Барбара Виктор
Кориандър (2)

Първа глава

— Люби ме… — Часове наред той й шепнеше тези думи и часове наред те се любиха. Сгушена в прегръдките му, тя се унасяше. Той остана в нея. Дъхът й се сливаше с неговия. Сърцата им биеха в такт. Бяха едно цяло: една любов, един живот.

На разсъмване, когато уличните шумове изпълваха стаята, а светлините на фаровете от автомобилите преминаваха по тавана, той я люби за последен път. Хвана я за ръцете и нежно я изправи на колене. Отметна завивките, притегли я към себе си и зарови лице в косите й.

— Обичай ме завинаги — прошепна мъжът, преди устните му да се впият в нейните.

— Не ме напускай — изрече тя в отговор.

Целуна я. Целува я дълго. Когато красивата жена протегна ръка и го докосна между краката, той въздъхна от удоволствие, погледна я в очите и нежно каза:

— Тук съм, скъпа. Винаги ще бъда до теб. — Усмихна се и черните му очи проблеснаха. Отново страстно впи устни в нейните. Започна да целува тялото й. Зарови лице между гърдите й. Езикът му обикаляше около зърната им. Тя затрепери от възбуда и мъжът я притисна към себе си, за да успокои треперещото й тяло. Без да прекъсва страстната си целувка, легна върху нея. С коляно раздели бедрата й. Тялото му се напрегна. Устните му станаха още по-настойчиви.

И двамата изстенаха, когато я облада. Всичко престана да съществува за тях. Прегръщаше я толкова силно, че тя едва си поемаше дъх. Любеше я толкова страстно, че жената започна да стене в екстаз. Когато я караше да се закълне, че винаги ще го обича, независимо от всичко, което ще преживеят, ставаше груб, а когато я молеше никога да не го напуска, я докосваше почти с благоговение.

— Винаги ще те обичам! — закле се тя.

— Вечно — повтори той. — Сега и завинаги!

Кориандър насмешливо казваше, че изгубва разума си, щом я погледне, докосне или люби. Шегуваше се, че ще проведе клинично изследване, което да открие защо интелигентните и разумни жени толкова лесно се влюбват до самозабрава. Дори имаше теория, че спермата уврежда мозъчните центрове, отговорни за разумната дейност. Често се шегуваше по този повод, но напоследък единственото, което ги сближаваше със съпруга й, беше леглото. Трябваше да прочете някои вестници, за да разбере дали денят му е бил успешен или не. Не можеше да му помогне, когато той прекарваше безсънни нощи, разхождайки се нервно из стаята с цигара в уста, защото Дани или избягваше въпросите й, или й отговаряше със заобикалки.

Когато тази сутрин се събуди и го видя да пуши до прозореца, облечен като крадец в черно поло и панталони, я обзе силно безпокойство. На светлината профилът му изглеждаше сюрреалистичен.

Тя го наблюдава известно време, като се питаше дали отново да започне разговора, воден толкова пъти. Единственото ново, което беше научила за него през последните шест месеца, беше, че няма смисъл да настоява да й каже нещо за работата си. За разлика от нейната професия, която не се влияеше от стопанските и финансовите процеси, неговият бизнес зависеше и от най-малките промени в икономиката. Професията й беше по-търсена от неговата, защото прострелваните или намушквани с нож бяха повече от тези, които инвестираха и спестяваха. В края на краищата се бяха споразумели, че ако тя не го отегчава с приказки за органи и донори, и той няма да й досажда с проблемите на корпорациите. Днес обаче тези правила, изглежда, нямаше да бъдат спазени.

Изчака минута-две, размърда се и сякаш току-що отваря очи, примижа и погледна часовника.

— Едва шест часът е… — прошепна.

С трепереща ръка той поднесе цигарата към устните си и каза:

— Спи, Кориандър. — Гласът му прозвуча неубедително.

Тя седна в леглото и прокара ръка през косата си.

— Кога излита самолетът ти?

— Около шест вечерта.

Дани беше единственият мъж, когото беше обичала.

— Защо тогава си станал толкова рано?

Забеляза, че очите му бяха зачервени, сякаш беше плакал, а под тях имаше тъмни сенки, като на човек, който месеци наред не си е доспивал.

