Барбара Виктор
Кориандър (10)

Девета глава

Тя се огледа, забеляза Адам и се отправи към него. Той се изправи, за да я посрещне. Кориандър беше объркана от това, което преживяваше, но в едно беше сигурна, че с всеки изминал час желанието й да не бъде вдовица растеше. Оставаше си съпруга, очакваща отговори на въпроси, които дори не бяха зададени, и това беше причината, поради която се съгласи да се срещне с човека с призовката.

Той й подаде ръка.

— Добре дошли в моя кабинет.

Младата жена леко стисна ръката му и попита:

— Защо?

— И аз исках да ви задам същия въпрос…

Кориандър седна и преметна крак върху крак.

— Трябва да сте наясно, че за мен сте само човекът с призовката.

— Аз питах за кремацията. Защо отказвахте да приемете, че тези останки са на съпруга ви?

Тя пребледня.

— Какво значи отказвахте? Аз все още отказвам…

— Отказвахте — повтори Адам и я погледна в очите. — Преди час шуреят ви е наредил да бъдат изгорени.

Жената се напрегна.

— Откъде знаете?

— Собственикът на компанията за чартърни полети, с когото разговарях преди малко, тъкмо се връщаше от моргата. — Ако в момента лъжеше, значи беше изключителна артистка. — Вижте, много съжалявам…

Тя остана безмълвна, закрила лицето си с ръце. После си пое си дълбоко дъх и тихо изрече:

— Той нямаше право да прави това, аз трябваше да реша. Казах му да не кремира…

— Очевидно не ви е послушал.

Кориандър се намръщи.

— Това не беше Дани… — „Дани! Господи, колкото и да беше невероятно, човешките същества понякога оцеляват дори в съвсем безнадеждни ситуации!“

— Ако позволите, бих могъл да ви заведа…

— Не мога да откажа, нали?

— Да, не можете — заяви той и се почувства ужасно тъжен.

— Собственикът на самолета успя ли да идентифицира пилотите си?

Това беше хитро.

— Не съм сигурен.

— А онзи торс?

— Не го е разпознал. — Адам с облекчение погледна към келнера, който дойде да ги обслужи, и попита Кориандър: — Желаете ли нещо за ядене?

— Тялото ми и само може да си предизвика чудесен гастроинтестинален шок, благодаря…

Ако поводът не беше толкова тъжен, той със сигурност щеше да се засмее.

— А за пиене?

Тя притисна стомаха си с ръце.

— Само чай.

На лош испански поръча за себе си кока-кола, а за нея чай. Келнерът се отдалечи и тя се върна към първоначалния си въпрос.

— Защо?

— Защото за някои хора е много удобно да загинат в навечерието на процес срещу тях.

— А други считат, че е много удобно да връчват призовки в такъв момент… — Махна с ръка към прозореца, през който в далечината се виждаха планините.

— Преди да се случат някои събития, не можех да направя нищо.

— Не разбирам — каза и поклати глава. — Каквото и да се е случило в банката, едва ли е станало за една нощ.

Всичко, на което го бяха научили, когато беше още млад следовател, беше неприложимо, когато ставаше дума за нея. „Изтощи ги — казваха му, — изкарай ги от равновесие с въпроси, които не следват логична последователност, извини им се, че си ги обезпокоил с разпита и отново започни да задаваш въпроси. Тогава прецени дали си струва да се занимаваш с тях.“ Още в самото начало разбра, че с нея не може да постъпи по този начин…

— Искате ли да ви обясня?

— Ако можех да избирам, бих предпочела да си отидете.

— Не ви обвинявам — каза любезно той.

Тя повдигна рамене.

— Тук съм, за да разбера…

Адам не се поколеба.

— На всяка банка, която има разрешително да работи в щата Ню Йорк, се правят рутинни ревизии. Миналия месец ревизорите откриха много нередности. Изглежда съпругът ви е прехвърлял суми, така че да успее да ги заблуди…

— Но миналия месец не е успял — прекъсна го Кориандър.

Той кимна.

— Или повече не се е интересувал, или не е успял да прикрие нередностите, ето защо в края на юли ревизорите откриха, че се губят петдесет милиона долара.

Тя беше ужасена.

— Не е възможно. Ако познавахте съпруга ми, не бихте си помислили, че той е способен да извърши такова нещо. — Очите й се напълниха със сълзи. — Откъде сте сигурен, че е знаел какво става?

