Барбара Виктор
Кориандър (6)

Пета глава

Баща й я държеше за ръката. Стояха насред прашния, напечен от слънцето двор на погребалното бюро на Санчес Мортуари в Чилпанчинго, Мексико.

— Кориандър, моля те, не влизай там, не бива да гледаш толкова ужасно нещо! — каза Палмър Уайът.

Тя се обърна към него с ледено изражение. Очите й сякаш казваха: „Кураж, тези хора не знаят какво приказват. Дани никога не би позволил да бъде разкъсан на парчета… Господи, на такова място!“.

— Аз трябва да го идентифицирам — настоя младата жена и още по-здраво хвана ръката на баща си. — Ако не го направя, никога няма да бъда сигурна.

— Моля те, не се измъчвай! Остави шурея си да се погрижи за това. Моля те, мила, нищо повече не можеш да направиш. Всичко е свършило — повтаряше Палмър.

Баща й беше красив, с бяла коса и с естествен тен на лицето. Обличаше се стилно и елегантно. Докато убеждаваше единственото си дете, на лицето му беше изписана болка.

— Не е свършило — прошепна Кориандър и добави: — Нищо не се случва, когато Дани не е тук.

— Не мога да позволя това — каза Палмър и с върха на пръста си спря една сълза, която се плъзна по лицето на дъщеря му. Кориандър се вгледа в него. Въпреки че не харесваше съпруга й, сега беше до нея. Сякаш четеше мислите й, баща й каза:

— Обичам те. През тези три години непрекъснато мислех за теб и се тревожех, че може да не си щастлива.

— Чувствах се прекрасно и бях щастлива. Обичах го и още го обичам.

Палмър изглеждаше нещастен.

— Не искам да страдаш. Ако можеше това да не се беше случвало!

— Аз не исках той да заминава през този уикенд — плачеше Кориандър, — казах му, че искам да бъда с него, но той ми отговори, че няма да намерят кой да ме замести в болницата.

Баща й я притисна към себе си и погали косата й.

— Той щеше да замине, независимо от всичко. Не се обвинявай. Толкова съжалявам, че трябва да изживееш това.

— Аз не изживявам нищо страшно, Дани е този, за когото трябва да съжаляваме, погледни какво се случи с него… — ридаеше тя.

Палмър продължаваше да я успокоява, галейки косата й, а тя плачеше, притиснала се към него.

— След време ще превъзмогнеш това, мила, обещавам ти…

Съвсем не беше сигурно, че ще превъзмогне това, защото не беше превъзмогнала нищо, свързано с Дани. Спомняше си първия път, когато се любиха, сякаш беше вчера. Бяха в стая в луксозния хотел „Ел Тропезон“, в най-далечния край на Тигре Делта. Все още виждаше петте възрастни сестри, които поддържаха всичко така, както е било през двадесетте години. Все още усещаше мириса на одеколона на Дани, когато дойде от банята само с кърпа около кръста, прегърна я и я притисна до себе си. Все още чуваше думите, които й каза, преди да я отведе в леглото: „Никога няма да ти позволя да ме напуснеш, Кориандър, ще бъдеш моя завинаги…“.

Гласът на баща й я върна към реалността.

— Беше фаталист, дори навремето в Буенос Айрес, когато планираше свалянето на хунтата, си мислеше, че е имунизиран срещу смъртта.

Кориандър се отдръпна от прегръдката му.

— Тогава той се оказа прав, нали? Премина през всичко и остана жив, за да загине по такъв нелеп начин. — Заплака още по-силно.

Палмър пристъпи от крак на крак.

— Благодаря на бога, че не си била с него в самолета.

— Това е съдба — изрече тя, спомняйки си какво й каза Дани, преди да се любят. „Според звездите — твърдеше той — излиза, че всички, които са били в затвора Пуесто Васко по време на хунтата, са били зодия Водолей, или че всички в Аушвиц са били зодия Лъв“. „И всички на този самолет са били родени под една звезда“ — добави мислено тя.

