Барбара Виктор
Кориандър (8)

Седма глава

Животът е пълен с изненади. Днес си жив и здрав и завличаш някоя банка с няколко милиона, а утре — разкъсан на парчета и поставен в метална вана в някаква си дупка на осемдесет и седем километра северно от Акапулко. По пътя към хотела Адам беше обзет от най-различни чувства. Слънцето залязваше, подухваше прохладен сух ветрец, който идваше от Сиера Мадре сел Сур. Той съблече якето и нави ръкавите на ризата си. Реши, че е по-добре да повърви, за да се премахне миризмата на формалдехид, с която бяха пропити дрехите му, и да подреди мислите в главата си.

Кориандър Уайът Видал го безпокоеше. По дяволите, що за име беше това — Кориандър! Тя не беше просто красива жена, изпаднала в беда. Безпокоеше го, защото предизвикваше у него натрапчивото чувство, че знае повече, отколкото показва, а още повече го безпокоеше това, че красотата й опровергаваше предположението му, че Видал е инсценирал смъртта си. Този човек не можеше да бъде толкова глупав, че да изостави жена, която изглежда като нея. Тя сигурно знаеше повече, отколкото казваше, но този извод само го връщаше към първоначалната дилема.

Стигна до главната улица и реши да поеме по обиколния път, който минаваше през старата част на Чилпанчинго, където къщите бяха с червени покриви, а тротоарите — покрити с бял камък. Този град определено се различаваше от останалите мексикански градове, които беше посещавал. Тук улиците бяха чисти, нямаше просяци и бедняшки квартали. Не можеше да се каже, че би прекарал отпуската си тук, освен ако не искаше да изкара някой курс в университета Гуереро или да разгледа стенописите пред Сити Хол, които обезсмъртяваха опита на Чилпанчинго да се отдели от Мексико. Може би от 1813, когато Хосе Луис Моралес и Павон — човекът, дал идеята за отделянето, и хората му са били убити от испанците, моргата не е била толкова заета, колкото беше днес. Тази сутрин тя прие жертви не само от самолетната катастрофа. Очевидно някой от местните беше взел неправилно един завой и беше изгорял заедно с камиона си в клисурата.

Докато вървеше, Адам си мислеше, че случаят е доста заплетен. Трудността идваше от това, че на всички въпроси имаше твърде много отговори.

Дали Видал беше наел самолет да го откара до Акапулко с намерение да скочи с парашут, преди машината да се разбие по много изгоден за него начин? Дали сега се излежаваше на някой плаж с петдесет милиона, пина колада и без угризения? Щеше ли след шест месеца или година да се срещне с Кориандър, за да заживеят щастливо на някое райско кътче, където няма закони за екстрадиране? А може би тя наистина не подозираше нищо, а съпругът й е импотентен и с увредено зрение, за да се измъкне без нея? След шест месеца тя сигурно щеше да си намери друг, нали всички правят така… Или може би късметът на бедното копеле наистина е изневерил, и той е загинал в самолета, което също не обясняваше къде са парите. Дали Кориандър или някой друг знае къде са… Адам поклати глава. Това бяха само предположения, които объркваха дори него, работещ над случая вече половин година. Единственото хубаво нещо, което намираше в случилото се, беше, че не му оставаше време да мисли за собствените си проблеми.

Все още, когато беше сам и имаше време за размисли, го болеше. В корема си усещаше някаква болка, която според лекаря му беше начало на язва на дванадесетопръстника. Какво значение имаше, дали лекарят беше прав или не, това нямаше да промени нищо, нито щеше да му върне последните десет години.

Сега знаеше, че всичко беше започнало не както трябва, но това не му помагаше да се почувства по-добре. Ако не го бяха ранили, никога нямаше да я срещне. Едно раняване, ако не е смъртоносно, понякога може напълно да промени човека. Докато лежеше в канавката и наблюдаваше червените светлини на линейките и надвесените над него лица, които благодаряха на бога, че не са на негово място, той преосмисли всички свои възгледи и осъзна колко кратък е животът и колко е безсмислен без истински чувства и любов…

Когато се събуди в интензивното отделение, първото, което видя, беше една красива усмивка, разкриваща чудесни бели зъби, и буйна черна коса, подаваща се от бялата касинка. Той се влюби. Не знаеше името й. Не знаеше дори къде се намира, но се влюби с цялото си сърце. Ева! Тя се казваше Ева. Никога не би повярвал на това, ако първото нещо, което успя да прочете, щом дойде в съзнание, не беше името й върху пластмасовата табелка, закачена над лявата й гръд. Беше сигурен, че е мъртъв и е отишъл в рая. През следващите три седмици тя сменяше катетъра, мажеше с мехлем върха на пениса му, два пъти дневно сменяше чаршафите му и го разтриваше със спирт малко повече, отколкото му се полагаше. Когато го преместиха от интензивното в отделна стая, всеки ден го посещаваше.

