста много върху смъртта на Мин, така че би трябвало да имаш някакви теории относно това какво е могло да се случи. Кажи ми. Целият съм слух. Честно казано, Дъмп, не ти се подигравам вече.

Емили му отправи усмивка на благодарност.

— Никой никога не ще може да ме убеди, че Мин се е въртяла безцелно край езерото през цялото това време. Аз мисля, че е напускала, ходила е да види някого, където е продължила да пие, докато е станала мъртвопияна. С когото и да е била, може да я е придружил, може да й е дал също хапчетата — знаеш ли, Уинстън, за да притъпи чувствата й. След това изоставена, в безсъзнание, тя е била блъсната в езерото, за да изглежда самоубийство или случайност.

— Виж, аз не ти се подигравам, честно, не ти се подигравам, но това ми звучи малко пресилено. Освен това от всички показания, които чухме, тя не е напускала имението.

— Зная, но това е предположение. А тя може да го е напускала. Би могла да отиде някъде пеша, да е оставила колата си при езерото.

— О, Емили, Емили — клатеше той глава, като я гледаше безпомощно. — В това няма никаква логика. Кой би искал да убие Мин? Аз мога да ти задам много въпроси и да направя много дупки в твоята теория. Сигурен съм, че Пола го е направила. Какво казва тя?

— Тя казва горе-долу същите неща, както и ти, след това ми каза да забравя, че случаят е приключен, че всеки се е измъкнал относително невредим. Тя употребява едно ужасно клише като „Нека да не разлайваме кучетата“ и се изплъзва. Но какво да кажем за Антъни и Сали, които трябва да живеят с мисълта, че Мин се е самоубила заради тях? А има и нещо друго, Уинстън, помисли за Мин. Ако тя е била убита хладнокръвно, което аз мисля, че е така, човекът, който я е убил, трябва да бъде изправен пред съд.

Уинстън мълчеше, озадачен от думите й. Той каза спокойно:

— О, мила, не ставай кръстоносец. Нищо не можеш да направиш наистина и Пола е права, случаят е приключен, свършено е с него. Само ще отвориш консервена кутия с червеи, като поставиш Сали и Антъни в още по-неприятно положение. Бих могъл да ти говоря с часове по този въпрос, Дъмп, но — той въздъхна — нямам в момента желание и сила.

Емили захапа устни.

— Съжалявам. Не трябваше да го повдигам тази вечер.

— Трябва да признаем, мила, че избра най-неподходящото време. — Докосна леко с пръст бузата й, прокара черта надолу към шията й, след това продължи диагонално по голата й гръд до ръба на завивката, затъкната около нея.

— Емили, в случай че не си го разбрала, трябва да знаеш, че имам други мисли в главата си.

Тя му дари една очарователна усмивка, като едновременно отблъсна загрижеността си около следствието.

— Аз казах, че съжалявам. Да оставим тази тема.

— Желанието ти е заповед за мен. — Обърна се и сложи шишето с ракията на нощната масичка. След това извъртя бързо глава. — Бих предпочел да не споменаваш за тази… твоя теория… на Сали.

— Разбира се, че няма. Не съм толкова глупава.

— Далеч съм от такава мисъл. Ела тук. Желая те. — Той угаси лампата.

Емили направи същото, плъзна се през леглото и се настани удобно в обятията му, разтворени за нея, след това уви краката си около тялото му, прилепвайки се плътно към него.

— Виж какво стана! — й каза той. — Твоята зловеща теория за извършено убийство ме направи неспособен да изпълня задължението си като предан годеник. — Започна да глади косата й, която светеше златисто на светлината на огъня, горящ в камината.

— Не за дълго, ако те познавам — мърмореше тя, като притегляше главата му към своята, търсейки устните му и целувайки го страстно.

Отговаряйки на горещите й целувки, пусна ръката си върху тялото й, докосвайки гърдите й, стомаха й, вътрешната страна на бедрата й, радвайки се на усещането от допира до копринената й кожа. Издърпа бързо ръката си, взе като в шепа едната й гърда, наведе устата си и започна да я движи около зърното. Ръката й се вплете в косата му и той почувства силните й пръсти зад врата си, чуваше лекия стон в гърлото й, докато върхът на езика му докосваше върха на втвърденото зърно. Емили се държеше много спокойно, дишането й ставаше сподавено, докато Уинстън се придвижи надолу и настрани от гръдта й. Започна да целува стомаха й, а ръката му се промуши до външната страна на бедрата й, след това до вътрешната. Неговият чувствен допир я изпълваше с трепет. Той знаеше точно как да я възбуди. И след това винаги го правеше. Беше придобил голям опит, по-голям финес, имаше по-голямо познаване на женското тяло още от дните на детството им. Ръката му започна да се върти между бедрата, след това опита, обви я изцяло. С бързо, внезапно движение, което за миг я разтърси, той издърпа ръката си и се нагласи върху нея. Плъзна ръка под гърба й, повдигайки я напред, докато влизаше в нея и я обладаваше. Устата му намери нейната и те се вкопчиха взаимно. Тялото й се извиваше заедно с неговото. Емили го сграбчи за раменете и се остави да бъде носена от ритмичните му движения и нарастващия оргазъм на техните тела, надигащи се и отпускащи се в унисон.

Малко по-късно, докато лежаха прегърнати, изчерпани до крайност, Емили каза, леко усмихната:

— Чудя се кой е пуснал тази злобна и съвсем погрешна история, че англичаните били ужасни любовници?

Последва самодоволната въздишка на Уинстън, последвана от сподавено хихикане.

— Чужденците, кой друг — каза той.