Барбара Виктор
Кориандър (4)

Трета глава

— Дишай, живей, не умирай, върни се. — Кориандър повтаряше тези думи като заклинание. — Дишай, живей, не умирай, върни се — повтаряше младата жена, когато от уредбата се чу гласът на Орбисън, който пееше „Сладки сънища, бейби“. Тя провря ръката си в гръдния кош на пациента, за да направи директен масаж на сърцето. Около нея се носеха виковете и стенанията на хората от носилките в манипулационната и плачът на близките им от чакалнята, заглушавани от силни и авторитетни гласове, сякаш всички наоколо бяха слабоумни и глухи, а не ранени и разтревожени. Само в едно травматологично отделение можеше да се чуе всичко това.

— Дишай, живей, не умирай, върни се — непрекъснато повтаряше Кориандър.

Операторът предупреди:

— Пригответе се за шок.

Всички отдръпнаха ръцете си от тялото на пациента и сестрата допря електродите до сърцето. Мониторът окуражително трепна и някой каза:

— Добре, успяхме!

Кориандър продължи масажа. Все още не бе сигурна, че са успели, въпреки че човекът бе жив.

— Но за колко време? — попита някой.

„Откъде мога да знам — помисли си тя. — Не съм го ранила аз. Тук съм само за да събера парчетата и да поема вината, ако лепилото не ги задържи.“ Линията на монитора показваше, че сърцето работи. Пулсът се стабилизираше — чудо на чудесата!

— Продължавай — окуражи я главният лекар, който се беше появил току-що. — Масажирай с всички сили, Уайът. Казвали ли са ти, че можеш да възкресиш дори и мъртвите?

Знаеше, че за да издържат на непоносимото напрежение, някои хора стигат дори до богохулство. Но самата тя бе много сдържана в чувствата си. По-лесно би понесла думите: „Може ли да те прегърна?“.

— Да се надяваме — изрече студено и се съсредоточи върху сърцето, което вече биеше равномерно.

Главният лекар надникна зад рамото й.

— Направи разрез за въздух, в случай че гърлото му кърви.

— Ела по-близо, докторе, вече е вътре…

— Обичам начина, по който казваш това — прошепна той в ухото й.

— Защо миришеш на дървени въглища? — попита младата жена, без да реагира на шегата му.

— Защото усетих, че ще ни докарат чеверме.

„Страхотно! — помисли си Кориандър, докато масажираше. — Огнестрелна рана, код «синьо», съвсем нормално.“

Беше Четвърти юли и тя беше в Бруклинската централна болница в Ню Йорк. Обаче можеше да бъде и по-лошо. Например, ако беше дежурна през нощта, в която един луд открил огън срещу двадесет и седем души, които кротко седели в Макдоналдс на Атлантик авеню. Но пък сега можеше да прекарва уикенда в Акапулко заедно с мъжа си.

Разкъсан бъбрек и не се знае още какво. Куршумът беше влязъл в долната част на гърба и беше излязъл от лявата страна на корема. Сега пациентът дишаше, дишаше и живееше, и както всеки път, когато всичко завършеше успешно, Кориандър почувства вълнение и несигурност.

— За бога, тези хора не могат ли да измислят някакъв по-добър начин да си прекарват времето? — питаше се тя на глас, докато се подготвяше да затвори разреза отляво.

— Пулсът пак изчезна. Може отново да се наложи да се направи електрошок — предупреди операторът.

Някой пое иглата и конеца от Кориандър и тя отново започна да масажира сърцето. Когато го бяха докарали, в джоба на панталоните му имаше пачка стодоларови банкноти, масивна златна запалка и колекция от кредитни карти.

— Жена му и брат му са отвън. Много са разстроени. Ще поговорите ли с тях? — попита един от стажантите. Тя уморено кимна, като продължаваше да масажира. „Невинен минувач — бяха казали ченгетата, когато го докараха. — Тъкмо излизал от църква и отивал да посети майка си.“

Тя преглеждаше един пациент с болки в гърдите, когато главният лекар дотича при нея, хвана я за раменете, бодро й съобщи, че има код „синьо“, и я поведе към операционната. Кориандър не се впечатли особено, тъй като тук постоянно имаше код „синьо“. „Виж това“ — каза й главният лекар и тя погледна. „Това“ се оказа един гол негър (или някакъв свещеник), чийто пенис отпуснато лежеше настрани. „Какво толкова — помисли си тя. Какво друго можех да очаквам? Да каже: «Гледайте това, доктор Уайът!» и да закрие очите ми?“ Всъщност последното беше за предпочитане, тъй като от момента, в който ръцете й докоснеха това тяло, животът му щеше да зависи изцяло от нея. Винаги се чувстваше притеснена, когато главният лекар я викаше да спасява нечий живот.