Неща като благодарност, привличане или време бяха загубили значението си. Всичко изглеждаше съвсем на място — Адам и Ева. Дори името на китайския ресторант в Дохо — „Райска градина“, в който един техен приятел беше уредил да се състои сватбената им вечеря, напълно им подхождаше. След шест месеца Адам, който още не се беше възстановил след раняването, следваше право, а тя беше бременна. Две години по-късно той напусна полицията и постъпи на работа в Областната прокуратура, където разследваше дребни престъпления. Това беше за предпочитане пред изпълненото с опасности патрулиране по улиците. Пени беше вече на година и половина и Ева напусна болницата. Животът им вървеше нормално, детето бе чудесно, жена му имаше време да посещава готварски курсове, а той се радваше на повишаването си в следовател към Манхатънската прокуратура. Неприятностите започнаха с първото му голямо разследване. Заедно с един агент от вашингтонския отдел на ФБР трябваше да разследват терористи от групировката Абу Надал, които бяха заподозрени, че подготвят операция в Ъпър Ийст Сайд. Тъй като случаят се проточи с месеци, беше съвсем естествено двамата да се сприятелят. Агентът често им гостуваше, а Ева приготвяше вкусни вечери. Седяха около кухненската маса и Адам бе доволен, защото беше с Пени, а приятелят му не трябваше да вечеря по ресторанти или сам в хотелската си стая. В крайна сметка преустановиха разследването, тъй като заподозрените не направиха нищо по-подозрително от това да отворят верига от ресторанти за бързо хранене на „Лексингтън авеню“. На двамата беше наредено да изчакат, докато се случи нещо по-значително, преди да се намесят. Накрая наистина се случи нещо по-значително, само че в кухнята на Адам.

Начинът, по който разбра, беше доста странен. Една вечер, малко преди да приключат със случая, седяха около масата, ядяха спагети и пиеха вино. Тогава той улови погледите, които си отправиха двамата. Това, което разбра в тази секунда, изцяло промени живота му. В краткия миг, през който тези погледи сякаш увиснаха във въздуха над масата, Адам почувства, че му прилошава. Въпреки че седяха облечени около масата, смееха се, водеха безобидни разговори, ядяха спагети и попиваха със салфетки доматения сос от ъгълчетата на устните си, наливаха си вино и разливаха капчици от него по масата, той знаеше, че жена му и приятелят му са били заедно голи, докосвали са телата си и са се любили. През времето, в което погледите им висяха някъде над солетите „Стела д’Оро“, пред очите на Адам премина целият му живот заедно със спомените за споделени тайни, интимни мигове и силни копнежи. Той се извини и отиде в банята, за да повърне. Сцената, която последва, беше по-неприятна за него дори от момента, в който разбра за връзката им. Беше изпълнена със сълзи и извинения като: „Не искахме да стане така“ — казани от приятеля му, или „Винаги ще те обичам“ — изречени от съпругата му.

След раздялата Адам започна да спи с жената, която беше там през онази вечер и стана свидетел на края на брака му. Беше му по-лесно, защото не трябваше да й обяснява нищо, тъй като тя знаеше дори какво бяха вечеряли тогава.

Сега, една година по-късно, все още силно го болеше, най-вече заради Пени, но още повече заради предателството на приятеля му. За бога, та те работеха заедно ден и нощ, той идваше в дома му, играеше си с детето му, хранеше се на трапезата му. Приятелите просто не си правят такива неща. Ева беше по-различна. Не я кореше, че го е предала, защото още в началото интуитивно усещаше, че връзката им няма да продължи дълго.

