Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (15)

Петнадесета глава

Градината беше нейното вълшебно място. Винаги успяваше да предаде на Пола усещане за задоволство от постигнатото и й бе добър лечител в моменти на безсилие или когато изпитваше нужда да се избави от стресовете и напрежението на работата си. Започнеше ли да планира една градина, тя отпускаше напълно юздите на въображението си и всяко парче земя, което попадаше в сигурните й и талантливи ръце, се преобразяваше сякаш по чудо, превръщаше се в поразително свидетелство за нейния инстинктивен усет към природата.

Всъщност тя беше градинар с вдъхновение. Вплиташе цветя, растения, дървета и храсти в гоблен с живи цветове и съчетания, които смайваха погледа с неотразимата си красота. И все пак, въпреки че беше внимателно планирана, нито една от нейните градини не изглеждаше и в най-малка степен предварително обмислена.

Те имаха неподправена старинна атмосфера, защото тя ги засаждаше изобилно със старомодни типично английски цветя и храсти. Градината, която сега наричаше своя и която бе обработвала в продължение на цяла година, започваше да изглежда точно така.

Но за разлика от друг път тя почти не я забелязваше.

Стоеше неподвижна на ръба на терасата, втренчена в дългата зелена ивица трева, без да я вижда, лицето й бе замислено. Мислеше за Джим. Кавгата им предната вечер беше ужасна и въпреки че накрая се сдобриха — в леглото, където обикновено успяваха да забравят гнева си един към друг — тя все още не беше се успокоила. Скараха се за Едуина. Отново. И накрая спечели той, защото тя, силно влюбена в съпруга си, беше безнадеждно слаба, когато нещо касаеше него. И така се съгласи да забавлява Едуина тази вечер, да й покаже къщата и градината, да й предложи коктейли, преди да излязат за вечеря. Но сега на Пола й се искаше да е била по-твърда с него. В ранните утринни часове, след като я люби, той я увещава, закача и разсмива, докато тя не се съгласи да направи това, което искаше той. Беше я въртял изкусно на малкия си пръст и сега изведнъж тя се изпълни с негодувание.

Пое дълбоко дъх и решително тръгна към алпинеума, който строеше, като се опитваше да се отърси от мислите за яростната кавга. „Няма да тая злоба — каза си твърдо тя. — Трябва да се освободя от гнева си, преди той да се прибере довечера.“ Коленичи и продължи работата, която бе започнала по-рано същия ден, твърдо решена да подреди тази упорита купчина камъни, изпълнена с горещо желание да направи алпинеума толкова красив, колкото алпинеума в морската къща на баба й.

Както обикновено ставаше, Пола насочи цялото си внимание в работата, позволи спокойствието на природата да я обхване, докато утешаващата й красота я завладя и тя намери покой в себе си.

 

 

Пола откри любовта си към земята и всичко, което расте, още като дете. Беше осемгодишна.

Същата година Ема купи къща, която да използва по време на пролетните и летните училищни ваканции на внуците си. Наричаше се „Гнездото на чаплата“ и се намираше на високите скали край Скарбъроу с изглед към светлите пясъци и оловносивия залив отсреща, по викториански пищна със сложната украса на дървения си портал, големите слънчеви стаи и обширна градина, която бе същинска пустош, когато Ема за първи път придоби права над имението.

Освен че искаше място, където да може да прекарва ваканциите с невръстното си домочадие и да се наслаждава на компанията му, Ема имаше още една сериозна причина да купи „Гнездото на чаплата“. Отдавна чувстваше неотложна нужда да има пълен контрол и влияние над внуците си за по-дълги периоди от време. Целта й бе проста. Искаше да ги научи на някои от основните неща в живота, на практическите страни на ежедневието и да се увери, че те разбират истинската стойност на парите. За Ема от години беше нетърпимо, че повечето от децата й бяха свикнали да живеят в разкош, без да се замислят за цената на своето разглезено съществуване, и бяха прекалено зависими от цели армии прислужници, които се грижеха дори за най-дребните им нужди. И така, по своя неподражаем начин, тя си изработи план, когато реши, че внуците й трябва да бъдат отгледани така, че да са по-малко глезени, да разчитат повече на себе си и да бъдат трезвомислещи по отношение на паричните въпроси.

