Барбара Виктор
Кориандър (19)

Осемнадесета глава

Единственият звук, който се чуваше, идваше от една порта в далечината, която се блъскаше от вятъра. Дани Видал седеше в черно кожено кресло в сглобяемо бунгало в едно ранчо в Ушуая и четеше съобщението за собствената си смърт. Беше си пуснал брада и косата му беше по-дълга от обикновено. Носеше тесни джинси, мокасини на бос крак и пуловер. Приличаше на италианска кинозвезда в ролята на партизанин.

Съдейки по написаното, вестниците знаеха доста по-малко, отколкото беше очаквал. Предположенията за съдбата на Дани Видал зависеха от държавата и от класата на изданието. Жълтата преса съобщаваше, че се е самоубил заради финансов провал и заедно със себе си е убил и двама невинни. Седмичниците предполагаха, че е работил за няколко разузнавания, между които израелското, ирландското и южноафриканското. Всекидневниците отбелязваха странното съвпадение между смъртта на банкера и финансовия му крах. „Уолстрийт Джърнъл“ предлагаше най-интересната хипотеза в поредица от статии за банковата катастрофа. Въпреки че Хорхе Видал бил осведомен за повечето от финансовите машинации на брат си, казваше вестникът, нямало конкретно доказателство за това, че самият той е извършил криминално деяние, никога не бил подписвал какъвто и да е банков документ или пълномощно за заем, нито бил членувал в комисия за отпускане на кредити. Според изказване, направено от адвоката му, Хорхе Видал доказвал тезата на вестника, като твърдял, че единствената му връзка с „Интер Федерейтид“ се изразявала в притежаването на дялове на стойност няколко хиляди, което превръщало и него в един от пострадалите клиенти на банката.

„Интер Федерейтид“ от седмици беше затворена. Всички нейни документи бяха иззети от прокуратурата и Банковата комисия на щата Ню Йорк. Въпреки че Федералният комитет за застраховане на банковите депозити гарантираше депозитите с размер до сто хиляди долара, се говореше, че загубите можело да бъдат поети от „Рипъблик Иксчейндж“, която по някакво странно съвпадение беше банката, използвана от Фернандо Стампа. Това би покрило загубите, без да се налага правителството да плаща за тях. Не поемането на банката от „Рипъблик Иксчейндж“ тревожеше Дани, а Фернандо Стампа. Този човек предизвикваше съчувствие във всяка статия, написана за банковия скандал. Винаги беше представян като жертва, която е била оставена с пет непокрити чека на обща стойност един милион долара. Всички статии цитираха онзи специален следовател от областната прокуратура, който явно държеше Кориандър под непрекъснато наблюдение.

Толкова добре познаваше своята съпруга, че почти я чуваше как казва, че ако трябва да избира между измамата и смъртта, би избрала смъртта. Не минаваше ден или час, през който да не мислеше за съвместния им живот. Вятърът носеше дъх на влажна земя, а Дани мислеше за нея. Два вола теглеха каруца, а той мислеше за нея. Високите планини се простираха в безкрая, а той потръпваше и мислеше за самотата си и за жената, която беше загубил.

В другия край на стаята имаше каменна камина, над която беше окачена глава на глиган. През единия прозорец се виждаха жълтата ограда и голите дървета и храсти, сред които фучеше вятърът, а през другия — каналът и грубите очертания на острова. Отвъд бяха Мъри Нероус, които достигаха чак до Магелановия проток, и нос Хорн, след който идваше Антарктика. Една легенда казваше, че преди хиляди години под формата на син леден блок Патагония се изтърколила от една планина, спряла се в едно от многото езера и останала на дъното му, без да се повреди от падането.

