Барбара Виктор
Кориандър (21)

Двадесета глава

Колата се появи на североизточния ъгъл на Трето авеню и Шейсет и осма улица в шест и половина сутринта. Беше хонда с четири врати, бежова или сива. Трудно можеше да се определи цветът й, защото колата беше цялата в кал, която плътно покриваше и номерата й. Хондата пое по Трето авеню, движейки се в дясната част на платното с не повече от двадесет и пет мили в час. Зави на изток по Седемдесета улица, излезе на Второ авеню, зави на запад до Шейсет и трета и се върна на Трето авеню. Направи още няколко обиколки със същата скорост, но завиваше в различни пресечки между Второ и Трето авеню. Точно в шест и четиридесет и две колата спря на североизточния ъгъл на Трето авеню и Шейсет и осма улица и остана там с работещ двигател.

Собственикът на корейския магазин на Трето авеню и Шейсет и девета улица беше пристигнал няколко минути преди шест и четвърт и беше започнал да подрежда саксиите с цветя пред магазина. Няколко метра на север имаше сергия за вестници, чийто собственик излагаше току-що донесените от един камион неделни броеве на „Ню Йорк Таймс“.

От другата страна се издигаше модерна сграда, която заемаше цялата пресечка на Шейсет и седма улица между Лексингтън и Трето авеню. Сградата беше отделена от тротоара от път, който минаваше покрай входа й и водеше в подземните й гаражи.

 

 

В шест и тридесет и девет от сградата излезе възрастен човек, който тръгна бавно към Трето авеню. Както всяка сутрин приблизително по едно и също време той зави на север, за да отиде да си купи портокали и вестници. Беше облечен със светлокафява винтяга, бежови панталони и сандали и носеше тъмни очила. Приличаше на чужденец или поне някой щеше да каже така по-късно. Той пое по Трето авеню и точно когато стигна до ъгъла на Шейсет и девета улица, светофарът пред него светна зелено и му позволи да пресече. Той никога нямаше да стигне до другия тротоар.

В момента, в който стъпи на платното, хондата потегли от Шейсет и осма улица, засили се по Трето авеню, зави наляво, насочвайки се точно срещу него и го удари. Силата на удара беше толкова голяма, че човекът изхвърча във въздуха и преди да се стовари на паважа, прелетя два метра и удари главата си в една кола. Без да намали скоростта, колата зави по Шейсет и девета улица и се изгуби в далечината.

Преди катастрофата една жена, която гледаше от прозореца на втория етаж, започна да крещи на шофьора да спре. Няколко секунди по-късно кореецът изтича насред Трето авеню и пред безпомощния му поглед колата със свистящи гуми изви на запад. Продавачът на вестници се спусна към телефонния автомат, който беше на ъгъла, за да се обади в полицията. След няколко минути и тримата свидетели стояха на ъгъла на Трето авеню и Шейсет и девета улица. Жената беше изтичала по халат и с детето на ръце. Те гледаха премазаното тяло на паважа. Човекът беше мъртъв.

* * *

Кориандър влезе в болницата и кимна на мъжете от охраната, които стояха около летящите врати.

— Как сте, докторе?

— Добре изглеждате, докторе.

— Хей, докторе — каза един от тях, посочвайки корема си, — апендиксите ми, всичките са ваши…

— Имаш само един — поправи го тя.

Коридорът миришеше на дезинфектант, линолеумът беше измит, а стените светеха от чистота. Преминавайки през отделението за спешни случаи, младата жена се усмихна на хората, които работеха зад непробиваемото от куршуми стъкло на рецепцията. Отнякъде се чу песента на Рой Орбисън „Бягам от ужас“. Думите я стреснаха: „Ако той се върне, кого ще избереш?“. Спря пред автомата за кафе, пусна монета и изчака чашката да се напълни с кафе и мляко. Помещението беше почти празно. Само няколко души чакаха да им бъде инжектирана ежедневната доза метадон или инсулин. В неделя сутрин в болницата обикновено беше спокойно. Само родилното отделение беше натоварено, сякаш бебетата от гетата знаеха, че е по-добре да се родят по време на неделното примирие, което беше нещо като затишие пред буря, защото в средата на седмицата боевете отново започваха и в петък вечер придобиваха размерите на истинска война. Тази сутрин шестнадесет нови стажанти щяха да постъпят в болницата, а старите щяха да си отидат.