Вместо да отговори на въпроса й, той попита:

— Кога трябва да бъдеш в болницата?

— На обед.

Дани беше първият мъж, с когото се беше любила.

Докато задаваше следващия си въпрос, той стана много сериозен.

— Дали не сбърка, като се омъжи за мен?

В думите му винаги имаше някакъв подтекст или двусмислие.

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Ти можеше да се омъжиш за когото пожелаеш, например за лекар или дипломат. — Пристъпи към леглото и седна до нея.

Понякога думите му я нараняваха.

— Съдба — промълви тя, — така е според звездите.

— Според звездите — повтори съпругът й. — Според звездите излиза, че всички, които са били в затвора Пуесто Васко по време на хунтата, са били зодия Водолей, или че всички в Аушвиц са били зодия лъв…

Премести се по-близо до него.

— Мислиш ли, че след като те чаках толкова години, когато най-накрая поиска да се оженим, можех да ти откажа?

Той седеше на ръба на леглото. Черните му очи блестяха.

— Не искам да ти създавам проблеми, Кориандър. Мисля, че за теб ще бъде по-добре да живееш без мен.

Вгледа се в лицето му. С изненада забеляза колко са побелели гъстите му черни бакенбарди през последните месеци.

— Щом някой започва със „за твое добро е“, продължава с лоша новина. — Тя се усмихна. — И щом някой започва с „между другото“, завършва с нещо неприятно. Знаеш ли, че това е така? Никога не се казва „между другото, напускам жена си“, а се казва „между другото, между нас е свършено“. — Въпреки че стомахът й се беше свил от тревога, тя се засмя. — „Напускам те за твое добро“, но никога „оставам с теб завинаги за твое добро…“. — Протегна ръка и погали косата му.

Той беше много сериозен.

— Кориандър, недей…

— Последния път, когато ме изостави „за мое добро“, не те видях в продължение на десет години.

— Тогава ти беше толкова млада, нямаше още двадесет.

— Беше в онова ужасно кафене в Кордоба, близо до университета — продължи тя.

Дани дръпна силно от цигарата си и преди да продължи, изпусна дима.

— Оказа се, че това беше добър съвет.

— Има ли някакъв критерий, по който се определя кога един съвет е добър?

Нежно я погледна.

— Сигурно има.

— Съжаляваш ли, че не послушах съвета ти?

— Съжалявам единствено заради теб.

— Обичам те, Дани! — изрече тя.

— Te amo — отговори той на своя роден испански. Това не й прозвуча успокояващо, може би, защото това „te amo“ звучеше, сякаш щеше да бъде последвано от „adios“.

— Ще се справим и с това — прошепна Кориандър и потърси ръката му, — ще се справим и с това, както сме се справяли с всичко друго.

Кехлибарените й очи заблестяха, когато нежно докосна устните му.

— Не заминавай през този уикенд. Ще помоля някого да ме замести в болницата.

Той не отговори и тя настоя:

— Хайде, скъпи, ще отидем до Кони Айлънд и ще ядем хотдог при Натан.

— Няма да намериш заместник в последната минута, и то през уикенда. — Изтръска цигарата си в пепелника. — Освен това днес имам среща с един човек, който би могъл да ме измъкне от кашата, в която съм се забъркал.

— За пръв път казваш нещо обнадеждаващо.

— Това е въпрос на шанс.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти би трябвало много добре да знаеш какво е шанс. Петдесет процента вероятност един пациент да преживее сложна хирургическа операция не означават нищо. Ако оживее, шансовете му са били сто процента, ако почине, шансовете му са били нула.

— Какъв шанс имаш ти?

— Кой знае? Аз се боря с всички сили, но когато премахна една пречка, веднага се появяват две, още по-големи от предишната.

— Кой е човекът, който може да ти помогне?

— Ако мине добре, ще ти кажа всичко.

— Ако мине добре, ще прочета във финансовата страница на „Таймс“.

— Този път дори да не успея, ще го научиш от мен.

— Кога? — Мразеше да се заяжда с него.

— Когато се върна.

— Обещаваш ли?

— Кълна се! — Той вдигна ръка.

Тя тъкмо щеше да каже нещо, когато забеляза погледа му.

