Барбара Виктор
Кориандър (3)

Втора глава

Мануел Рохас видя Исус, докато пътуваше към международното летище в Акапулко. Той просто стоеше на банкета, там, където черният път от Серо ел Буро се свързваше с главното шосе, до една табела, на която пишеше, че има двадесет мили до Чилпанчинго и петдесет до Акапулко. Исус всъщност не стоеше, а по-скоро се носеше над земята. Първото нещо, което Мануел забеляза, беше, че кафявите му кожени сандали почти не докосваха земята. Ръцете му бяха протегнати, с обърнати нагоре длани, сякаш благославяше всичко наоколо: кактусите, хамелеоните, праха по пътя и дори телевизионните антени по къщичките.

Мануел отби встрани, спря и изскочи от камиона. Не беше много близо до Исус, но го виждаше съвсем ясно. Съжали, че няма фотоапарат. Исус стоеше до табелата. Дългата му бяла роба сякаш се вееше от вятъра, въпреки че нямаше никакъв вятър.

Когато същата вечер мъжът се върна от Акапулко, отиде право в църквата, за да говори със свещеника. Отец Рамон доста се развълнува от разказа му. Накара го да повтори всичко отначало, за да може да го запише. Той не се съмняваше в разказа му, но знаеше, че когато става въпрос за вярата му, човек може да бъде прекалено емоционален. Мануел повтори всяка подробност с изненадващо спокойствие. Разказа как е пътувал към Акапулко заради една обява за работа. Това бе първата възможност, която беше получил през последните шест месеца, откакто беше безработен. Тъкмо се канел да каже една молитва за късмет, когато това се случило. Бил доста притеснен от това, че щял да моли Господ за услуга, но времената били тежки и трудно се намирало работа. Не смятал, че да работи като помощник-келнер е нещо особено, освен това, за да ходи на работа, трябвало да изминава над сто мили на ден, но поне щял да си осигури доход.

Описа светлокестенявата коса на Исус, падаща по раменете му, брадата му и нежния и опрощаващ поглед. Отец Рамон попита какво друго е правил Мануел, освен да стои и да гледа, а той отговори, че е паднал на колене и е заплакал. Когато отново вдигнал глава, Исус просто бил изчезнал.

Отецът беше притеснен. Това видение по нищо не се отличаваше от останалите петнадесетина, които бяха записани около Мексико през последната година. Свещеникът се питаше дали Ватикана ще приеме достатъчно сериозно тези видения, дали ще провъзгласи Серо ел Буро за свято място и дали няма да го включи в маршрута на папа Йоан Павел II за обиколката му из Латинска Америка през есента. Дано Мануел успее да се сети още нещо, преди да изпратят факс в Рим. Може би трябва да се моли ден-два за нов знак или за ново видение. Нещо, което да привлече вниманието на Ватиканския комитет по чудесата.

Два дни след това Мануел отново шофираше по шосето между Серо ел Буро и международното летище в Акапулко. Все още не беше получил нов знак или видение. Не се съмняваше, че с него се беше случило чудо. Беше спечелил конкурса, на който се бяха явили шестдесет и четири кандидати и беше назначен за помощник-келнер в чакалнята на „Пеликанос Росас“ при терминала на Аеромексико. Какво от това, че работеше нощна смяна за същата заплата, която получаваха работещите през деня? Нямаше значение. Само две неща бяха важни за него: имаше работа и беше видял Исус.

Докато взимаше опасния завой, с който черният път от Серо ел Баро се свързваше с двулентовото павирано шосе за Акапулко, той мислеше за новата си работа. Точно в осем без три минути според новия му дигитален часовник видя експлозията. Нямаше съмнение за часа, тъй като точно преди това беше погледнал часовника си, за да провери дали не закъснява.

Взривът беше оглушителен, а светлината толкова ярка, че Мануел удари рязко спирачките, така че камионът се завъртя. С доста усилия успя да го овладее, спря встрани и се загледа в огненото кълбо, което осветяваше хълмовете около Акапулко. Когато отломките паднаха, на земята се разнесоха още няколко малки експлозии. Един последен гръм разтърси нощта и небето отново се успокои. Само от един от хълмовете се издигаше сиво-бял стълб дим. Мануел се прекръсти.