От една страна му се искаше да й обясни всичко, а от друга — да стане и да си тръгне. И да я вземе със себе си…

— Точно преди да дойда при вас в болницата, се срещнах с човек, който ми даде частични доказателства и предложи още. — Засега реши да не споменава за Стампа и за онзи милион.

— Кой?

— Страхувам се, че не мога да ви кажа.

— Да — прошепна тя, — разбира се, че не можете.

Келнерът се върна и сервира чая и колата. Когато се отдалечи, Адам смени темата.

— Вярвате ли, че съпругът ви е мъртъв?

— Никой не би могъл да оцелее след такава катастрофа — предпазливо отговори младата жена, докато обмисляше трескаво това, което й бе казал. Нямаше съюзници дори сред тези, които се опитваха да докажат, че Дани е жив.

— Всички, които са били в самолета, са загинали — потвърди той.

— Имате ли доказателства, че съпругът ми не е бил в самолета? — Сключи в скута си разтрепераните си ръце.

— Достатъчно, за да продължим следствието — блъфира с ясното съзнание, че като я заблуждава, й дава надежда, че съпругът й е жив.

— Това не е отговор.

Той се приведе напред.

— Мислите ли, че за мен няма по-приятни неща от преследването на мъртъвци?

В този момент тя се отврати от него и от всички тях.

— Не съм сигурна, защото вие можете да поставите етикет на всичко и да го направите да изглежда различно.

„Кураж, мила — винаги й казваше Дани, — когато трябва да се справиш с бюрократи, няма по-добро средство от куража.“

— Ако съпругът ви не беше загинал, мисис Видал, в понеделник сутринта банката щеше да бъде затворена и нямаше да бъде отворена, докато всички сметки и всички документи не бъдат проверени. Тук става въпрос за тридесет и четири незаконни заема и четиринадесет незаконни депозита.

Кориандър бе по-скоро ядосана, отколкото объркана.

— Къде са всички тези пари?

Беше се надявал, че няма да го попита за това, или поне не толкова скоро.

— Това е една от най-големите загадки, освен ако вие не можете да ми кажете нещо…

Всичко ставаше все по-невероятно.

— Идвате при мен в болницата с призовка за съпруга ми минути след като съм научила за катастрофата, а след това отново се появявате с надеждата да ви дам нужното доказателство, за да заведете дело. — Пое си дъх и продължи: — Тежко ми е, като твърдите, че съпругът ми ме е изоставил, но е нечовешко да го обвинявате, че е инсценирал собствената си смърт с цената на живота на двама души само за да се спаси от правосъдието.

Какво трябваше да й отговори? Че ако съпругът й я е изоставил, значи не заслужава петдесетте милиона, с които се е измъкнал? На Адам му се искаше да знае всички отговори, но повече искаше въпросите да не се отнасят до съпруга й и най-много от всичко искаше да я беше срещнал при други обстоятелства.

— Искате ли да ви обясня как са изчезнали парите?

Изражението й беше враждебно.

— Предполагам, че е по-добре, отколкото да ме молите да ви помогна да разберете къде са те.

Адам се учуди как стана така, че трябваше да се защитава.

— Съпругът ви е открил няколко сметки в „Интер Федерейтид“, в които е държал депозити от по неколкостотин долара, преди да превиши законните лимити за даване на заеми, наложени на всеки чиновник във всяка банка. Той е издавал чекове, които са надвишавали сумите в тези сметки и чрез кредитни линии е взимал заеми, превишаващи границата със стотици хиляди долари. — Най-интересното тепърва предстоеше и то трябваше да я накара да реагира спонтанно. — В продължение на шест месеца е изтеглял пари от тези сметки и ги е трансферирал в неизвестна посока, излагайки на риск както банката и вложителите й, така и позицията си в Нюйоркската банкова комисия.

„Да не говорим за живота ми.“ Тя пламенно се зае да защитава съпруга си.

— Това е невъзможно — възкликна Кориандър, — парите нямат значение за него, той никога не би направил подобно нещо…

— Може би е имал разходи, за които вие не знаете — изрече Адам и внезапно изпита ненавист към работата си.

Тя нямаше намерение да остави това да мине просто така и предизвикателно попита:

— Какви?

