Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (12)

Дванадесета глава

— Мислиш ли, че всички семейства са като нашето?

— Какво точно имаш предвид? — попита Уинстън и се обърна с лице към Емили.

— При нас винаги се разиграва някаква драма. Струва ми се, че откакто се помня, никога не е имало нито минута спокойствие. Ако ужасните ни лели и чичовци не се държат чудовищно и не си вадят очите, нашето поколение се кара и създава най-ужасни недоразумения. В интерес на истината през половината от времето се чувствам, сякаш съм на бойно поле, и мисля, че не съм много добър боец.

Уинстън се засмя от тъжния тон на гласа й, отражение на ужасния вид на лицето й.

— Добре се справяш, Емили. Ти си един добър малък побойник, забелязал съм това.

Двамата седнаха заедно на едно старо каменно място в градината в долната част на хълмистата затревена поляна, която се спускаше от широката тераса на фасадата на Прасковата гостна. Зад тях в тъмносиньото небе се издигаше Пенистън Роял, внушителна в своето величие и царствена красота, множеството й прозорци блестяха на слънчевата светлина на късния следобед.

Този път Уинстън каза замислено:

— Но да отговоря на въпроса ти — не мисля, че другите семейства много приличат на нашето. В крайна сметка колко от тях имат Ема Харт за матриарх.

Емили се дръпна, намръщи се леко и изви гладката си вежда. Загледа го сериозно в очите и каза:

— Недей да обвиняваш баба за драматичните сцени, които непрекъснато се разиграват. Мисля, че тя бедната е невинен наблюдател. Обзема ме истински гняв, като си помисля колко душевна болка й причиняват някои членове на това семейство.

Уинстън възкликна:

— Не исках да я критикувам, ако смяташ така. Нито за миг не намекнах, че е отговорна за това положение на нещата, Емили. Съгласен съм с теб — тя не е виновна. Просто исках да кажа, че тъй като е най-забележителната жена на нашето време и е особнячка, неизбежно е около нея да има спорове. Виж, тя е имала много труден и сложен живот и без съмнение го е изживяла пълноценно. Има рояк деца и внуци и ако включиш всички членове на нашето семейство Харт, което трябва да направиш, нейното семейство е огромно. По-голямо е от повечето семейства. Не забравяй и другите семейства, към които силно е привързана — О’Нийл и Калински. Събери числата и ще получиш ни повече или ни по-малко цяла армия.

— Всичко, което казваш, е истина, Уинстън. Въпреки това на мен ужасно ми дойде до гуша от тези вътрешни битки и препирни. Просто ми се иска всички да живеем спокойно заедно и да се разбираме, за бога.

— Да… но има още нещо, което трябва да имаш предвид, Емили. В нея и в това семейство има много пари и власт, така че не може да няма ревност, съревнование и всякакви машинации. Струва ми се, че интригите са неизбежни, като се има предвид природата на хората… те могат да бъдат негодници, Емили. Егоистични, алчни, преследващи собствените си цели и безмилостни. Аз съм открил, че някои хора няма да се спрат пред нищо, когато са заложени собствените им интереси.

— Нима аз не знам това! — Емили се загледа в мрачните дълбини на езерото, изглеждаше обезпокоена. Накрая вдигна глава и обърна очи към Уинстън. — Когато преди няколко минути споменах драми, аз естествено имах предвид Шейн. Но трябва да призная, че днес следобед усетих някои неща — нали разбираш, подводни течения. Както обикновено стаята беше разделена на лагери. Извършваха се много маневри.

— И кой на кого какво правеше? — живо попита Уинстън с възбудено любопитство.

— От една страна, Джонатан и Сара са неразделни дружки. Това е много странно, защото знам, че тя никога не го е харесвала. Не мога да се меся, но въпреки това чувствам, че те готвят нещо. Александър може би подозира за това ново съглашение. Не забеляза ли как странеше днес от тях?

— Сега, след като каза, да. Лично аз никога не съм имал много време за Джонатан Ейнсли. Беше побойник като дете и подобно на всички побойници дълбоко в себе си той е страхливец. Напоследък е много чаровен, но не очаквам, че през изминалите години се е променил, не и вътрешно. Не съм забравил времето, когато ме удари по главата с бухалка за крикет. Отвратителен малък мръсник. Можеше наистина да ме нарани.