— Питам се дали Дани е имал врагове, способни да извършат такова нещо.

— Аз също. Това е най-ужасното…

— Няма как да разберем — продължи баща й. — Дани навсякъде виждаше демони. Той си мислеше, че всеки, който не е готов да жертва живота си, е враг.

Кориандър обърна красивата си глава.

— Ти ли беше врагът тогава, татко? — каза и осъзна, че не го беше наричала така от години.

— Тогава ситуацията беше много сложна…

Младата жена прехапа долната си устна, за да задържи напиращите сълзи.

— Ако го беше защитил, сега нещата може би щяха да бъдат по-различни…

— Ти щеше ли да останеш? — настоя баща й.

— Как можех да остана, след като него вече го нямаше?

— Чувствам се виновен…

— Вече е твърде късно за това.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще имам дете.

Реакцията на Палмър беше съвсем предвидима. Той изглеждаше така, сякаш му бяха съобщили за нечия смърт, а не за нов живот.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще го обичам — изрече простичко тя.

— Моята бедна Кориандър, съвсем сама…

Поклати глава.

— Не съвсем сама…

— Въобще не трябваше да те изпращам в Кордоба — почти на себе си каза Палмър.

— Това е най-хубавото нещо, което си правил за мен — промълви Кориандър. — Там срещнах Дани.

Стотици хора бяха изведени на поляните край университета в Буенос Айрес и бяха разстреляни. Правителството на генерал Видела заяви, че това са затворници от Вила Девото, които са се разбунтували и са убили пазачи и невинни граждани. Левицата обаче твърдеше, че това са desapercidos — изчезналите, които са били държани с месеци в затвора Вила Девото. Вашингтон реши да не осъжда хунтата за нарушаването на човешките права, защото на другия край на света ситуацията беше станала опасна. От Държавния департамент казаха на посланик Уайът, че тъй като ислямските фундаменталисти искат да свалят проамерикански настроения ирански шах, би било неразумно да се създават нови американски врагове. Трябвало да се избегне враждебността към американците в още една част от света. Заради насилието и антиамериканските настроения, Палмър Уайът премести дъщеря си от университета в Буенос Айрес в университета в Кордоба, където, както смяташе той, беше по-безопасно.

Кордоба е един от най-старите градове в Аржентина. Тук има безброй църкви, параклиси и метоси, построени от йезуитите, францисканците и кармелитите. Университетът се управлява от йезуитите. Поминъкът на хората е земеделие. Острите планински върхове така са надвиснали над равните пампаси, сякаш предвещават още по-страшни събития.

Това, което Палмър не знаеше за университета в Кордоба, беше, че по онова време там бе центърът на антиправителственото движение. Там бе и щабът на левите партизани, наречени „Монтенерос“. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално в сравнение с всекидневните ужаси в Буенос Айрес. Животът на Кориандър тук протичаше съвсем спокойно, но спокойствието свърши един месец преди разстрела на затворниците от Вила Девото.

Тя седеше в малко кафене близо до университета, слушаше как един неин приятел свири на бандонеон и гледаше как няколко студенти танцуват танго. Когато Хернандо спря да свири, тя вдигна глава и забеляза студента, който се беше отправил към нейната маса. За нещастие не успя да реагира достатъчно бързо, за да предотврати това, което последва. Студентът се изплю в лицето й.

— Fascista, gringa — извика й той. Към него се присъединиха и други. Християнка или не, тя обърна и другата си буза и отново беше наплюта. Настана бъркотия. Студентите наскачаха от столовете, започнаха да крещят и да се блъскат, като всеки защитаваше своята политическа позиция. Хернандо слезе от сцената и се опита да си пробие път през тълпата. В това време двама йезуити и един преподавател влязоха в кафенето. Те веднага се врязаха в тълпата: едни усмиряваха с думи, а към други прилагаха по-груби мерки. Единият от йезуитите призова към спокойствие и диалог, а другият се качи на една маса в средата на залата и изсвири с пръсти. Преподавателят се добра до Кориандър, която се беше свила в ъгъла.