Беше развълнуван от нейната уязвимост. Единственото, което го притесняваше, беше съпругът й и това, което той вършеше.

— Има много възможности…

Тя го прекъсна:

— Дори да допуснем, че съпругът ми е водил двойствен живот… дори да е имал друга жена или любовница… не ви ли се струва, че петдесет милиона долара са малко екстравагантна сума?

Въпросът й бе съвсем логичен, но той се беше сблъсквал с много по-невероятни неща, че вече трудно можеше да бъде изненадан. Каза си, че следващите му думи трябва да прозвучат убедително. Едва сега забеляза, че тя все още е в черно. Явно не се беше преобличала.

— Най-напред трябва да разберем какво е станало със самолета.

— Ако твърдението ви се окаже вярно и съпругът ми е взел тези пари, значи, че със сигурност е по-ценен жив, отколкото мъртъв.

— Предполагам, че не е бил убит, а по-скоро сам е поставил бомба в самолета, преди да слезе, да речем, в Хюстън…

— Мъжът ми не е убиец.

— Сигурна ли сте?

Беше бясна.

— Разбира се, че съм.

Той безмилостно продължи:

— Кажете ми какво щяхте да получите след смъртта на мъжа си?

— Никога не сме говорили за това.

— Защо?

— Просто никога не сме го правили. Съпругът ми бе… — Пак тези граматически времена. — Той е само дванадесет години по-възрастен от мен и освен това винаги сме имали по-важни неща, за които да се тревожим. — Не можеше да сподели с него, че след всичко, което бяха преживели заедно, тя не беше в състояние да говори за смъртта, когато ставаше въпрос за Дани. Тя не можеше да говори за неговата смърт, а той отказваше да говори за живота на детето им. „Когато се установим в Ню Йорк, ще решим дали да имаме дете. Щом апартаментът бъде готов, когато потръгне работата в банката, когато работното време в болницата стане нормално, когато Рио де ла Плата замръзне, когато, когато, когато…“ — Има нещо, което трябва да знаете — започна с треперещ глас. — Колкото и да ми се иска мъжът ми да е жив, зная, че това е невъзможно.

Адам изчакваше. Чувстваше се едновременно разочарован и ядосан заради положението, в което бе изпаднала тази жена. Кориандър замълча, за да се поуспокои, и след това внезапно каза:

— Бременна съм и ние се обичахме. Дани трябва да е чудовище, за да направи такова нещо. — Не можа да продължи и не беше необходимо, тъй като той много добре я разбра. Помисли си за Ева и осъзна, че за втори път в живота си изпада в такъв емоционален шок, че започва да му се гади.

— Не зная какво да кажа. — Взе ръката й, сякаш това беше най-естественото нещо, което можеше да направи. За негова изненада тя не я отдръпна. По-скоро изглеждаше, сякаш този кратък контакт я успокоява.

— Аз също — изрече тя и леко издърпа ръката си, за да избърше сълзите си.

— Сигурна ли сте, че той знаеше?

— Да, сигурна съм — тихо, но с достойнство отговори Кориандър.

Адам се замисли.

— Вижте, не зная какви са били отношенията помежду ви, но зная, че понякога хората изпадат в ситуации, които могат да ги накарат временно да загубят разсъдъка си и да вършат неща, каквито иначе никога не биха направили.

— Дани никога не би направил това, никога не би ме изоставил в такова състояние.

Адам тихо отвърна:

— Нуждая се от помощта ви, опитах се да ви обясня преди в моргата… — посочи към прозореца.

— Разбирам. Искате да ви помогна да заведете дело срещу съпруга ми.

Той се почувства ужасно.

— Вие сте по-заинтересувана от истината, отколкото всеки друг. Не искате ли да разберете дали съпругът ви е жив и ако е, да се срещнете с него и да намерите отговора на всички останали въпроси?

Това беше твърде много. Питаше я дали иска да разбере какво се е случило със съпруга й. Дали ако е жив, ще му потърси сметка за това как е могъл да причини такова нещо на нея, на тях… Тя знаеше отговора.

— Да — категорично каза Кориандър.

Не беше достатъчно. След като беше стигнал толкова далеч, Сингър трябваше да знае още нещо.

— Дори това да означава затвор за него?

Дори ако това означаваше сърцето и животът й да се съсипят.