Толкова добре познаваше своята Кориандър, че можеше да предвиди реакцията й при вида на онзи милион долара. Ако съдбата беше достатъчно благосклонна, тя щеше да предпочете куфарчето, пълно със съвсем новите петстотиндоларови банкноти, пред това да разбере какво, по дяволите, ставаше. Всъщност, ако се погледнеше реално на нещата, тя би предпочела да разбере какво, по дяволите, ставаше… „Ако нещо се случи с мен, querrida, ако загина, приеми това като осигуровка за теб и за детето ми, а не като извинение.“ Всеки ден той водеше въображаеми разговори с нея, в които й разказваше как е живял през това време. Но нямаше отговор. Просто беше седял, четял или гледал вятъра.

Ужасно му липсваше. При мисълта за нея кръвта му кипваше. Патагония беше единственото място на света, където безкрайността имаше граници и завинаги беше приела материална форма. Харесваше му да мисли, че цялото му богатство представлява ловджийски нож, пистолет, купчина съобщения за смъртта му и споменът за нея. Двамата бяха преживели една любов, в която имаше и възвишена страст, и перверзен секс. Дори тук, на края на света, последното беше в изобилие. Най-малко шест пъти Суейз беше докарвал момиче в леглото му, но щом отвореше очи, за да се изправи пред изкушението на забравата, реакцията му беше една и съща. Отпращаше момичето с няколко бащински наставления и по този начин силно обезпокояваше другарите си, които искаха той да бъде щастлив, доволен и да не изпитва никакви угризения. А може би искаха тялото му да бъде в една от онези вани в Чилпанчинго. Дани отвори очи и се загледа през прозореца. Суейз бе застанал до буен огън; готвеше се да пусне два одрани и изчистени заека в казана с вряща вода. След това несъмнено щеше да влезе вътре, за да си поговорят… Отново насочи вниманието си към стаята, която щеше да бъде негов затвор, докато не дойдеше време за осъществяване на следващата фаза от плана, когато трябваше да бъде в Хавана.

Из помещението бяха разхвърляни най-различни вещи, донесени на времето от Англия. Те не бяха достатъчно стари, за да имат антикварна стойност, но не бяха и достатъчно нови, за да послужат за нещо. Самото бунгало принадлежеше на едно ранчо, в чийто земи имаше стръмни хълмове, равнини, гори, потоци и влажни ливади. До всички краища на имота бяха прокарани чакълени пътища.

Суейз влезе в бунгалото. Измъкна се от анорака си, постопли ръцете си на огъня, седна и без никакво предисловие съобщи:

— Брат ти се е обадил на Кориандър, за да й каже за парите. В мига, в който й ги предаде, той ще бъде обвинен.

— Банкнотите не са белязани.

— Оня тип от областната прокуратура само чака този милион да изскочи отнякъде. Помисли си само, колко куфарчета с един милион долара в брой се разнасят из Ню Йорк?

— В какво е проблемът?

Маккинли бе категоричен.

— Във всичко, освен това Стампа може да причини неприятности.

Дани се отегчи.

— Какво би могъл да направи?

Суейз поклати глава, сякаш не можеше да повярва, че приятелят му е толкова наивен.

— Ти не разсъждаваш логично. Той е човекът, който носеше по шестстотин хиляди долара в Хавана всеки месец и може да дешифрира всички кодове в твоите документи. Ти не си преценил ситуацията. Оставил си го с пет непокрити чека и си превърнал брат си в момче за доставки. Ако ги притиснат, двамата могат да разкрият всичко.

— Ако признае, че всеки месец е пренасял пари в Хавана, срещу Стампа ще бъде повдигнато обвинение.

— Говориш така, защото не познаваш американското правосъдие. — Мъжът наблегна на всяка дума. — Той ще сключи сделка.

Видал рязко отвърна:

— Познавам американското правосъдие и много добре зная, че ако иска да сключи сделка, ще трябва да им каже къде сме, а той не може да го направи.

— Той знае, че не си мъртъв.

— Какво мога да направя?

— Кажи на Хорхе да се отърве от парите. Кажи му да ги хвърли в някоя река или да ги изгори. Не трябва да допуснем онзи следовател да разбере, че в последния момент си се погрижил за семейството си.

— Къде е сега Хорхе?

— Някъде между Акапулко и Ню Йорк.

