Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (18)

Осемнадесета глава

В шест и половина сутринта Пола тръгна от Лонг Медоу на път към кантората си, строго елегантна в спретнато ушития си черен костюм, с бяла копринена блуза.

След неспокойна нощ, изпълнена с тревоги, в която трескаво се бе мятала и обръщала в леглото, тя стана по-рано от обикновено. В този час само Нора беше на крак и приготвяше шишетата за бебетата. Пола прекара петнадесет спокойни минути с нея и близнаците в детската стая, след което слезе в кухнята. Докато припряно пиеше чая си, тя написа набързо бележка на Джим, в която обясняваше, че я очаква труден ден в магазина и иска да поеме работата веднага.

Това бе истина само отчасти. Пола изпитваше настоятелна потребност да събере обърканите си мисли и да прецени ситуацията. Можеше да направи това само ако останеше насаме със себе си — а единственото време, през което не беше заобиколена от хора, бе, когато се занимаваше с градината или шофираше.

Когато подкара колата надолу по застланата с чакъл алея, тя осъзна, че с облекчение бяга от къщи. Днес атмосферата там й се струваше по-задушаваща от всякога. При все че се радваше на земята и на оранжерията, тя не успя да се привърже към Лонг Медоу, колкото и привлекателна да бе обстановката, която бяха създали с майка си. Както бе казала баба й: „И двете направихте всичко, каквото можахте, но от всяка върба свирка не става“.

И каквото и да си въобразяваше Джим, къщата беше потискаща. Баба й също добре го усещаше и рядко ги навестяваше, като предпочиташе вместо това те да я посещават в Пенистън Роял. Освен това бе изключително трудно да се поддържа ефикасно. Бе зле проектирана — с безкрайни стълбища, лъкатушещи коридори и мрачни ниши. Мег и домашната прислужница, мисис Коу, се оплакваха непрестанно и дори Нора — значително по-млада от тях — постоянно роптаеше в последно време от болки в краката си. Джим гледаше с недоверие на техните оплаквания. Той обичаше Лонг Медоу и тя идеално знаеше, че и през ум не му минаваше да се преместят другаде, така че нямаше смисъл да се мечтае за друг дом — по-практичен и съответстващ на техните нужди.

Той е себичен.

Пола така силно се изненада от тази неочаквана мисъл, че цялата настръхна и стисна по-здраво волана. Взря се напрегнато в пътя пред себе си и очите й се замъглиха от тревога. „Каква несправедлива и непочтена мисъл“, нахока се тя. Но колкото и да се мъчеше да си втълпи, че греши по отношение на Джим, това не й се удаваше. Това си беше самата истина. От месеци насам тя се опитваше да не обръща внимание на тази смущаваща, неприятна негова черта и постоянно намираше какви ли не извинения за него. Внезапно се оказа, че това повече не е възможно. Трябваше да престане да си прави илюзии по отношение на Джим, да се вгледа решително в действителността и да си даде сметка, че той винаги правеше само това, което той считаше за уместно. Той създаваше фалшивото впечатление на внимателен човек, особено в контактите си с колеги и приятели — или що се отнасяше до дребни и незначителни неща. Тогава той се превиваше от любезност и внимание. Но когато възникваха по-сериозни проблеми, се заинатяваше като магаре и правеше всичко възможно да се наложи, пренебрегвайки чуждата воля. Такава беше двойствеността на характера му и това започваше да я тревожи.

Пола мълчаливо въздъхна. И двамата бяха неотстъпчиви, но тя поне не беше толкова инатлива. Сепната, Пола осъзна, че Джим е абсолютно твърдоглав човек. Тази негова черта я озадачаваше от месеци наред, макар че не желаеше и дори се страхуваше да си го признае.

