Барбара Виктор
Кориандър (23)

Двадесет и втора глава

Тя отново беше в Буенос Айрес и вървеше по булевард „Кориентес“. Върнаха се щастливите й спомени от времето, преди за пръв път да се сбогува с Дани, преди отново да заживее с него в Ню Йорк, преди животът й да се превърне в лъжа.

Със своите светлини, музика и смях булевардът беше сърцето на града. Не би се учудила, ако Хернандо закъснее или изобщо да не дойде. Беше готова отново да посрещне неизвестността от онзи ден, в който го отведоха, а тя отказа да се жертва, за да го спаси.

Пристигна в Буенос Айрес в четвъртък сутринта и отседна в хотел „Реколета“, наречен на името на квартала, в който се намираше. Близо до хотела се намираше гробището, където бе и гробът на майка й. Гробището я впечатляваше с невероятното разнообразие на архитектурни стилове: бяха представени безбройните култури и националности, намерили място в Аржентина. Някои от мавзолеите имаха железни порти и медни звънци, други бяха с остъклени врати, над които имаше крилати ангелчета, а на каменните фасади на всички бяха изписани имената и професиите на тези, които бяха намерили вечен покой в тях. Кориандър винаги се бе изкушавала да позвъни, сякаш този, който беше вътре, щеше да стане и да й отвори. Докато вървеше из гробището, забрави тъгата за майка си, а гробът за малко й помогна да забрави мъката за Дани. Останалото време прекара в хотела от страх да не срещне някой познат.

Беше петък. Мразовитата августовска сутрин бе съвсем типична за аржентинската зима. Този ден трябваше да се срещне с Хернандо. Тя тръгна по „Кориентес“, покрай малките магазинчета, пред които изнасяха сергиите си по тротоара. Беше абсолютно сигурна за мястото на срещата им.

„Веднъж и аз да не закъснея“ — иронично си помисли тя. Часът на срещата не беше уточнен. Разглеждайки магазинчетата, вестниците, книгите по щандовете на тротоара, по лавиците вътре, преглеждайки каталозите, стигна до мястото, където се пресичаха булевардите „Калао“ и „Кориентес“. Демокрацията наистина се беше върнала в Аржентина: на всяка крачка имаше бордеи, но улиците лежаха бездомни, в сенките на мраморните статуи, които разделяха безкрайните булеварди, седяха просяци. Магазините се заключваха, по стъклата на колите имаше надписи, информиращи крадците, че в тях няма нищо ценно. Вече нямаше дълги обедни и следобедни почивки, затова хората хапваха набързо по някой сандвич и продължаваха. Нямаше ги и онези с военните униформи, които събираха боклуците и телата, останали след поредната демонстрация. Изведнъж се почувства безкрайно чужда на това място, което някога беше неин дом. Беше свързана с града точно толкова, колкото бяха и емигрантите, пристигнали на пристанището от най-различни страни. А може би беше съвсем иначе. Може би тя беше по-близка на това място от всички останали. Прадедите й бяха живели тук от деветнадесети век, майка й щеше да бъде тук завинаги, погребана в един от онези мавзолеи от розов мрамор в „Реколета“. Баща й също беше тук, а портретът му наред с тези на всички бивши посланици висеше на стената в американското посолство.

Тръгна обратно. Вървеше по булевард „Кориентес“ покрай старите кафенета, чиито високи витрини се отваряха, когато времето беше топло, киносалоните, в които се прожектираха американски филми, и магазините за бързи закуски. Вдигна яката на палтото си, за да се предпази от вятъра. Беше измръзнала, уморена и уплашена. Искаше й се Адам да е до нея, но това беше съвсем друга история… Единственото, което я интересуваше в момента, беше срещата с Хернандо и Дани. Все още не вярваше, че ще ги види, но вече беше поела риска.