Единственото, което го подлудяваше, беше, че всеки път, щом си помислеше за нея, изпитваше болка там, където го беше ранил куршумът, преди да започне всичко…

Точно до модерно обзаведеното фоайе на хотел „Парадор ел Маркес“ имаше малък ресторант с бели варосани стени и неполирани дъбови маси и столове. Адам избра маса в далечния край на помещението, откъдето можеше да наблюдава. Поръча си бира и когато му я сервираха, отпи няколко глътки и се отпусна на стола, за да обмисли отново случая Видал, който го беше довел тук, в Мексико.

Преди четири години Дани Видал пристигна в Ню Йорк с документи, които показваха, че в Буенос Айрес разполага с авоари, чиято стойност възлиза на петдесет милиона долара. Два месеца след пристигането си успя да установи връзки и контакти с хора, които му помогнаха да закупи „Интер Федерейтид Банк“ в Ню Йорк.

Когато пое банката, тя вече имаше доста лоши кредити и просрочени ипотеки. Това беше причината, поради която успя да я купи на толкова ниска цена. Никой не искаше да рискува, най-малко хората от Корпорацията за застраховане на федералните депозити. Ето защо молбата на Видал да закупи банката бързо беше одобрена от банковата комисия на щата Ню Йорк. Всички знаеха, че „Интер Федерейтид“ беше пред фалит, и се надяваха, че аржентинецът ще успее да я съживи. През двете години обаче, през които той я управляваше, тя все повече и повече затъваше в дългове заради незаконни заеми, изплащане на чекове без покритие и така нататък. Още по-пагубни бяха големите депозити, които идваха от Аржентина, внасяха се в личната сметка на Видал, след което парите изчезваха безследно. Всъщност всички суми от незаконно отпусканите заеми и чековете без покритие отиваха в сметката на Видал, където оставаха до края на месечната проверка. Съвсем професионална игра с топче и три обърнати чашки, помисли си Адам. Тука има, тука няма! Само дето не можеше да докаже нищо, тъй като всички документи за банковите операции бяха изгорели при самолетната катастрофа. Трябваха му имена, каналите, по които са тръгнали парите, и много друга информация. Трябваше му някой вътрешен човек, готов да даде информация.

Такъв човек се появи на сутринта на четвърти юли, тъкмо когато Адам се приготвяше да вземе влака за Вашингтон, за да бъде с Пени през уикенда. Помощникът на Видал, който в началото на следствието беше отказвал да сътрудничи, явно беше силно разтревожен от нещо, защото сам поиска да говори. Адам беше казал на Ева, че ще се освободи за празника, но сега дори всичките му колеги да бяха на работа и да го молеха да го заместят, той нямаше да разреши на друг да говори с човека. Това беше неговият случай. Беше работил твърде дълго и твърде упорито и сега не искаше да пропусне тази среща. Обади се на Пени, че ще се забави до вечерта.

През тази четвъртоюлска сутрин климатичната инсталация в кабинета на Адам не работеше. Не работеше и в кабинета на областния прокурор, както и в цялото източно крило. Въпреки че сградата на Криминалния съд на „Сентър стрийт“ беше доста стара, нямаше логична причина за повреда в електрическата инсталация, тъй като само преди година беше извършена смяна на всички кабели и за всеки кабинет беше осигурено индивидуално отопление и климатична инсталация. Сега тези, които работеха през почивните дни или до късно вечер, вече нямаха проблеми нито с горещината, нито със студа. Обаче точно на Четвърти юли, един от най-горещите дни през това лято, температурата беше над тридесет и пет градуса и нямаше кой да поправи климатичната инсталация.

Фернандо Стампа беше дребен, но тялото му беше съразмерно. Носеше поизносен тъмносин костюм, бяла риза и кафяво-червена вратовръзка със старомодна игла. На лявата му ръка имаше халка и часовник с разтягаща се верижка. Стискаше измачкана носна кърпа, с която често бършеше челото си. Явно му беше много горещо, а може би по-скоро се потеше от напрежение.

— Семейството ви тук, в Ню Йорк, ли е? — попита Адам. — Трябва да имаме някакъв телефонен номер, за да можем да се свържем с вас. Това е обикновена рутинна процедура.

— Имам съпруга.

— Нямате ли деца?

Стампа изглеждаше притеснен.

— Имах син…

— Какво се случи с него?

— Той е един от безследно изчезналите — прошепна човекът.

Това не беше много ясно.

— Какво искате да кажете? — попита Адам.

