Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (13)

Тринадесета глава

В стаята цареше пълен мрак.

През плътно дръпнатите пердета не проникваше никакъв сноп светлина, лампите бяха угасени. Той жадуваше за мрака. Беше балсам за него. Мракът носеше анонимност. Той обичаше да бъде така. Вече не понасяше да се люби на светлина.

Лежеше напълно неподвижен със затворени очи по гръб, дългите му крака бяха опънати пред него, ръцете му бездейно положени отстрани. Рамото му едва докосваше нейното. Чуваше дишането й в нежен ритъм със своето.

Между тях двамата нещата не вървяха.

И нямаше да тръгнат — той знаеше това и се чудеше защо въобще е тук. Трябваше наистина да си отиде. Елегантно да излезе. Веднага. Преглътна, за да потисне гаденето, искаше му се да не беше продължил с две чаши уиски след всичкото шампанско, което изпи. Главата му се въртеше, бе замаян, но не беше пиян. В известен смисъл съжаляваше, че не е.

Тя прошепна името му, нежно, умоляващо, повтори го няколко пъти, докато пръстите й галеха ръката му.

Той беше неподвижен, безмълвен, опитваше се да събере сили, за да стане, да се облече и да си отиде. Чувстваше се безсилен, отпуснат. Ужасният следобед, изпълнен с голямо напрежение и болезнени моменти, плюс усилието, което положи, за да скрие бурните си чувства, го изтощиха, подкопаха неговата издръжливост.

В този момент почувства едва доловимо движение до себе си, но въпреки това не отвори очи.

Тя докосна едно от зърната на гърдите му, отначало колебливо, после по-настойчиво и го стисна с върха на пръстите си. Той разсеяно отмести ръката й, без да си направи труда да обясни, че зърната му не са толкова чувствителни, колкото тя очевидно мислеше. Но беше й казвал това преди, нали? Ръката й спря за миг върху гърдите му, след това се плъзна към корема и започна да прави нежни въртеливи движения, като пълзеше надолу към чатала му. Знаеше какво е намислила и какво се готвеше да направи, но му липсваха сили да я спре или да й каже, че след миг ще си отиде.

Тя започна да го гали. Той почти не й обръщаше внимание, потънал в мислите си. Смътно чу шумолене на чаршафи. Бе се плъзнала надолу по леглото и се беше навела над него. Дългата й коса галеше бедрата му и тогава топлите й устни го обвиха, плътно се затвориха. Беше много изкусна в правенето на любов. Въпреки че главата му се въртеше, въпреки че му се гадеше и не проявяваше интерес към нея, тя бавно, отмерено, безкрайно внимателно и със старателна предпазливост успя да го възбуди. Това го изненада. Когато накрая повдигна глава и плъзна устните си нагоре към корема му, после по гърдите му и спря върху устата му, той откри, че й отвръща автоматично. Но пламенните й целувки събудиха у него нарастващо вълнение.

Той направи внезапно, рязко, бързо движение, стисна я здраво до себе си, след което завъртя и двамата, така че легна върху нея. Ръцете му се потопиха в пухкавия облак тъмна коса, той хвана главата й с ръце и започна да я целува по-страстно и жадно, езиците им се търкаха. Затвори плътно очите си, не искаше да гледа лицето й, притиснато толкова близо до неговото. Пръстите му се отделиха от косата й, плъзнаха се надолу и започнаха да галят пълните й, чувствени гърди, втвърдяващите се зърна, мушна ръце под гърба й, после под ханша й, повдигна тялото й и го нагласи в извивката на своето. Беше достатъчно твърд, за да проникне в нея бързо, лесно, умело. Те влязоха в ритъм, приповдигаха се и се снишаваха, движенията им се засилиха, започнаха да стават по-бурни. Краката й се издигнаха високо около гърба му, за да прониква той все по-дълбоко в нейната топлина.