— Има една йоркширска поговорка и тя е следната — каза тя един ден на своя банкер инвеститор Хенри Роситър: — От баба до внуче — дървени налъми. Е, можеш да бъдеш сигурен, че при мен това няма да се случи. — Веднага след това разписа чека за къщата.

„Гнездото на чаплата“ беше отговорът на много неща, за които мислеше. А и щеше да стане нейното училище. За тази цел Ема реши, че е правилно да наеме само една домашна прислужница, местна жена от града, която щеше да идва всеки ден. И каза на доста жизнерадостната, закръглена госпожа Бонифейс, че основното й задължение е да се грижи за морската вила, когато семейството не пребивава там. Ема продължи да очертава своите доста необичайни планове. Обясни, че твърдо е решила да се грижи сама за домакинството с помощта на многобройните си внуци. Каквото и да си беше помислила госпожа Бонифейс за това необичайно състояние на нещата, тя никога не го изрече. Прие плана на Ема с ентусиазъм и ако се съди по поведението й, очевидно се почувства привилегирована да работи за известното семейство Харт.

Умна и лицемер от най-висока класа, Ема не сподели с никого, най-малко с внуците си, своите намерения или мотиви. Едва след като получи къщата и нае госпожа Бонифейс, тя им разказа за „Гнездото на чаплата“, но с такива ярки краски и обгърна всичко с такъв романтичен ореол, че всички бяха в трескаво очакване. Гледаха на цялата идея за къщата край морето като на голямо приключение, след като щяха да бъдат сами с Ема и далече от родителите си.

Ема веднага усети, че режимът, който бе въвела, се оказа нещо като шок, и се усмихваше вътрешно, когато ги гледаше как се блъскат наоколо с четки и кофи, автоматични и неавтоматични метли, мебелочистител и бърсалки за прах и невъобразими дъски за гладене. В кухнята ставаха огромни бедствия: продънени тигани, обгорени до въглен съдове и отвратителна, безвкусна храна. Мърмореха за изгорени пръсти, плюски, главоболия, артрит в коляното и други незначителни болежки — истински и въображаеми, някои от които се струваха на Ема безкрайно пресилени.

Джонатан беше този, който измисли най-находчивото и изобретателно извинение, за да се измъкне от своите дребни задължения, когато един ден й каза, че е разтегнал ахилесовото си сухожилие, докато косил ливадата, и че е много осакатен, за да върши още работа същия ден. Ема беше и стъписана, и впечатлена от находчивостта му. Кимна с най-голямо съчувствие. И за да покаже на това тъй опитно момченце, че е много по-умна, отколкото той мислеше, му обясни с дяволски живописни термини точно как се лекува разтегнато ахилесово сухожилие.

— И така, след като изпитваш такива ужасни мъки, по-добре ще е да те закарам до лекарския кабинет, за да може лекарят да се заеме с теб незабавно — каза тя и посегна за чантата си и ключовете на колата.

Джонатан веднага предложи да изчакат няколко часа, в случай че болката премине. Очевидно тя премина. Той се възстанови удивително бързо, защото, както изглежда, перспективата да прекара остатъка от пролетта скован в неудобна гипсова превръзка от върха на пръстите на краката му до кръста или да остане с госпожа Бонифейс, когато братовчедите му се върнат на училище, а баба му — в Пенистън Роял, не го привличаше.