— Защо се е върнал в Мексико?

— Изпратих го, за да се срещне с моите хора, когато те се върнат от планината с останалите части от черната кутия.

— Успели ли са да открият всички части?

— Абсолютно всички. Както виждаш, hombre, аз свърших своята работа. — Той зачака похвала.

Дани не задоволи напълно очакванията му.

— Това със сигурност е успокоително.

— Кажи на Хорхе да се отърве от парите — повтори Суейз.

Изглежда никога нямаше да престане да повтаря това.

— Щом така искаш…

Маккинли изглеждаше доволен.

— Знаеш ли, Дани, тя все още не е убедена, че си мъртъв. Кълна се в собствената си кожа, че ако те види, ще те убие. — Той се изсмя. — Но бях прав, когато казах, че те ще станат много близки. Имам предвид Кориандър и следователя.

Суейз го беше разнищил във всяко отношение: интелектуално, правно, емоционално.

— Колко им е казал Стампа? — попита Видал, за да смени темата. Мозъкът му трескаво търсеше отговори, свързани единствено с нея — Кориандър, преди да е станало твърде късно.

— Говори като луд, защото ужасно се страхува да не отиде в затвора. Честно казано, hombre, кой може да вини за това човек на неговата възраст?

Загледа се през прозореца и дръпна дълбоко от цигарата си.

— Значи за това е всичко…

Суейз вдигна рамене.

— Той е стар и болен човек и животът му не струва кой знае колко.

— А Хорхе? — попита Дани, сдържайки с усилие вълнението в гласа си. — Какво ще стане, ако не успея да се свържа с него навреме?

Маккинли не бе в състояние да му обещае каквото и да било. Можеше само да го увери, че щом бъдат унищожени парите, всички проблеми ще изчезнат.

— Той ти е брат, hombre, трябва да успееш да се свържеш с него навреме.

— Мак, това не е отговор.

— Отнася се за нас тримата: за теб, за мен — и за Хернандо.

— А жена ми?

— Ко-ри-ан-дър — Суейз изрече името, наблягайки на всяка сричка, — не ти е жена, hombre, тя е твоята вдовица. — Замълча и сякаш току-що го бе измислил, каза: — Може би ще хлътне по онова ченге и те ще заживеят щастливо до края на дните си. Между другото, те ще забравят да те търсят, con suerte, напълно ще те забравят.

Дани едва се сдържа да не го сграбчи за гърлото. Ако имаше късмет, плешивият щеше да падне в онзи казан с вряла вода и да се вари заедно със зайците.

— Всъщност това няма нищо общо със suerte, Дани, зависи единствено от времето. С времето жените превъзмогват всичко. Единственият проблем е в това, че колкото по-интелигентна е една жена, толкова по-дълго време й е необходимо. А твоята, hombre, е много умна. — Докато той говореше, погледът на Дани блуждаеше навън. — Ами ти, Дани, тревожа се за теб. — В гласа му се долавяше бащинска загриженост. — Какво трябва да стане, за да започнеш да живееш отново? Знаеш ли, че това момиче е само на седемнадесет? Много е чувствителна. Всеки път, когато я изхвърляш от леглото си, се чувства много нещастна. — Опита се да се усмихне. — Можеш да й създадеш комплекси.

— Кажи й, че не си падам по момичета.

— Никога няма да повярва, че си maricon.

— Нямам предвид maricon. Кажи й, че харесвам зрели жени.

— Тя не би разбрала.

— Когато порасне, ще разбере и тогава няма да я изхвърлям от леглото си.

— Опитай я — убеждаваше го Суейз, — нека тази нощ ти я изпратя.

Главата го болеше, сърцето му биеше лудо, виждаше лицето на Кориандър и разбираше какво иска да му каже приятелят му. Трябва да успее да раздели настоящето и миналото. Ръцете му трепереха и той се отказа да поднесе цигарата към устата си. Струваше си. По дяволите, нека му изпрати момичето! Щеше да се почувства по-уверен в това, че все още не е загубил разсъдъка си. Хора като Суейз имаха нужда да споделят с някого една и съща жена, като кучета, които отбелязваха територията си след други кучета.