Мрак… мрак… приветстваше го… обгръщаше го. Той започна да пада… падаше в безкрайна, бездънна, кадифена яма. Пола. Пола. Пола. Обичам те. Вземи ме. Вземи ме целия. Цялата ми същност. В очите му проблясваха кристално ясни образи на изящното й лице, хванато в капан под клепачите му. Пола, скъпа, безмълвно извика той, о, Пола…

— Шейн! Причиняваш ми болка.

Той чу гласа, сякаш идваше от много далече, беше като нож, който разряза вътрешностите му.

Това го накара да слезе на земята. Върна го в стаята. Върна го при нея. И унищожи настроението, което той толкова грижливо създаде за себе си, само за себе си. Картините от въображението му рухнаха около него.

Той се отпусна върху тялото й и остана напълно неподвижен. Беше сразен, всичките му сили го напускаха.

Накрая тихо смънка:

— Извинявай, ако съм ти причинил болка, Дороти. Изглежда, не си знам силата. — „Може би ти я знаеш — язвително добави той наум. — Или по-скоро я желаеш.“ Веднага се почувства неловко, че му липсва издръжливост, че не може да доведе любовния акт до съответна кулминация за двамата. „Искаш да кажеш сексуален акт“, помисли той и потръпна. Започна да изпитва погнуса от себе си, от нея, макар че тя едва ли беше виновна.

Дороти каза:

— Каишката на часовника ти се вряза в гърба ми. Но мисля, че точно тогава не трябваше да казвам нещо. Беше на ръба да…

Той нежно, но здраво покри устата й с ръка, за да спре потока от думи. Не искаше да слуша извиненията й. Не каза нито дума, остана дълго да лежи върху нея, сърцето му лудо биеше в ребрената кухина, гърлото му беше свито, сякаш се задушаваше. За щастие тя също мълчеше. Накрая той се приповдигна от тялото й, леко докосна рамото й и стана от разхвърляното легло.

Шейн влезе в банята, заключи вратата и се облегна на нея, изпълнен с голямо облекчение. Потърси с ръка ключа на лампата, запали светлината и започна бързо да премигва от силния блясък. Всичко плуваше пред него, покритият с бели плочки под сякаш се изви нагоре и го удари между очите. Започна отново да му се вие свят и да му се повдига.

Отиде, залитайки, до мивката, наведе се и повърна. Потърси с ръка кранчето и го пусна, за да може шумът на течащата вода да заглуши повръщането му. Повърна отново и отново, докато накрая в стомаха му не остана нищо.

Когато гаденето милостиво премина, той избърса уста с кърпата, изпи няколко чаши студена вода и се облегна на мивката с наведена глава и затворени очи.

Накрая Шейн вдигна глава и се видя в огледалото, гледката не му хареса. Очите му бяха зачервени по краищата и кървясали, лицето му беше подпухнало и зачервено, а разрошената му черна коса стърчеше. От едната страна на устата си забеляза петно от яркочервено червило, взе влажната кърпа и яростно, гневно го изтри. Но гневът му беше насочен единствено към него самия. Нямаше нищо общо с Дороти. Вината не беше нейна. Вината бе изцяло негова.

Той вече не можеше да прави любов с нея както трябва, всъщност с никоя друга жена. Винаги се случваше нещо и го връщаше към действителността и когато разбираше, че не държи Пола в ръцете си, както си представяше, той грохваше, не можеше да довърши до край. Понякога, замаян от пиене, с притъпено въображение и сетива, по някакъв начин успяваше, но дори и тези случаи ставаха все по-редки.

Взря се в лицето си в огледалото и неочаквано го обхвана паника и страх.

Винаги ли щеше да бъде така? До края на живота му? Никога ли вече нямаше да има щастлива сексуална връзка. Нима беше обречен на безплодно съществуване без жена? Ще трябва ли да остане ерген, за да не се излага? За да избегне това ужасно неловко положение, което току-що се случи в леглото на Дороти?