През тези първи седмици в къщата край Скарбъроу те скоро свикнаха с установения ред. Момичетата бързо започнаха да показват определени умения в домакинската работа и готвенето, а момчетата с готовност се научиха да се справят с по-тежката домакинска работа, плевяха градината и косяха поляната. На никого не се позволяваше да кръшка от задълженията си. Ема не беше човек, който би търпял дълго каквито и да било глупости и беше относително строга: не показваше никакви предпочитания към един или друг.

— Не ми се е случвало да чуя някой да е умрял от търкане на пода или лъскане на сребърни прибори — обичаше да казва тя, ако някой от тях посмееше да се оплаква или да измисля несъществуващи болести, както беше направил Джонатан.

Всяко непокорно дете, което бе набрало достатъчно кураж да протестира или да послъже, веднага пребледняваше под втренчения стоманенозелен поглед, щом си спомнеше как трудно се бе отървал Джонатан.

А когато дойде време всички да стегнат багажа и да напуснат къщата край морето, Ема се поздрави и призна, че те бяха истински воини. Посрещнаха нещата, без да показват недоволството си, и наистина се стегнаха, за да й доставят удоволствие. Що се отнася до нея, експериментът се оказа безспорен успех. Всяка следваща година, когато суровата йоркширска зима отстъпваше на по-топлото време, тя ги събираше и закарваше в Скарбъроу.

Накрая братовчедите Харт и внуците на О’Нийл и Калински станаха редовни посетители. Когато пристигнаха да прекарат юли и август край морето, дори те получиха справедлив дял от ежедневните задължения и нямаха друг избор, освен да запретнат весело ръкави. Бързо разбраха, че няма да бъдат поканени отново, ако не се съобразяват с желанията на Ема и не изпълняват задълженията си.

Децата наричаха Ема зад гърба й „генерала“ и поради строгите й правила и закони в действителност често се чувстваха така, сякаш живееха във военен лагер. От друга страна, те наистина се забавляваха през онези щастливи, безгрижни години и накрая им беше толкова весело заедно, че дори на домакинската работа гледаха като на игра. За голямо учудване на родителите им и огромно задоволство на Ема всеки от тях започна да чака с такова нетърпение тези временни пребивавания в малкото морско градче, че с ожесточение отхвърляше всякакви други покани за лятото. Настояваха да се върнат в „Гнездото на чаплата“ веднага щом Ема отключеше къщата.

Въпреки собственото си ужасно пристрастие към работата и малко други неща Ема беше достатъчно умна, за да прозре, че нейната „малка шайка разбойници“, както ги наричаше тя, се нуждаеше от много възможности, за да намерят отдушник, и от множество приятни задължения, за да запълнят дългите летни дни.

— Само от работа без почивка се затъпява — повтаряше непрекъснато тя на госпожа Бонифейс и след това продължаваше да измисля вълнуващи проекти, в които тя и децата можеха да участват заедно.

Водеше ги на интересни експедиции по крайбрежието, до Уитби, залива Робин Худ и Фламбъроу хед, даваше им множество други награди за тяхното усърдие и старание. Правеха посещения на местното кино и малкия градски театър, ходеха на спокойни пикници на скалите, возеха се на лодка в залива и си устройваха плувни забави на брега. Често ходеха на риболов с местните рибари и бяха във възторг, когато им позволяваха да задържат част от улова. В тези приятни дни те се връщаха в „Гнездото на чаплата“ и приготвяха малкото количество риба за вечеря на Ема, а тя я изяждаше, сякаш бе приготвена от главния готвач на „Риц“. Когато времето беше облачно и морето бурно, Ема организираше състезания с яйца и лъжички и експедиции за търсене на съкровища из градината. И тъй като добре познаваше алчната природа на децата, тя винаги осигуряваше много специални съкровища, които си струваха търсенето. Също така винаги осигуряваше повече от необходимите неща за всяко едно дете. Обикновено оставяше явни следи за онези, които оставаха с празни ръце и разплакани или разочаровани лица. В дъждовните дни, когато се налагаше да останат вкъщи, играеха игри на отгатване или поставяха свои пиеси.