— Елате с мен! — властно изрече той на английски с аржентински акцент.

Тя го разпозна. Това бе преподавателят по икономика. Без да изчака отговора й, той я хвана за ръката и я изведе на стария павиран площад.

— Вие треперите — каза й.

— Да, треперя — отвърна тя.

Любовта им сякаш започна от този кратък разговор. Съблече пуловера си и я наметна с него.

— Защо винаги сядате на последния чин в моя час?

— Защото не искам да преча — каза тя изненадана, че той знае коя е. После прибави, сякаш можеше да не е забелязал. — Висока съм.

Той се усмихна.

— Кажете ми, ще предизвикам ли дипломатическа криза, ако ви поканя в кабинета си да пием мате?

Удивлението на Кориандър растеше.

— Откъде знаете коя съм аз?

— Всеки знае коя сте. Такива новини тук бързо се разпространяват. — Погледна я в очите.

Внезапно всичко й се изясни.

— Бях нападната заради баща ми, нали?

Той взе ръката й и я поведе към сградата на Факултета по обществени науки.

— Тук много държим на справедливостта…

Тя спря и го погледна.

— Защо точно мен?

— Вие сте негова дъщеря.

— Защо обвиняват него?

— Заради бездействието му. — Черните му очи още малко и щяха да прогорят дупка някъде над горната й устна. — Някога изпитвали ли сте страст към нещо?

Кориандър усети, че се изчервява.

— Не смятам, че способността ми да изпитвам страст включва насилие.

Той сякаш я изучаваше.

— Вие не сте истински красива…

Тя не знаеше дали да се засмее, или да се ядоса.

— Какво значение има това?

— Ако бяхте по-малко привлекателна, щях да направя всичко възможно да се срещна с вас още първия ден.

— Не разбирам…

— Изчаках момента, в който ще имате нужда от мен.

— Откъде знаехте, че ще сте ми нужен? — попита с треперещ глас.

— Попадането ви в подобна ситуация тук беше въпрос на време. — Той се усмихна. — По този начин поне не рискувах да бъда отблъснат.

Това обяснение малко я обезпокои.

— Това означава ли, че чувството ви за справедливост е правопропорционално на сексуалните ви предпочитания?

Той спря и я изгледа с възхищение.

— Много добре, сеньорита Уайът, може да не сте красива, но сте интелигентна. — Отново взе ръката й. — Това не би трябвало да ме учудва, след като баща ви е достатъчно умен, за да запази поста си при трима толкова различни президенти.

— Може ли някой от тези президенти да е причина да ме заплюват? — Гледаше го право в очите.

— Ще поговорим за всички причини, които обясняват това, което се случи — отговори й той и намести пуловера върху раменете й.

Кориандър се отдръпна.

— С нищо не можете да оправдаете това, което се случи.

— Ако не разбирате от какво се страхува и какво мрази народът, никога няма да разберете злото, което е обхванало родината ми.

— Това, което се случи, не беше насочено срещу когото трябва и беше напълно безсмислено. То няма да помогне на невинните жертви…

— То показа колко взривоопасна е ситуацията.

— Чия щеше да бъде вината, ако всички, които ме нападнаха, бяха арестувани и хвърлени в затвора?

— Това щеше да бъде само още една от проявите на злото.

— Не — упорстваше тя, — щеше да бъде проява на глупост, защото аз щях да бъда причината за затварянето им, а моето единствено престъпление е това, че съм дъщеря на баща си.

— Независимо от причината още невинни хора щяха да пострадат.

— Вие сте готов да жертвате хора, за да покажете колко несправедлив е режимът?

— Не съм готов да правя каквото и да е. Аз не мога да диктувам мислите и чувствата на хората. Тук съм само за да ги подкрепям.