— Знам, че е могъл, за мен той винаги е бил ужасен, когато бяхме малки. Все още вярвам, че точно мистър Джонатан сряза гумите на колелото, което ми даде баба, когато навърших десет години, въпреки че той отрече, когато тя го предизвика. Излезе с някакво правдоподобно алиби къде е бил този ден, но аз просто знам, че то беше пълна измислица. — Емили се намръщи. — Що се отнася до Сара, тя през целия си живот е била самотна и потайна.

— Знаеш ли какво се казва в такива случаи: тихите води са дълбоки и на дъното е дяволът — отбеляза Уинстън.

Той се наведе, взе камъче и небрежно го хвърли в езерото, като се загледа във вълничките, които започнаха да се образуват около мястото, където падна.

— Имало е случаи, когато съм мислил, че Сара е влюбена в Шейн.

Емили го погледна изненадано.

— Не си единствен — тихо призна тя. — Хм, тя има страшен късмет… — Спря и бързо добави: — Тези думи прозвучаха лошо, а аз не исках да бъда злобна, Уинстън. Харесвам Сара. Тя може да бъде много сладка и на мен наистина ми е мъчно за нея. Сигурно е ужасно да бъдеш влюбен в мъж като Шейн. Може би това даже разбива сърцето. Тя и аз никога не сме били много близки, но винаги съм мислила, че тя е лоялна — до днес. Сега вече не съм сигурна.

— Може би е използвала Джонатан като щит и това е всичко. Беше съвсем ясно, че се опитва да изглежда незабележима поради присъствието на Шейн, не се съмнявам в това.

— Може би си прав. — За да смени темата, Емили каза: — По всичко изглежда, че Джим много харесва Едуина и Антъни. От около един час се е залепил за нашия млад граф. Може би титлите го впечатляват. Както и да е, какво мислиш за това, че Антъни и Сали са се сближили?

— Антъни е достатъчно свестен, но баща ми не е много щастлив, че Сали се е ангажирала с него, най-вече заради Едуина. Ако Сали се ожени за него, тази заядлива жена изведнъж ще се озове сред нас. Не е много приятна перспектива. Поради някаква причина тя мрази семейство Харт.

— Това е така, защото баба е Харт! — възкликна Емили. — Едуина винаги е гледала отвисоко на майка си. Колко глупава жена е тя. Аз наистина не мога да я понасям. — Емили извърна поглед, потънала в мисли. След кратко мълчание небрежно каза: — Ти не харесваш Джим Феърли, нали?

Уинстън енергично поклати глава.

— Не, не, бъркаш. Аз наистина го харесвам и, разбира се, високо ценя професионалните му дарби. Просто… — Уинстън сви рамене, направи гримаса. — Познавам Пола по-добре от повечето хора. Зад своята тиха фасада тя е много силна, както знаеш и ти. Амбициозна е, работи като кон и отгоре на това е блестящ бизнесмен. Тя е съвсем необикновена за своята възраст и помни ми думата, че колкото повече остарява, толкова повече ще заприличва на Ема. Всъщност е възпитана и подготвена да бъде точно това — следващата Ема Харт. От самата Ема Харт. Така че поради това и поради различията им като личности аз не мога да не мисля, че тя и Джим не си подхождат. Но сигурно съм предубеден… в полза на Шейн. Той е най-добрият ми приятел и е страхотен. Но…

Емили решително се намеси:

— Има нещо, което искам да ти кажа за Джим, Уинстън. Вярвам, че той с много по-дълбок и силен, отколкото мислят някои хора. Пола ми каза, че изпитвал ужасен, мъчителен страх да лети, защото родителите му са загинали при самолетна катастрофа, когато е бил малък. И точно затова е започнал да се занимава с летене и си е купил собствен самолет. Станал е пилот, за да надвие страха си. Знам, че баба мрази, когато той се върти със своята малка ламаринена птица, както го нарича тя, но за него очевидно е важно да го прави, може би е от съществено значение, за да се чувства добре.

Уинстън изглеждаше изненадан.

— Тогава трябва да му призная това. За да се преодолее такъв парализиращ страх, са необходими смелост и кураж. Радвам се, че ми каза, Емили. Така или иначе тъкмо щях да кажа, че може и да бъркам за Пола и Джим. Не съм безгрешен. Може би бракът им ще излезе сполучлив. Аз, разбира се, не искам да се случи нищо лошо на Пола, която много обичам. Нито пък на Джим.