— Да — повтори тя и се облегна назад.

— Сега мога ли да ви задам няколко въпроса? — попита внимателно той.

Младата жена кимна.

— Знаехте ли, че самолетът е кацнал в Хюстън да зареди?

— Да.

— Кой ви каза?

— Шуреят ми.

— Той откъде е научил?

— Мъжът ми му се обадил от Хюстън, поне така твърди.

— А на вас обади ли се от Хюстън?

— През целия уикенд бях в болницата.

— Търсил ли ви е там?

— Не.

— Имате ли телефонен секретар в апартамента?

— Да.

— Получихте ли съобщения през уикенда?

— Един или двама души бяха затворили, без да оставят съобщение, но ако е бил Дани, със сигурност е щял да остави съобщение.

„Сигурно, но само ако не е искал да го помислят за мъртъв.“

— Защо не заминахте с него за Акапулко?

— В празнични дни травматологичното отделение е като бойно поле. Никой не би се съгласил да ме замести.

Реши да рискува.

— Разбрах, че сте се запознали със съпруга си в Аржентина по време на управлението на хунтата.

Тя продължи…

— Бях негова студентка.

— Научих също, че съпругът ви е бил свързан с опозицията, която е искала да свали военния режим.

— Досещам се кой е вашият мистериозен свидетел?

— Когато води разследване, човек трябва да говори с всички.

Жената го погледна.

— Фернандо Стампа никога не се примири със загубата на сина си…

— Обвинявате ли го в нещо?

— Разбира се, че не. Той просто не можа да прости на Дани, че не намери сина му…

— Откъде знаете това?

— Защото всички, които оцеляха, живеят с чувство на вина, че са живи, а хората, които обичат, не са.

— А вие загубихте ли свой близък?

— Да, най-добрия си приятел. — Усмихна се тъжно. — Иронията е в това, че ако не бях загубила Хернандо, нямаше да се омъжа за Дани.

Започна да разказва.

 

 

С Хернандо се запознаха в същото кафене близо до университета, където няколко седмици по-късно щеше да срещне Дани. Един следобед тя се опитваше да чете есето на Боргъс за Дон Кихот, а Хернандо свиреше танго на своя бандонеон. По едно време седна на нейната маса и двамата започнаха разговор за Боргъс и тангото, който завърши с вечеря и разпалена дискусия за политическото положение в Аржентина.

Хернандо Сайкс беше редактор на университетския вестник, който излизаше всекидневно и отпечатваше имената, възрастта и всички известни подробности за арестуваните от тайната полиция. Младежът вярваше, че като съобщава имената на безследно изчезналите, ще ги превърне от статистика в реални хора и ще помогне на семействата и на приятелите им. С течение на времето майките и бабите от „Плаза де Майо“, освен имената на своите деца или внуци, започнаха да носят и техни снимки, които той отпечатваше във вестника.

От самото начало Кориандър и Хернандо изпитваха един към друг влечение, което беше по-скоро платоническо, и въпреки че се обичаха истински, не си правеха илюзии за това докъде можеха да стигнат отношенията им. В края на краищата се оказа, че връзката им не е била особено силна, защото няколко седмици след като се запознаха, Кориандър срещна Дани, а след още няколко започна любовна връзка с него.

Хернандо беше висок и красив. Майка му беше аржентинка, а баща му — ирландец. Имаше благородните аржентински черти на майка си — тъмна коса, фин нос, високи скули и красиво изваяни устни, и прямите кафяви очи и естествената руменина на баща си. Беше скромен, но упорит, пък и създаваше впечатление, че е твърде мъдър за възрастта си. Когато срещна Кориандър, вече беше член на монтенеросите, възпитаник на Дани и войнствено настроен марксист, убеден, че демокрация може да бъде постигната единствено чрез насилие. Дори носеше барета и брада, за да прилича на Че Гевара.

През един уикенд в края на лятото тримата отидоха с кола в Буенос Айрес. Дани имаше среща в една от тайните квартири на монтенеросите в работническия квартал „Ла Бока“ край канала Риахуело. Хернандо и Кориандър решиха да го изчакат в един клуб, наречен „Ла Вердулерия“ на „Авенида Кориентес“, където щяха да послушат музика и да танцуват танго. Бяха се уговорили, че ако Дани не дойде преди затварянето на клуба, ще се срещнат в тайната квартира в „Ла Бока“.