Една година момчетата си сформираха собствен състав.

Нарекоха се „Чаплите“, Шейн и Уинстън бяха главните подбудители и организатори. Шейн се самоназначи за ръководител на състава. Освен това свиреше на пиано и пееше. Александър бе на барабаните и цимбалите, Филип надуваше флейтата, Джонатан стържеше с цигулката, а Майкъл Калински свиреше с хармониката. Уинстън се мислеше за най-важния и талантлив член на ансамбъла. Той обсеби тромпета като собствен инструмент и горещо настояваше, че е новият Бике Байдърбек, без съмнение, вдъхновен от един филм, на който ги беше завела Ема и който се наричаше „Младият мъж с хорна“. Сара се зачуди на глас къде ли се е научил да свири, а Ема леко се усмихна и каза, че не се е учил и именно в това е бедата. Понякога й се струваше, че ще й се пукнат тъпанчетата, когато какофонията от звуци изпълваше къщата по време на репетициите, които й изглеждаха безкрайни.

Накрая, повярвали, че са достатъчно шлифовани, за да се представят пред публика, „Чаплите“ поканиха Ема и момичетата на концерт в градината. Ема ги наблюдаваше учудена и тайно се забавляваше с техните сложни и безкрайни приготовления. Извадиха шезлонги, стъкмиха малка сцена от подпрени на тухли дъски и докараха пианото близо до нея. Най-старателно облякоха своите „снаряжения“, както ги наричаха те — новите си бели фланели за крикет и лъскави алени атлазени ризи, шити без съмнение в някоя от фабриките на Калински, както прецени Ема. Вързаха около шиите си пурпурни атлазени кърпи, а на главите си шикозно килнаха весели сламени шапки.

Щом ги видя от прозореца на спалнята си да се събират на сцената, Ема веднага се преоблече в официална копринена рокля и забърза по коридора към стаята на момичетата. Настоя да облекат най-хубавите си памучни рокли в чест на радостния повод и те всички излязоха навън малко след четири часа, облечени в своите премени, на хубавите им млади лица бяха изписани любопитство и очакване.

Докато слушаше как „Чаплите“ интерпретираха модни популярни песни и една-две стари балади, Ема откри, че концертът й доставя удоволствие, и доста се учуди на откритието, че те все пак не бяха чак толкова лоши музиканти. Накрая на концерта тя похвали момчетата, като се смееше весело, докато изразяваше възхищението си от тях. Момчетата се смяха също, отвърнаха от все сърце на нейните щедри прегръдки и продължиха да свирят безмилостно през цялото лято за голям ужас на момичетата. Щом ги чуеха да репетират, те започваха да ги имитират на шега, кикотеха се силно и заявяваха, че „Чаплите“ вонят чак до небето.

Шейн също като Уинстън беше изключително суетен относно музикалните си способности и най-вече относно гласа си. Скоро взе мерки критично настроените млади същества от женски под да бъдат подобаващо сплашени. Една нощ всички те откриха по един зловонен предмет в леглото си — от жаби и умрели риби с изцъклени очи до суров лук или торбички със сяра. Ответната мярка на Шейн даде резултат. След ужасна нощ на сменяне на чаршафи, широко отваряне на прозорци и изсипване на хубавите парфюми на Ема по стаите никое от момичетата не посмя да използва думата „вонящ“ през останалата част от ваканцията. Поне не по адрес на „Чаплите“.