През целия й живот й беше казвано, че няма чувство за хумор, че е сериозно, амбициозно и ученолюбиво момиче, а не като другите млади хора, които танцуваха, флиртуваха, влюбваха се и разлюбваха. Хората твърдяха, че Кориандър има цел в живота, която следва неотклонно, че била твърде зряла за годините си, и това правеше Дани последния човек, в когото такава сериозна жена като нея бе се влюбила. Тя беше отдала сърцето си на двама — на Хернандо и на Дани, на единия заради ума му, на другия — заради душата му. След това се появи Адам. Може би все още не беше твърде късно момичето без чувство за хумор да се смее последно…

Няма нищо по-потискащо от нощен клуб около обяд. В „Ла Вердулерия“ беше пусто като на плажа Пунто дел Есте през зимата. На дневната светлина се виждаха петната по килима, изтърканите ръбове на червените кадифени пердета, захабените покривки на масите и прахът по изкуствените цветя. Музикантите бяха бледи, а ръцете на певицата изглеждаха отпуснати без меката розова светлина на прожектора.

Персоналът прояви любезност и я покани да влезе в клуба и да чака. Джуджето седеше пред касата в далечния край на бара и изглеждаше остаряло и съсухрено. В този ранен час нямаше нищо топло за пиене: нито кафе, нито чай. Тя намести стола си така, че да може да вижда улицата, и си наля чаша минерална вода.

Вече чакаше от няколко часа. Слънцето започваше да залязва. Няколко души изкараха пианото на сцената. Музикантите започнала да настройват инструментите си, а джуджето облече униформата си: „Добре дошли в «Ла Вердулерия», госпожи и господа, танците започват в три сутринта…“

Тя слезе от стола до бара и изтича през летящите врати на улицата. Той беше там. Хвана нежно ръцете му, целуна ги над металните протези и го погледна. В очите й се появиха сълзи. Не можеше да проговори. Щастлив, че я вижда отново, той се усмихваше, въпреки усилията, които правеше да изглежда сериозен. След няколко секунди напрежението между тях се стопи, раменете на Хернандо се отпуснаха и той сякаш се успокои. Беше очевидно, че годините на раздяла бяха забравени. Започна отново със старите си закачки за тестовете по анатомия, на които трябваше да се изброяват костите. Смеейки се през сълзи, тя ги назоваваше на латински: Tibia, zygomatic, temporal, humerus… Все още я обичаше, въпреки че тя беше жената, която носеше детето на учителя, и от това се чувстваше едновременно щастлив и нещастен.

— Той ми каза за детето — изрече Хернандо, когато играта им свърши.

През първите пет-шест минути тя беше положила всички усилия да не споменава името на Дани. Сега изпитваше облекчение от това, че най-сетне всички съмнения бяха изчезнали.

— Той защо избяга?

— Нямаше избор, Кориандър, но от самото начало мислеше как да се свърже с теб.

— Трябваше да ми каже, да ми обясни.

— Тогава не можеше да рискува, защото залогът беше твърде голям.

— Ти си толкова наивен — тъжно започна тя. Той беше толкова слаб, толкова блед. Докосна лицето му. — Ти си този, който не разбира.

Хернандо се дръпна, а гласът му прозвуча ядосано:

— Защо не му кажеш лично какво мислиш?

— Ще ме заведеш ли при него?

Кимна, без да я поглежда.

Нежно обърна лицето му към себе си, така че беше принуден да я погледне.

— А ти защо не ми се обади толкова години?

За миг изглеждаше като двадесетгодишното момче с бандонеона, което стана воин.

— Нима можех да ти свиря отново?

— Но ти остана жив…

— Мислиш ли, че това е достатъчно?

— Разбира се, като се има предвид алтернативата…

Той поклати глава.

— Бях на двадесет, когато загубих ръцете си. Защо? Бях ли откраднал? Бях ли убил? — По изпитото му лице потекоха сълзи. Изведнъж сякаш заговори от името на всички безследно изчезнали и изтезавани по времето на хунтата. — Какво, какво беше моето престъпление?

За известно време тя стоеше, без да помръдне. Най-сетне с треперещ от мъка глас успя да проговори:

— Хернандо, те извършиха престъпление, а не ти. — Отново си спомни цялата безчовечност на миналото, но разбра, че сега то имаше значение само за жертвите, а не за тези, които бяха наблюдавали отстрани.

— А Дани?

— Той ми каза да се боря… Това беше лудост.

— Да се бориш — тихо повтори тя и попита: — Да се бориш срещу какво, Хернандо, защо?

— За да не се повтори онова…

— Ти живееш в друго време — каза му, молейки се той да я разбере. — Това, в което вярваш, няма нищо общо с реалността.