„Авенида Кориентес“ беше един от най-натоварените булеварди в Буенос Айрес, известен още като „булевардът, който никога не заспива“. Напомняше на Таймс Скуеър, Пигал или Пикадили. По продължение на целия булевард проблясваха неонови реклами на ресторанти за бързо хранене и кръгли светещи поставки за афиши. Имаше кина и павилиончета с малки кафенета зад тях, в които се продаваше какво ли не: чуждестранни вестници, най-различни класически издания, включително и най-новите бестселъри, като, разбира се, всичко беше цензурирано.

Някога моряшка кръчма, „Ла Вердулерия“ беше обновена и превърната в претенциозно заведение. На входа стоеше джудже, което отвеждаше посетителите до масите им. Към три сутринта един певец откриваше шоуто със смразяваща кръвта имитация на Франк Синатра, след което оркестърът засвирваше самба и танго. Двамата пристигнаха там точно навреме за танците.

Тогава времената в Аржентина бяха опасни. Стихове от Пабло Неруда, посветени на въоръжената борба, или пасаж от Мао бяха достатъчни, за да попадне човек в затвора. Събиране на повече от двама души се считаше за конспирация и заплаха за националната сигурност и затова хората не смееха да се събират по къщите. Срещаха се на обществени места — ресторанти, конни надбягвания, футболни мачове, опери, кина, в автобусите — изобщо навсякъде, където нямаше да предизвикат подозрение. Към пет и половина Кориандър започна да се притеснява за Дани и помоли Хернандо да я отведе при него.

Тъкмо бяха излезли от „Ла Вердулерия“ и хванати за ръка пресичаха Кориентес, когато това се случи. Един сив форд „Фалкън“ изскърца със спирачки и спря до тях. От него изскочиха трима мъже и ги обградиха. Откъм тротоара се чуха викове и стъпки на бягащи хора, които бяха видели как онези зверове от форда размахват юмруци и бухалки. Дори джуджето, щом чу шума от спирачките, се скри в „Ла Вердулерия“ и затвори вратата, а биячът заключи след него. Дни по-късно един от посетителите в заведението беше споменал на друг човек, който разказал на Дани, че през цялото време оркестърът е свирел, за да заглуши виковете на жената, която била на улицата.

Кориандър бързо разбра, че не тя, а Хернандо беше целта на хората от колата. Приятелят й беше повален и се превиваше от болка, докато мъжете го обработваха. Единият го държеше за косата и го удряше в лицето, вторият му сваляше колана и обувките, а третият го риташе и при всеки удар на твърдата му обувка в ребрата на Хернандо се чуваше глух звук.

Тя беше хванала приятеля си за ризата и отчаяно се опитваше да го измъкне. През цялото време крещеше името му, сякаш така щеше да накара мъчителите му да го възприемат като личност, а не като поредната безименна жертва, и те ще се смилят над него. През първите десет секунди на борбата обувките й изчезнаха някъде, а роклята й беше разкъсана. През следващите тридесет я удариха по дясната буза и в устата, ритнаха я в корема и я отхвърлиха встрани сред група зяпачи, които панически се разпръснаха. Никой не искаше да има нещо общо с нея… Отново се добра до Хернандо и дращейки и умолявайки, привеждайки се, за да избегне юмруците и бухалките, успя да се вкопчи в него, докато го влачеха към колата. Беше безсмислено. Отново я отблъснаха. Разбра, че арестът не е случаен: те са знаели, че Хернандо ще бъде в Буенос Айрес за уикенда. Едва когато фордът потегли, оставяйки след себе си ужас и облекчение, Кориандър успя да се изправи. Хората наоколо сякаш отново се съживиха и се осмелиха да се раздвижат и да зашепнат помежду си. Уличното движение отново се възстанови. От един вход, в който по време на ареста се бяха скрили минувачи, излезе дори полицаят, регулиращ движението на кръстовището.

