Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (28)

Двадесет и осма глава

Миранда О’Нийл се смееше с такава веселост, че от очите й капеха сълзи.

Овладявайки се след няколко секунди, тя избърса сълзите с върха на пръстите си.

— Честно казано, Пола, никога в живота си не съм чувала такъв куп глупости.

Пола отговори:

— Ти потвърждаваш подозренията ми… Мислех, че Сара ме е излъгала.

Като търсеше в ръчната си чанта хартия, Мери си издуха носа и каза:

— Излъгала е доста силна дума. Тя просто е скалъпила фактите. Или, ако трябва да употребим любимата фраза на дядо, извъртяла е истината, както й отърва.

— И така, какво всъщност се случи в Барбадос? — заопипва почвата Пола. — Говореше така, сякаш е работила като каторжник.

— О, глупости! Помагаха й толкова много две местни момичета, които бях наела, и младата жена, която ще работи на бутика за нас. — Мери стана и отиде до канапето, разположено близо до прозореца на офиса на Пола в склада в Лийдс.

Като я гледаше как се движи през стаята, Пола реши, че не е виждала Миранда да изглежда толкова добре от дълго време. Беше придобила тен в Карибите. Луничавото й лице, обикновено толкова бледо, имаше мек тен, който й отиваше чудесно, придаваше й нежна руменина. Носеше вълнена рокля с дълга пола с необикновено жив оттенък на джинджифил, който подчертаваше тъмномедения цвят на косата й, а светлокафявите й очи изглеждаха днес по-златни от лешников цвят. Пола не можеше да не си помисли за есенните листа на градината си в Лонг Медоу. Естественият колорит на Мери и дрехите, които беше избрала, повтаряха перфектно червеникавокафявите й оттенъци.

Разположила се цялата в драперии на канапето, Миранда започна да обяснява.

— В момента, в който пристигна, Сара беше в своя важен високомерен вид, много надменна, заповеднически настроена, даже взискателна. Аз й предложих да й помогна с каквото мога, но тя практически ми заповяда да напусна магазина, каза, че сама може да се справи. Честно казано, аз бях много изненадана, тъй като тя всъщност не е включена с нас към бутиците. Но аз реших да я оставя да бъде нейната. — Кафявите й вежди се свиха намръщено, а изразителното й лице показваше раздразнението й. — Тя не ме искаше около нея, Пола, това е цялата работа. Аз бях доста заета с други неща в хотела, но не толкова заета, та да не проверявам няколко пъти на ден по телефона какво става. И слизах всяка вечер, за да видя как се оформя бутикът. — Широко разположените очи на Миранда се спряха на Пола и показваха лукавство. — Сигурно ти знаеше, че аз водех играта.

— Разбира се, че знаех, глупаче. Споменавам го само защото Сара вдигна такава врява за упоритата работа, която тя разправя, че е свършила. Тя ми каза също, че не е прекарала добре, подмятайки, че О’Нийл не й бил обърнал внимание.

— Това пък е чиста лъжа! — извика Миранда, раздразнена до крайност. — И баща ми, и Шейн направиха посещения на магазина, а тя беше канена на всяко отделно устройвано тържество. — Миранда се загледа замислено в ръцете си, кимна като на себе си и погледна Пола. — Може би всъщност тя не е прекарала добре. Беше наистина странна в държанието си. Изглежда, смяташе, че е задължение на Шейн да я придружава навсякъде, да я влачи, където отиде, и да я ухажва. Шейн беше страшно приятен и търпелив при всички обстоятелства. В края на краищата тя беше премного заета с хотела. Всички ние работехме, дявол да го вземе.

— Зная, че работихте — отговори Пола. — А, аз не обърнах всъщност внимание на това, което тя каза… но трябва да призная, че отначало бях малко като ударена от гръм. И защо трябваше да ме лъже? Тя със сигурност е знаела, че ще разбера от вас какво всъщност е станало.

— Сара е странна, тя живее в един свой свят. — Миранда се наведе напред и изгледа многозначително Пола. — Припомни си някои от отвратителните малки неща, които вършеше, когато бяхме деца. Тя винаги е била изпълнена с чувството за важност. Самодоволство. Самочувствие. Виж какво, не мисля, че тя заслужава това продължително занимаване с нея, не мислиш ли? Нека…

— Има нещо, което не съм ти казвала. Истинската причина, поради която тя дойде да ме види преди две седмици, беше да ми направи едно предложение… Тя искаше да купи бутиците. — Пола се облегна назад, чакайки реакцията на Мери, сигурна, че тя ще бъде по-ядосана откогато и да е, но трябваше да й го каже.