Опита се да хвърли критичен поглед върху съвместния им живот от година насам и внезапно откри, че може да си припомни безброй примери за тази вродена негова твърдоглавост. Та нима той не бе отказал категорично да приеме предложението на баба й да закупят нов малък самолет — да не говорим за неразборията относно плановете за тяхната венчавка. Той беше непреклонен, когато баба й го посъветва да се отърве от разнебитения си четириместен самолет и му предложи да закупи нов, по-модерен — и то на нейна сметка. И понеже беше напълно наясно относно неговата гордост, баба й бе действала дипломатично, изтъквайки колко би й се искало да притежава самолет на компанията, с който да разполага непосредствено — а кой би могъл да избере най-подходящия, ако не той? Но Джим не пожела да отстъпи от позициите си и Ема вдигна ръце, вбесена от неговата упоритост.

Скоро след това той заяви на родителите й и на Ема, че желае сватбената церемония да се състои в църквата във Феърли. Всички се стреснаха от това предложение, но най-силно — тя. Освен че селската църква бе твърде малка, за да подслони триста човека, тя и родителите й възнамеряваха да направят сватбата в Лондон, след което да дадат прием в хотел „Кларидж“. Баба й настояваше сватбата да бъде ефектна, елегантна и блестяща. Тогава майка й се противопостави на идеята на Джим. Дейзи му обясни, че уреждането на сватбата не е негова грижа, тъй като това е било винаги прерогатив на родителите на младоженката. Умната Дейзи! Тя спечели победата, като просто му посочи правилния етикет, подходящата форма. В този случай не му оставаше друго, освен смирено да отстъпи.

Но той бързо възвърна самочувствието си и следващото сражение се проведе по повод закупуването на Лонг Медоу. Този път Джим беше победителят — но в известен смисъл поради доброволното отстъпление на противника. Тя се съгласи да живее там, само и само да има мир помежду им, както и поради съветите на баба си да бъде отстъпчива. „В Джим е силно изявено мъжкото начало и неговото его — отбеляза баба й. — Съгласна съм, че къщата е чудовищна, но за него е особено важно той да бъде инициаторът и да ти предложи дом по свой собствен избор. По-добре би било за теб да приемеш условията му.“

Поради същата причина тя и баба й се бяха примирили с желанието му да направят кръщавката на близнаците в църквата във Феърли, при все че първоначално Ема отхвърли това предложение, не особено очарована от идеята да пропътува целия този път до Феърли, до старите познати места. Тя рядко се отбиваше сега там.

Пола намали скоростта и спря на крайпътния светофар, унесена в безплодни размисли за тази първа година от техния брак. Хората твърдяха, че това е най-трудната година за съпрузите, и навярно някои неприятни открития през този период следваше да бъдат неизбежни. Натисна газта и колата преодоля с ръмжене баира, после заобиколи Стрей и се насочи към главното шосе за Лийдс. „Струва ми се, че трябва да се съглася и с прекрасно прекарания ни меден месец“, измърмори тя под носа си и после злъчно се засмя. Та той се беше обявил дори против един истински меден месец — и вместо да заминат на слънчевата Ривиера, той направо я бе отвлякъл в Лейк Дистрикт. И понеже беше влюбена в него до уши и се чувстваше еуфорично, тя пожела да му угоди и прие предложението му, макар Франция да й се струваше далеч по-привлекателна. Когато пристигнаха в Уиндърмер, ги приветства безжалостно сурово време, придружено от гръмотевична буря, и цяла седмица прекараха в зъзнене пред огнището в апартамента си в хотела и в леглото, правейки любов.

Неусетно бе обхваната от мисълта за сексуалния им живот. Тя бе влюбена в Джим и бе привлечена от него физически, изпитваше естествено желание и имаше нормално отношение към секса. Но с течение на времето й ставаше все по-ясно, че Джим е прекалено възбудим. Денонощните му маратони взеха да я уморяват, дори й станаха досадни. Освен секса, в брака съществуваха и други значими неща. Но той беше ненаситен, без всякаква мяра и този безсмислен секс не я изпълваше с особено възхищение. Понякога силно й се искаше той да притежава повече финес, по-тънко разбиране на женското тяло — за нейното тяло, за собствените й потребности. И макар да си го признаваше твърде неохотно, дълбоко в себе си тя бе убедена, че Джим е тъй себичен в любовта, както и във всичко останало — винаги търсеше удоволствие само за себе си и никога не се съобразяваше с нея. Ставаше й все по-трудно и по-трудно да се справя с ненаситните му сексуални потребности, с нуждата му да прави любов постоянно. Работата й изискваше голяма енергия, вечер тя жадуваше за сън, но той явно бе неуморим.