Кориандър отказа на всички, които й предложиха да я откарат в дома й или в някоя болница. Отвратена от внезапната им загриженост, започна да търси обувките си, откри ги под една кола и седна на бордюра, за да се обуе. Не знаеше какво да прави. После, без да се замисли за разстоянието, се отправи пеш към квартала „Ла Бока“, водена повече от гняв, отколкото от разум. Трябваше да измине много километри, а слънцето вече се показваше над сградите. С разкъсани дрехи, разрошена коса, бита и контузена, тя вървеше, без да обръща внимание на хората от автомобилите, които любопитно я гледаха. След като измина десетина пресечки, тя се предаде и се качи на един автобус. Беше изтощена и изпитваше остра болка в гърдите. Автобусът пое по „Авенида Педро де Мендозо“ и премина по „Николас Авеланеда Бридж“. Когато достигна „Кале Некочеа“, слезе и продължи пеша покрай канала Риахуело към тайната квартира на Дани. Премина покрай светещи реклами и барове пълни със скандалджии. Закачана от сутеньори, които искаха да я вкарат в мръсните си бардаци, продължи, прескачайки тонколони, поставени на тротоара, от които гърмеше рокмузика…

Когато Дани отвори вратата и я видя в това състояние, щеше да припадне. Прегърна я, после я вдигна на ръце и я внесе в къщата. Тя му обясни, че са арестували Хернандо и че сега единствената им надежда е да отидат в посолството и да помолят баща й да им помогне. Дани знаеше, че животът на Кориандър е бил пощаден само заради добрите отношения между Палмър и хунтата. Обаче и двамата не знаеха, че къщата се подслушва и че генералите вече бяха информирали Палмър Уайът за случилото се с дъщеря му. Баща й ги очакваше още преди да се качат в колата, за да отидат в посолството. Пътуваха в мълчание. Кориандър беше облегнала главата си на рамото на Дани и беше поставила ръка на бедрото му. Той спря пред портата на посолството и двама войници с електрически фенерчета се приближиха от двете страни на колата и ги осветиха. В този момент дотича Палмър.

Кориандър слезе, Дани я последва и се облегна на колата. След секунда посланикът беше до дъщеря си. Започна нежно да я милва и да целува ръцете й. Беше твърде развълнуван, за да може да каже нещо. Когато най-сетне успя да проговори, започна да повтаря:

— Това не трябваше да се случва с теб, за бога, не трябваше.

Тя вече се беше освободила от прегръдката му и със сълзи, стичащи се по лицето й, извика:

— Ти си знаел, ти си знаел…

По-късно Дани щеше да признае, че най-суровото изражение, което някога е виждал, е било това на Палмър в момента, в който той с носна кърпичка е попивал кръвта от лицето на дъщеря си.

— Благодаря на бога, че си невредима — това беше всичко, което успя да каже посланикът.

— Те отведоха Хернандо — извика дъщеря му, — пребиха го и го качиха в една кола. Моля те, намери го, направи нещо…

Явно Палмър беше по-малко подготвен да изпълни молбата й, отколкото да я види в такова състояние. Той погледна към Дани и каза:

— Как можа да позволиш това?

— Аз бих могъл да ви задам същия въпрос — отвърна му той.

— Престанете — извика Кориандър, — губите време!

Баща й все още се колебаеше.

— Какво те кара да мислиш, че аз мога да направя нещо? Тук съм чужденец…

— Ако не можеше, сега и аз щях да съм там, където е Хернандо — изрече тя със стиснати зъби. — Моля те, намери го и го спаси!

Палмър се замисли и влезе в кабината на поста, за да се обади по телефона. Погледите на Дани и Кориандър се срещнаха. Само един телефонен разговор беше достатъчен… След няколко минути баща й се върна.

— Той е в Пуесто Васко…

Тя изстена. Пуесто Васко, затворът в подземията на Морското инженерно училище.

— Всичко е свършено — проплака тя. — Той е мъртъв.

— Сигурно не е, само е бил обвинен… — опита се да я успокои Палмър.

Тя се обърна.

— Обвинен? Казваш го така, сякаш ще бъде законно съден и дори ще има право на телефонно обаждане… — Вкопчи се в ризата на баща си. — Не се отнасяй с мен като с дете…

Палмър, изглежда, се беше овладял.

— Прибери се у дома — помоли я той. — Обещай ми, че няма да се срещаш с този човек — посочи към Дани, — и аз ще се опитам да помогна. Само се прибери вкъщи.

— У дома! — извика тя. — Аз нямам дом.

Спориха още няколко минути. Баща й я молеше да се върне, а Кориандър отказваше. Накрая той просто се предаде и тъжно изрече:

— Нищо не мога да направя за твоя приятел.