— Por cambiar las ideas — съгласи се той. — Изпрати я.

Суейз стана и го прегърна. Колко малко му трябваше на стария козел, за да се почувства щастлив, само едно обещание, че няма да изхвърли някаква си непълнолетна проститутка от леглото си. Още десет минути той слуша за това, че Хорхе нямало да предизвика никакъв проблем, ако бъде спрян, ако никога не му била давана възможност да действа на своя глава и да решава сам дали да запази кожата си за сметка на всички останали… Но изглеждало, че този проблем бил решен. Щяло да бъде голямо облекчение за всички, когато той унищожи онзи милион, заплашващ постигнатото досега; за Стампа не си струвало да се говори. Доскоро Суейз се бил надявал, че човечецът ще се оттегли и ще заживее кротко с парите, които жена му изкарвала от плетените си пуловери.

Още десет минути слуша лекция за това, че ако искали да осъществят плана си, трябвало да забравят чувствата и задълженията си. Суейз се похвали, че разполагал с няколко добри мъже, които сега били в Ню Йорк, готови да направят всичко необходимо, за да спасят каузата им. Той стана. Нямало за какво да се тревожат, докато между тях имало разбирателство. Поне емоционалните проблеми, изглежда, били овладени и били на път да изчезнат. Пред Кориандър бил целият живот и било много съмнително, че тя ще го прекара в самота. Пожелавал й всичко най-хубаво… Планът за тях тримата в Ушуая бил променен. Можели да заминат за Куба по-скоро, отколкото се очаквало. Суейз щял да тръгне пръв с парите, а Дани и Хернандо щели да го последват с документите и компютърното оборудване.

За Дани нямаше съмнение, че трябва да се свърже с Кориандър, преди да е станало твърде късно. Изпрати Маккинли до вратата. Не реагира, когато Суейз започна да го потупва по рамото. Не му отговори, когато той започна да изразява радостта си, че приятелят му щял най-сетне да се върне към живота. Ако чукането беше живот, то Дани щеше да се прероди… Отново го прегърна, облече анорака си и повтори, че нищо не можело да застане помежду им, защото те били един екип, едно семейство. Когато остана сам, Дани се запита защо всичко това му звучи някак познато, но точно сега не можа да се сети къде го беше чувал преди…

Безмълвни сигнали, мислеше си той, докато пушеше, неизказани думи. Имаше нещо, което го тревожеше. Суейз беше прав за някои неща. Например Фернандо Стампа беше стар и болен и животът му беше напълно безсмислен. Най-належащият проблем беше онзи милион и как да се оправи с Хорхе, без Маккинли да разбере, че парите са предадени. Можеше да му каже, че се е опитал, но брат му не го послушал заради нещо като закъсняло чувство на дълг към Кориандър, която била бременна. Или че се е опитал да се свърже с брат си, но не е успял… Ако тя получи парите, без значение е какво ще се случи след това. Той се унесе в мислите си и отново бяха заедно. Тя лежеше на леглото и го гледаше, а той целуваше любимите места: очите, носа, ушите, врата и устните. Отново и отново. След това още веднъж: „Сбогом, мила!“.

Суейз не разбираше силата и дълбочината на чувствата му към Кориандър. Единственият човек на света, който го разбираше, беше момчето. Дани се отпусна в стола си и зачака Хернандо да се върне от града. Вече беше решил да поговори с него за проблема с парите. Той щеше да намери някакво решение, защото щеше да го направи за Кориандър. Все пак някога и той я беше обичал…

Изведнъж бе обзет от непоносимо желание. Мислите му се насочиха към малката проститутка. Той се събуди целия в пот, обзет от страх. В главата му се въртяха най-различни мисли. Изведнъж разбра кое му се беше сторило толкова познато. Матю Джонсън! Отново онова страшно разбиране на монтенеросите за гордостта, честта и убийствата.