Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (19)

Деветнадесета глава

Десет дни по-късно Ема така и не можеше да проумее как бе успяла да се справи с всичко, което трябваше да свърши в Лондон. Тя беше извършила ред чудеса, справяйки се с повече задачи за този кратък период от време, отколкото през последните шест месеца. Или поне така й се струваше този следобед, докато преглеждаше чековете си в жълтия си финансов тефтер.

Бе посетила различните си предприятия, за да се увери, че всичко е в идеален порядък и че не са се появили неочаквани препятствия по време на дългото й отсъствие. Срещнала се бе няколко пъти с адвокатите си, както и с финансовия си съветник Хенри Роситър — с Хенри прекараха две великолепни вечери в приятна компания.

Проведе няколко заседания с Уинстън и Александър, разгледа със Сара всички модели за пролетната колекция облекло в стил „Лейди Хамилтън“ — 1970 година, и се справи с нашумялата около нея нова рекламна кампания. Оставаше до късно в магазина, тичаше назад-напред, чевръста и енергична, подтиквайки всички към по-усилена работа, разпалвайки творческата искра в умовете, намери дори време да стегне багажа си с толкова важния за нея гардероб за околосветското си пътешествие с Блеки.

Ема успя да уреди всичко — освен проблема с Джонатан. Той й беше враг. Не знаеше поради каква причина точно, нито можеше да я докаже. Въпреки това в нея нарастваше убеждението, че на този свой внук тя не бива да се доверява.

Отвори една папка върху бюрото си и проницателният й поглед щателно огледа сведенията на частните детективи, които бе наела за наблюдение над деловите предприятия на Джонатан и частния му живот. Те не бяха довели до никаква следа, но това не можа да я убеди, че той е невинен. Фирмата „Грейвз и Сондерсън“ трябваше да разрови нещата по-надълбоко и по-нашироко. Тя беше уверена, че някъде се крие нещо нередно.

През целия си живот Ема Харт бе съумявала да прониква в най-потайните кътчета на човешката душа — да отгатва от пръв поглед характера на членовете на семейството си, на приятелите си и даже на своите противници. Сякаш някакъв демон й подсказваше нещата. Тя притежаваше също така свръхчувствителна, вградена в нея антена, с която обикновено биват надарени устойчивите и оцеляващи хора, някакво шесто чувство, което й помагаше да улавя вибрации — и добри, и лоши — но особено лоши. И освен това, разбира се, силна интуиция, на която трябваше да се доверява, да се осланя на нея безусловно, тъй като знаеше, че тя никога няма да я подведе. От известно време насам сборът от всичките й ясновидски качества сигнализираше тревога, нещо, което се кроеше против нея — макар засега да не можеше да долови нищо конкретно. При все това то витаеше някъде наоколо — като че ли кръжеше в тъмнината, неуловимо и непонятно.

Погледът й се спря върху краткия параграф за Себастиян Крос. Той и Джонатан бяха дори приятели. Между тях всъщност съществуваше съвсем интимна близост — но доста извън границите на нормалното, както й се струваше. Първоначално, когато разбра за тясната им връзка, още от времето на ученическите им години в Итън, тя се запита дали в нея няма нещо хомосексуално — но очевидно не беше така, както със сигурност твърдеше мистър Грейвз. Ема решително захлопна папката. Нямаше никакъв смисъл да чете и препрочита наново. Това бе чиста загуба на време. Освен това тя бе успяла вече да прерови всичко из основи в търсене и на най-слабата улика, на най-незабележимата следа — но не бе стигнала до никъде. Ема мушна папката в бюрото, заключи чекмеджето, изгубила вече всякакво желание да си блъска главата върху възможността за предателство.

Обхванаха я горчиви мисли. Тъжно и болезнено беше за нея да прибягва до такива ужасни мерки, от които тръпки побиваха човека — да пусне детективи по следите на член от семейството си. Но не знаеше какво друго да направи. Бе предприела тази драстична мярка — да шпионира някого — само веднъж в миналото. И тогава, както и сега, това й се струваше ужасно и отблъскващо, съвършено в разрез с нейната натура. Преди около четиридесет години тя бе намерила за уместно да проследи действията на втория си съпруг, за да защити и себе си и децата. Внезапно прозря горчивата ирония на сегашната ситуация. Вторият й мъж, Артър Ейнсли, беше дядо на Джонатан.