Той спря, ухили се дръзко на Емили и довърши:

— Освен това никой не знае какво всъщност става между двама души или какво се случва, когато са сами в спалнята. Джим може да има скрит чар, знаеш ли. — Той неприлично й смигна.

Емили не можа да се сдържи и се разсмя.

— Ти си порочен, Уинстън. — Очите й палаво блеснаха. — Трябваше да видиш лицето на баба, когато говореше за Шейн и неговите любовни истории, от които бързо се измъква, за сексуалните му връзки. Беше много изразително. И тя непрекъснато ми хвърляше загрижени погледи изпод вежди, сякаш съм още малка, за да се говори за секс в мое присъствие.

— А ти, разбира се, си дама с голям опит, а, Мъниче?

Емили си придаде надменен вид и се изправи на пейката.

— Забрави ли, че вече съм на двадесет и две години? Напълно съм осведомена.

Те си размениха усмивки. Тя видя, че Уинстън истински се забавляваше.

Емили продължи:

— Знаеш ли, не си ме наричал Мъниче, откакто бях точно такава — много малко момиченце.

— Наистина беше. Най-мъничкото от малките дечица на твоята възраст.

— Но изведнъж пораснах. Трябва да ти кажа, че сега съм висока сто шестдесет и пет сантиметра, Уинстън Харт!

— И се хващам на бас, че си много развита млада жена — подразни я той. — Като деца се забавлявахме, нали, Мъниче? Помниш ли деня, в който решихме да играем на древни британци и аз те нарекох кралица Бодичея?

— Как мога да забравя! — високо каза Емили. Лицето й се оживи. — Нарисува ме със синя боя. Цялата.

— Не съвсем, защото настояваше да не сваляш гащите и корсажа си. Ти наистина беше скромно малко момиченце, доколкото си спомням.

— Не, не бях! Беше посред зима и в гаража на баба беше много студено. Освен това защо да съм била срамежлива тогава? Нямах нищо за показване на петгодишна възраст.

Уинстън я погледна с премерващ, замислен поглед, гледаше я с очите на възрастен мъж.

— Но сега имаш… — Той не довърши изречението, изведнъж се почувства неловко. Тогава силно почувства колко близо до него е тя, вдъхна аромата на парфюма й с дъх на цветя, нежния полъх на лимон от наскоро измитата й коса. Лицето й, обърнато към неговото в този момент, беше доверчиво и загубило предишната си бледност. Приличаше повече на себе си, толкова красива, изящна и сладка като лятна роза, оросена, свежа, невинна.

Уинстън се изкашля, не можа да устои и я притегли по-близо до себе си. Искаше, изпитваше нужда от тази близост. Нежно каза с променен глас:

— Хубаво е, че беше скромно дете, Емили. Ако беше съблякла дрехите си, щях да те боядисам цялата и може би така щях да те убия.

— Откъде можехме да знаем на нашата възраст, че кожата не може да диша през боя. Ти наистина не беше виновен, Уинстън. Аз също бях толкова лоша и в крайна сметка те боядисах тук-там. — Емили се отпусна до него. Тя усещаше присъствието на Уинстън така, както той усещаше нейното и копнееше да удължи този непредвиден, неочакван момент на истинска физическа близост.

Той силно се разсмя:

— Никога няма да забравя ужасния гняв на леля Ема, когато ни намери в гаража. Мислех, че здравата ще ме набие с камшик. Знаеш ли, винаги когато усетя миризма на терпентин, си спомням за този ден. Кълна се пред Бога, че ме изтри два пъти по-силно, отколкото теб. За мен, разбира се, имаше и допълнително наказание, безотговорното десетгодишно момче, което е трябвало да знае по-добре какво прави. Кожата ми беше възпалена дни след това.

Емили стисна ръката му.

— Винаги си навличахме неприятности, нали? Ти беше главатарят, а аз — верният последовател, който предано те следваше и правеше каквото кажеш. Толкова те обожавах, Уинстън.

Той кимна, загледан в двете искрящи очи, пълно отражение на неговите.

Уинстън притаи дъх. Видя как нещо проблесна в зелените дълбини, едно много силно чувство, обожанието, което тя беше хранила към него като дете. Неочаквано сърцето му започна силно да бие и преди да успее да се възпре, той се наведе и я целуна по устата.

Ръцете на Емили веднага обвиха шията му и тя отвърна на целувката му така пламенно, че той за миг се изненада. Притисна я по-силно и отново я целуна, после я целуна още веднъж още по-страстно. Почувства как в него се надигна и го завладя непреодолимо желание да я притежава. Боже мой, изведнъж стана твърд като скала. Желаеше Емили, и то с всяка фибра. Цялото му тяло туптеше от желание да я притежава и това откритие го смая.