Не беше импотентен. Знаеше, че не страда от подобно нещо. Нещата наистина бяха прости — ако партньорката нахълташе в мислите му, ако наложеше присъствието си, ако не останеше анонимна, той губеше ерекцията си. Макар че полагаше усилия, не можеше да я задържи достатъчно дълго, за да задоволи жената и себе си. Жената, която беше идол за него, заставаше между тях, промъкваше се, правеше го слаб и безсилен, него, който винаги беше считан за добър любовник. За бога, какво щеше да прави? Как щеше да се излекува? Имаше ли лекарство? Имаше ли нужда да отиде на лекар?

Тишината в стаята го притискаше. Той нямаше готови отговори за това ужасно положение.

Мъката му отново пламна. „По дяволите! Да върви по дяволите!“ — избогохулства наум и за негова изненада очите му неочаквано се изпълниха със сълзи на безсилие, немощ и гняв. Веднага се шокира и се почувства унизен, че така срамно загуби контрол над себе си. За миг му се прииска да забие юмрук в огледалото, да разпръсне този разплакан образ, който подигравателно се взираше в него. Искаше да унищожи изящно изрисуваните, кристално ясни образи на Пола. Проклета да е тя. Да заличи тези незаличими отпечатъци от нея, които се бяха врязали толкова дълбоко в изтерзания му, болезнен мозък, сякаш контролираха живота му, оказваха влияние на всичко, което правеше. На моменти се чувстваше безнадеждно подмамен от ярката представа за лицето й, звука на смеха й и нежния глас, който непрекъснато отекваше в главата му. Но всичко това беше толкова здраво заключено във въображението му, че не можеше да го изтрие, колкото и упорито да се опитваше.

Не помръдваше. Ръката му висеше стисната в юмрук с побелели, силно изпъкнали стави. Конвулсивно затвори очи, неспособен да се гледа толкова слаб. Облегна се на стената, за да запази равновесие, чувстваше се безсилен, но накрая започна да се успокоява и дойде на себе си. Обърна се, пристъпи под душа, завъртя крановете и остави водата да тече върху него. Тогава бавно, но с желязна решимост той изпразни сърцето и ума си, прогони всички чувства и емоции.

След няколко минути излезе изпод течащия душ, взе кърпа и енергично се избърса. Намери чист пешкир, уви го около кръста си, потърси с ръка шкафчето под мивката, за да вземе тоалетния несесер, който беше оставил там преди три седмици. Изми зъбите си, прокара електрическата самобръсначка по брадичката си, за да избръсне съвсем леко наболата сутрешна брада, сложи одеколон на лицето си и среса влажната си коса.

Чувстваше се освежен, започна да прилича повече на себе си… хладно сдържан, овладян. За миг се вгледа в отражението си, като се чудеше. Беше едър, здрав мъж на двадесет и седем години, висок сто деветдесет и два сантиметра, с мускулесто, силно и мощно тяло. Имаше развит ум в съчетание с прекрасното си тяло. И все пак… наистина беше много крехък. „Умът е странно нещо — помисли си той, — притежава толкова фино равновесие. А кой може да обясни логиката на сърцето?“

Той се обърна и пое дълбоко въздух, подготви се за неизбежната сцена с Дороти. Беше дошъл при нея против собственото си желание — повече не можеше да отлага, трябваше да я напусне.

Отвори вратата на банята, премигна, когато пристъпи в изпълнената със сенки спалня, очите му привикнаха с мрака. В стаята беше тихо и се зачуди дали тя не е заспала, молеше се да бъде така. Потърси слепешком дрехите си върху стола, където ги беше захвърлил по-рано, обу гащетата и чорапите си, махна пешкира. Сложи ризата си, бързо я закопча, обу панталоните си и вдигна ципа им.

В този момент лампата до леглото светна и изпълни стаята с ледена светлина.

— Няма да си отидеш! — избухна Дороти. Изглеждаше ужасена, гневна.

Той се обърна.