Ема се облегна назад върху стола и се замисли върху друг неприятен проблем — дали да сподели подозренията си срещу Джонатан с Александър и Пола. Навярно най-умното решение би било да им се довери. Ами ако нещо се случеше, докато бъде в чужбина? Какво би станало, ако се разболее? Или ако предаде богу дух? Не че толкова се опасяваше от последното. Здравето й бе добро, чувстваше се изпълнена със сила и виталност и, определено, беше по-енергична отвсякога. От друга страна обаче, след няколко дни щеше да навърши осемдесет години. Може би, като предпазна мярка, трябваше да им го каже. Те бяха главните й наследници. Един ден империята й щеше да бъде под техен контрол…

На вратата се почука и тя каза:

— Влезте.

В стаята надникна Гей Слоун.

— Имате ли нужда от нещо, мисис Харт? — запита личната й секретарка.

Ема поклати глава.

— Не, Гей, благодаря ти много. Няма смисъл да висиш тук напразно. Можеш да си тръгваш.

— Благодаря, мисис Харт. До утре. Желая ви спокойна нощ.

— Лека нощ, скъпа Гей.

Десет минути по-късно дойде Пола. Ема вдигна поглед от книжата върху бюрото си и лицето й просия, но после внезапно очите й се присвиха.

— Пола, изглеждаш ужасно изморена! — възкликна тя, изразявайки шумно тревогата си. — Имаш сенки под очите и цялата си пребледняла. Сигурна ли си, че всичко при теб е наред?

— Да — увери я Пола, жално се усмихна и се свлече на стола срещу бюрото й. — Имах ужасен ден. Безкрайни проблеми с Френската седмица, планирана за юли.

— Какви проблеми по-точно? — попита Ема, приведе се над бюрото и опря брадичка върху дланите си.

— Проблеми с хората най-вече. Нали знаеш — характери всякакви, едни се наежили, други си навирили носовете. Но успях да се справя и всичко протече добре. Макар и много да ми липсваше Емили, бабо. Тя толкова умело се справяше с нашите по-специални случаи и действаше успокояващо на всекиго.

— Това е част от таланта на Емили, винаги съм си го мислела. Зная, че на управителите на магазините им трепереха коленете от нея, но те в крайна сметка й се подчиняваха безпрекословно, тъй като успяваше да им въздейства с чара си. Може би трябва да си помислиш за някой помощник — някой, който да замести Емили. — Ема повдигна вежди. — Защо не?

— О, не зная — сви Пола рамене. — Мисля, че мога да се справя, както и да е, не се тревожи за това. Успяхме напълно да овладеем ситуацията с Френската седмица и засега не вярвам да изникнат други чак толкова големи трудности. Не дай боже! Между другото, успя ли да хвърлиш поглед върху проекта за бутиците? И разговаря ли с Мери?

— Да. Днес следобед. Цял час разглеждах проектите, после й позвъних и й казах, че и двете имате моята благословия. Ти си права, Пола, планът ви е великолепен и трябва здравата да се захванем с бутиците.

— О, толкова се радвам, че си съгласна, бабо! — Пола изглеждаше силно зарадвана и добави: — Мери работи усилено и именно тя заслужава да й се гласува доверие, не аз. Съвсем случайно споменах вчера на Емили за нашето рисковано начинание. Тъй като следващия месец тя заминава за Хонконг, хрумна ми, че може да хвърли око за нещо по-специално за нашите бутици. Знаеш добре какво може да се намери там — сламени шапки и чанти, сандали, пъстри шалове, летни бижута — изобщо всичко, което би било подходящо за празнично и курортно облекло.

Ема кимна одобрително.

— Доста находчива идея, Емили умее да разпознава мигновено модните стоки. — Тя се позамисли, сложи малка купчина книжа в една синя папка, после вдигна поглед и се вгледа във внучка си изпитателно. — Каза ли ти Емили нещо по-особено? Имам предвид, сподели ли нещо с теб?

Пола се засмя.