Накрая те отпуснаха прегръдката си и се отдръпнаха един от друг, останали без дъх.

С удивление се гледаха.

Лицето на Емили беше зачервено, очите й поразително блестяха и той изведнъж съвсем ясно видя любовта, която пламтеше в тях. Любов към него. Докосна бузата й и усети, че тя гори така, както горяха очите му. Нетърпеливо я притегли отново в обятията си и устните му жадно потърсиха нейните. Целунаха се с бушуваща страст. Езиците им възбуждащо се срещнаха. Той изследваше устата й, поглъщаше я. Притиснаха се по-силно.

Неясно, смътно, в периферията на замъгленото си съзнание Уинстън си припомни как, когато бяха деца, той винаги беше изпитвал желание да я съблече. Изведнъж си припомни отдавна забравените игри, на които играеха на тавана тук… тайни, интимни, вълнуващи игри, когато той за първи път започна да се възбужда. Припомни си как непохватните му детски ръце изследваха малкото й момичешко тяло… искаше отново да го изследва с уверените ръце на опитен мъж, какъвто беше сега, да докосне всяка част от нея, станала вече жена, да проникне в нея, да я притежава напълно. Беше превъзбуден, мислеше, че ще експлодира. Започна да се бори със себе си, за да се овладее. Знаеше, че трябва веднага да прекъсне любовните им ласки, но откри, че не иска да я пусне от ръцете си. Поддаде се на чувството си, започна да я целува по лицето, шията, косата, докосна гърдите й, стегнати под ефирната копринена блуза.

Накрая Емили развали магията, която ги държеше захласнати един в друг. Тя се изтръгна от силната му прегръдка, но направи това нежно, без желание. Взря се в него. На лицето й беше изписано удивление.

— О, Уинстън — прошепна тя, протегна ръка и с два пръста докосна чувствената му, трепереща уста. Задържа я за миг, сякаш го опитомяваше.

Уинстън остана безмълвен.

Седеше сковано на пейката, в очакване вълнението му да премине. Емили стоеше, без да помръдне, до него, загледана в лицето му. Очите му я пронизваха, казваха й толкова много неща.

Накрая той успя да каже сподавено с дебел глас:

— Емили, аз…

— Моля те — разтреперана прошепна тя, — не казвай нищо. Не сега. — Отмести поглед, прехапа устни и му даде малко време да се успокои, да дойде на себе си. След това се изправи, протегна ръка. — Хайде, по-добре да влезем вътре. Става късно.

Той не каза нищо, просто стана. Мълчаливо заизкачваха стълбите, хванати здраво за ръце, всеки от тях, погълнат в себе си, усещаше присъствието на другия.

Емили беше на върха на щастието.

Той отново ме забеляза, помисли тя, сърцето й силно биеше. Най-после. От шестнадесетгодишна възраст го чакам да ме види като жена. Желая го. Никога не съм спирала да го желая, откакто бяхме деца. О, Уинстън, моля те, изпитай същото, което изпитвам аз. Взе ми ме със себе си. Винаги съм ти принадлежала. Ти се увери в това, когато бях дете.

От своя страна Уинстън беше обхванат от най-различни противоречиви емоции и бурни чувства.

Беше удивен не само от себе си, но и от Емили — бе наистина зашеметен. Преди миг те се бяха прегръщали толкова пламенно и страстно, че той знаеше, че ако бяха в по-подходяща обстановка, щяха да се любят. Нищо нямаше да ги спре. Сближиха се по този начин, без да обмислят това предварително.

Трескавите му мисли отстъпиха място на самоанализ и самооценка, което значително го отрезви. Той се съвзе и си зададе въпроса как можа да се случи това. В крайна сметка тя беше негова братовчедка. Е, трета братовчедка. Познаваше я, откакто беше роден, макар че и през последните десет години й беше обръщал малко внимание. И накрая неизбежно си зададе въпроса как може да изпитва толкова силни чувства към Емили, след като беше влюбен в Алисън Ридли.

Тази мисъл го тормозеше до полудяване, докато изкачваха високото стълбище. Но когато стъпиха на кръгообразния път и видя как червеното ферари на Шейн изсвистя иззад ъгъла, я забрави. Намали и спря с рязко изскърцване на спирачките.