Не можеше да я погледне. Не беше в състояние да срещне погледа й, знаеше, че ще бъде изпълнен с болка и укор, загледа се в стената от другата страна.

— Трябва да тръгвам — след кратко мълчание каза той. Седна на стола и започна да обува обувките си. Усещаше погледа й върху себе си.

— Нахален си! — извика тя и рязко седна в леглото, при което лицевата му дъска изскърца. Ядосано покри тялото си с чаршафа. — Идваш тук без предупреждение, пиеш от питиетата ми, спиш с мен, играеш си с това и ме оставяш на сухо, като изчезваш за половин час в банята. — Тя го гледаше гневно, добави със същия дрезгав, обвиняващ глас: — След това се промъкваш тук и спокойно продължаваш да се обличаш на тъмно, сякаш не ми дължиш нищо. Очевидно се готвеше да се измъкнеш за проклетата вечеря!

Той премигна. Тихо въздъхна, стана и отиде до леглото. Седна на края, хвана ръката й, искаше да бъде мил, да се раздели приятелски с нея. Тя бързо дръпна ръката си и я притисна към разтрепераната си уста, опитвайки се да сдържи сълзите, които блестяха в тъмните й очи.

Шейн каза с най-нежния си глас:

— Хайде, не се разстройвай. Миналата седмица ти казах за тази вечеря. И когато пристигнах днес следобед, ти напомних за нея. Преди няколко часа тя сякаш не те притесняваше, посрещна ме много сърдечно.

— Е, сега ме притеснява. — Тя се задъха, започна с мъка да произнася думите. — Не мислех, че ще ме изоставиш, и то през последната ти вечер в Йоркшир. Мислех, че ще вечеряме заедно, както обикновено, а това означава да спиш тук тази нощ, Шейн.

Той мълчеше. Притеснено отмести поглед.

Тя изтълкува погрешно мълчанието му.

— Съжалявам, че развалих всичко, Шейн. Искам да кажа в последния момент — прошепна тя, гласът й стана по-мек, по-нежен. Започна да се държи така, че да го спечели отново, да се сдобри с него. — Моля те, кажи, че ми прощаваш. Толкова много те обичам, не мога да издържам, когато се сърдиш.

— Не се сърдя и няма за какво да ти прощавам — промърмори той, като полагаше усилия да не загуби търпение, и в същото време копнееше да си отиде. — Не започвай да се самобичуваш или да се измъчваш. Виж, няма значение, честно ти казвам, че няма значение, Дороти.

Тя долови нещо особено в гласа му. Не беше сигурна какво точно беше то, но въпреки това се подразни.

— За мен има значение — заядливо каза тя и нежността й веднага изчезна. След като той не отговори, тя разгорещено извика: — Този следобед най-после ми доказва това.

— Доказва какво? — с отегчение попита той.

— Че ти не можеш да бъдеш с мен, защото има друга жена. Ти си влюбен в друга, Шейн, и мисля, че си негодник, задето ме използваш така.

Удивен, че тя, без да иска, се натъкна на истината, но опитвайки се да скрие това, той рязко стана. Отдалечи се от леглото.

— Не съм те използвал — запротестира той със стиснати устни. Погледна към вратата.

— Не съм те използвал — имитира го тя с насмешка, безмилостно, с подигравателно извити устни. — Разбира се, че си ме използвал. Освен това между другото мисля, че приятелят ти Уинстън Харт е точно такъв голям негодник като теб, задето не ме покани на официалната вечеря.

— Не я дава той, а Алисън Редли, а тя не те познава, нито знае за нашата връзка. Ти и аз винаги сме били съгласни, че всеки от нас ще води свой живот, ще има свои приятели и няма да се превърнем в някакво специално двуединство — възкликна той, като започна да повишава тон. — Нашата връзка никога с нищо не ни е обвързвала… така искаше ти, ако не се лъжа.

Шейн пое дъх, потисна нарастващото си раздразнение.