— Ах, какво мръсно „пиленце“! Нашите бутици! Никога в живота си не съм чувала нещо по-скандално. Къде й е бил умът? Искам да кажа, вие сте обществена компания. Предполагам, че си я изпратила по дяволите с няколко подбрани думи, които да й звучат в ушите. Надявам се, така си направила.

— Да, разбира се. Но тя не искаше да вземе моето „не“ за отговор. Заплаши, че ще изпрати телекс на баба в Австралия.

— А изпратила ли е?

— Не, телефонирала й е от Дънуун. Можеш ли да си представиш, да тревожи баба по такъв начин! Както и да е, баба й видяла сметката. — Пола заговори с внезапно забавление, докато си спомняше за скорошния си разговор с баба си. — Когато Сара казала на баба, че предполага, че ще й бъде разрешено да купи бутиците за нейния отдел заради цялата й упорита работа, усилия, голяма интелигентност и прочие, баба ми каза, че й казала: „О, наистина, Сара, значи така мислиш ти, нали? Запомни една поговорка — да вървиш след кола с тор и да мислиш, че се жениш“. След това баба й казала, че предложението й е зле скроено, смешно и изключено да се осъществи. И прибавила, че винаги ще бъде „изключено“, и я посъветвала никога да не е посмяла да споменава отново такова нещо.

— Няма никой толкова груб и унищожителен като леля Ема, когато иска да бъде такава — каза Миранда и се облегна назад. — Предполагам, че скъпата Сара е получила съобщението?

— Не съм чувала и думичка от нея след това.

— Всъщност това няма значение. Точно сега тя е заета с лятната модна линия. — По лицето на Миранда се изписа израз на просветление. — Това, което току-що ми каза, вероятно обяснява нещо — Сара беше страшно смешна с мен, когато отидох онзи ден в „Лейди Хамилтън Клоудс“. Не мога да кажа, че беше груба, защото тя винаги е била много маниерна, но беше необикновено сдържана даже и към себе си. Без да се отклонявам, но впрочем линията беше много приятна и аз се надявам, че ще можеш да я видиш, когато бъдеш в Лондон следващата седмица. Трябва скоро да направим нашата поръчка, Пола.

— Да, зная. Гей ми е уредила среща да отида в изложбената зала. Каквато и да е, Сара е чудесен дизайнер. Колекцията „Лейди Хамилтън“ винаги е била смайваща.

— Да — каза Миранда, мислейки си колко благородна и справедлива е Пола, която винаги се старае да намери нещо положително във всекиго. — Между другото да ти кажа, че Алисън Ридли беше на модното изложение и тя също се държа странно с мен, като че ли съм заразноболна.

— Предполагам, че това е било заради Уинстън и Емили.

— Какво общо има това с мен?

— Ти си много близка с Емили, а чувам, че Алисън е извънредно много разстроена за Уинстън. Съвсем е съкрушена, според Майкъл Калински, който дойде да ме види вчера. Той ми каза, че тя и Сара са станали много близки напоследък и без съмнение Алисън те счита член на неприятелския лагер. Впрочем Майкъл ми каза, че Алисън мисли да се премести в Ню Йорк. За постоянно.

Миранда се изненада.

— Я виж ти… Може би тя възнамерява да влезе в партньорство с онази нейна приятелка Скай Смит.

В гласа на Мери се чувстваше такова презрение, че Пола я стрелна с бърз поглед.

— Не харесваш ли Скай Смит?

— Не особено — отговори Мери откровено и честно, както винаги, на най-скъпата си приятелка. — Трябва да призная, че тя е много мила с Шейн, откакто е в Ню Йорк. Тя уреждаше много приеми за него и го запознавала с някои свои приятелки. Той, изглежда, я харесва. Но — Мери провлече гласа си и направи гримаса, — според мен тя е извънредно добра, за да е истина, винаги толкова сладка, прекалено сладка, ако трябва да кажа истината. Държи се като невинна дева, но аз не мога да се отърва от чувството, че тя е доста обиграна — когато се касае за мъже. Така казах на Шейн, но той просто се засмя и го намери за много забавно. Уинстън беше склонен да се съгласи с мен. Сигурна съм, че той ти е казал, че Шейн устрои малка вечеря за нас двете в 21 часа, когато бяхме в Ню Йорк миналата седмица. Всъщност тя беше заради Уинстън — за ознаменуване сделката, която той сключи с канадската хартиена фабрика.