— Значи след време, когато всичко свърши, на стената на кафенето ще бъде поставена паметна плоча или някоя улица ще бъде наречена на датата, на която се случи инцидентът, и може би, ако тогава някой не е наясно какво точно е станало, той ще бъде ужасно учуден, когато научи, че някой наплюл дъщерята на американския посланик и това предизвикало безредици и полицията дошла…

— По-добре е полицията да не научи за инцидента.

— По-добре е да се спасяват хората, отколкото да се създават мъченици.

Той изглеждаше развеселен.

— Съвсем по американски е да си толкова прагматичен, може би трябва да се научите да разбирате абстракции и символи.

— В смъртта няма нищо абстрактно или символично. Ако абстрактният гняв и символичната ярост бъдат заплатени с нечий живот, печели не друг, а хунтата.

— Не разбирате ли, че всеки, който мисли различно, е заподозрян, и това не е абстракция. Режимът има шпиони навсякъде.

— Може би трябва да се научите да не съдите за убежденията на хората в зависимост от произхода им.

Очите й гневно проблеснаха. Гледаше я с възхищение.

— Защо мълчахте толкова време?

— Щях ли да постигна нещо?

Той се усмихна.

— Защо не дойдохте при мен? Всички знаят кой съм.

— Очевидно всички знаят и коя съм аз.

Той кимна и без да откъсва очи от нея, нежно каза:

— Загубили сме само месец, Кориандър Уайът, не е чак толкова много, ако си помислим колко ни остава да живеем.

Казваше се Дани Видал. Преподаваше икономика в Кордоба, когато не беше зает да организира свалянето на хунтата, тъй като освен преподавател, беше един от най-изтъкнатите членове на монтенеросите. В часовете си или след това в кафенето той така спореше със студентите, че понякога ги разплакваше, но като преподавател беше безупречен. Не беше красив в класическия смисъл на думата, но излъчваше силна чувственост, която въздействаше дори когато показваше преднамерено безразличие, щом някой се опитваше да фамилиарничи с него. Не беше много висок, беше горе-долу колкото Кориандър — метър и седемдесет и два, но беше добре сложен — с широки рамене и тесен ханш. Чертите на лицето му бяха правилни и изразителни. Ръцете му бяха твърде мускулести и силни за човек с неговата професия. Беше мургав, косата му беше черна с няколко бели кичура, които след време, ако, разбира се, живееше достатъчно дълго, щяха да му придават достопочтен вид. Говореше мелодичен английски с лек аржентински акцент, а испанският му звучеше напевно, също с мек аржентински акцент. Гласът му беше като на опитен съблазнител. Беше човек, който не се лишава от нищо, но се говореше, че бил недостъпен, с което още повече привличаше жените.

Има нещо много тъжно, но и много привлекателно в мъж, който оплаква жена, убита от хунтата. А когато тази жена беше красива и известна актриса с леви убеждения, мъжът ставаше още по-желан заради връзката, която е имал с мъртвата светица. Алисия Морена беше арестувана на сцената на Буеносайреския театър по обвинение в антиправителствена дейност. Тя наистина беше виновна. След два месеца и половина я изхвърлиха полумъртва от един форд, който премина с голяма скорост по улицата. След всички мъчения, на които е била подложена — побой, изтезания, изнасилване — бяха преценили, че няма какво повече да правят с нея, освен да я покажат като пример за това, което ще се случи на всеки, който се противопоставя на режима. Тя издъхна в ръцете на Дани. По-късно същата вечер, на нощно бдение със свещи на Плаза де Майо, той произнесе пламенна реч за това как всеки, който е обичал Алисия, поне е знаел каква е била съдбата й, за разлика от хилядите в Буенос Айрес, които никога нямало да разберат каква е съдбата на близките им…

Когато влязоха в кабинета му, Дани предложи на Кориандър стол и започна да приготвя мате — традиционна аржентинска напитка — приготвяна от билкови листа, стрити в плитък съд и залети с гореща вода, която се пие с bobmilla, или иначе казано със сламка. Когато питието беше готово, той го поднесе на табла. Придърпа един стол близо до нейния и седна. Отпи една глътка и поднесе сламката на Кориандър.