Хернандо вдигна рамене.

— Реалността е, че в неделя ще заминем за Хавана. Това променя ли нещата?

Нищо не можеше да промени нещата, а може би всичко ги променяше. Това зависеше от гледната точка. Този път според нея нямаше причина за борба, но за него борбата имаше смисъл. Той имаше нужда от нея, за да оцелее. Съпругът й беше съвсем различен. Идеалистът капиталист, борецът за правда, който беше станал престъпник.

— Къде е той сега?

— Той е във фермата на родителите ми в Ушуая. Част от пътя ще изминем с кола, а след това ще вземем самолет от Бахия Бланка.

Невъзможно бе да не тръгне с него. Трябваше да види Дани отново, дори само за да разбере всичко, което той никога не й беше обяснил.

 

 

В събота сутринта Адам пристигна в Буенос Айрес, два часа след като Кориандър беше заминала оттам. Шофьорът на таксито му препоръча хотел „Алвеар“, който се намираше на пазара, наречен „Галерия Променаде“, точно в центъра на Барно Норте. По ирония на съдбата хотелът беше толкова близо до реколетското гробище, че човек само трябваше да пресече улицата, за да се озове в добре поддържания парк около градчето на мъртвите. Ако Кориандър беше отишла същия ден да посети гроба на майка си, той със сигурност щеше да я види.

Докато се записваше в книгата на хотела, реши да попита администратора:

— Ако някои ви каже да се срещнете в Буенос Айрес при джуджето, къде бихте отишли? — Изражението на мъжа на рецепцията го накара да се замисли дали не трябваше да зададе този въпрос, след като се беше записал в книгата. — Получих такова неясно съобщение от един човек — продължи следователят, усмихвайки се смутено.

Мъжът обаче съвсем професионално кимна, сякаш за да покаже, че разбира проблема.

— Ще проверя, сеньор — каза и повика пиколото, което чакаше да занесе багажа на Адам до стаята му. От учтивост мъжът повтори въпроса на своя колега на английски, запазвайки любезната си интонация. Пиколото веднага разбра за какво става дума.

— Сигурно имате предвид „Ла Вердулерия“ — каза то. — Това е известен нощен клуб на булевард „Кориентес“, пред вратата на който стои едно джудже. — Момчето се обърна към администратора и му каза нещо на испански, на което той отвърна с усмивки.

— Разбира се, „Ла Вердулерия“ е доста известен — повтори. — Но, знаете ли, сеньор, ако отивате там, за да танцувате танго или самба, ще трябва да изчакате до три сутринта. Танците започват чак тогава.

Адам им благодари, спомняйки си разказа на Кориандър за последната нощ, която беше прекарала с Хернандо. Как била танцувала, как започнала да се тревожи за Дани към пет часа сутринта, как тръгнали от клуба и докато вървели по „Кориентес“ една кола спряла до тях и полицията отвела Хернандо… Последва пиколото през излъсканото фоайе към асансьора, който представляваше подновен старомоден кафез. Реши да отиде направо в „Ла Вердулерия“. Беше малко преди обяд, беше подранил за танците с повече от дванадесет часа и закъснял с около ден, за да се срещне с Кориандър.

Докато таксито се движеше по улиците на Буенос Айрес, Адам не откъсваше очи от прозореца, впечатлен от гледката. Градът беше такъв, какъвто го беше описала Кориандър. С широки и безкрайно дълги булеварди, с платна, разделени от тревни площи, по които имаше пейки. Сградите покрай тези булеварди бяха със стара европейска архитектура или съвременни небостъргачи от стъкло и хромирана стомана. Статуи на древногръцки или римски пълководци в бойни колесници и мраморни паметници на героите, борили се за свободата на Аржентина, бяха подредени в кръгли площади, заобиколени от административни или жилищни сгради. Видя църквите, пазарите на открито, червените градски автобуси „Мерцедес“, забеляза малките остъклени павилиончета, наречени „kioskos“, целите в неонови светлини. Когато попита шофьора за какво служат те, разбра, че в тях се продавало абсолютно всичко и работели двадесет и четири часа в денонощието. За Адам тук имаше нещо познато, въпреки че идваше за пръв път. Всичко, което виждаше, му напомняше това, което тя му беше разказвала за живота си в Буенос Айрес.