— Аз мислех, че той не е пропуснал нито един детайл — каза бавно Пола, — но очевидно е пропуснал, тъй като не спомена за Скай Смит.

— О — каза Мери, считайки, че този пропуск е странен. Тя побърза да добави: — Но Скай беше там. С Шейн. И аз имах възможност да я опозная малко по-добре, да я наблюдавам по-отблизо. От тази вечер останах с твърде особено чувство. Мисля, че тя има нещо, което крие — за своето минало.

— Каква чудата мисъл ти е дошла, Мери.

— Нали — се съгласи Мери. — И не ме питай защо мисля така, защото не мога да ти дам точно обяснение. Инстинкт може би, моя интуиция. — Вдигна леко рамене. — И все пак, като се връщахме със самолета от Лондон с Уинстън, говорихме надълго и нашироко за нея и двамата решихме, че тя има непочтен характер. Той вече не е много запален по нея, макар че я харесваше много, когато той и Шейн за първи път я срещнаха у Алисън през пролетта.

— Нещо сериозно ли е? Искам да кажа между Шейн й нея. — Пола се изненада колко странно звучеше гласът й и докато стомахът й се свиваше, осъзна колко много я развълнува мисълта, че Скай и нейният стар приятел са били в близки отношения. Очите й не изпускаха от поглед лицето на Мери.

— Надявам се искрено, че не е! Не ми харесва мисълта тя да е била с него за постоянно. Уинстън мисли, че е било само нещо платонично, а той положително знае… Като говорим за Уинстън, как е Сали?

— О, тя е много по-добре. Антъни пристигна от Ирландия преди около десет дни и замина веднага за „Гнездото на чаплата“, където е Сали. Говорих с тях по телефона вчера. Те се радват на мир и спокойствие и са радостни, че са заедно сами. Всъщност Антъни ще дойде да ме види днес следобед.

— Колко ли ужасни преживявания трябва да си имала във връзка със смъртта на жена му. Аз ще трябва да отсъствам от страната, нали? Колко искам да съм тук, Пола, просто за морална подкрепа.

— О, Мери, това е много мило от твоя страна. Но за щастие Емили се върна от Париж и тя и аз успяваме да се справим някак. Най-трудното мина, това е важното.

— Да, но ти изглеждаш уморена — се осмели да каже Мери, употребявайки най-меката дума, която можа да намери. Още в момента, в който влезе в склада, тя беше поразена от бледото, изпито лице на Пола. С тъмните сенки под очите, тя изглеждаше на приятелката си като болна. — Не можеш ли да си вземеш няколко дни отпуск? Да отидеш някъде да си починеш?

— Ти се шегуваш! Погледни това бюро.

Мери не продължи да говори по този въпрос, смятайки, че ще бъде по-разумно да не напомня повече на Пола грижите си относно нейното здраве. Тя обърна поглед настрани, за да скрие безпокойството си. Очите й попаднаха на колекцията фамилни снимки, наредени на голямата махагонова маса на Ема. Множество познати лица я гледаха — нейните дядо и баба, Блеки и Лора в деня на сватбата им, баща й като бебе, легнал в кожена повивка, тя и Шейн като пеленачета, родителите й в деня на сватбата им и децата на Ема на различни възрасти.

Вземайки най-голямата снимка на красив мъж в офицерска униформа, тя я разгледа за момент и каза:

— Майка ти прилича много на Пол Макгил. Да, леля Дейзи има очите на баща си. Но и ти също. — Доволна, че е намерила начин да смени темата, тя добави: — Рамката е нащърбена, Пола. Трябва да я дадеш да я оправят заради леля Ема. Срамота е. Иначе тя е хубава изработка от сребро. Цяла антика. — Мери взе рамката и показа повреденото място.

— Баба не иска да я поправяме — каза й Пола с лека полуусмивка. — Когато казах същото нещо преди няколко години, тя се засмя и ми каза, че нащърбеното място е част от нейните спомени.

— Какво е искала да каже? — попита Мери.