Бавно, но съвсем съзнателно през онези години Ема се стремеше да внуши на всяко дете колко важни са колективният дух, умението да играеш играта, да си добър партньор и да спазваш правилата. Задължения и отговорност бяха вечните думи на устата й, защото бе непреклонна в своята решимост да въоръжи всеки от тях със здрави принципи и правилни наставления за бъдещето, когато щяха да станат възрастни. Учеше ги какво значи чест, почтеност, честност и вярност, наред с още много други неща. Но в нейните често силни и сурови изявления винаги прозираше дълбоко скрита доброта и тя се отнасяше с тях с много обич и разбиране, и истинско приятелство. Приятелство, което повечето от тях нямаше да забравят до края на живота си. Дълбоко в сърцето си Ема съжаляваше, че е пренебрегвала собствените си деца в определени моменти от живота си, докато те растяха и се развиваха. Искаше внуците й да извлекат полза от грешките, които бе направила в миналото, а щеше да бъде още по-добре, ако същото направеха и нейните племенници, племеннички и внуците на най-близките й приятели.

Но от всички години, прекарани във високата стара вила на скалите, най-значимата за Пола бе първата пролет на 1952 година, която завинаги щеше да остане в сърцето и мислите й. Точно през тази година тя забеляза влечението си към природата и непреодолимото желание, по-скоро истинска нужда, да кара всичко да расте.

Една априлска събота, когато вятърът навън бушуваше, тя се разхождаше из градината с малката Емили, за която Ема й бе наредила да се грижи. Пола се огледа, жадните й млади очи поглъщаха всичко. Храстите бяха подрязани, живият плет — добре оформен, а поляните — окосени от момчетата почти до съвършенство, така че приличаха на топове гладко смарагдовозелено кадифе, разгънати така, че се докосваха чак до високите каменни стени. Кътчето земя зад къщата сега бе необичайно безупречно и напълно лишено от собствен облик.

Удиви се на себе си, когато неочаквано осъзна как би могла да изглежда градината, ако бе правилно засадена. Пред осемгодишното момиче изникна видение, то видя в детското си въображение редица тъкани, форми и огромни експлозии от цветове… пищно розово и бледомораво, ослепително червено и синьо, искрящо жълто, различни нюанси на топли кехлибарени, портокалови, златисти цветове и снежнобяло. Мигновено си представи ослепителна смесица от цветя и шубраци… гъсти храсти рододендрони с деликатно оформените си венчелистчета и тъмни, гланцирани листа, светли божури, сякаш ваяни от восък в съвършенството си… наведени клонки на азалии, отрупани до долу с тежки искрящи цветове… купища великолепни напръстничета, които едва докосват весели лалета и нарциси… и сгушени удобно до земята, изящни лехи маргаритки, иглики и теменуги, а ледените кокиченца разпръснати небрежно под дърветата.

И когато си представи всичко това, тя разбра какво трябваше да направи. Да сътвори най-красивата градина — градина за нейната баба. Щеше да я напълни с всички възможни цветя, с изключение на рози, разбира се. Поради някаква незнайна причина баба й мразеше розите, отвращаваше се от аромата им. Казваше, че й става лошо от тях, и не можеше да понася присъствието им в къщата или градината си. Тя се втурна в къщата, кипеше от вълнение. Младото й лице бе зачервено, очите й искряха. Пола връхлетя върху своята касичка с пари и бързо я отвори с ножичките за бродерия.

Когато пенитата и шилингите изпопадаха, Емили нервно извика:

— Ще си намериш белята, когато баба открие, че си разбила новата си касичка и си откраднала парите.

Пола поклати глава.

— Не, няма. А и не ги крада. Всичко това е мое. Спестила съм го от моите седмични джобни пари.

Въоръжена със скъпоценното си съкровище и следвана от вярната Емили, тя решително отиде в града.

Както се оказа, Емили стана истинска досадница в Скарбъроу и Пола скоро започна да съжалява, че я беше довела. Емили искаше да спрат за миди и морски охлюви на щанда за риба, а след това и за лимонада в близкото кафе, като твърдеше, че е гладна и жадна, и в изблик на своенравие тропна с крак.

Пола я изгледа строго.

— Как може да си гладна? Току-що обядвахме. А ти яде най-много от всички. От ден на ден заприличваш все повече на малко дебело свинче.

Тя забърза напред, като остави Емили да върви зад нея и да се муси.