Кориандър премина през летящите врати, които водеха към травматологията, и почти веднага след това един от нейните стажанти я спря.

— Къде ще изнесете лекция тази сутрин, в кабинета на шефа или в аудиторията?

— Вие наистина ли смятате да присъствате? — попита тя с усмивка.

— Не бих пропуснал лекцията ви, доктор Уайът.

— Как стана така, че пропуснахте всичките ми лекции?

— Когато не работех, ми оставаха не повече от десет-петнадесет минути за сън — пошегува се стажантът.

— Много смешно — отвърна с усмивка. — Проверете на таблото, но мисля, че е в аудиторията. — Премести чантата на другото си рамо и продължи. Премина покрай стаите за преглед и стигна до малкия кабинет в дъното на коридора. Не беше написала предварително лекцията си, защото винаги говореше за това, което се беше случило по време на работата й през последните седмици. Беше убедена, че трябва да даде на тези наперени млади лекари ясна представа за реалността. Те мислеха, че тук по чудо се спасяват повече животи, отколкото поради глупост се загубват. Само ако знаеха колко грешаха!

Кориандър затвори вратата и отиде до шкафа, за да остави чантата си. За момент опря чело на студената му метална повърхност. Днес за пръв път й прилоша. Може би бе някакво сутрешно неразположение, което се дължеше не толкова на физическо, колкото на емоционално изтощение.

След разговора със семейство Стампа симпатията и търпението, които проявяваше към хората, се бяха поизчерпали, но тя винаги намираше достатъчно за невинните жертви, чийто живот трябваше да спасява. Не беше нужно да й се обяснява, че не трябва да се опитва да съди пациентите. Медицината беше като новините. Всички следяха лошите новини, никой не обръщаше внимание на хубавите. Тя бавно се съблече, окачи дрехите си в шкафа и облече бялата престилка. Седна пред бюрото и направи това, което беше правила толкова пъти: взе от чекмеджето няколко химикалки и едно малко фенерче, постави ги в джобчето на престилката си и сложи стетоскопа на врата си.

Излезе от кабинета и тръгна към асансьора. Мислеше си, че ако все пак всичко беше въпрос на отсъждане, тя в никой случай не можеше да бъде съдник, защото не умееше да преценява хората. Беше се влюбила в един мъж, беше поела цялата му мъка, беше му се доверила, беше се омъжила за него, беше се надявала, за да разбере, че всичко е било само една лъжа… Излезе от асансьора щастлива, че не й се налага да говори за ползата от брака. В аудиторията я чакаха около шестдесет души. Питаше се как стана така, че Адам Сингър се беше превърнал в толкова важна част от живота й. А може би той беше още едно потвърждение на лошата й преценка за хората.

 

 

Миналия месец на малко тържество в столовата на персонала Хърмайн Машавас спечели наградата за най-добър служител на хотел „Шератън“. Според нея истинската й награда беше, че вече имаше право да си избере смяната, в която да работи. Тя избра дневната, която започваше в осем сутринта и завършваше в четири следобед. Това й позволяваше да прибира детето от дома на майка си и да приготвя вечеря, за да може цялото й семейство да седне заедно на масата. Пожела да работи в неделя и да взима почивния си ден през седмицата, за да може детето й да прекарва по един ден с всеки от родителите си, а майка й да си почива два дни.

През последните няколко часа на тази неделя имаше повече работа от обикновено. Тридесетте и четири члена на Обединената застрахователна компания си бяха тръгнали на обед, а двадесет и шест изпълнителни директори от „Барнум и Барли Съркъс“ трябваше да пристигнат в четири часа. Хърмайн и още две камериерки бързаха да приготвят стаите за проверката в два часа. От рецепцията бяха съобщили, че някои от хората на „Барнум и Барли“ вече пиели безплатни напитки в бара на фоайето и нетърпеливо чакали да се настанят по стаите си.