— Дядо ми не се върнал в Англия след края на Първата световна война. Той останал в Австралия. Историята е малко заплетена, но един ден, в изблик на гняв и безсилие, баба хвърлила тази снимка всред стаята — ей тази същата снимка в тази същата рамка. Стъклото се пръснало, рамката се повредила, но въпреки това тя я задържала. Тя ми каза, че винаги след това, когато и да погледнела към снимката му, си спомняла, че трябва да се вярва в любовта. Тя мисли, че ако е била вярвала в Пол, когато е изчезнал — вярвала в любовта му към нея, щеше да е имала пълна вяра в него, щяла да го чака да се върне. Тя вярва, че е щяла да се спаси от ужасните години сърдечно страдание, които е изживяла по време на ужасно нещастния си брак с Артър Ейнсли.

— Но Пол и тя се събраха накрая и преживяха години на щастие — каза нежно Мери с внезапен печален израз.

— Има нещастни нотки в думите ти, Мери. Да нямаш и ти любовни проблеми? Няма ги вече старите любими хора, това ли е? — Пола я погледна съчувствено!

Мери кимна с глава.

— Няма също и нови. Изглежда, имам лош късмет в този отдел тези дни. Повечето от мъжете, с които ходех през последните няколко месеца, изглежда, не виждат зад парите на О’Нийл мен, моята така наречена сексуалност. Ставам по-цинична на моменти. — Мери направи гримаса. — Вероятно ще завърша като стара мома. Емили е щастлива, приемайки Уинстън по нейния начин. Тя поне знае, че той обича нея, а не банковата й сметка. Още повече, че и той има своя тлъста такава.

— О, Мери, не всеки мъж тича след парите — започна Пола, но спря, съзнавайки, че имаше зрънце истина в изказването на Мери. Да бъдеш наследница имаше и своите многостранни недостатъци, макар парите да бяха само един от тях.

Миранда замълча. След малко каза:

— Може би. Бедата е, че мъжете, които аз съм срещала, не са могли просто да погледнат по-далече от носовете си, през външността, към човека, който съм, към истинската мен. Аз не съм принцесата от приказките, бога ми. Работя здравата и нося голямо бреме отговорност в международните хотели „О’Нийл“. И имам съществени качества, както ти знаеш. Шейн я аз бяхме се научили да знаем стойността на банкнотата от една лира, както също и ти. Като оставим настрана баща ми и дядо ми и всичко, на което са ме учили, леля Ема ми наливаше най-много здрав разум по време на онези лета в „Гнездото на чаплата“.

Пола каза:

— Да, разбирам какво искаш да кажеш. Хората имат смешни представи за нас, нали? Но нищо не е в същността си така, както изглежда, поне за външните лица.

Мери отиде до бюрото на Пола и седна на стола срещу него. В светлокафявите й очи се четеше тъга. Изразът на лицето й стана по-унил.

— Ще ти кажа нещо друго, Пола. Предпочитам да се омъжа за човек, когото съм познавала през целия си живот, който да ме обича заради самата мен, такава, каквато съм, а не такава, каквато той си представя, че съм. Преди няколко дни дойдох до заключението, че не искам да се захващам сериозно с някой очарователен непознат човек. Да вървят по дяволите очарователните непознати мъже. Те предвещават нещастия и често ни сюрпризират с неприятни изненади. Ако не за пари, те жадуват за власт. После, има и сексманиаци, момчетии, които се интересуват само да скочат в леглото. — Засмя се с кисела гримаса. — Както Шейн обичаше да казва: „Сексът идва често, но любов мъчно се намира“. Този мой брат се оказа прав в този случай.

* * *

Антъни каза:

— Страшно мило е от твоя страна, Пола, че прекара с мен целия този следобед. Наистина се радвам и просто искам да ти кажа отново, че беше чудесна през този много труден период. Не мога да…

Пола вдигна ръка.

— Ако ми поблагодариш още един път, ще те изгоня от офиса си. — Тя вдигна чайника и му наля втора чаша чай. — Винаги съм се радвала да мога да помогна, когато имам възможност, и нека да не изпускаме предвид факта, че ти си член на това семейство. — Усмихна му се леко с нейната топла усмивка. — Освен това — прибави тя бързо, — съвсем не съм заета този следобед — изтърси му тя една опашата лъжа, за да може да го накара да се чувства по-спокоен. — А сега да отговоря на твоя въпрос. Смятам, че баба би била много разстроена наистина, ако ти и Сали се ожените, преди тя да се е върнала от Австралия.

— Така ли мислиш наистина — измърмори той оклюмало. Запали цигара, седна обратно на стола си и кръстоса крака. Погледът му беше вторачен покрай нея в празното пространство, като се спря на една картина над античния шкаф на отсрещната стена. За момент изглеждаше объркан, като че се опитваше да измисли нещо в главата си. — Кога всъщност мислиш, че тя ще се върне? — попита той накрая, като отново върна погледа си към Пола.