В Буенос Айрес по време на военния режим през 1978, когато един старец беше арестуван от тайната полиция, баща й й каза: „Не гледай, Кориандър“. Тя гледаше как човекът моли за помощ и отчаяно се хваща за минувачите. Нито един от добре облечените и уважавани хора, които бяха свидетели на ареста на улица „Кале Флорида“, не изрази съчувствие. Старецът беше завлечен в една кола и откаран. Години наред тя се сещаше за тази сцена, която беше само малка част от ужасните неща, които тогава ставаха в Буенос Айрес.

През 1978, при управлението на хунтата начело с генерал Видела, безследно изчезнаха повече от осем хиляди души. По това време местните фашисти караха сиви фордове, в които прибираха хората от улиците, ресторантите, работните им места и дори от леглата им посред нощ, за да ги вкарат в затвори и концлагери, откъдето много рядко някой се завръщаше. Тогава Кориандър беше на двадесет и следваше медицина.

Баща й непрекъснато пътуваше. Беше представител на една американска петролна компания в Южна Америка. В края на кариерата си беше американски посланик в Аржентина. Палмър Уайът беше изпратен по времето на Никсън, остана при Форд и продължи по изключение и когато през 1976 беше избран Картър. Тогава Държавният департамент реши, че само той би могъл да се справи с критичната ситуация в Аржентина, не само защото беше добър политик, но и защото беше в добри отношения с хунтата и жена му произхождаше от много уважаван аржентински род. Флория Лучия Сармиенто Уайът беше потомка на бившия президент Доминго Сармиенто, който раздели аржентинците на цивилизовани „европейци“ и нецивилизовани „каудильос“, „гаучос“ и „индианци“. През годините, в които Палмър и Флория живееха в американското посолство, се постигнаха повече дипломатически споразумения и търговски сделки, отколкото през който и да е друг период, като се изключи управлението на Хуан Перон през 1973.

На Кориандър й беше трудно да определи коя е истинската й родина. Винаги се чувстваше някъде между двете. Полуамериканка, полуаржентинка, тя се чувстваше отхвърлена и от двете страни. Аржентинците пренебрегваха мнението й — за тях беше гринга, а американците вечно я подозираха в нещо и я наричаха „хипи“. Тя реши, че най-доброто, което може да направи, е да защитава мнението си докрай на безупречен испански, докато хората около нея не започнат да я уважават, и успя.

Когато през 1984 пристигна в Ню Йорк, в Бруклин, по подобен начин успя да спечели уважението на хората. Това, което най-силно я впечатли в Бруклинската централна болница, беше приликата й с Буенос Айрес: тук недоверието и отчаянието бяха толкова силни, колкото бяха тогава там. Разликата беше само в това, че в Буенос Айрес не приемаха празниците толкова на сериозно, както в Бруклин, където хората сякаш даваха мило и драго да получат някакво нараняване на Четвърти юли. Освен това пуерториканският и доминиканският испански, които се говореха в тази част на Ню Йорк, имаха доста по-твърди гласни от аржентинския.

 

 

— Катетърът е вкаран — отбеляза Кориандър, като гледаше как стъклената тръба се пълни с кръв. — Твърдя, че бъбрекът е засегнат, така че трябва бързо да качим ранения горе.

— Мислиш, че трябва да се оперира? — попита главният лекар, сякаш съществуваше друг начин да се извади куршумът.

— Досега не съм виждала куршум да се разтвори от само себе си — отговори тя, съзнавайки какво щеше да последва.

Той пренебрегна сарказма й.

— Ако пациентът почине горе, ни чака процес. Ако умре тук, за малко ще се явим пред комисията по смъртните случаи и asta la vista… — Безцветните му очи се присвиха зад очилата.

— Вие се шегувате.

— Не се шегувам.

— Не сте на себе си, докторе…

— Стига, Уайът, този не трябва да го режем.

— Значи да го оставим да умре.

— Защо правите това, Уайът?

— Той е твърде млад.

— Никой не живее вечно.

Тя го погледна.

— Има голяма разлика дали ще умреш по време на сън на деветдесет и пет или на двадесет и пет от несмъртоносна огнестрелна рана.

— Само временно го спасявате, Уайът. Той отново и отново ще идва тук.

— Предложете ми нещо разумно и аз ще го обмисля — каза мило тя.