— Стоплихте ли се?

Тя кимна, без да сваля поглед от него.

— Кажете ми защо антиамериканските настроения са насочени срещу Уайът.

Когато той заговори, гласът му прозвуча уморено:

— Надявахме се, че с избирането на Картър във Вашингтон ще променят отношението си към хунтата заради непрекъснатите нарушения на правата на човека. Но след като баща ти остана посланик и не настъпи промяна, беше логично да обвиняваме него, а не бюрократите във Вашингтон.

— Някога идвало ли ви е наум, че баща ми остана посланик, защото Вашингтон искаше да запази връзките си с хора, които иначе биха били недостъпни? — Тя не можа да познае собствения си глас.

— За хора от хунтата ли говориш или за жертвите?

— И за едните, и за другите.

— Баща ти, изглежда, не проявява особен интерес към жертвите…

— Това не е вярно…

— Той не е отправил официален протест при нито един случай на насилие.

— Той не може да говори от свое име. Трябва да има одобрението на Вашингтон.

— Ето още едно много интересно нещо — защо Вашингтон не прави нищо срещу хунтата? — Той я гледаше изпитателно.

— Нямате ли връзка с хора от Държавния департамент, които биха могли да ви кажат?

— От добрите си приятели във Вашингтон получаваме само обещания. Ето защо се опитахме да разговаряме с баща ви, но той е един от онези недостъпни хора…

Тя реши да използва възможността.

— Искате ли да се срещнете с него? Защото, ако искате, можете да дойдете на коледното тържество в посолството.

Тонът му беше леко подигравателен.

— Това официална покана ли е?

— Да — прошепна Кориандър, изненадана от смелостта си да направи такова нещо, без предварително да е поискала разрешение.

Погледите им се срещнаха.

— При едно условие…

— Какво?

— Да танцувате с мен и да ме представите — каза и шеговито й намигна.

— Това са две условия…

Дани се усмихна. Сега гледаше устните й. Тя потрепери.

— Пак ли ви стана студено?

Тя поклати глава.

Той стана и отиде да запали няколко свещи. Когато се върна, седна опасно близо до нея. Докосна лицето й и прошепна:

— Какво залагаш, че ще се влюбя в теб?

— Ще загубиш — едва успя да му отговори.

— Аз никога не губя… — Целуна я нежно по устните и веднага се отдръпна. Тя остана със затворени очи. Този път я целуна по-настойчиво. За миг усети езика му. Почувства се така, сякаш тялото й се слива с неговото.

— А сега какво ще стане — прошепна, когато устните им се разделиха.

— Докато съм тук, Кориандър Уайът, нищо лошо няма да ти се случи, обещавам…

Не може да се каже, че не изпълни обещанието си, защото просто не остана там достатъчно дълго.

До Коледа генерал Видела беше затворил в затвори и концлагери още две хиляди души. Палмър Уайът беше устроил разточителното си коледно тържество, а Дани Видал беше станал любовник на Кориандър. През пролетта жени с бели забрадки излязоха на площад „Плаза де Майо“ в Буенос Айрес, носейки табелки с имената на изчезналите им синове и внуци. „Donde Estan, къде са те“, пишеше на плакатите, с които обикаляха пред Каса Росада, откъдето ги гледаха генералите. Кориандър казваше, че площадът се е превърнал в нещо като клиника на открито за всеки, който по някакъв начин страда от болка, причинена от режима, място за среща на всички, полудели от насилието, царящо в Аржентина. Тя вече помагаше на Дани, който бе участник в антиправителственото движение. Правеше фотокопия на позиви, печаташе списъци на изчезнали студенти, сервираше кафе по време на тайните събрания и ходеше по митинги. В началото на лятото той неочаквано й заяви, че напуска университета, за да поеме „Кредито де ла Плата Банк“ в Буенос Айрес. Още преди да направи това, връзката между двамата беше прекъсната. Беше й заявил, че за „нейно добро“ я напуска, за да й даде възможност сама да устрои живота си. „Обаче, беше добавил той, щял винаги да я обича.“ След заминаването му тя дълги години не го видя. На телефонните й обаждания не отговаряше никой, а писмата й се връщаха неотворени. През есента научи, че банката е била затворена от хунтата, а служителите й арестувани и обвинени, че финансират монтенеросите. Дани беше успял да се спаси. Носеха се слухове, че е заминал за Куба, но или никой не знаеше нищо със сигурност, или не искаше да й каже.