— Преди четиринадесет години — започна мъжът, — по време на Guerra Sucia, Мръсната война, в Буенос Айрес генерал Видела и хунтата затвориха и обявиха за безследно изчезнали повече от осем хиляди души. Синът ми беше отведен заедно с останалите студенти, които се противопоставяха на режима.

— Какво се случи с него?

— Ние бяхме сред хората, които поне откриха телата на децата си.

Беше трудно да се намерят думи, с които да утеши този човек.

— Затова ли напуснахте Аржентина, мистър Стампа?

— Твърде много спомени — тихо изрече човекът.

Адам продължи:

— Очевидно познавате мистър Видал от години. Всъщност колко време работихте за него в банката в Буенос Айрес?

— Само шест месеца. Връзката ми с Дани не беше само служебна. Ние бяхме приятели. С жена ми отидохме при него, когато се опитвахме да открием нашия син.

— Тогава ли постъпихте при него на работа?

— Да, защото знаеше, че синът ни е отведен от военните и че нямаме пари. Плащаше ми, дори когато не ходех на работа, за да търся сина си.

— Срещали ли сте се някога с Кориандър Уайът Видал?

— Срещнах се с нея по-късно тук, в Ню Йорк.

— Не предполагах, че толкова отдавна са женени.

— Те се ожениха преди три години и половина, но се запознали, когато тя била негова студентка в университета в Кордоба.

— Но нали тя е американка?

Стампа кимна.

— Баща й беше американски посланик в Аржентина.

— Защо правителството затвори банката в Буенос Айрес?

— Банката беше обвинена, че финансира монтенеросите.

— Финансираше ли ги наистина?

— Да.

— Вас арестуваха ли ви?

Човекът поклати глава.

— Името ми не фигурираше в нито един документ и не разбраха, че съм работил там. Освен това в деня, в който полицията нахлу в банката, не бях там.

— Тогава знаехте ли с какво се занимава банката? — попита Адам, но като не получи отговор, добави: — Вижте, аз не разследвам „Кредито де ла Плата“.

В края на краищата Фернандо Стампа описа как монтенеросите разчитали на серия от обири и отвличания, за да съберат средства, с които да се противопоставят на хунтата, и как парите трябвало да бъдат депозирани в банката под фиктивни имена, а Дани Видал трябвало да контролира всички финансови операции.

— Всеки, който имаше поне малко чувство за справедливост, ги подкрепяше — заключи Стампа. — Навсякъде намираха съмишленици.

— Вашият син работеше ли за Дани?

— Синът ми беше идеалист и стана жертва… — Той отново замълча.

Адам се опита набързо да състави цялостна картина, да намери връзката между времето на насилие в най-южната страна на света, аферите, които ставаха в една банка в Ню Йорк, и един нещастен човек, който се опитваше да спаси малкото, което беше останало от живота му.

— Мисис Видал също ли беше монтенерос?

— Не, тя беше влюбена в Дани.

— Как разбрахте какво се е случило със сина ви?

От очите на Стампа потекоха сълзи.

— Изхвърлиха от хеликоптери труповете на убитите в Рио де ла Плата. Намерихме тялото му на брега.

— Бяха ли наказани членовете на хунтата?

Човекът тъжно се засмя.

— Сега в Аржентина има демокрация, което означава, че президентът обяви амнистия за всички членове на хунтата, които бяха в затвора…

Адам внимателно смени темата на разговора.

— Бих искал да получа разрешението ви да направя стенограма на разговора ни.

— Вие обещахте…

— Обещах, че никой няма да прочете стенограмата без вашето разрешение.

Той кимна.

— Добре, съгласен съм.

— Повикал съм стенографка. — Адам стана и се отправи към вратата. Излезе за малко и се върна с една жена, която носеше пишеща машина. Представи я на Стампа и тя се настани на бюрото, извади машината, нагласи я и зачака, поставила пръсти на клавишите.

— Има някои формалности, които трябва да изпълним, мистър Стампа — обясни му той и за да спази протокола, попита човека, дали се отказва от правото си на адвокат, и го накара да потвърди, че е дошъл по собствена воля, без да е получил призовка или друга писмена заповед, и знае, че всичко, което каже, може да бъде използвано като доказателство в случай на съдебен процес. — Защо решихте да дойдете тук? Какво се случи?