— Освен това ти никога до днес не си проявявала интерес към моите приятели — напомни й той с хладно безразличие този път, искаше му се тя да не влага във всичко емоции.

— Промених мнението си. Моля те, вземи ме със себе си, Шейн. Искам да дойда. Наистина искам. Това е последната ти нощ. Моля те, скъпи — умоляваше тя и го гледаше с изпълнена с копнеж, сладка усмивка, която застина на лицето й при вида на неговото ледено изражение и неподвижност.

— Знаеш, че това е невъзможно в този късен час. Така или иначе вечерята е с предварително определени места. Виж, не се опитвай да ме измъчваш… — Той уморено тръгна към вратата.

— Знам, че не съм добре дошла в твоята скъпоценна малка клика! — извика тя и се ядоса още повече. — Боже мой, повръща ми се от всички вас! Семействата О’Нийл, Харт, Калински… каква непроницаема, надменна сбирщина сте само. Външни хора не се допускат във вашия затворен клуб, не се допускат да се присъединят към вашия омагьосан кръг. За нас, обикновените хора, няма място сред сноби като вас. Човек би помислил, че сте кралски особи, като ви гледа как се държите, как важничите, маниерничите и имате претенции. И вонящите ви пари — гневно се присмиваше тя, а на лицето й беше изписана горест. — Вие сте само шепа скапани сноби, всеки един от вас. И ако питаш мен, сте проклети кръвосмесители, сгушени заедно в разредения въздух на шикозните ви жилища, изключили външния свят. На човек му се повдига от това!

Смаян от нейната ярост, той я погледна ледено, с все по-голямо презрение. Беше ужасен от думите й, от злобата й, но веднага успя да се овладее и реши да не й позволи да го предизвика да отговори със същото.

Настъпи неприятно мълчание.

— Трябва да тръгвам. Страшно закъснях. — Каза това достатъчно спокойно, но вътрешно кипеше. Прекоси стаята, кръвта му вреше от обидите й, бързо сложи вратовръзката си, вдигна якето си и го преметна през рамо.

— Съжалявам, че се разделяме с такова лошо чувство — каза той и й хвърли укорителен поглед, — но, изглежда, няма какво повече да си кажем. — Вдигна рамене. — Надявах се, че най-малкото, можем да останем приятели.

— Приятели! — повтори тя с пронизителен глас и пламна отново. — Сигурно си полудял. Хайде, махай се! Върви при дамата на сърцето си. Няма никакво съмнение, че тя ще бъде на скъпоценната ти вечеря! — Истерично се засмя през заслепяващите я сълзи, после избърса очите си, направи усилие да запази последната капка самообладание, но не успя. Подсмръкна и извика: — Трябва да призная, че съм любопитна за едно нещо! Какво непрекъснато те кара да допълзяваш обратно в моето легло, горещ, разтревожен и изпълнен с желание да си отидеш, след като друга владее сърцето ти? Тя коронована принцеса ли е от едно от семействата? Млада дама, толкова изтънчена, толкова целомъдрена и непорочна, че не би и помислил да я опетниш? Какво има, Шейн, нямаш ли смелост да спиш с нея, докато се ожените истински и получите благословията на вашите семейства? Или може би тя не проявява интерес към теб? Нима твоят фатален чар не оказва никакво влияние върху нея? Нима човек може да ти устои… — Тя преглътна края на изречението, когато видя как по лицето му премина силна болка и разбра, че макар и без да иска, по някакъв начин бе улучила право в целта. — Шейн, съжалявам — незабавно се извини тя и веднага се разкая. Разтревожи се истински, изпълнена със страх, че този път беше отишла твърде далеч.

Скочи от леглото, бързо облече пеньоара си.

— Шейн, прости ми! Не исках да кажа това, не исках да бъда жестока, да ти причиня болка. Аз те обичам, Шейн. Обичам те от първия ден, в който се срещнахме. Моля те, моля те, прости ми. Забрави това, което току-що казах. — Започна да плаче.