Първата му мисъл беше, че самолетът експлодира подобно на онези консервени кутии, които се използват за упражнение по стрелба в летящи цели. После се сети за Исус, макар да беше сигурен, че това, което видя, не беше ново знамение. Помисли десетина минути и реши, че е станал свидетел на катастрофата на човек и машина. Само секунди преди това да се случи, беше видял няколко премигващи светлинки да се спускат в посока към летището. Сега беше изправен пред дилема. Ако не побързаше, щеше да загуби работата си, преди дори да я е започнал. От друга страна, можеше ли просто да продължи, без да съобщи какво е видял преди малко? Най-близкото полицейско управление беше на десет мили, в едно градче, наречено Чилпанчинго. Дълбоко в себе си знаеше, че няма избор, тъй като всичко беше в ръцете на Исус. Ако не беше Исус, той нямаше да пътува по този път към летището, защото нямаше да има работа. Мануел направи компромис със съвестта си. Реши да съобщи за експлозията в полицейското управление на летището, когато свърши смяната му. Тъй като навярно никой не беше оцелял в огнения ад, въпросът не беше на живот и смърт.

 

 

Пет часа след катастрофата шефът на полицейското управление на международното летище в Акапулко обяви тревога. Самолетът, който се оказа частен „Дасаулт Фалкон“, излетял от летище „Ла Гуардия“ в Ню Йорк, беше обявен за изчезнал, най-вероятно поради катастрофа. Беше изпратена една „Чесна“ да намери останките. Когато се върна, екипажът докладва, че югозападно от Чилпанчинго върху един хълм с височина приблизително две хиляди сто трийсет и пет метра са забелязани останки, които приличат на разбит самолет. Поради трудния терен само полицейски хеликоптер можеше да се приближи достатъчно, за да установи, че машината е напълно изгоряла и че оцелели не се виждат.

* * *

Когато смяната на Мануел свърши, слънцето беше изгряло и осветяваше високите бели сгради край брега. Полицейското управление на международното летище в Акапулко се намираше на партера на „Кокос Кондоминиумс“ по пътя за Калета Бийч. Мануел премина през автоматичните стъклени врати и се озова в мраморно фоайе. Един знак показваше, че полицейското управление се намира в дъното, зад още една автоматична врата. Той влезе в управлението и каза на дежурния полицай причината за посещението си. Изпратиха го в една стая, където разказа на един капитан какво беше видял. Много се обезпокои от това, че разказът му не предизвика никакъв интерес. Но най-много се разтревожи от факта, че никой не знаеше за катастрофата.

Мануел се озова в малка стая с тъмно резбовано бюро, зад което имаше висок кожен стол. Около бюрото бяха поставени три по-малки кожени стола, а на стената имаше три портрета — на Панчо Вила, на президента Карлос Салинас и на Исус Христос. Мъжът отново се прекръсти. На стола зад бюрото седеше капитанът, а на един от другите столове се бе настанил кръглолик мъж на около четиридесет, облечен в измачкан сив костюм. Всъщност можеше да бъде и по-млад, ако се вземеха предвид тъмните му къдрици и деликатните черти на лицето му. На другия стол седеше друг, по-млад мъж. Беше висок и строен, с по-остри черти и тъмна коса, пригладена назад. Мануел се опита да не гледа към него. Вместо ръце, човекът имаше две метални протези.

— Преди два дни си видял Исус, а тази нощ си видял самолет да експлодира в небето. — Капитанът се наведе напред. Огледалните му слънчеви очила закриваха почти цялото му лице.

Мануел не трябваше да споменава, че е видял Исус. Той просто искаше да им каже колко добре познава пътя, колко често минава по него и че е виждал и по-невероятни неща от експлодиращ в небето самолет.

— Тази нощ беше по-различно, сеньор капитан — заяви той. — Това, което видях, беше бомба!

— Защо едва сега го съобщаваш? — попита кръглоликият. Говореше испански с акцент, по-мек от този на мексиканците, но въпреки това гласът му звучеше арогантно.

— Страхувах се, че ще закъснея. Това беше първата ми нощ на работа.

— Споделял ли си нещо с колегите си? — попита човекът с металните куки. И неговият акцент не беше мексикански, но в гласа му нямаше арогантност, а по-скоро съчувствие.

— Страхувах се да не решат, че си измислям.

— А всъщност измисляш ли си? — попита усмихнато капитанът. — Може би си пийвал повечко текила?

Мануел се обиди.

— Кълна се, сеньор капитан, не бях пил. Както си карах, видях самолет да експлодира. Просто така — бум! — Удари с юмрук дланта си. — Видях го с очите си.

Капитанът се облегна назад и каза:

— Тази нощ не сме получавали съобщения за катастрофа.

Вратата се отвори и в стаята влезе още един човек. Беше набит, плешив и обезпокоително приличаше на мистър Клийн. Бързо се огледа, отиде при кръглоликия и му прошепна нещо, а после седна срещу Мануел.

— Може би сте били вдъхновен от предстоящото посещение на папата? — попита мъжът и всички се разсмяха.