— Прегледайте бъбреците му на скенер.

— Няма време.

— Помислете за екипа, Уайът.

— Ще ми направиш голяма услуга, Стан, ако се върнеш при твоето барбекю.

С престорено съжаление в гласа той отвърна:

— Не мога да разбера защо сте избрали травматологията. Ако бяхте специализирали например дерматология, нямаше да ви се налага да взимате толкова важни решения.

Тази закачка по някакъв начин й напомни за младостта, която беше изпълнена с тревоги, борба, победи и разочарования. Защо искаше да стане хирург-травматолог, а не дерматолог, педиатър или гинеколог — тези женски специалности в иначе твърде мъжката професия на лекаря? Тя жадуваше за обич, може би защото й бе липсвала в детството. Има ли по-голяма любов към човека от това да се бориш за нечий живот? Има ли нещо по-лично от смъртта? Тези свои мисли тя не споделяше с никого. Например девствеността. Тъй като се смущаваше да признае, че на деветнадесетгодишна възраст не бе лягала с мъж, си измисляше любовници. Избягваше да говори и за студентските си години, тъй като бе започнала да учи медицина едва навършила двадесет и една. Младостта й я смущаваше и тя лъжеше, че е по-възрастна. Заради стеснителността си още тогава странеше от хората. Това се беше превърнало в навик, който й бе трудно да преодолее.

Беше имала много приятели, но с нито един не беше достигала до интимни отношения, защото семейството й твърде често се местеше от една държава в друга. Когато на четиринадесетгодишна възраст пристигна в американското посолство в Буенос Айрес, предизвика възхитените коментари на персонала. Беше наследила най-доброто от майка си и баща си. Много красива, темпераментна и жизнерадостна, Кориандър Уайът беше от онези жени, които дори в най-лошите си моменти изглеждат добре. Беше запазила това качество и на тридесет и четири. Косата й беше тъмноруса, гъста и дълга. Когато се смееше, кехлибарените й очи искряха, а щом беше тъжна, сякаш потъмняваха. Чертите на лицето й бяха идеални, устните й бяха сочни и съблазнителни, а тялото й беше стройно и с доста едър бюст. Ръцете й бяха красиви, с дълги неспокойни пръсти. Имаше хубави дълги крака. Интересуваше се от всичко. Гласът й можеше да бъде както нежен, така и гърмящ като тежък камион по нанагорнище. Имаше моменти, в които лошата граматика и говор можеха да я ядосат, но имаше и случаи, когато редеше такива ругатни, които можеха да накарат всеки таксиметров шофьор в Ню Йорк да се изчерви.

Няколко месеца след пристигането си в Буенос Айрес, Кориандър се научи да стои с часове в студ и пек, слушайки отегчителни политически речи и обещания. Тогава беше задължена да участва в най-различни церемонии, за да наблюдава перфектното дипломатическо присъствие на баща си и перфектното дипломатическо отсъствие на майка си. От нея се очакваше да замести майка си, на която й беше омръзнало да придружава баща й по такива места.

Флория Лучия Сармиенто Уайът не можеше да живее без захар. За нея нямаше значение дали беше смляна и поръсена по кексовете, които поглъщаше, или разтворена в коктейлите, които си пийваше. Въпреки че до края на живота си изглеждаше привлекателна и свежа, след години тази нейна страст се оказа смъртоносна. Съпругът й често я молеше да я превъзмогне. На ярка слънчева светлина изглеждаше на не повече от петдесет, а на свещи можеше да мине и за четиридесетгодишна. Независимо че големите колкото бразилски орехи диаманти бяха взети на заем, че красивите плисирани рокли бяха наети, а мантилята^[1] й, изработена от стара дантела, беше предавана от поколение на поколение в рода Сармиенто, Флория Лучия диктуваше модата. Беше красавица, но имаше ужасен характер. Беше очарователна, вълнуваща, забавна, но беше и много лоша майка. Когато беше трезва, беше непредвидима, а когато не беше, напълно губеше разума си. Щом навърши четиринадесет, Кориандър разбра, че дъщеря, която живее в сянката на известна и красива майка, има три възможности: да остане завинаги в сянката й, да я отхвърли изцяло или да тръгне по свой собствен път. Тя инстинктивно избра последната възможност, въпреки че „собственият й път“ трябваше да се вмести в известни ограничения. Искаше да стане травматолог и да работи в Ню Йорк, а баща й считаше, че трябва да практикува в Буенос Айрес. В края на краищата решението беше взето, когато Флория Лучия направи единственото неегоистично нещо в живота си. Умря. В една бледооранжева стая близо до френската клиника в Буенос Айрес зад лакиран дъбов параван тя угасна като свещица, духната от топлия аржентински вятър.