Изведнъж я обхвана силен гняв само като се сети за начина, по който той използваше секса като противоотрова за техните скандали. Негодуванието й се засили, тъй като се почувства манипулирана. Струваше й се невероятно той да си въобразява, че проблемите им ще се изпарят във въздуха, ей така, стига само да сключат телата си в плътна прегръдка. Естествено, това не ставаше — впоследствие конфликтите се появяваха пак. И, разбира се, оставаха неразрешени.

„О, господи, ако той би пожелал да разговаря с мен — помисли си Пола. — Нужно е да общуваме помежду си. Вместо това той се прикрива зад очарователната външност и шегите си и когато се опитам да споделя с него чувствата си, ми се присмива.“ Да, наистина Джим се преструваше по детски, че проблеми между тях не съществуват. Тя никога не успяваше да го предразположи към откровеност, колкото и да се стараеше. Понякога й се струваше, че е стигнала до задънена улица. Бе настъпил повратен момент в брака им. „И то — само за една година“, каза си тя удивено. Дали не бе направила ужасна грешка? И разводът ли беше единственото й разрешение?

Само при мисълта за раздяла я обхвана ужас, който бързо прерасна в истинска паника. Челото й се ороси от капчици пот и тя вътрешно потрепери. Забави скоростта на колата, която сега се движеше пълзешком. Зави в първата пресечка и спря. Облегна глава на волана и притвори очи. Разводът й се струваше немислим. Беше изумена, че подобна мисъл можеше да й мине през ума. Тя го обичаше… истински го обичаше. И въпреки проблемите те се разбираха за толкова много важни неща. Освен това съществуваха и близнаците — Лорн и Теса се нуждаеха от баща, тъй както и тя се нуждаеше от Джим.

За миг тя се стресна от мисълта, че е несправедлива към съпруга си, че струпва върху него вина след вина, с нарастващо озлобление — и то зад гърба му, без той да има възможност да се оправдае. Той бе хубав, добър човек, имаше толкова прекрасни качества. Длъжна бе заради него да признае в честен разговор със себе си множеството му достойнства.

И тя започна наум да ги изрежда. Той проявяваше разбиране към работата й. Оценяваше стремежа й да побеждава конкурентите си на пазара. Никога не се опитваше да възпрепятства кариерата й, нито пък се оплакваше от прекомерната й натовареност в магазина и от късните часове, в които се прибираше. „Поне в това отношение той има някакви познания — призна тя с благодарност, — а и ми дава възможност да бъда самата себе си. Аз също така не го заплашвам с нищо.“ После, той бе роден да бъде разкошен баща — това бе очевидно. И без съмнение я обожаваше и й беше предан. Джим не беше донжуан, за да я мами с други жени. Той бе „мъж за една жена“, изцяло посветен на семейството си и брачния живот, и тя му беше благодарна за това.

Пола се изправи и приглади косата си. „Нужно е да осигуря духовно пространство за развитието на тази връзка — реши тя. — За мен тя има жизненоважно значение, а зная също, че е необходима и на Джим.“ Спомни си нещо, което веднъж й бе казала баба й… че жената е тази, която създава брака. Пола й вярваше. Баба й беше мъдра и опитна жена — тя бе преживяла много, бе видяла много. Никой не знаеше толкова неща за брака, колкото Ема Харт.

Пола реши да се отнася с разбиране към Джим, доколкото й бе възможно. Щеше да вложи допълнителни усилия и време в изграждането на техните взаимоотношения. Щеше да бъде любеща и толерантна. Би било незряло от нейна страна, ако не го направеше. „В края на краищата всеки има кусури и не можеш да престанеш да обичаш някого само защото има някакви недостатъци. Трябва да го обичаш въпреки тях.“

Пола запали колата и излезе на заден ход от страничната пресечка. Мислите й се отправиха към баба й и отказа на Джим, докато увеличаваше скоростта по шосето, водещо към Алудли. Макар и да бе убедена, че Джим подценява реакцията на баба й относно неговото решение, тя въпреки всичко се надяваше да не му е чак толкова сърдита. Не искаше Ема да се настройва срещу Джим.