— Злоба — изкрещя Емили и закрачи по-бързо, като се стремеше да не изостава от по-големите крачки на братовчедка си.

Пола хвърли поглед през рамо и рече:

— Мисля, че имаш тения.

Тя каза това така внезапно и грубо, че Емили се закова на място. Замълча шокирана за миг, след това се затича след Пола толкова бързо, колкото можеха да я носят малките й крачета.

— Какви страхотии говориш — изкрещя с цяло гърло Емили. Беше ужасена от думите на Пола и само мисълта, че някой огромен червей може да расте в нея, я изстрелваше незабавно напред.

— Нямам червей! Нямам!

Пое въздух и задъхано каза:

— Имам ли, Пола? О, моля те, моля те, кажи ми, че нямам. Може ли баба да го улови и да го изтегли навън?

— О, не ставай глупава! — отсече Пола с нарастващо раздразнение, решена да постигне целта си и изпълнена с нетърпение да открие магазин за цветя, където се продават луковици и растения.

— Не се чувствам добре, Пола. Става ми лошо.

— От пудинга с маслото е.

— Не, не е — хленчеше Емили. — От мисълта за моя червей е. Чувствам се ужасно. Ще повърна — заплаши детето. Емили пребледня и очите й се насълзиха.

Пола веднага се натъжи. Наистина обичаше малката Емили и рядко се държеше зле с нея. Прегърна повдигащите се раменца на петгодишното момиченце и погали меката й руса косица.

— Хайде, хайде, не плачи, Емили. Сигурна съм, че нямаш тения, наистина! Да умра, ако лъжа.

Накрая Емили спря да плаче и затърси кърпичка в джоба на жилетката си. Издуха шумно носа си и тогава доверчиво хвана ръката на Пола и запристъпва мълчаливо край нея, укротена и успокоена, докато вървяха по крайбрежната улица край множеството чудати старомодни магазинчета. Накрая тя събра кураж и се осмели да прошепне плахо:

— Ами я си представи, че имам? Какво ще правя с моя…

— Забранявам ти да обсъждаш отвратителния си червей, ужасно малко момиче! — възкликна Пола, станала отново нетърпелива. — Знаеш ли какво, Емили Баркстоун, ти си истинска напаст. Ужасна напаст. Ще те изпратя в Ковънтри, ако не млъкнеш.

Емили бе сразена.

— Но ти винаги казваш, че съм ти любимката. Искаш да кажеш, че съм ти любимата напаст, нали? — попита Емили, като бързаше да не изостава и гледаше в очакване по-голямата си братовчедка, която боготвореше.

Пола се разсмя. Придърпа Емили и прегърна малкото топчесто детенце.

— Да, ти си ми любимата напаст, печена ябълчице. И понеже знам, че ще бъдеш послушно момиче, и ще спреш да се държиш като глезено бебе, ще ти издам една много, много специална тайна.

Емили бе толкова поласкана, че сълзите й секнаха и зелените й очи се разшириха.

— Каква тайна?

— Ще направя градина за баба, една великолепна градина. Затова отидохме в Скарбъроу — за да купим семената и нещата, от които имам нужда. Но ти не трябва да й казваш нищо. Това е една много, много голяма тайна!

— Обещавам! Обещавам! — Емили беше развълнувана.

През следващия половин час, през който двете момиченца скитаха от цветар на цветар, Пола бе омаяла напълно Емили. Обясни й така, че да разбере чудесните неща, които щеше да засади в градината. Описа цветовете и венчелистчетата, листенцата и уханието на цветята с най-малки подробности, а Емили беше така очарована и възхитена от това, че е част от такова сериозно начинание, че скоро забрави за червея. Бавно и ревностно Пола най-сетне избра любимите цветя на баба си и направи покупката. Излязоха от последния магазин за цветя с чанта, препълнена с луковици, пакетчета семена и каталози по градинарство.