Шейн свали прозореца, подаде глава навън и се усмихна.

— Къде бяхте? — попита той. — Търсих ви навсякъде, за да ви кажа довиждане.

— Емили се почувства малко зле в претъпканата стая, затова излязохме да подишаме свеж въздух — бързо каза Уинстън. — Накъде си се разбързал толкова в този ранен час?

— И аз като Емили започнах да се чувствам потиснат вътре. Реших да покарам малко. До Харогейт. Трябва да си взема довиждане… с няколко приятели.

Уинстън незабележимо присви очи. Ще се види с Дороти Малит, помисли той. Това ще му се отрази добре. Каза:

— Не закъснявай за вечерята на Алисън. Точно в осем часа.

— Ще дойда навреме, не се тревожи.

Емили попита:

— Ще бъдеш ли тук утре, Шейн?

— Мисля, че не, Емили. — Отвори вратата на колата и слезе. Хвана я и силно я прегърна. — Ще се видим след около шест месеца. Освен ако не дойдеш в Ню Йорк преди това. — Нежно се усмихна. — Леля Ема току-що ми каза, че ще работиш при „Дженрит“. Моите поздравления, малката ми.

— Благодаря, Шейн, много се радвам за това. — Застана на пръсти и го целуна по бузата. — Може би ще дойда, когато започна да пътувам за „Дженрит“. Знаеш ли, ще трябва да ми покажеш града!

— Разбрахме се — засмя се той. — Пази се, Емили.

— Ти също, Шейн.

— Ще се видим по-късно, Уинстън — каза Шейн и се качи отново в колата.

— Да — лаконично отвърна Уинстън. Когато Шейн замина, той странно погледна Емили. — Не си ми казала за „Дженрит“. — Изрече го с вълнение и така се натъжи, че се изненада от себе си.

Тя каза:

— Не съм имала такава възможност, Уинстън.

— Значи ли това, че ще пътуваш много? — попита той и се намръщи.

— Евентуално. Защо? — Емили въпросително вдигна вежда, тайно поласкана от реакцията му.

— О, просто се чудех — промърмори той. Леко се шокира, когато разбра, че не му харесва идеята тя да скита сама по света, да прави покупки за „Дженрит“. Те отново замълчаха и продължиха да вървят по алеята към къщата, но точно преди да влязат, Емили колебливо попита:

— Сериозно ли е? Имам предвид между теб и Алисън?

— Не, разбира се, че не — бързо възкликна Уинстън, след което си зададе въпроса защо беше изрекъл такава безсрамна лъжа. Той се готвеше да направи предложение за женитба на Алисън.

Лицето на Емили светна. Тя каза:

— Съжалявам, че си зает довечера. Надявам се, че ще останеш за вечеря с нас.

— Страхувам се, че не мога. — Уинстън направи гримаса и за свое учудване откри, че вече не очаква с нетърпение вечерята. Засмя се кисело, а когато Емили отвори задната врата, той хвана ръката й и я обърна с лице към себе си. — Какво ще правиш утре?

— Трябва да заведа момичетата в колежа „Харогейт“ след обяда в неделя. Вечерта съм свободна — каза тя и без да мигне, отвърна на изпитателния му поглед. Лицето й грееше в очакване.

— Какво ще кажеш да приготвиш вечерята на един самотен ерген? Бих могъл да дойда в твоя апартамент в Хедингли, Емили — предложи той.

Усмивката изчезна от лицето й и тя поклати глава.

— Невъзможно е, Уинстън. Току-що се преместих тук с баба. Всъщност вчера. Ще освободя апартамента. В противен случай с удоволствие бих ти сготвила нещо.

Уинстън остана загледан в нея, с ръце върху раменете й. В него бушуваха смесени чувства. Беше сигурен, че тя го желае. Той без съмнение също я желаеше. Веднага. Между тях стоеше Алисън. О, по дяволите, помисли той, трябваше да вземе решение, за което се надяваше, че няма да има основание да съжалява по-късно.

Вдигна брадичката й и бързо я целуна по устата. Каза с широка усмивка:

— Значи сме съседи. Ела утре вечер в Бек хаус и аз ще сготвя нещо за теб. Обещавам, че ще прекараме приятна вечер. Какво ще кажеш?

— Мисля, че това е страхотна идея, Уинстън — каза тя, преливаща от щастие и вълнение. — В колко часа да дойда?

— Възможно най-рано, скъпа.