 

 

Кориандър беше в коридора до травматологията и разговаряше със съпругата и брата на пациента, който вече беше изпратен за операция.

— Спряхме кървенето. Вече има по-големи шансове да оживее — обясняваше тя.

— Господ да ви благослови, докторе… — проплака жената.

— Вие ще бъдете в нашите молитви — добави братът.

Такива думи винаги я караха да се чувства неудобно. Тъкмо щеше да отговори, когато се появи едно младо момиче. То носеше прозрачно бюстие и високи ботуши, косата му беше боядисана в синьо и вдигната нагоре, гримът под очите му беше черен, а червилото му беше ужасно ярко. Приближаваше с цигара в ръка.

— Имаш ли някакво успокоително, докторе?

— Не може да пушите, тук има кислород.

— Гледай си работата, докторе.

Жената все още плачеше и сякаш не забелязваше момичето.

— Кога можем да го видим? — попита тя.

Кориандър, която се опитваше да води два разговора едновременно, й отговори:

— Веднага щом бъде в състояние. — Отново се обърна към момичето: — Това е болница…

— Това не е болница, а касапница. Нямате ли малко демерол за нервите ми, докторе…

Братът, който също не беше забелязал новодошлата, попита:

— Наистина ли е вън от опасност?

— Нека караме поред — започна Кориандър. — Засега е жив…

— Заради вас, докторе. Вие му помогнахте.

— Хайде, докторке, само едно демеролче.

— Не мога да ви дам демерол, без да съм ви прегледала.

— Ще умра от нерви, докторке.

Кориандър отново се обърна към двойката.

— Защо не отидете да пиете кафе? Операцията ще продължи най-малко три часа. — После каза на момичето: — Ако не оставите цигарата, ще повикам охраната.

— Вие сте светица, докторке.

— Касапка!

Охраната пристигна, взе цигарата на момичето и го отведе в чакалнята, докато то крещеше обиди. Единствената причина, поради която Кориандър не се ядоса, беше, че приемаше подобни сцени като част от безумните противоречия на живота. По коридора вървеше една пълна възрастна санитарка. Такива като нея можеха да извършат всяка хирургическа процедура по-добре от който и да е стажант.

— Жената и братът на простреляния ви очакват ето там — тя посочи с ръка.

— Но аз току-що разговарях с тях — объркано отговори Кориандър.

Чистачката многозначително завъртя очи към една плачеща жена, придружена от уплашен мъж.

— Вие говорихте с любовницата му и с негов приятел. Жена му и брат му са ей там.

Когато Кориандър тръгна към двойката, реши да не се кара на фалшивите брат и съпруга. Все пак любовта си е любов, а мъката — мъка. Какво значение има дали си брат или приятел, любовница или съпруга? В живота имаше много по-лоши неща.

 

 

През 1976 в Буенос Айрес положението непрекъснато се влошаваше. Домове се претърсваха без предупреждение, хора се арестуваха, без значение дали бяха мъже, жени или деца. След седмици изтезания затворниците бяха готови да дадат показания срещу роднините си и приятелите си само за да спечелят още няколко дни живот или да бъдат убити веднага. Тази обстановка накара Палмър Уайът да премести дъщеря си от университета в Буенос Айрес в този в Кордоба, който се считаше за по-безопасен. Там Кориандър Уайът срещна Дани Видал.

 

 

Раненият беше подготвен за операция. Сега животът му беше заплашен от инфекция, хирургическа грешка или още няколко преминавания през вратите на Травматологичното отделение. „Адиос, ляв бъбрек“ — помисли си Кориандър, докато излизаше от хирургията и отиваше към травматологията.

Когато екипът минаваше покрай нея, тя напомни, че има тръбичка в трахеята, отворен дренаж и че трябва да се следи пулсът. В такива моменти всеки знаеше какво да прави. Дори в напрегнати ситуации никой не забравяше рутинните дейности и правилата. „Сърдечно ви каним да спасявате живот на Четвърти юли. НСК — носете собствена кръв.“ До следващия път, когато същият пациент дойде със същото извинение: „Аз просто си седях там и си гледах работата, докторе“.

Когато излизаше от травматологията, видя как санитарите бутаха една носилка, на която лежеше жена. Кракът й беше ампутиран до коляното. Тя изглеждаше уплашена и отчаяна. Кориандър взе диаграмата й и тръгна след носилката.