Когато стигнаха горния край на улицата, Емили вдигна очи към Пола и се усмихна много сладко, а на кръглото й личице се появиха трапчинки.

— В такъв случай може ли сега да отидем до щанда с морските охлюви?

— Емили! Отново ставаш досадна! По-добре се дръж прилично.

Емили не обърна внимание на това възмущение.

— Имам по-добра идея. Хайде да отидем до „Гранд“ за чай. Много бих искала. Можем да вземем пасти със сметана, сандвичи с краставица, кифли с ягодов мармалад, извара и…

— Нямам повече пари — твърдо обяви Пола, като се надяваше да срине тази идея незабавно.

— Надраскай нещо на сметката, както прави баба — предложи Емили.

— Няма да ходим в „Гранд“ и точка. Затова млъкни. Виж, Емили, стига си се разтакавала… става късно. По-добре да побързаме.

Преди да пристигнат в „Гнездото на чаплата“, момиченцата бяха станали отново неразделни приятелки. Емили веднага се предложи за помощник, като с това искаше да се подмаже на братовчедка си, както винаги, търсейки одобрението и обичта на Пола. Сви се на земята и предложи доброволно мнението си с детско, пискливо гласче. След като бе наблюдавала Пола известно време, Емили каза:

— Бас държа, че ако някой има зелени ръце, то това си ти.

— Казва се „златни ръце“ — поправи я Пола, без да вдига поглед от работата, върху която се бе съсредоточила. Тя продължи да копае плодородната земя, садеше първите си цветя с върховна самоувереност, не си помисли дори за миг, че е възможно те да не пораснат и цъфнат. Събираше градинарските инструменти, когато Емили я стресна, като скокна и закрещя от ужас.

— Ох! Ох! — пищеше Емили, подскачаше нагоре-надолу и тръскаше полата си като луда.

— Какво ти става, глупаче? Сега ще докараш баба и тогава градината няма да бъде изненада.

— Червей! Виж, там — до краката ти! Пълзеше по полата ми! Пфу! Целият е мръсен и сгърчен.

Емили беше побеляла като тебешир и трепереше.

За втори път този ден Пола бе осенена от вдъхновението и съобразително се възползва от шанса. Грабна лопатката и я заби в червея, като го сряза на две. Натрупа пръст отгоре му и се усмихна весело и тържествуващо.

— Сигурно е бил твоят червей. Предполагам, че сам е решил да те напусне. А аз го убих и сега всичко е наред.

Пола вдигна малката кутия с инструментите и след като кимна на Емили да я последва, забърза нагоре по градинската пътека към бараката. Внезапно тя спря и след секунда размисъл каза:

— Но е по-добре да не споменаваме нищо за него пред баба, защото може да те накара да пиеш някакво лекарство за по-сигурно, за да не хванеш друг.

Емили се разтрепери само от мисълта за това.

По-късно същото лято, когато Пола и Емили се върнаха във вилата край морето, едва се сдържаха, когато видяха разцъфналата градина. Множество цветя бяха изникнали по време на отсъствието им и най-различните видове, които Пола беше избрала, изпъстряха тъмната земя с грейналите си цветове като кутия с боички.

Ема бе трогната, когато през първия си ден в „Гнездото на чаплата“ двете момичета я поведоха през градината, за да й покажат всичко, което Пола бе засадила, и я поглеждаха с очакване, наблюдавайки лицето й, за да видят как ще реагира. Емили й разказа всичко за ходенето им до Скарбъроу, въпреки че внимателно избягваше всякакво споменаване на червеи. Ема беше разбрала за малката им експедиция през пролетта, но се престори на изненадана. Похвали и двете, че са толкова умни, и като осъзна възможностите на Пола като един обещаващ специалист по градинарство, я окуражи да продължи със своето хоби.

И така, през онази година започна дългата и страстна любов на Пола към градинарството. Оттогава не спря да засажда, плеви, подрязва и окопава.