Когато таксито излезе на „Кориентес“, веднага разбра къде се намира. Отново всичко беше, както го беше описала тя — булевардът, който никога не заспива — кината, тълпите, ресторантите и нощните клубове със светещи дори през деня реклами. Неволно потрепери при мисълта, че всички хора, които виждаше, по някакъв начин бяха пострадали от хунтата. Таксито спря пред „Ла Вердулерия“, той плати на шофьора и слезе. Когато влезе в клуба, в далечния край на бара забеляза джуджето. Сякаш видя връзката между миналото и настоящето, някой, който е бил свидетел на ареста, променил толкова съдби…

Адам носеше снимка на Кориандър, която да показва на хората, когато разпитва за нея. Джуджето си спомни, че я било видяло предния ден и посочи мястото, на което седяла. Как би могло да я забрави? Четири часа тя търпеливо чакала някого. Преди да я поканят да влезе, се разхождала по булеварда и спирала, за да чака пред клуба. Била говорила само с бармана и го била помолила за бутилка минерална вода. Когато най-сетне приятелят й пристигнал, тя се спуснала към вратата, като за малко щяла да забрави палтото си.

Собственикът на заведението се беше притеснил. Дойде при Адам и попита дали няма да си има неприятности с полицията. Виждал онази жена за пръв път, поканил я в заведението само от любезност и не знаел нищо за нея. Младият мъж го увери, че няма да има никакви проблеми с полицията, защото проблемът бил личен. Човекът се усмихна с облекчение и промърмори нещо за „son cosas del corazon“. Адам не се почувства много добре в ролята на изоставен любовник или ревнив съпруг, но продължи да задава въпроси. Попита дали могат да опишат човека или колата, дали са подочули от разговора им къде ще ходят. Никой не бил чул нищо. Когато Адам си тръгваше, джуджето отиде при него и му каза, че има още нещо, което никой не бил споменал, нещо трогателно. Когато жената изтичала на улицата, за да посрещне приятеля си, тя целунала ръцете му. Сигурно в този момент Адам е погледнал твърде учудено, защото джуджето побърза да уточни, че всъщност тя ги е целунала над китките, защото той бил с метални протези.

 

 

Когато пристигна в Буенос Айрес, Адам нямаше намерение да се обажда на Палмър Уайът. След като си тръгна от „Ла Вердулерия“ обаче, промени решението си.

Щом се върна в хотела, по навик провери дали някой не го беше търсил, качи се в стаята си и телефонира на бившия посланик. На второто позвъняване Уайът вдигна телефона.

Адам бързо му обясни какво се е случило. Палмър го изслуша, без да го прекъсва и без да задава въпроси, на които той не можеше да отговори, или поне все още не можеше да отговори.

— Какво знаете за човека, с когото тя се е срещнала в клуба?

— Това е младежът, за когото ви разказах. Казва се Хернандо Сайкс и има досие от времето, когато го арестуваха.

Адам се надяваше Уайът да има достъп до досието, тъй като то по някакъв начин би могло да им подскаже къде да търсят Кориандър. Палмър каза, че ще провери и ще му се обади. След десет минути телефонът иззвъня.

— Семейството му притежава ферма в Ушуая — каза той. — От това разбирам, че родителите му са честни и трудолюбиви хора.

— Как мога да стигна дотам?

— Откъде знаете, че са там?

— Не зная, но мисля, че е по-добре да говоря със семейството на този човек, отколкото да се лутам из Буенос Айрес.

Сингър беше подготвен за спора, който последва. Уайът му изброи редица логични причини, поради които трябвало да го придружи до Ушуая. Младият мъж успя да го убеди, че щяло бъде по-добре за всички, ако не го направи. Залогът беше твърде голям, за да се разпалват отново стари вражди, а Палмър беше човек, който родителите на Хернандо свързваха с много тежък период от живота си.

От Буенос Айрес за Ушуая през седмицата имаше по два полета дневно, но в почивните дни имаше само по един. За съботния вече бе закъснял, затова си запази място за самолета в неделя сутрин. Беше обещал да се обади на Уайът, щом научи нещо, за да решат дали трябва да идва. Ако нещо се случеше и Адам не се обадеше, поне той щеше да знае къде е.