— Тя ми обеща, че ще се върне навреме за нашата традиционна семейна среща за Коледа в Пенистън Роял. — Пола спря, озарена от една внезапна и привлекателна идея. Навеждайки се през масичката с подноса за напитки, стояща между тях, тя извика: — Това е, когато ти трябва да се ожениш за Сали. На Коледа. Баба ще хареса много това и вие можете да останете с нея в Пенистън Роял по време на празниците.

Той не отговори.

Пола извика бързешком:

— Това е чудесна идея, Антъни. Защо се колебаеш?

Той все още стоеше безмълвен. Наблюдавайки го внимателно, Пола забеляза чувствителното му лице да се засенчва от измъчения му поглед. Лицето му беше сиво и уморено. Очите му изразяваха безпокойство, даже тревога. Приличаха на тези на Джим, на леля Едуина. Очите на семейство Феърли, си помисли Пола. Отблъсна настрани незначителните си констатации и искайки да го обвърже, каза:

— Да, Коледа би било чудесно, идеално. Кажи „да“. Можем да опитаме и да се свържем с баба в Сидни. Не, сега е много късно — измърмори тя, мислейки на глас за разликата във времето, и погледна часовника си. Беше четири часът. Два часът сутринта в Австралия. — Виж, можем да й изпратим телекс — съобщи тя решително.

— Предполагам, че Коледа ще бъде добре — каза бавно Антъни с известна неохота. — Ще трябва да бъде тиха сватба, Пола. Много тиха. Защото дотогава… — Гласът му слабо затрепери и се превърна в тихо мънкане, докато й казваше: — Сали е бременна и положението й ще бъде забележимо.

Разбрала веднага неудобното му положение, Пола поде с весел делови тон:

— Аз си представях, че Сали ще бъде около шестия месец през декември, така че трябва да й направим една хубава венчална рокля, която да прикрива неловката й фигура.

Смаян, Антъни каза:

— Вие знаете?

— Не, предполагахме. И аз, и Емили помислихме, че е напълняла, когато я видяхме през септември, и дойдохме до заключението, че тя може би очаква. Не се безпокой, никой друг не знае, освен Уинстън.

— Баща й и Вивиан също знаят.

— Аз имам предвид останалите от семейството, Антъни. И както каза, трябва да бъде тиха… само няколко души. Хартови, разбира се, баба, Джим и аз, майка ти, Емили. Тя ще се обиди, ако тя не дойде.

— Да — каза той. — Аз държа много на Емили, тя толкова много помогна… — Той спря и преглътна. — При създадените обстоятелства мислиш ли, че е неблагоприлично да се женя отново? Искам да кажа, толкова скоро след смъртта на Мин?

— Не, разбира се, че не мисля.

Антъни погледна неуверено Пола.

Тя отвърна на погледа му, гледайки го проницателно направо в очите. Пред нея стоеше един съсипан от напрежение мъж. Това се виждаше в измъченото му лице, отразяваше се на плахите му маниери. Още от момента на пристигането му тя откри обхваналата го апатия. Беше очевидно, че той беше се състарил през изминалите няколко седмици. Това не беше същият онзи мъж, когото познаваше от годишнината от рождението на баба й. Благоприятната му външност и много русият му, английски хубав, тен бяха съвсем изящни. Изглеждаше по-фрапантен откогато и да било в добре ушития му смокинг, който той носеше със същата грация, която Джим притежаваше. Онази нощ той се смееше през цялото време, беше толкова безгрижен и весел, необикновено блестящ и очароващ всички. Сега беше една развалина.

Пола взе бързо решение. Тя се наведе напред, пронизвайки го с очите си.

— Слушай, Антъни. Ти беше нещастно оженен за Мин, разделен от нея и пред развод. Беше опустошен от нейната смърт, от обстоятелствата по нея и всичко това е разбираемо. Но това не беше по твоя вина. Това трябва да си го избиеш от главата, иначе то ще се загнезди между теб и твоето щастие със Сали, ще се отрази на твоето бъдеще, може даже да разори живота ти. — Усещайки, че говори доста остро, тя смекчи тона си. — Ти трябва да мислиш за Сали, а отсега нататък и за бебето… Те са твое богатство.