Когато през 1984 Кориандър постъпи в Бруклинската централна болница, имаше много добра медицинска подготовка, придобита в Кордоба, и ненавиждаше човешкото страдание. Все още беше влюбена в единствения мъж, когото някога беше обичала — Дани Видал. Бруклинската болница имаше своите предимства, които тя веднага оцени. Когато тук я наплюеха, можеше да отговори на обидата, вместо да седи и да търпи.

 

 

Докато вървеше в жегата към бялата дълга сграда, тя сякаш чувстваше целувките му, устните му, езика му. Виждаше усмивката му, която разкриваше идеалните му бели зъби, с които „щеше да я изяде по-добре“. С високо вдигната глава, с коса разпиляна по раменете, вперила поглед напред зад тъмните стъкла на очилата, тя се беше отправила към ада. Във вана! Боже господи! Непрекъснато си представяше как Дани лежи, разкъсан на парчета в някаква си вана, и очаква да бъде идентифициран. Опита се да заглуши едно ридание и то излезе като въздишка.

— Знаех си, че това не е добра идея — неуверено каза Палмър.

— Идеята е ужасна — съгласи се тя и по лицето й потекоха сълзи. Спря, свали очилата и се облегна на рамото на баща си.

Някъде се разлаяха бездомни кучета. Официално облечени хора се поздравяваха, сякаш бяха в луксозен ресторант или се разхождаха по „Кале Флорида“ в Буенос Айрес. Един мъж се отдели от компанията. На лицето му беше изписана професионална скръб. Не беше трудно да познае кой е той.

— Buenos Dias, сеньора Видал, аз съм Енрике Санчес, собственикът на погребалното бюро в Чилпанчинго.

Мъжът подаде костеливата си ръка, но Кориандър предпочете да пренебрегне жеста му. Палмър дипломатично му подаде висококвалифицираната си десница, която имаше много опит в ръкостискането и подписването на безполезни договори за приятелство.

— Аз съм посланик Уайът, бащата на сеньора Видал. Сигурно разбирате колко ужасно е това за всички нас. Ако можете да ни спестите колкото може повече от бюрократичните подробности…

— Говорих с ваш служител — намеси се Кориандър, която се беше върнала към реалността.

— Да, говорили сте с Анунсио, моя счетоводител.

— Той ми каза, че не е останало почти нищо, което да идентифицирам — продължи тя и едва не припадна, когато произнесе тези думи.

Човекът погледна към баща й, след това към нея и отговори:

— Така е, почти нищо не е останало.

Тя започна да трепери. Ръцете й се вледениха, а след тях и цялото й тяло. Копнееше за прегръдката на Дани.

— Моля ви, обяснете ми всичко, сеньор Санчес.

Човекът заговори бързо:

— Катастрофата е станала през нощта, а в този район има много вълци, освен това местните селяни са отмъкнали всичко, което им е попаднало. — Сви рамене. — Части от самолета са разпръснати в радиус от петдесет мили, така че ще бъде много трудно, макар не и невъзможно, да се намерят някакви документи или багаж.

За нея нямаше съмнение, че постепенно полудява. С треперещ глас попита:

— Какво е останало за идентифициране?