* * *

Половин час по-късно Пола седеше зад бюрото си в кантората на магазина „Харт“ в Лийдс и разговаряше с баба си, която бе успяла да завари в апартамента й в Белгрейв Скуеър.

— Съжалявам, че те събудих — извини се Пола, макар и да подозираше, че угризенията й са излишни.

Топлият, звънлив глас на Ема проехтя в слушалката и потвърди предчувствията й.

— Тъкмо пиех чая си и чаках да ми се обадиш. Искаш да разговаряме за Джим и неговата оставка, нали?

— Да, бабо. Бях доста смутена снощи, когато ми каза какво е направил, и, естествено, много се разстроих. Струва ми се, че той те разочарова в най-неподходящия момент — когато се готвиш за заминаване. Постоянно си мисля, че навярно си доста засегната от него.

— Малко — отвърна Ема. — Реших обаче да не го увещавам да остане на поста си директор на издателство, не при тези обстоятелства. Работата не му е по сърце, Пола, и това не ми харесва. По-добре е да се махне.

— Да — съгласи се спокойно Пола. — А как реагира Уинстън? Сигурно е страшно ядосан.

— Е, така беше в първия момент и за миг си помислих, че ще избухне, когато му заявих, че той трябва да поеме работата. Но се съгласи почти веднага. Знаеш добре, че няма кой друг да го замести.

— Чувствам се отвратително в тази ситуация, бабо. Няма какво друго да ти кажа, освен че страшно съжалявам. Според мен Джим не трябваше да постъпва така. Мисля, че той е просто безотговорен. Той не е съгласен с мен, разбира се. — След известна пауза Пола продължи: — Не се опитвам да го извиня, бабо, но трябваше да разбера, че Джим не е като нас, що се отнася до изпълнението на задълженията. През всички тези години, в които се трудехме за теб, вършехме и работа, която не ни бе по вкуса, но тя не ни затормозяваше — а и придобихме богати знания и опит. Зная, че не бива да правя сравнения, но снощи, докато Джим говореше, се сетих за малката Емили. Тя постъпи много умно, като отиде на работа в „Дженрит“, изпълнена с най-решителни намерения.

— Да, така е — съгласи се Ема и после бързо добави с по-мек глас: — Не трябва да бъдеш толкова строга към Джим, скъпа Пола. Хората имат някакви граници и не забравяй, че той не е отгледан в такава среда като теб и братовчедите ти. Както и да е, нека бъдем благодарни за таланта, който прояви като директор. Той е блестящ, най-добрият в този бизнес и тъкмо поради това му възложих тази работа преди години. А сега, след като се отказва от този пост, върху плещите ни се стоварва голяма тежест.

— Разбирам. Той обича вестникарския бизнес и затова преуспя в журналистиката. — На Пола малко й олекна и тя продължи: — Трябва да защитя Джим в едно отношение… Той беше напълно честен спрямо тебе и затова трябва да му гласуваме доверие. Той е като открита карта, бабо.

— Не е нужно да ми го казваш, Пола. Джим не е лицемерен, далеч съм от тази мисъл, и вчера сутринта му казах, че ценя високо неговата откровеност. Колебливите и неуравновесени служители са истинско нещастие за мен.

— Значи не му се сърдиш много? — попита Пола и здраво стисна телефонната слушалка, притаила дъх.

— Това бе само моментно чувство вчера, но бързо се разсея — каза Ема. — Не бива да позволяваме емоциите ни да се намесват в бизнеса, нужно е да действаме винаги от позициите на разума — натяквах ти го цял живот. Съжалявам, че сега трябва да го повторя.

— Това е добре. Трябва да призная, че ме облекчаваш, като ми говориш по този начин, бабо. Той никога не е искал съзнателно да те нарани или разтревожи.