— О, да, това, което казваш, е вярно — призна той. — Аз не съм лицемер. Моля те, не мисли, че тъжа много за нея. — Когато заговори за нея, гласът му започна да трепери. — Но никога не съм искал тя да умре, Пола. Това, че трябваше да умре по такъв ужасен начин, е повече, отколкото аз…

Пола стана и отиде при него на канапето. Взе ръката му и го погледна в лицето с голямо състрадание.

— Знам, знам, Антъни. Повярвай ми, аз не съм коравосърдечна, ни най-малко. Но разбери, каквото и да мислиш, ти не носиш отговорност. Баба ми, баба ни казва, че всеки един от нас е отговорен за собствения си живот, че ние сами пишем нашите биографии и ги изживяваме до горчивия им край. И това е вярно, да знаеш. Мин беше отговорна за себе си, за живота си, не ти. Опитай се да извлечеш сила и смелост от бабината философия.

— Да — каза той. — Но е трудно, толкова трудно.

Пола беше съвсем убедена, че братовчед й беше в тежка душевна мъка. Тя напрягаше мозъка си, чудеше се какво да каже, как да избави Антъни от това му състояние. Тя не беше безчувствена към неговите преживявания, но и не изпускаше в мисълта си факта, че ако той позволи смъртта на Мин да надделее в живота му, прекъсва възможността му да си устрои съвсем нов живот със Сали.

Продължавайки да говори толкова спокойно, толкова мило, че гласът й едва се чуваше, Пола каза:

— Може би ти е трудно да ми повярваш, като казвам, че съм в състояние да разбера твоите чувства, но наистина аз ги разбирам. Ти трябва да оставиш тази трагедия зад себе си. Ако не направиш това, тя ще те осакати. А при това и ще извършиш непоправим грях спрямо твоето собствено дете. — Съвсем съзнателно тя спря рязко, седна и зачака, наблюдавайки го.

Той премигна шокиран, с широко отворени очи.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това? — успя да каже той със сподавен глас. — Не разбирам… какво значи да извърша грях спрямо моето собствено дете. — Беше ужасен.

— Да. Ако позволиш споменът за Мин, нейното самоубийство, да те преследва, да те кара да се чувстваш виновен, ти няма да можеш да обичаш това дете както трябва — с цялото си сърце, душа и мисъл. Защото Мин ще бъде там, създавайки клин между теб и, нека да добавя, между теб и Сали. Не забравяй също така, че ти и Сали създадохте това бебе чрез любовта си един към друг… То не е искало да се роди… То е едно невинно малко създание. Не бъдете нечестни към него заради вашите проблеми. Той или тя ще има нужда от цялата ви любов, Антъни. Да дадете на детето каквото и да е в по-малко, би било грях.

Той я изгледа продължително, премигвайки и борейки се да обуздае достигащата до краен предел възбуда. Скочи, отиде до прозореца и застана, взирайки се безцелно надолу към улицата. Но видя само смъртната маска на лицето на Мин, както изглеждаше, когато я донесоха от езерото. Затвори конвулсивно очи в желанието си да изтрие образа й. Антъни потърси носната си кърпа и си избърса носа, мислейки върху думите на Пола. И тогава гласът на Сали се чу като ехо в цепещата му се от болка глава. „Животът трябва да се изживее, беше казала тя миналата нощ. Ние не можем да променим станалото. Не можем да прекараме остатъка от живота си, самобичувайки се. Ако направим така, тогава Мин ще е победилата. И победила от гроба.“ Нещата, които беше казала Сали, почиваха върху основни истини, трябваше да признае той. Някаква нова мисъл просветна бързо в главата му. През последните няколко години жената Мин нямаше никаква прилика с момичето, в което се беше влюбил. Беше станала кисела, остра и отмъстителна. И тази нейна язвителност и сърдене само допринасяха за разрушаване на любовта му. Сали не беше тази, която разби брака им, както Мин яростно изтъкваше. Само лоши бракове могат да бъдат разбити от някой друг. Силните бракове остават неповлияни от външни сили. Замисли се: Мин беше тази, която разруши нашия брак. За част от секундата помисли, че това е внезапно откровение, но след това осъзна, че в подсъзнанието си е имал винаги ясна представа за това, но толкова много се е самообвинявал, че не е давал възможност на този факт да изплува на повърхността. Мъката спотаена в гърдите му, започна да олеква, а самообладанието му да се възвръща. Накрая той се обърна и отиде обратно до канапето, където седеше Пола.