— Защо ме гледаш така? — Нежно я целуна. — Сега си по-красива, отколкото когато те срещнах за пръв път.

— Преживените тревоги правят жените да изглеждат по-интересни.

— Quiereme para siempre no importe lo que pase. — Дани отново повтори тези думи, но вече не толкова уверено. — Обичай ме, независимо от това, което ще се случи.

Тя го хвана за ръката. От очите й захапаха сълзи.

— Разбира се, че винаги ще те обичам и нищо лошо няма да се случи… — Отчаяно се нуждаеше от надежда, преди той да замине за уикенда. — Нали няма да се случи нищо…

— Има много рискове.

Това не бе отговор.

— Например? — Понякога й се струваше, че не го познава. Човекът, който я прелъсти, когато беше на двадесет, изостави я, когато бе двадесет и една годишна, ожени се за нея, когато тя бе на тридесет и една, и сега, когато тя беше на тридесет и четири, изглежда се канеше да повтори всичко отначало.

— Когато се върна, ще ти кажа всичко.

Двамата бяха много напрегнати.

— Може ли да ти задам един въпрос?

Той кимна.

— Какво ще стане, ако ти просто се откажеш и се примириш със загубата?

— Много хора ще пострадат.

— Не си ли застрахован?

— Въпросите станаха два. — Отново бе много сериозен. — Имам задължение към хората, които дадоха парите си, за да бъде купена банката, а най-важното ми задължение е към тези, които са й поверили парите си.

Това, което тя най-много харесваше у него, беше честността му.

— Запомни едно нещо, мили. Ако се провалиш, това не означава, че си нечестен и неморален. Това е просто банков бизнес.

— Не е така, Кориандър. Аз представлявам банката и съм отговорен за всеки един заем, депозит, дълг или трансфер.

— Това засяга твоята работа, а не теб самия.

— Това е повече от бизнес, amor mio, от него зависи животът на много хора.

— Това засяга само парите им.

— Може би бях твърде амбициозен — каза той, сякаш говореше на себе си.

— Може би не трябваше да идваме в Ню Йорк — прошепна тя и се почувства виновна и ядосана заради всички тежки години, прекарани в Аржентина. — Сигурно трябваше да настоявам да се върнем в Буенос Айрес. — Гласът й стана умолителен. — Бих отишла с теб навсякъде.

На красивото му лице се изписа безкрайна тъга.

— Имаме толкова много спомени от Аржентина. Мислех, че заради кариерата си искаш да останем в Ню Йорк. — Очите му се насълзиха. — Бих направил всичко, за да си щастлива.

Беше готова да отиде с него където и да е, той беше готов да направи всичко, за да бъде тя щастлива, но съдбата на връзката им вече беше решена. Когато бяха в университета в Кордоба, той като преподавател, а тя като студентка, се опитваше да го убеди да продължи академичната си работа, вместо да се захваща с бизнес. Отговаряше й, че няма нищо по-тъжно от революционер без кауза и идеалист, които не знае кога трябва да се откаже от мечтите си. Такива хора, казваше той, се скитат с дълги бради из джунглите или участват в екологичните конференции. Преуспяващите бяха бунтовници, действащи като терористи на дирекционните съвети, заменяйки изтърканите си лозунги и теории за големи заплати и акции. Кориандър не му вярваше нито тогава, нито сега. Нищо не можеше да я убеди, че той се стреми към пари, власт и към света на банкерите. Освен това тя смяташе, че не може да бъде наречен привърженик на загубена кауза, тъй като нямаше брада и не би различил джунгла от блато.

Тя го погледна. Изглеждаше толкова тъжен и загрижен, че реши да не изчаква, а да му съобщи новината.

— Бременна съм. — Гласът й звучеше, сякаш се извиняваше за нещо.

Зачака.

В очите му прочете различни чувства — от безкрайна мъка до огромно щастие. Той я прегърна и зашепна:

— Благодаря на Бога. Благодаря на Бога…

Кориандър не знаеше какво да мисли. Беше объркана. Същевременно изпита облекчение. Питаше се какво точно искаше да каже той с „благодаря на Бога“. „За какво благодари на Бога? Заради бебето, което ще замени бащата?“