Ема остави тази забележка да мине покрай ушите й, считайки я за маловажна, и каза:

— Искам да се поуспокоиш, Пола. Това не е всъщност твой проблем. Както и да е, всичко е под нашия контрол. Когато вчера разговарях с Уинстън, след като Джим си отиде, стори ми се — и то, доста убедително, че нещата отсега нататък в „Консолидейтед“ няма да се развият по-различно. Уинстън си седеше там и се оплакваше, като мърмореше и мърмореше до безкрай, че е претрупан с работа, после започна да изрежда настоящите си задължения и поиска да разбере как мога да се надявам той да се справи с всичко наведнъж. И докато ми надуваше главата с приказки, започнах да осъзнавам, че всъщност именно той се е нагърбил с административните и търговски проблеми на „Консолидейтед“ от толкова време насам. Той е функционирал като директор, без дори да го съзнава. Казах му това, казах му, че сега му се отрежда по-висока длъжност — стига да се справя с чудовищните си задължения — но с голямо повишение на заплатата. Знаеш, че Уинстън има силно развито чувство за хумор — и започна да се смее. После каза: „Дявол да го вземе, лельо Ема, след като и двамата се мислим за толкова умни, как по-рано не осъзнахме колко интелигентен съм аз“. И така, скъпа, не трябва да се тревожиш нито за мен, нито за „Консолидейтед“ или за Уинстън.

— Радвам се да чуя това, бабо. Слушай, мога ли да те попитам нещо? Става дума за дяловете ти в „Консолидейтед“. Защо си променила завещанието си и си ги оставила на близнаците?

— Какъв смешен въпрос. Мислех, че всичко е повече от ясно, мислех, че си ме разбрала. Че то е толкова просто — оставям дяловете си в компанията на вестника на близнаците, защото са твои деца, Пола. Каква друга може да е причината? — измърмори Ема крайно озадачена.

— Никаква. Само те питах, това е всичко — отвърна Пола. — Онзи ден обаче ми хрумна, че решението ти има нещо общо с Джим. Нали знаеш — понеже е от семейство Феърли. Искам да кажа, че ако неговият дядо бе задържал „Газет“, той днес щеше да е негово притежание, не съм ли права?

Ема избухна в силен смях.

— Много се съмнявам — възкликна развеселено тя. Но се овладя веднага и сериозно поясни: — Едуин Феърли щеше със сигурност да загуби вестника, както ти бях казала преди. Освен това семейство Феърли притежаваше само „Йоркшир Морнинг Газет“ и никой друг от вестниците в компанията „Консолидейтед“. Знаеш, че останалите спечелих аз самата с помощта на братята си. — Ироничният й смях отново отекна в слушалката. — Навярно си мислиш, че се чувствам виновна по отношение на семейство Феърли — възбудено подметна тя, очевидно забавлявайки се от тази мисъл.

— Разбира се, че не — възкликна Пола разгорещено и в същия миг съжали, че е повдигнала изобщо този проблем, съзнавайки, че в случая тя е правата, а Джим изцяло греши.

— Надявам се да е така, скъпо мое дете — каза Ема, потиснала вече своята възбуда. — Винаги съм си признавала, че дадох на семейство Феърли няколко ритника, и то доста силнички, докато те вършеха глупост след глупост, следвайки пътя, който сами си бяха избрали. Но мога да те уверя, че и за миг не съм загубила съня си от това, което извърших. Напротив, радвах се, че съм ги поставила на място и излязох победител от тази битка. Така че изобщо недей да си мислиш, че ме преследва някакво чувство за вина относно съдбата на покойните Феърли или на Джим, що се отнася до това. А ако той ти е внушил нещо подобно, можеш да му съобщиш от мое име, че греши, че изцяло греши.

— О, не, той не е повдигал този въпрос — хладнокръвно излъга Пола, тъй като знаеше, че ако разкрие истината на баба си, това силно ще я подразни. — Тази мисъл ми хрумна просто случайно, нали знаеш, че главата ми все нещо мъдрува.

Ема тихичко се разсмя под носа си поради прибързания отговор на Пола, който й звучеше твърде неубедително.

— Надявам се, че сега, след като изяснихме обстоятелствата около оставката на Джим, ще се почувстваш по-добре — каза тя.

— Да, бабо, ти винаги си ми помагала да видя нещата в истинската им светлина.