Точно в един и тридесет и четири следобед тя затвори вратата на стая № 1636. Оставаха й още четири стаи: 1638, 1640, 1642 и 1644. Тя спря количката с бельо пред стаи 1638 и 1640 и извади ключа за стая 1640. Почука на вратата и спазвайки правилата в „Шератън“, преброи до тридесет, след което отключи и влезе.

В стаята беше тъмно, защото двойните пердета не пропускаха светлината. В банята се влизаше от малкото антре. Хърмайн запали лампата. Банята не беше използвана: кърпите стояха сгънати на рафтовете, сапуните и шампоаните не бяха отваряни и дори санитарната хартиена лента на тоалетната чиния не беше махната. Правилата на „Шератън“ казваха, че кърпите и чаршафите трябва да се сменят, дори и да не са били използвани. Жената се запита дали някое от другите две момичета, обслужващи този етаж, вече не е почистило стаята. Излезе в коридора и отиде да попита колежките си, но се оказа, че никоя от тях не беше ходила там.

Отново се върна в стая 1640 и влезе в банята, събра кърпите и ги хвърли в чувала за пране, който висеше от едната страна на количката. Върна се в банята с нови кърпи, които постави на рафтовете над умивалника, излезе и затвори вратата. Тръгна към спалнята и в мрака се спъна в един стол. Отиде до прозорците и дръпна пердетата. Дневната светлина навлезе през прозрачните завеси.

Тъкмо тръгваше към другия край на стаята, за да дръпне и останалите пердета, когато погледна към леглото… и застина от ужас. След това започна да крещи, втренчила се в леглото. Чаршафите и възглавниците бяха просмукани от кръвта от тялото на човека, които лежеше с втренчени в тавана очи. Гърлото му беше прерязано от ухо до ухо.

* * *

В края на лекцията си Кориандър отпи вода от чашата. В този момент вратата в дъното на аудиторията се отвори и влезе Адам.

В негово присъствие тя не можеше да се съсредоточи. Явно се бе случило нещо, иначе той не би дошъл. Набързо приключи лекцията си и попита за въпроси. Дузина ръце се вдигнаха. Докато слушаше въпросите и отговаряше, често поглеждаше към дъното на аудиторията. Най-накрая, след като отговори на всички, благодари на групата за присъствието и увери новите си стажанти, че винаги могат да разчитат на помощта й.

Аплодираха я дълго и бурно. Аплодисментите продължиха дори след като слезе от подиума. Но тя мислеше единствено за Адам. Прие поздравления от няколко лекари и стажанти, които се събраха около нея, за да й кажат колко са харесали лекцията й. Адам стоеше наблизо. Очевидно с нетърпение очакваше всички да си тръгнат. Изглеждаше напрегнат. След няколко безкрайни минути хората се разпръснаха и тя успя да стигне до него и да попита разтревожено:

— Какво се е случило?

— Нека излезем оттук. — Хвана я под ръка и бързо я поведе към изхода.

— Какво има? — попита тя, опитвайки се да разбере нещо по изражението му, докато вървяха към асансьорите.

В отговор той я похвали:

— Много интересна лекция, никак не е чудно, че събираш толкова хора.

— Не си дошъл да слушаш лекцията. Какво се е случило? — задъхано изрече тя.

Когато стигнаха до асансьорите, Адам я хвана за раменете и каза:

— Стампа е мъртъв.

Тя пребледня.

— Как е станало?

— Бил е ударен от кола, която е избягала.

— Къде?

— Може би „защо“ е по-добър въпрос — каза Адам точно когато асансьорът пристигна.

Успяха да влязат, въпреки че беше претъпкан. Когато стигнаха приземния етаж, слязоха от асансьора и Кориандър попита:

— Защо?

Поведе я по коридора към травматологията.