— Как се чувствате днес, госпожо Родригес? — попита тя и повтори въпроса на испански: — Como esta, senora Rodrigues?

Устните и езикът на жената бяха подути, дясната й страна очевидно беше парализирана, десният й крак беше доста хубав. Просто лош късмет.

— Не може да говори — обясни един от санитарите. — Инсулт.

Тя го погледна накриво. Санитарите обичаха да обясняват на докторите, сякаш разбираха нещата по-добре от тях. Какво трябваше да каже сега? „Извинете, сеньора Родригес, вие имате инсулт, но за съжаление това не е отделението, в което трябва да бъдете. Разбирате ли, сеньора Родригес, тук се занимаваме само с рани от ножове и куршуми, но в другата зала ще се погрижат за вас.“ Кориандър не се обвързваше емоционално с всеки пациент, тя просто съчувстваше на всички бедни и отчаяни хора, на които им предстоеше да напуснат болницата и да бъдат оставени на грижите на града. Взе ръката на жената и видя сълзите в очите й.

— Можеш ли да пишеш? — попита тихо.

Жената кимна.

— Тогава напиши телефона на някой роднина или приятел…

Сълзите потекоха по бузите на жената. Кориандър й подаде писалка и лист. Жената написа: „Нямам“.

Сърцето й се сви, отново взе ръката на болната и каза на една от сестрите:

— Поставете госпожа Родригес под наблюдение и ме запишете като неин лекуващ лекар.

Обърна се, за да потърси следващия нещастник. Не се наложи да се оглежда дълго.

— Имаме намушкан с нож, доктор Уайът. Раната не е тежка, пациентът е амбулаторен, дойде сам. Бихте ли го погледнали?

„Бихте ли го погледнали? Погледнете наркотиците, погледнете политиката, погледнете гнева и погледнете жертвата — помисли си Кориандър. Сега имаше повече от обикновените тридесет секунди, за да прецени какво да прави, тъй като раната не беше тежка. — Когато дойдат тук, изглеждат като мъченици, а навън се правят на бабаити.“

— Нужна ли ви е химикалка, доктор Уайът? — попита сестрата.

Тя поклати отрицателно глава и прегледа пациента. „Кой би могъл да си води записки в такъв момент — каза си. Мъжът се усмихваше. — Защо да не се усмихва, нали е жив?“

— Долу вляво, възможно е далакът да е спукан, бъдете внимателни. Нека да му се направи рентгенова снимка на лявата страна. Не бива да прави резки движения. — Тя се изправи. — Трябва да остане под наблюдение.

— Той мирише на алкохол — съобщи сестрата. — Да направим ли и промивка?

— Какво ли би могъл да загуби, освен живота си — уморено изрече Кориандър.

Въпреки че съчувстваше на всички страдащи, не можеше да им закрещи и да ги разтърси достатъчно силно, за да ги накара да разберат, че животът е тежък, но за него няма алтернатива.

Беше й внушавано: „Възпитание, Кориандър; маниери, Кориандър; такт, доктор Уайът; благоприличие, ако обичате, докторе; процедура, доктор Уайът“.

— Да направя ли промивка? — прозявайки се, попита сестрата.

— Направи. Провери за наркотици, алкохол и всичко останало. Когато се стабилизира, ако е необходимо, ще го детоксикираме.

Тя страдаше, защото не можеше да промени изхода за повечето от тях. Никога не можеше да си тръгне, без да се обърне, и да се върне чак когато започне следващата й смяна. Изпитваше вина за това, че живее в друг свят, високо над Пето авеню в Манхатън, с изглед към Сентръл Парк. Веднъж, когато преминаваше през бедняшките квартали на Буенос Айрес — Сан Телмо и Монсерат, почувства отчаяние и безсилна ярост при вида на нещастните дечица, живеещи в ужасна мизерия. Тогава лимузината дори не намали скоростта си, докато я караше към летището, откъдето щеше да излети, за да продължи практиката си.

„Виж това, Уайът.“ Имаше пълното право да погледне пациента с ранения бъбрек, дори да беше гол, тъй като, за бога, тя беше избрана да постави ръка в гръдния му кош. Преди много време в Аржентина, когато тя все още само беше чела за този метод, Дани я бе предупредил, че ще й се наложи директно да масажира сърцето на болния, за да спаси живота му. Отметна няколко кичура от челото си и пое дълбоко въздух. Не беше спала двадесет и седем часа и при повече късмет й оставаха само девет. А можеше да бъде на брега на Акапулко заедно със съпруга си.