Палмър я прегърна.

— Кориандър, бих искал да не правиш това…

Не обърна внимание на думите на баща си и помоли:

— Продължавайте, мистър Санчес.

Санчес се сви под погледа на Палмър.

— Следствието може да започне едва след идентифицирането на трупа. — Преди да продължи, леко се запъна. — Разбирате ли, сеньор Хорхе Видал вече идентифицира някои части от тялото, но ако няма още един човек… — Направи пауза. — Надявахме се, че сеньора Видал би… — Безпомощно се загледа в небето.

Беше невероятно, но от нея искаха точно това, което си помисли.

— От мен се очаква да подам решаващия знак, нали? Палци нагоре или палци надолу!

— Ако можете — с облекчение изрече Санчес.

Баща й започна да казва нещо, но Кориандър го прекъсна:

— Чия е идеята, сеньор Санчес?

— На Хорхе Видал — отговори нещастният гробар и добави: — Разбирате ли, сеньора Уайът, има седемдесет и пет останки, които сме разпределили в три отделни вани. При тези обстоятелства единственият начин да идентифицираме жертвите е чрез изключване.

Ако Кориандър можеше да погледне като професионалист на нещата, сигурно щеше да намери това за много интересно. Разделяне на останките на три части, всяка от които представлява човешко същество — двама пилоти и един съпруг, това наистина беше много оригинално. Сигурно разделянето беше правено според телосложението, което са имали като живи. Сега обаче не можеше да приеме нещата по този начин.

— Сеньор Санчес, аз съм лекар — каза през сълзи тя, въпреки че в този момент за нея беше все едно дали е лекар или астронавт. — Как мога да разбера, че съпругът ми е загинал при катастрофата, след като няма нито кости, нито зъби, нито отпечатъци от пръсти?

Тя захапа устната си и почувства вкуса на кръвта си. Спомни си как веднъж се целуваха с Дани толкова страстно, че и на двамата им потече кръв.

— Има една по-голяма част от тяло — отговори Санчес.

Къде бяха тези части от тела, искаше й се да изкрещи. Къде бяха тези части от тела, които предизвикваха арогантния поглед на собственика на погребално бюро, който дори в такъв тежък момент сякаш казваше: „Имам това, което ви е нужно“.

— Коя част? — попита тя.

Палмър се опита да вземе положението в свои ръце, но Кориандър го изпревари.

— Коя част? — повтори с глас, който показваше, че е изпаднала в истерия.

— Торсът — каза човекът, — единственото, което не беше на парчета…

„Желая те, нуждая се от теб, ще те любя, докато те разкъсам на парчета.“ По дяволите, нима бе възможно Дани да замине с частен самолет за Акапулко и да завърши в лична вана!

— Идентифицирали сте торса?

— Да… ами… да — заекна човекът. — Всичко, което зная, е, че сеньор Хорхе Видал е уредил кремирането, така че, ако можете да потвърдите идентификацията…

— Какво? — извика Палмър.

— Кремация? — повтори Кориандър, сигурна, че не беше чула добре.

— Само за да избегне бюрократични усложнения — безпомощно отвърна човекът. — Съпругът ви е чужденец, което много усложнява нещата в Мексико, разбирате ли? Транспортирането на тяло изисква толкова много документи… — Вдигна рамене. — Пепелта е… — търсеше думата.

— Нищо — прошепна Кориандър, — пепелта е просто нищо. — Тя беше изумена.

— Ако дъщеря ми е изненадана, то аз съм възмутен. Как можете вие или който и да е друг да вземете такова решение, без преди това да поискате мнението на дъщеря ми? Тя е неговата съпруга.

Дори под придобития загар Кориандър пребледня. Според нея решението за кремиране минаваше всякаква граница на благоприличието. За пръв път от много години баща й я защитаваше като съпруга на Дани Видал, всъщност по-скоро я признаваше за такава. Тя си помисли, че сега, когато тази нейна титла беше на път да бъде забравена, за него беше много по-лесно да направи това.