Очите на Антъни срещнаха нейните и този път той беше този, който се протегна и взе ръката й в своята.

— Ти си много специална жена, Пола — каза той, — умна и толкова състрадателна, толкова добро и обично същество. Благодаря ти, че ме върна към моя здрав разум. Аз ще отдам на Сали и на нашето дете всяка капка от любовта си, която имам. Те ще получат от мен всичко най-хубаво, което имам. Обещавам ти.

* * *

След като Антъни си излезе, Пола потъна с настървение в работата си. Тя още не беше привършила, когато Агнес показа главата си на вратата на офиса в шест часа и тридесет минути.

— До колко часа ще работим тази вечер, г-жо Феърли?

Пола вдигна очи, остави писалката си на бюрото и се облегна на стола си.

— Влез, Агнес. — Прокара ръка през умореното си лице, взе чашата с чай, но усети, че е изстинал, върна го на бюрото и направи кисела гримаса. — Аз ще поработя още половин час, но ти можеш да си тръгнеш, ако искаш.

— О, не, не бих си и помислила — каза Агнес. Обезпокоена от изпитото лице на Пола, тя погледна чашата с чай и си позволи да каже: — Нека да ви направя горещ чай, г-жо Феърли. Изглеждате смъртно уморена.

— Да, благодаря ти много, Агнес. Не, почакай малко, хайде да пийнем нещо. Бих могла да изпия една чаша, а, сигурна съм, че и ти.

— Това би било много добре, г-жо Феърли. Но какво имаме?

Пола се разсмя истински сърдечно този ден.

— Съжалявам — извини се тя, забелязвайки обърканото изражение на лицето на секретарката си. — Прозвуча ми малко смешно, но ти имаш право, какво имаме. Нещо много малко, годно за пиене, предполагам. В гардероба за дрехи имаше една бутилка шери. Я виж дали е още там.

Агнес се забърза към гардероба на входното антре, а Пола започна да се рови в преписките си, класирайки ги в различно оцветените папки, разпръснати пред нея, и въвеждайки бързо порядък.

Секунда по-късно Агнес се показа отново, усмихвайки се триумфално.

— „Бристол крем“, г-жо Феърли. — Подаде със замах бутилката тя.

— О, чудесно, хайде да пийнем по една чаша и да убием с един куршум два заека, като поработим върху някои неща за приключване, тъй като утре е събота. Аз реших да не идвам, Агнес. Искам да прекарам деня с бебетата. А и ти не е нужно да идваш.

— Благодаря, г-жо Феърли. — Агнес я погледна сияеща.

Десет минути по-късно, между пийването на шери, Пола намали купчината папки на бюрото. Много от тях вече бяха на пода в краката на Агнес.

— Можеш да изпратиш тези последните три на Гей Слоун в Лондон. Синята папка съдържа всички последни детайли за магазина „Кариер Клоудс“. Между другото реших да използвам името, което ми предложи Емили. Мисля, че то е най-подходящото. „Всичко за жената“ ми подхожда най-много на това, което искам да кажа. Харесваш ли го?

— Да, много. Така казах и на Емили онзи ден. Тя питаше в канцелариите секретарките и машинописките какво мислят.

— Така ли? — промърмори Пола, като се усмихваше в себе си, докато си мислеше с любов за Емили, нейната малка работна пчелица, винаги готова да бъде в помощ. — Червената папка съдържа цялата информация за модното изложение през януари, а тази, зелената, съдържа мои бележки за „Трейд Уингс“, както и списък на търговци от Хонконг, Индия и Япония, от които ще купуваме. Имаш ли бележник в себе си? — Пола кимна, като видя Агнес да й го показва. — Драсни два реда на Гей и я помоли да направи копия на списъците. Изпрати също паметна бележка на…

Частният телефон на бюрото на Пола започна да звъни и Агнес, посягайки и вземайки слушалката, отговори.

— Да, момент, моля — каза тя, като натисна копчето за задържане. Подаде слушалката на Пола. — Г-н Стивънс е от Одеса, Тексас.

— Здравей, Дейл — каза Пола, — как…

Той я прекъсна рязко:

— Пола, съжалявам, но имам лоши новини.

— Какво се е случило, Дейл?

— Най-лошото, струва ми се. Един от нашите танкери за нефт е аварирал. При товаренето му със суров нефт от Тексас тази заран в Галвстън е станала експлозия в машинното отделение — много лоша експлозия.

