Барбара Виктор
Кориандър (7)

Шеста глава

Миризмата я удари в лицето. Миришеше на трупове. Беше по-неприятна от миризмата на формалдехид. Смрад, която не й беше непозната, тъй като по време на подготовката си беше работила в отделение за изгаряния. Кориандър разпозна мириса на изгорена плът, която винаги й напомняше за овъглени агнешки пържоли. Отвори чантичката си, извади носна кърпичка и я притисна към носа си. Огледа се. Подът беше облицован с плочки, боята по стените беше олющена, една част от помещението беше пълна с ръждясали тръби, а друга — с изпочупени столове. Обстановката й напомняше за една квартира в Бруклин, където веднъж присъства на изваждането на мъртво бебе, увито във вестници.

Едва успя да си поеме дъх. Погледна към дългата маса в средата на помещението. То бе там. Всъщност те бяха там, тъй като бяха три: три метални вани, пълни с парчета от човешки тела. Забеляза, че на всяка вана е поставен етикет с номер, име и подпис. Три вани, три жертви: двамата пилоти и един пътник. Разтреперана, вдигна очи към флуоресцентните лампи на тавана, опитвайки се да сдържи сълзите си. После тихо заплака, скрила лице в кърпичката си. Когато вдигна глава, забеляза един мъж. От другата страна на масата, на която бяха ваните и ужасното им съдържание, стоеше човек, който също беше притиснал кърпичка към носа си. Стори й се, че го познава.

— Добре ли сте? — попита той.

Какъв въпрос!

— Кой сте вие? — започна тя, отстъпвайки към изхода.

— Ами…

Кориандър вече не му обръщаше внимание. Очите й бяха приковани във ваната вдясно, тази, в която имаше нещо, покрито със сплъстени черни косми. Приличаше на торс. Беше гротескно. Никога в живота си не беше виждала подобно нещо. Затвори очи. Чувстваше, че ще припадне. Мъжът бързо заобиколи масата, прихвана я през кръста и я поведе към вратата. Едва в коридора го разпозна. Беше човекът от областната прокуратура, който беше дошъл в болницата с призовка за Дани. Тя все още не можеше да говори, защото съзнанието й беше притъпено от парчетата човешка плът, останали от три човешки същества, едно от които трябваше да бъде нейният съпруг. Бе сигурна, че нищо от това, което видя, не е от Дани — нали познаваше всеки сантиметър от тялото на съпруга си. Пое дълбоко дъх и попита:

— Какво правите тук?

Не можеше с две думи да й обясни защо е тук, а дори и да беше в състояние, нямаше да го направи, защото мислите му бяха заети с нея. Колко бе красива в черно, колко крехка!

Стори му се още по-привлекателна, отколкото изглеждаше, когато я видя за пръв път в болницата. Той се притесни от това, че проявява неблагоприличие, като си мисли за подобни неща.

— Значи ме помните?

— Призовката — изрече Кориандър, по-скоро като констатация, отколкото като отговор и погледна към тавана в нов опит да задържи сълзите си. — Не е ли малко късно за това?

Изглеждаше смутен.

— По принцип е… — Той поклати глава. — Вижте, съжалявам… — Почувства се ужасно неловко. Адам Сингър беше симпатяга: скромен, умен, чувствителен. Притежаваше качества, неприсъщи за човек, започнал като полицай, който благодарение на упоритостта си беше завършил вечерно право и се бе издигнал до длъжността следовател в Областната прокуратура в Манхатън.

— В такива случаи извиненията не означават нищо — каза Кориандър.

Това беше безспорно.

— Може ли да излезем навън и да поговорим?

Тя тръгна към изхода. Докато вървеше след нея, я гледаше как стъпва с черните си кожени обувки по мръсния под. Щом излязоха навън, жената се обърна към него.

— Моята служба не е убедена, че съпругът ви е мъртъв — каза й и изчака нейната реакция. Тя мълчеше. — Изпратиха ме, за да направя официална идентификация на трупа, но, изглежда, че това е невъзможно.

— Ако съпругът ми е жив, тогава кой е в онази вана?

— Не знам, но възнамерявам да открия.

— И ако се окаже, че не е съпругът ми, какво ще стане с Дани? — Ръцете й се разтрепериха.

На Адам му се искаше никога да не се беше захващал с този случай.

— Знам само, че съпругът ви е имал огромни финансови проблеми.

Лицето й ясно изразяваше обзелите я чувства: тя смяташе подобно извинение за абсурдно.

— И това ви кара да мислите, че Дани е жив?

Той пое дълбоко дъх.

— Имал е и други проблеми. Срещу него са повдигнати сериозни обвинения за измама и присвояване.

— Смятате, че това е достатъчно основание той да реши да изчезне, знаейки, че ще ми причини тази болка… — Тя усещаше, че нещо в гърдите й се надига. — Жестоко е да се предположи такова нещо, това е лудост, това е лъжа… — изрече тя през сълзи. Обърна се и си тръгна. Той вървеше до нея.

— Разбирам, че за вас всичко това изглежда невероятно, но поне ми дайте възможност да ви обясня. — Кориандър продължаваше да върви. — Мисля, че не разбирате… Вижте какво! — Адам я хвана за ръката. — Аз разбирам, че с нищо не намалявам болката ви…

Дръпна ръката си. Не знаеше дали да побегне, или да го изслуша.

— Какво искате от мен?

Устните й трепереха, когато се опитваше да сдържи риданията си, и той бе готов да я грабне в прегръдките си, за да я успокои. Вече на четиридесет, практикувал десет години професия, в която цинизмът е част от работата и съчувствието се счита за лукс, Адам Сингър твърдеше, че не може да бъде развълнуван от красиви жени, изпаднали в тежко положение. Кориандър Уайът Видал доказа, че можеше.

— Искам да ми помогнете да разбера истината. Не ме питайте защо, тъй като това е съвсем ясно. — Почти я бе привлякъл на своя страна и той знаеше това. — Ако има дори и най-малката възможност съпругът ви да е жив и аз мога да го намеря или да ви докажа, че той е някъде другаде, а не в онази вана, вие ще трябва да приемете това, дори то да означава за него процес и затвор. — Направи пауза. — Дори да е жестоко или налудничаво, но това е единственият начин да научите истината.

Жената го погледна. Беше облечен с джинси и измачкано яке. От джоба му се подаваше вратовръзка. В облеклото му имаше някакъв естествен стил. Вдъхваше й доверие, но й се струваше различен от хората с неговата професия. Косата му беше светлокафява и дълга. Носът му беше леко заострен. Очите му бяха светлосини и погледът им беше прям. По-скоро приличаше на футболист, отколкото на следовател. Беше висок и с широки рамене. Това по някакъв начин я изкушаваше да се хвърли в прегръдките му и да забрави за всичко…

— Не мога да повярвам — прошепна тя, — абсолютно нищо…

— Петнадесет минути — каза той, завършвайки спора.

В очите й имаше сълзи и гласът й се разтрепери.

— Какво казахте? — промълви накрая тя напълно съкрушена.

— В „Парадор“ — уточни Адам. Успя да се сдържи да не въздъхне с облекчение, както и да не я докосне…

Беше се предала. Гласът й беше някак далечен.

— Ще се срещнем в ресторанта в седем — съгласи се Кориандър и си тръгна.

Той остана изненадан. Две бездомни кучета започнаха да душат земята около него. Докато вървеше, младата жена си помисли, че се хваща за всичко, което й дава някаква надежда, но той беше единственият човек, който можеше да й помогне. Защо все пак толкова бързаха да кремират останките, за които тя беше абсолютно сигурна, че не са на съпруга й…