Докато се отдалечаваха с колата, в огледалото се виждаше Палмър Уайът. Той изглеждаше безпомощен и изоставен като човек, който току-що е загубил детето си. Кориандър продължи да повтаря, че баща й е знаел за случилото се. Дани беше съгласен с нея. Проблемът беше, че те не знаеха какво и колко беше казано на Палмър. Като се върнаха в квартирата в „Ла Бока“, започнаха да се обаждат на всички, за които се сетиха, за да молят за помощ. Всеки път получаваха един и същи отговор. Хората сякаш оглушаваха и онемяваха и бързаха да затворят телефона, молейки да не бъдат замесвани в подобно нещо. През следващите няколко дни двамата останаха в „Ла Бока“, опитвайки се да спасят Хернандо. После се завърнаха в Кордоба, където продължиха опитите си. След време Хернандо стана един от огромния списък на безследно изчезналите и заедно с останалите се превърна в болезнен спомен.

Официалната причина за арестуването му беше, че чрез вестника на университета в Кордоба е извършвал подривна дейност. Срещу него беше проведен публичен процес, който имаше за цел да покаже на света, че в Аржентина има правосъдие и че присъдата се произнася в името на доброто на страната. Единственият подсъдим беше Хернандо. Изкараха го пред съдебните заседатели, признаха го за виновен, осъдиха го на смърт и го върнаха в затвора. Шест месеца по-късно Дани напусна Кордоба и отиде в Буенос Айрес. Там управлява „Кредито де ла Плата Банк“ до зимата, когато изчезна в неизвестна посока.

 

 

Години по-късно тя горчиво съжаляваше за онзи момент, в който отказа да се върне при баща си. Чувстваше се сякаш беше пожертвала Хернандо, за да не се раздели с Дани.

— Значи Хернандо е един от безследно изчезналите, което е само по-мек начин да се каже, че е мъртъв — отбеляза Адам. Може би сега щеше да му разкаже края на тази история, но й се иска да й придаде малко повече тайнственост.

Кориандър си спомни как Дани й разказа, че само три дни преди хунтата да закрие банката, Хернандо бил изхвърлен без ръце и с омотан около тялото му бандонеон пред „Ла Вердулерия“. Поискал да извикат Дани и той веднага тръгнал към „Авенида Кориентес“. През тази нощ клубът бил претъпкан, а джуджето имало нова униформа.

— Хернандо не беше просто жертва на режима. Той беше моя жертва… — Дори да искаше, тя не можеше да обясни думите си. Някой извика името й и младата жена се обърна. Току-що избръснат и със сресана назад коса, все още влажна от банята, Палмър Уайът целуна дъщеря си и се представи на Адам.

— Не е ли доста необичайно — каза той, докато сядаше до Кориандър — да носиш призовка на мъртвец?

— Наистина е необичайно.

— Тогава защо го правите?

— Защото не вярва, че Дани е мъртъв — отговори Кориандър, гледайки към Адам.

— Имате ли основателни причини да мислите така?

— Достатъчно — отвърна той.

Палмър погледна към дъщеря си и нежно попита:

— Има ли нещо, с което мога да помогна?

Тя поклати глава.

— Мисля, че не.

Баща й изглеждаше обезпокоен.

— Страхувам се, че има една лоша новина. Хорхе е кремирал останките.

— Знам. Мистър Сингър ми каза.

— Кой ви каза за кремацията? — попита Адам.

— Хорхе Видал — отговори Палмър.

Следователят кимна. Дойде келнерът и той го помоли за сметката. След като келнерът си отиде, Адам отново се обърна към Палмър Уайът.

— Хорхе Видал не спомена ли още нещо?

Той поклати глава.

— Отношенията помежду ни не му позволяват да ми се доверява…

— Да е споменавал нещо за черна кутия?

— Нищо. Надявам се, че не разчитате на информацията, която аз мога да ви дам…

Келнерът се върна със сметката.

— Не. Всъщност имам среща с един свещеник — отбеляза Адам, докато вадеше пари, за да плати.

— Какъв свещеник? — попита Кориандър.

Преди да отговори, той погледна към баща й.

— Изглежда, някой от местните жители е имал видение. — Нарочно направи пауза, преди да продължи: — Видял е Исус на пътя между Серо ел Буро и Чилпанчинго.