— Ще ти кажа всичко, но трябва да седнем някъде, където никой няма да ни безпокои.

Беше потресена, но се опитваше да не изостава от него.

— Да отидем в кабинета ми.

Преминаха през летящите врати и по коридора, без да поздравят никого. Най-сетне стигнаха до кабинета, който беше в дъното на отделението. Тя отвори вратата и влезе. Адам я последва, затвори вратата и каза:

— Ти не трябва да бъдеш сама.

— Защо?

— Не си в безопасност.

— Адам, какви ги говориш?

— Хорхе също е мъртъв.

Стисна облегалката на стола.

— Какво?!

— Тази сутрин са го намерили в една хотелска стая… с прерязано гърло.

Потресена, тя се свлече на стола и прошепна:

— Не мога да повярвам. Защо?

Адам приклекна пред нея.

— Сега разбираш ли защо не трябва да бъдеш сама?

Гласът й трепереше.

— Какво искаш да кажеш?

— Страхувам се, че те ще те намерят.

— Кои? — попита младата жена, оглеждайки се наоколо. — Аз мислех, че ние сме тези, които търсят някого.

Взе ръцете й в своите.

— Двама души са мъртви — изрече, наблягайки на всяка дума. — Били са убити. Не разбираш ли какво става?

Отговори, без да се замисли:

— Защо Дани ще убие собствения си брат? Нищо не разбирам.

— Тук не става въпрос за разбиране, Кориандър, а за милиони.

— Какво общо имам аз с това?

Той изглеждаше уморен.

— Не мога да бъда сигурен, но мисля, че Хорхе е бил убит заради онзи милион.

— Но нали Дани е замислил всичко.

— А може би Суейз е разбрал колко е глупав замисълът му… — Адам стана и завъртя един стол. Седна и постави ръце зад гърба си. — Слушай ме внимателно, Кориандър, животът ти е в опасност! Двама души бяха убити, защото единият ни информира за петте непокрити чека, а другият ти каза за онзи милион. Не разбираш ли? Това е връзката между двете убийства и то доказва, че Дани е искал да ти даде онзи милион, тъй като е знаел, че никога няма да се върне. Това доказва също, че той е жив, че е планирал всичко и че е замесен в трите убийства.

Тя повтори въпроса.

— Защо Дани ще иска да ме убие? Той ме обичаше.

— Толкова, че да те изостави бременна?

Не се сдържа.

— По дяволите, едно е да ме изостави, съвсем друго да организира убийството на двама пилоти, за да избяга. Аз не мога да понеса мисълта за това, а сега ти ме караш да повярвам, че е убил брат си и онзи нещастен старец.

В този миг Адам не беше настроен да утешава.

— Забравяш за онзи торс. Защо си толкова изненадана. И за Матю Джонсън ли забрави? — Все още държеше ръцете й. Разтърси ги, за да привлече вниманието й. — Тези хора са безмилостни, Кориандър, и той е един от тях.

Като изпаднала в транс, сякаш това имаше някакво значение, тя каза:

— Днес се местя…

— Ще ти помогна, след което или ще остана при теб, или ти ще дойдеш в моя апартамент.

— Какво ще стане с работата ми, с твоята работа. С твоя живот и с моя живот и с всичко останало…

Нищо нямаше значение.

— Известно време тук ще трябва да се справят и без теб — прекъсна я младият мъж. — А моят и твоят живот са съвсем друга тема.

— Не мога вечно да се крия — прошепна тя и стана. Той също беше станал. След миг беше в прегръдките му.

— Нищо не е вечно, Кориандър — каза й, преди устните му да намерят нейните.

Докато го целуваше, тя се надигна, за да обвие ръце около врата му. Когато отдръпна лицето си, очите им се срещнаха. Докосна лицето му и прошепна:

— Какво щях да правя без теб?

Отново я притисна до себе си.

— Това няма значение, тъй като няма да бъдеш без мен.

„Нищо не е вечно“ — тези думи останаха в съзнанието й, но Кориандър не каза нищо…