Получила одобрението на Ема, тя отгледа градина и със зеленчуци и подправки в йоркширското имение на баба си и най-сетне — създаде известната алея с рододендроните. Тя й отне цели години, за да я обмисли, засади и отгледа и беше още един пример за нейната решимост да бъде най-добрата във всичко, с което се захване, а в случая това бе едно доста ефектно доказателство. Но от всички градини онази в „Гнездото на чаплата“ си остана най-скъпа за нея.

Припомни си я този следобед, седемнадесет години след като я бе започнала, докато стоеше там, изправена и изпълнена с напрежение. Свали градинарските си ръкавици, сложи ги на количката и се дръпна назад да огледа алпинеума.

Най-сетне започва да се оформя, помисли си тя. Да разкрасява градината на Едуин Феърли й доставяше не по-малко удоволствие, отколкото й бе доставила първата й градина.

След смъртта на Едуин Феърли Джим бе наследил къщата му в Харогейт, наречена Лонг Медоу. Там Пола бе отишла да живее като булка преди почти цяла година. Въпреки че сградата бе солидна и добре ремонтирана, имаше спешна нужда да бъде премоделирана и украсена отново. Затова пък Едуин Феърли бе взел мерки градинарят му да се грижи за земята с благоговение. Все пак на градината липсваше цвят, тъй като умрелите цветя и цветни храсти почти не бяха заменени с други. Пола забеляза тези недостатъци веднага, след като градината стана нейна, и изпитваше горещо желание да започне работа по нея. Както и да е, къщата беше на първо място и все пак тя успя да се справи и с двете едновременно и внесе в тях съвсем нови идеи и свежи допълнения. Като погледна цветните бордюри, тя реши, че непосилният й труд през последните единадесет месеца не е отишъл напразно. Градината бе нейният собствен свят, там намираше спасение и духовно обогатяване, като прогонваше професионалните и личните си проблеми.

Е, за кратко. През последния час и нещо не беше се сещала за кавгата им от предната вечер. Сега споменът за острите им думи я прободе отново. Проблемът беше, че Джим можеше да бъде страшно упорит. Но тогава и тя можеше, и то много често го правеше, за свое собствено раздразнение. „И двамата трябва да сме малко по-гъвкави — мислеше си тя, — иначе винаги ще се караме по някои въпроси.“ Смешното беше, че никога не бяха имали разногласия, преди да се оженят, и никакви сериозни кавги, преди проблемът относно Едуина да се беше появил. Наистина кръстосаха шпаги заради нея. Тя презираше леля си, Джим много я харесваше. Това беше проблемът.

Съвсем неочаквано Пола си спомни нещо, което й бе казала баба й предната година, думи на обич, точно преди сватбата й. Звучаха отново съвсем ясно в съзнанието й.

— Любовта е шепа семена, бракът — градината — беше казала кротко Ема, — и както твоите градини, Пола, бракът изисква изцяло да му се отдадеш, нуждае се от усилен труд, от много обич и грижи. Бъди безмилостна към плевелите. Изтръгвай ги, преди да са се хванали здраво. Посвети се на брака си така, както се посвещаваш на градините си, и всичко ще бъде наред. Запомни, че и бракът трябва да бъде подхранван отново и отново, ако искаш той да разцъфти…

Мъдри думи, мислеше си Пола, като ги прехвърляше в главата си. Затвори очи. Кавгата им беше плевел, нали? Затова трябваше да се изкорени. Веднага. Трябва да я захвърли настрани, преди да се е хванала здраво. Единственият начин за това бе да отстрани различията им относно Едуина.

Пола отвори очи и се усмихна на себе си. Внезапно се почувства по-добре. Издърпа високите си ботуши, обувките си и влезе в къщата. Тя обичаше Джим. И той я обичаше. Това беше единственото, което имаше някакво значение. Когато се запъти нагоре по стълбите към детската стая, на сърцето й бе по-леко, тя сякаш летеше.