— Предполагам, че имаш предвид новия й приятел. Трябва да призная, че беше доста сдържана с мен, а това не й е присъщо. Знаеш, че винаги сме споделяли тайните си. Обаче тя не ми каза нищо за новата си любов, освен няколко случайно подхвърлени намека, че е великолепен и твърде особен. Нарича го също така „загадъчната си любов“. Не, „тайната си любов“. Имай предвид, че даже не съм сигурна дали той наистина й е любовник. — Но за да не изложи Емили, тъй като не искаше баба й да остане с погрешни впечатления за морала на съвременните девойки, накрая реши да посмекчи малко нещата: — Нали знаеш, че тя понякога е склонна да преувеличава.

Ема спотаи усмивката си, тъй като всичко й беше пределно ясно.

— Не е нужно да защищаваш Емили пред мен, Пола, скъпа. Зная, че тя не е безразсъдна… Тя не следва стъпките на майка си, в това съм абсолютно уверена. Обаче той наистина й е любовник.

Пола запита озадачена:

— Откъде знаеш?

— Е, получих информацията направо от източника — заяви Ема и уморените й очи внезапно се оживиха от проблесналите в тях палави искрици. Тя се облегна на дивана, загледа се в Пола и се засмя.

— Имаш вид на малко дете, извършило пакост, бабо — усмихна се Пола. — И кой е този източник?

— Емили. Тя ми разказа всичко за себе си. И тъй наречената „тайна любов“ вече не е никаква тайна, нито пък е загадка. — Устните на Ема трепнаха закачливо при вида на пълното недоумение, изписано върху лицето на Пола.

— О! — Това бе всичко, което съумя да произнесе тя.

Ведрият смях на Ема прокънтя в стаята.

— Емили дойде да ме види онзи ден вечерта и както винаги беше доста откровена. Каза ми: „Бабо, ужасно съм влюбена и това е много сериозно. Спя с него, но не искам да се тревожиш. Взимам противозачатъчни хапчета“. Това не ме учуди, тъй като тя винаги е била практично момиче. Емили е благоразумна — също като теб. Мисля, че Елизабет трябва да вземе пример от вас двете. Е, да си призная, малко се постреснах, но не бях шокирана, при все че Емили очакваше от мен подобна реакция. Понякога си задавам въпроса дали това момиче не си въобразява, че съм Дева Мария. Както и да е, тя беше толкова откровена, че направо ми трогна душата. — Ема замълча и се усмихна с онази своя особена усмивка, от която цялото й лице се озаряваше от лъчиста светлина. — Нашата малка Емили е сега на седмото небе, скъпа. Тя е истински влюбена. Много, много силно.

— Но кой е той? — любопитстваше Пола. — Казваш, че не е тайнствена личност — следователно трябва да е някой, когото познавам.

— О, да, така е — засмя се Ема и очите й засияха. Сега тя се забавляваше, като дразнеше Пола, доволна, че се е отървала от неприятните си мисли за тази мътна история около Джонатан.

— Хайде де, не бъди толкова лоша! — взе да я увещава Пола през смях, заразена от веселото настроение на баба си. — Кажи ми името му, за бога! Умирам от нетърпение.

— Уинстън.

— Уинстън! — възкликна Пола и виолетовите й очи се разшириха от изумление. — Не мога да повярвам!

— Но се налага, тъй като това е самата истина. И недей да ме гледаш така втрещено. Уинстън е идеална партия — нека си признаем, той е толкова чаровен, с толкова положителни качества. Пък и е доста хубавичък. Май на мене се е метнал.

Пола се запревива от смях, развеселена от тази кокетна проява на суета от страна на баба си. И потвърди:

— Да, бабо, забелязвам от време на време тази поразителна прилика между вас. — После, поуспокоена, продължи: — Единствената причина за моето изумление е, че новината дойде за мен неочаквано като гръм от ясно небе, а и малко ме смути… искам да кажа, Уинстън и Емили… божичко, кога успяха да завържат тази романтична връзка? Откога започна всичко това? — Внезапно Пола смръщи черните си вежди. — О, господи, ами какво ще стане със симпатичната Алисън Ридли?

— Да, Алисън е наистина симпатична. Малко тъжно наистина — винаги съм харесвала тази млада жена. Но се боя, че той е скъсал с нея. Вчера в разговор с Уинстън стана дума за Алисън и той ми каза, че отишъл при нея и й обяснил колкото може по-мило и по-спокойно, че всичко между тях е приключило. А що се отнася до първата част на твоя въпрос, мисля, че Емили и Уинстън осъзнаха дълбочината на своите чувства в деня на кръщавката. Тогава Уинстън ме запита дали имам нещо против връзката му с Емили и аз, разбира се, му отвърнах, че не само нямам нищо против, ами даже съм очарована.