— Имам големи неприятности — изрече аржентинецът със сълзи на очи.

— Ако започнете от началото, може би ще мога да ви помогна.

Той поклати глава.

— Ако не се надявахте да ви помогна, мистър Стампа, нямаше да дойдете тук.

След малко Стампа пое дълбоко дъх.

— Преди една седмица, в петък, Дани ме извика в кабинета си и ми каза, че работи по една сделка в Буенос Айрес, но по политически причини името му не трябва да фигурира в нито един документ или чек. Искаше да му направя услуга.

— Обясни ли ви каква точно е сделката?

— Не, помоли ме да подпиша пет празни чека за сметка, която имам в друга банка.

— Бихте ли посочили името на банката?

— „Рипъблик Иксчейндж“.

— Продължете. — Адам кимна на стенографката.

— Заяви, че му е нужен само подписът ми. Той щял да внесе необходимите депозити в моята сметка, за да покрие сумите, които ще напише на чековете.

— Какво щяхте да спечелите от това?

— Нищо. Правех му услуга, а господ ми е свидетел, че му дължа много.

Един бог знае дали е така!

— Подписахте ли чековете?

— Да.

— Какво стана след това?

— В продължение на пет работни дни не се случи нищо, но точно преди банката да затвори за Четвърти юли, ме извика един от вицепрезидентите й.

— Запишете в протокола, че това е станало вчера, на трети юли, хиляда деветстотин деветдесет и втора година. Моля, продължете, мистър Стампа.

— Всички мои чекове били осребрени, но по-късно обявени за невалидни поради липса на покритие — смутено изрече Стампа.

— За каква сума говорим?

— Дани беше написал всеки чек за двеста хиляди долара. — Той отново изглеждаше смутен, сякаш вината беше негова.

Адам беше изумен и дори стенографката се сепна.

— Един милион долара?

Човекът кимна.

— Стенографката не може да запише кимване — отбеляза Адам.

— Да — отговори Стампа, — един милион долара.

Адам се окопити.

— Какво искаше вицепрезидентът от вас? Да покриете чековете?

— Да, искаше да покрия чековете.

— Казахте ли му, че това е споразумение между вас и Видал?

— Казах му, че има някаква грешка.

— Не обяснихте ли, че мистър Видал ви е обещал да покрие тези чекове, като внесе пари в сметката ви в „Рипъблик“?

— Не, защото щеше да ми се наложи да обяснявам, а сделката беше поверителна. Дани ме бе помолил да не казвам на никого. Надявах се, че е станала грешка, че парите са загубени или са сбъркали сметката.

Адам поклати глава. Все още не разбираше какво се е случило.

— Какво се оказа, че е станало, когато се обадихте в „Рипъблик“?

Мъжът си пое дълбоко дъх и тихо каза:

— Не е имало грешка. Когато се обадих там, ми отговориха, че нищо не е внасяно в сметката ми, откакто преди няколко седмици бях внесъл един депозит.

— Опитахте ли се да се свържете с мистър Видал?

— Да, но той вече беше заминал.

— Кога замина?

— Всъщност на трети той не се яви в банката…

— Опитахте ли се да го намерите в дома му?

— Да, но никой не вдигаше телефона.

— Вие не отидохте ли там?

Човекът изглеждаше много нещастен.

— Как можех да направя това? Не можех просто да…

Ситуацията беше толкова заплетена, че би се сторила съвсем невероятна на някого, който не знаеше историята на този човек. Той беше съкрушен от изчезването на сина си, а последното, което му се беше случило, беше убило и вярата му в хората.

— Нека се върнем назад, мистър Стампа. Това, което не разбирам, е защо, след като чековете са били върнати с надпис „недостатъчно покритие“, от „Интер Федерейтид“ са се обърнали към вас, а не към Дани Видал, на чиято сметка е била преведена сумата.

— По принцип е трябвало да стане така, но банката е осребрила чековете в брой.

Адам беше потресен.

— Един милион долара са били дадени в брой, преди „Интер Федерейтид“ да поиска от „Рипъблик“ потвърждение на плащането? Как е успял Дани Видал да накара някого да направи това?

— Той е собственик на банката. Кой би могъл да му откаже, след като чековете са за него и са подписани от мен, неговия личен помощник? — Когато продължи, в гласа му имаше отчаяние. — Аз притежавам банката, парите, аз, аз съм този, който отговаря за всичко.