— Къде са частите от телата? — успя да попита тя.

— В моргата, сеньора — каза Санчес. — Много съжалявам, мислех, че знаете… — Енрике Санчес започна да отстъпва, мърморейки извинения.

За Кориандър нямаше съмнение, че той беше правил това стотици пъти, тъй като се справяше отлично. Нито се спъваше в корените, в камъните или в табелката, която уведомяваше посетителите, че са пристигнали в погребалното бюро на Санчес, в случай че някой обърка мястото с Кониън Ранч. Когато той изчезна зад ъгъла, тя каза тъжно:

— Влизам вътре.

— Поне ми разреши да те придружа — помоли Палмър.

— Сама — заяви решително тя. Обърна се и тръгна през аркадата към разнебитената сграда, която представляваше моргата.

В един слабо осветен коридор Хорхе Видал се спусна към нея и състрадателно я прегърна. Кръглоликото му лице беше мокро от сълзи, къдравата му черна коса беше разрошена. Излъчваше неутешима скръб. Тя се отдръпна, за да избегне допира на бузата му. Три хлебарки пълзяха по стената, близо до която беше струпана купчинка смет.

— Кориандър, querida, que desastre! — плачеше той. — Трябваше да се срещна с Дани в Акапулко. Искахме да те изненадаме с най-хубавата вила.

Объркана от думите му, тя предпазливо попита:

— Каква вила? Дани не ми е казвал, че ще се среща с теб.

— Изненада. Той искаше да ти купи вила, за да те изненада — също толкова внимателно отговори Хорхе. — Когато ми се обади от Хюстън, решихме да се срещнем.

— Той трябваше да се види с някого заради банката…

Хорхе изглеждаше изненадан.

— Не, querida, заради вилата…

Тук имаше нещо. Дани би й казал. Никога не би й купил къща, без преди това да поговори с нея за това. Имаше и още едно невероятно нещо.

— Какво е правил в Хюстън? — студено попита тя.

— Самолетът кацнал там, за да зареди.

— И той слязъл, за да ти се обади? — Нямаше никакъв смисъл…

— Si, querida, аз трябваше да го посрещна и да го заведа в хотела, а на сутринта щяхме да отидем право при търговеца на недвижими имоти.

Това, което я интересуваше повече от разни телефонни разговори и вили, беше защо Хорхе толкова бърза да унищожи останките на съпруга й. Тонът й не беше особено любезен, тъй като дори при нормални обстоятелства любезността си има граници. Той завинаги беше загубил уважението й, когато изостави жена си и трите си деца заради разни непълнолетни манекенки и фотомодели, които също изоставяше в най-разнообразни ситуации, вариращи от бременност до пълно объркване.

— Не можеш да направиш това. — Гласът й прозвуча умолително и това я ядоса. — Не можеш да го кремираш.

— Санчес не ти ли обясни?

— Не ме интересуват никакви обяснения. Няма да се докосваш до съпруга ми.

— Нищо не е останало — защити се той.

Тъй като повече не можеше да се владее, тя изкрещя:

— Няма значение дали е останало нещо, или не е… Забранявам ти да се доближаваш до него.

Той все още настояваше:

— Но, Кориандър, всичко вече е уредено. Направих го заради теб, за да ти спестя цялата бюрокрация и допълнителната мъка.

— Откъде знаеш, че това е Дани? — изкрещя тя.

— Рог favor querida, no hay nada, нищо не е останало.

— Откъде знаеш, че това е Дани?

— Гръдният кош — промърмори той. — Част от гръдния му кош.

Кориандър пристъпи напред и за нейно облекчение шуреят й се отдръпна.

— Няма да правиш нищо, абсолютно нищо, защото нямаш право! Само аз мога да реша.

Той просто стоеше онемял. Устата му беше отворена, а очите му мигаха, когато премина покрай него и влезе в моргата.