— Какво общо има това с катастрофата?

Адам стана.

— Винаги се интересувам от духовната страна на нещата.

Палмър също стана и му подаде ръка.

— Приятно ми бе да се запозная с вас. — Двамата мъже си стиснаха ръцете.

Кориандър неочаквано попита:

— Ще ми се обадите ли?

— Ще поддържам връзка с вас.

Погледите им се срещнаха. Тя отново го изненада.

— Местният човек, който е видял Исус, дали не е станал свидетел и на катастрофата?

— Честно казано, не знам какво е видял — отговори той, извади от джоба си визитна картичка и се обърна към Палмър. — Ще бъдете ли за известно време в Ню Йорк?

— Да, и по-късно във Вашингтон. — Посланикът също извади визитна картичка и написа нещо на гърба й. — Тук са всички телефони, на които можете да ме намерите в Буенос Айрес, Вашингтон и Ню Йорк.

Адам взе картичката и я пусна в джоба си.

— Пазете се — обърна се той към Кориандър и мислено се закле, че никога вече няма да се поддава на чувствата си. Със същия успех можеше да се закълне, че ще спре да диша, защото, откакто я видя в травматологичното отделение, изпитваше все по-големи проблеми с контролирането на чувствата си. — Ще ви се обадя в Ню Йорк. — Надяваше се, че думите му са прозвучали така, че да предадат чисто професионално значение на уговорката. Отправи се към вратата и когато излезе от ресторанта, баща й заяви:

— Не му вярвам.

— Не е необходимо — нежно каза Кориандър.

— По-точно не вярвам в това, което прави — уточни Палмър.

— Опитва се да намери Дани.

— Не харесвам мотивите му.

— Те нямат значение.

Взе ръката й.

— Той е мъртъв, Кориандър.

Едно мускулче на лицето й потрепна.

— Ще повярвам, когато се докаже, че е бил в онзи самолет.

Баща й прошепна:

— За доброто на твоето дете, Кориандър, помисли за последствията. Не разбираш ли, че прокуратурата може безкрайно да издирва Дани и така ти няма да вземеш дори пени от компанията за чартърни полети, защото, докато има каквото и да е съмнение за смъртта му, ти дори не можеш да заведеш процес срещу тях.

Тя беше изненадана.

— Нямам намерение да съдя компанията. А ти откъде знаеш, че прокуратурата издирва Дани?

— Хорхе ми каза.

Ядоса се.

— Какво още ти каза той?

— Каза ми, че банката е пред фалит и че ще бъде по-добре да побързаш да заведеш дело. Банката всъщност не е само пред фалит. Ще бъде затворена в понеделник от Банковата комисия на щата Ню Йорк, което означава, че парите на съпруга ти ще бъдат блокирани. — Палмър изглеждаше загрижен. — Как смяташ да поддържаш апартамента си?

— Не смятам.

— Дани не би одобрил това, че помагаш на онзи мъж.

— Дани не е тук — отговори тя.

Вече беше мислила за това. Ни най-малко не я интересуваха одобренията или разрешенията на баща й, а още по-малко тези на съпруга й. Единственото важно нещо за нея беше да разбере дали животът й с Дани не е бил само една лъжа, и това за нея беше достатъчна причина да сътрудничи на всеки, който би могъл по някакъв начин да й помогне в откриването на истината.

— Хорхе иска да ти предаде урната с пепелта на Дани.

— Кажи му да не си прави труда.

— Такъв е протоколът, Кориандър — внимателно настоя Палмър.

— Тогава я вземи ти, това е по твоята част.

— Трябва да се примириш с реалността и да започнеш да мислиш с главата, а не със сърцето си.

Обърна се, за да прикрие сълзите си. Истината бе, че се беше примирила с реалността, защото, ако не беше така, сега щеше да бъде скърбящата вдовица на аржентинеца и щеше да вземе онази ужасна урна с пепелта на някой неизвестен нещастник. Дани я познаваше достатъчно добре, за да очаква от нея да реагира така. Тя имаше странното усещане, че изпитва същите чувства както преди, когато за пръв път го срещна и го загуби. Кой знае защо си представяше как стои сред жените на „Плаза де Майо“, чиито синове и съпрузи бяха безследно изчезнали…