Все още нещо убягваше на Адам. Нещо не беше наред.

— Почакайте малко, господин Стампа, ако Видал е депозирал тези чекове в своята сметка в „Интер Федерейтид“, дори в брой, и след пет дни се окаже, че са без покритие, защо „Интер Федерейтид“ просто не блокира сметката му и не обърне процеса, сякаш това не се е случвало?

Стампа тъжно се усмихна.

— Това би било логичното, само че Дани въобще не е внасял тези пари в сметките си.

Следователят потръпна. Като подбираше внимателно думите си, попита:

— Да не би да искате да ми кажете, че Дани Видал си е тръгнал от банката с милион долара в брой?

— Така излиза.

Стампа помоли за малко вода.

Адам напълни една картонена чаша с вода от хладилника, подаде му я и попита:

— Къде е той сега?

— В Мексико.

— Знаете ли точно къде?

— В Акапулко. Каза на всички, че отива да потърси някаква къща. Така щял да избегне данъците…

Къща за един милион долара! Все пак нещо не беше наред. След като бе успял да измами банката с петдесет милиона, не бе логично Видал да рискува всичко заради един милион. Защо ще краде незначителни за него суми, замесвайки човек, който веднага би отишъл да докладва на властите, щом разбере, че чекът е без покритие? И ако се следва тази логика, защо Видал не е попречил на Стампа да разбере какво е направил. Всичко това нямаше смисъл.

— Жена му също ли е в Мексико?

— Не, дежурна е в болницата.

Адам кимна.

— Значи така, тя е доктор, много трогателно. Той предизвиква инфаркти, а тя ги лекува, чудесна комбина. — Реши, че не би било лоша идея да накара Стампа да подаде оплакване срещу Видал… Освен това нямаше да бъде зле да отиде до болницата, за да си поприказва със съпругата на Видал. Не се изненада, когато Стампа го попита:

— Ще ми помогнете ли?

Адам отговори:

— Ще се опитам, но трябва да ми осигурите достъп до някои банкови документи. Преди всичко, имате ли ключове от офисите на банката?

Човекът извади носната кърпа от джоба си и кимна.

— Предполагам, че имате имената и адресите на повечето от вложителите си.

Този път Стампа предложи точно определена сделка.

— Ще ми осигурите ли имунитет, ако ви дам това, което искате?

— Да, но преди това се налага да говоря с областния прокурор. — Той беше предпазлив, въпреки че нямаше причина да кара човека да страда повече, отколкото и без друго страдаше в момента. — Вижте, можете ли да почакате малко тук, докато се опитам да се свържа с прокурора в дома му. — Внезапно Адам попита: — Какво мислите, че щеше да направи Видал в понеделник, ако днес не бяхте дошли при мен?

Мъжът отново пребледня.

— Щеше да ми каже да не се безпокоя, защото той ще се погрижи за всичко… — Дигна рамене. — Щеше да ме укори, че не съм му повярвал…

— Би имал известно право, тъй като досега винаги се е грижел за вас. — С тези думи Адам рискуваше да провали плана си.

— Този път е различно, той ме предаде — изрече човекът през сълзи, — излъга ме и не ми остави никакъв избор.

Това беше или въпрос на чест между крадци, или криворазбран морал. И двете неща му бяха добре познати. През годините беше разбрал, че когато стане напечено, повечето хора гледат да запазят собствения си задник. Сега обаче беше по-важно Стампа да подаде оплакване и да подпише стенограмата. След минута Адам беше на телефона, уреждайки имунитета на нещастника, а след по-малко от час всичко беше готово и той пътуваше с метрото към бруклинската болница, за да поприказва с Кориандър Уайът Видал…

 

 

А сега, два дни по-късно, в Чилпанчинго, Мексико, той знаеше по-малко, отколкото когато преди месеци започна разследването. Чу, че някой извика името му, огледа се и видя разтревожения собственик на „Гуенда Чартър“. Фриц Лакинбил искаше да поговори с него. „Изглежда че всички — помисли, докато се изправяше, за да се здрависа с мистър Лакинбил, — имат пръст в тази история. Все пак е само шест и двадесет.“ До срещата с вдовицата или съпругата — да се изясни това беше едно от най-важните неща в това разследване — имаше още четиридесет минути…