Той не отговори. Дори не я погледна.

Излезе. Затръшна вратата завинаги.

Бързо прекоси коридора, излезе от апартамента й и затича по стълбите с главоломна бързина. Главата му пулсираше, стомахът му се сви, отново започна да му се повдига.

Той изтича през поляната, отвори вратата на колата си и пъргаво скочи в нея. Колата забуча и той потегли, ръцете му здраво стискаха кормилото, на лицето му бе изписан гняв, слепоочието му пулсираше.

Когато стигна Стрей, откритата, ветровита земя в центъра на Харогейт, намали и паркира.

Остана седнал с цигара в уста, мобилизира се, успокои изтощените си нерви, а неспокойните му черни очи се загледаха някъде далеч. Нетърпеливо угаси цигарата, изведнъж почувства омраза към вкуса на никотина. Главата го болеше, в ушите му кънтяха нападките на Дороти Малит. Мнението й беше крайно, излишно при дадените обстоятелства, но тя обикновено се държеше така. Преди също беше проявявала ревност и той вече трябваше да е привикнал с внезапните й раздразнения, с темпераментните й избухвания.

Съвсем неочаквано му хрумна, че той нямаше абсолютно никаква причина да се обвинява за поведението си към нея. Винаги беше внимателен и мил с Дороти. В него имаше благоприличие, беше почтен и честен, освен това никога нямаше нарочно да причини болка на нея или на която и да е друга жена.

Прехвърли през ума си противните неща, които беше казала тя. Думите й за друга жена в живота му го улучиха право в сърцето. Но тя очевидно нанасяше удари напосоки, само предполагаше, тъй като не беше възможно да знае, че той обича Пола. Никой не знаеше. Това беше негова тайна.

Сърцето на Шейн се сви, когато действителността силно го удари по лицето. Нямаше никакъв шанс Пола някога да стане негова. Тя очевидно беше много влюбена в Джим Феърли. През деня видя това изписано на лицето й. Освен това вече беше майка… те бяха семейство. Тя явно много се зарадва, когато го видя на кръщаването, но въпреки нежната й топлота, вниманието й бе погълнато от съпруга и бебетата.

Той силно стисна очи, лицето му се изкриви в гримаса от душевна болка. Любовта, която изпитваше към нея, беше безнадеждна, любов без бъдеще. Не можеше да има развитие. Отдавна знаеше това и все пак в ума му се прокрадваше слаба надежда, че нещо може да промени нещата. Това, разбира се, нямаше да стане. Трябваше да изтръгне Пола Феърли от сърцето си, да я изтрие от съзнанието си, както бе решил вчера. Добре съзнаваше, че няма да му е лесно. От друга страна, трябваше да положи усилия да се облегне на вътрешната си сила. Временното му пребиваване в Ню Йорк трябваше да стане ново начало за него… това бе шанс да изгради по достоен начин живота си. Решимостта му се усили.

Шейн отвори очи, обърна глава и погледна през прозореца, за да се отърси от спомените за Пола… най-скъпата му любов. И то омъжена жена, майка, припомни си той.

Премигна и започна да се оглежда.

Забеляза поникналите неотдавна нарциси, които се вееха на бриза… изобилие от парещо жълто на фона на зелената трева. Трябваше да купи цветя за Алисън, разсеяно помисли той и си спомни за вечерята. Поглед на часовника на таблото. Показваше седем и половина. Магазините бяха затворени… и той щеше да закъснее. Но ако непрекъснато натискаше газта, за половин час щеше да успее.

Пусна радиото, завъртя копчето на станцията на Би Би Си с класическа музика. Колата се изпълни с напрегнатите звуци на „Канон“ от Пахелбел. Излезе на главния път.

След минути ферарито летеше към древния град Райпли, в който имаше катедрала и където живееше Алисън Редли. Той сякаш стреляше с мотора и летеше напред, съсредоточен върху пътя пред себе си.