Като стисна силно телефонната слушалка и правейки неимоверни усилия да го чува при много лошата връзка, Пола запита с нарастващо безпокойство:

— Надявам се, че няма жертви, Дейл?

Настъпи моментно мълчание.

— Да, мисля, че загубихме шест души от екипажа, четирима други членове на екипажа са тежко ранени…

— О, Дейл, това е ужасяващо! — извика Пола. — Как се случи, за бога?

— И ние не знаем. Правим разследвания. От кораба изригна пожар. В момента го овладяваме. Но не е намалял. Подчертавам не е намалял…

Телефонната връзка стана много лоша и Пола викаше:

— Трудно те чувам.

— И аз — викаше в отговор той. — Днес сигурно има големи смущения. Казах, че не зная какво е предизвикало експлозията, ще има анкета. Загуби ме един и една четвърт милиона галона суров нефт. Ще ни предстои огромна работа по почистването. Нефтът се движи вече в посока към залива Галвстън. От него е заплашен животът на чайките и рибите, както и развъдниците на скариди. Бог знае колко нефт ще залее брега.

— Това е бедствие — извика Пола, едва владееща гласа си.

— Не те чувам, Пола! — продължаваше да вика Дейл Стивънс.

— Казах, че е катастрофа. Ще бъдем подложени на нападки от всички от опазване на околната среда и от не знам кого още. Семействата на членовете на екипажа — тези бедни хора, и за тях трябва да поемем грижата, Дейл, което, съм сигурна, че знаеш, без да ти го казвам. Финансова подкрепа ще бъде малко утешение. Слушай, искаш ли да долетя там? Не зная обаче какво ли мога да направя, освен за морална подкрепа.

— Не, не, Пола, едва ли има смисъл в това. Аз се справям с всичко. Свързах се с осигурителната компания. Ще ни струва милиони долари, ако трябва да извършим цялостно почистване.

— Колко?

— Не зная. Зависи от разлива и щетите, които е причинил. Би могло да бъде някъде между пет и десет милиона долара, за да свършим работата както трябва.

Пола задържа дъха си при тази цифра, а след това каза:

— По дяволите колко ще струва. Трябва да го направим. Почакай малко, Дейл. Искам да зная как може да стане такава експлозия. Имахме толкова сигурна противоаварийна безопасност.

— Никой не е неуязвим. Такъв е нефтеният бизнес. Ще ти се обадя утре, може би даже късно тази нощ, ако има някакви други новини. — Сега линията стана по-ясна, гласът му се чуваше като че ли от съседната стая.

— Ще си бъда вкъщи цялата вечер — каза Пола. — И, Дейл, направи всичко, козето можеш, за тези безутешни семейства.

— Вече е в ход.

— Това ще бъде петно за нас.

— Зная, мила. Трябва да приключвам. Положението е напрегнато.

— Дейл, още нещо… не ми каза с кой танкер се случи това.

— Извинявай, Пола. С „Емърем III“. Много съжалявам, мила.

Пола сложи слушалката и се облегна назад в стола си, изпълнена с мъка и болка. Лицето й беше мрачно.

Агнес се обади загрижено:

— Схванах същността на разговора ви, г-жо Феърли. Един от танкерите на „Ситекс Ойл“ е потънал. — Това изявление прозвуча като въпрос.

Пола кимна с глава, съобщи подробностите на секретарката си и след това обясни:

— „Емърем III“ беше наименуван на моята баба. Навремето тя притежаваше компания, наречена „Емърем“. Дядо ми обичал това име — то е съкращение на смарагд и Ема. Смарагдът е бил любимият камък на дядо ми, а Ема — любимото му същество. — Пола се опита несполучливо да се засмее. — Дядо ми беше първият, който пусна „Емърем“, а след това „Емърем II“. Оттогава е станало традиция да се пуска морски съд във флотата „Ситекс“ с това име, същото това специално име.

— Много съжалявам, г-жо Феърли — каза съчувствено Агнес. — Зная колко се гордеете с мерките за безопасност на компанията. Това, което е станало, е просто ужасно.

— Благодаря ти, Агнес — промълви Пола. — Това е ужасен удар, още повече че има и човешки жертви. — Съвземайки се, тя въздъхна и издърпа бележника към себе си. — Трябва да изпратя телекс до баба. — Докато вземаше писалката, Пола потръпна. Макар да не беше суеверна по природа, тя имаше предчувствието, че се задава беда. Експлозията в „Емърем III“ беше лошо знамение.