— Не, сеньор — едвам промълви Мануел с наведена глава.

Докато капитанът си даваше вид, че взема решение, настъпи тишина. Той намести очилата си, прехвърли няколко листа, повдигна леко рамене и погледна Мануел.

— Искам да ви благодаря, че дойдохте, но се страхувам, че не можем с нищо да помогнем на експлодирали самолети фантоми. — Той се изправи. — Или видения. — Заобиколи бюрото. — Можете да си вървите. Хайде, тръгвайте си!

Мануел бавно стана и плахо изрече:

— Ако все пак е станало чудо и има оцелели?

— Чудеса не стават, Мануел — отговори му капитанът, — в това е целият проблем, просто чудеса няма. — Той огледа другите мъже.

— Нямало е и самолетна катастрофа — добави плешивият.

Искаше да ги попита откъде са толкова сигурни, след като не са проверили, но се въздържа.

— Най-вероятно си видял падаща звезда или светкавица, и си ги помислил за горящ самолет — предположи кръглоликият.

Мануел все още изучаваше обувките си.

— Може би си искал да направиш впечатление на шефа си, за да те премести в дневната смяна — предположи плешивият и черните му очи блеснаха.

Капитанът отвори вратата.

— Ако побързаш, може да се върнеш в Серо ел Буро за сутрешната проповед.

— Ако научите нещо ново и ако имате нужда от мен… — Мануел започна да отстъпва към вратата.

— Ако научим нещо ново, ще ти се обадим, не се тревожи — увери го капитанът.

След това всички станаха. Плешивият каза любезно:

— Благодарим ти, че дойде.

— Карай внимателно — прибави някой.

— И за малко си почини от видения — посъветва го капитанът с усмивка.

* * *

На Четвърти юли в седем часа сутринта, тъкмо когато приключваше смяната на Джо Пасински, който беше авиодиспечер в Гуенда, Уестчестър, телефонът иззвъня. Обаждаха се от контролната кула на международното летище в Акапулко, за да съобщят, че един от самолетите на „Гуенда“ е катастрофирал над хълмовете около Акапулко и че според предварителната информация всички са загинали. Пасински незабавно се обади на собственика на „Гуенда“ Фриц Лакинбил, който му нареди да не предприема нищо без него. Двадесет минути по-късно той пристигна от близкия град Гринуич, Кънектикът.

Цялата сутрин двамата стояха до телефона и факса. Новините, които получаваха, не бяха подробни, защото Вашингтон все още чакаше официална покана от мексиканското правителство, за да изпрати група, която да разследва случая. Най-сетне в девет сутринта, почти дванадесет часа след инцидента, американците бяха поканени да дойдат, за да огледат мястото на катастрофата и да приберат каквото е останало от самолета и от хората в него. Лакинбил се зарадва, че най-сетне лично може да вземе участие в разследването. Интересуваше го „черната кутия“ на самолета. Веднъж да се добереше до нея, щеше да разбере какво точно се беше случило, защото тя съдържаше запис на разговора между пилота и контролната кула до последния момент преди катастрофата, както и още много важна информация за полета. Безпокоеше се, че мексиканците не съобщават нищо за нея, и ги попита изрично, но те отговориха, че все още не са я намерили. По обяд той вече летеше към Мексико.

 

 

До черния път между Чилпанчинго и Серо ел Буро движението по двулентовото шосе, което излизаше от Акапулко, беше доста натоварено. На пустия черен път Мануел забеляза една кола. Много се изненада, когато в нея видя двама от мъжете от полицейското управление. Когато колата им се изравни с камиона му, кръглоликият започна да му прави знаци да спре.

Мануел си помисли, че най-сетне са им съобщили за изчезването на самолета и че двамата мъже ще поискат да даде показания. Даде знак, че е разбрал, отби вдясно и спря. Отвори вратата и скочи от камиона на тридесет метра от мястото, където беше видял Исус. Двамата мъже слязоха от колата. Мануел забеляза, че човекът с железните ръце не е с тях. Тъкмо се питаше защо бяха тръгнали след него и го бяха спрели, когато видя пистолета.

С мълниеносно движение плешивият го извади от кобура под мишницата си и даде три бързи изстрела. Мануел беше улучен два пъти в гърдите и веднъж в корема. Когато падна, още три изстрела раздробиха главата му. Двамата мъже довлякоха тялото до камиона, сложиха го на мястото на шофьора, завързаха го с предпазния колан и поставиха ръцете му на кормилото.

Плешивият включи двигателя и освободи ръчната спирачка. След това заедно с другия мъж избутаха камиона в клисурата. Той се затъркаля надолу, помитайки камъни и дървета, удари се в дъното и избухна в пламъци.