Ема още веднъж се приведе над бюрото — лицето й бе озарено от дълбоко почувствано щастие. Тя сподели:

— Имах тази сутрин делова среща с Уинстън и след като приключихме разговора, той ми показа пръстена, който е купил за Емили. Беше с изумруд. — Ема помълча, после каза: — Уинстън ми поиска ръката на Емили. Дадох съгласието си. Ще обявят годежа си тази седмица, преди да замина за Ню Йорк.

— О, бабо, не е ли малко прибързано? — запита Пола тихо и някак загрижено погледна Ема.

— Не бих казала, скъпа — отбеляза Ема. — Та те не се познават от вчера. Израснаха заедно и мисля, че сега са напълно наясно по отношение на чувствата си един към друг. Едва ли биха им се случили неприятни изненади, след като се оженят. Разбира се, сватбата ще трябва да почака до следващото лято, след като се върна от Австралия. Но откровено казано, спокойна съм, че ще има кой да се грижи за Емили. Знаеш, че няма да съм около нея цяла вечност. Да, много съм доволна, че те двамата свиват гнездо, ужасно съм доволна — наистина. Такава чудесна топлина чувствам тук… — Тя сложи ръка на сърцето си, продължавайки да се усмихва.

— Ако ти и Емили сте щастливи, то и аз съм щастлива — каза Пола. — Като си помислиш само, че тя и Уинстън бяха толкова привързани един към друг като деца. Те невероятно си подхождат. Мога ли да й се обадя, бабо, за да й честитя? — Пола посегна към телефона върху бюрото на Ема.

Но Ема я спря:

— Мисля, че няма да я намериш в Белгрейв Скуеър. Щяха да ходят с Уинстън на театър тази вечер и навярно вече са тръгнали. — Ема погледна часовника си и кимна. — Да, вече минава седем. Ще трябва да й позвъниш по-късно. Между другото, струва ми се, че е време да напусна това място — тук съм от седем часа сутринта. Ще го направя и имам чувството, че трябва да се поразтъпчеш и ти. — Ема се изправи и изгледа Пола намръщено, когато и тя стана от мястото си. — Сигурна ли си, че се чувстваш добре?

Пола уморено се усмихна.

— По-добре от всякога — излъга тя, тъй като не искаше да тревожи баба си.

Но Ема забеляза, че Пола изглежда силно изтощена и потисната. Никога не я бе виждала в този вид и това я разтревожи. И тъй като не желаеше да обсъжда повече този проблем, тя се обърна и взе чантата си. Едва забележимо присви устни. Глождеше я неясното предчувствие, че зад непринудената миловидност, сърдечния чар и момчешките маниери на Джим се криеше нелек характер. Но тя нямаше намерение да любопитства, нито да преживява житейските драми на своята внучка вместо нея самата.

След като напуснаха кантората, Ема каза:

— Ангажирала съм маса в „Кънингам“, надявам се, че обичаш риба.

— Да, при все че не съм особено гладна, бабо.

По-късно, когато отидоха да вечерят в рибния ресторант и специализирания бюфет за стриди „Мейфеър“, външният вид на Пола претърпя пълна промяна, което зарадва Ема. Пребледнялото й лице придоби мек седефенорозов оттенък, от очите й изчезна напрегнатият и блуждаещ израз и тя видимо се отпусна. Когато поднесоха кафето, Пола до такава степен възвърна своето нормално състояние, че Ема взе решението: тя ще накара Пола да й се довери. Преди да напуснат „Кънингам“ тази вечер, ще спомене накратко за подозренията си към Джонатан, но уж случайно, между другото. Чувстваше, че е необходимо да предупреди Пола, макар, от друга страна, да не желаеше да я тревожи прекомерно. А утре, когато отиде да вечеря с Александър, ще го уведоми за положението. В известен смисъл за нея бе най-важно той да бъде нащрек и да вземе съответните предпазни мерки, тъй като Джонатан Ейнсли работеше за предприятията на Харт.