Барбара Виктор
Кориандър (16)

Петнадесета глава

Адам хвана Кориандър за ръката, докато вървяха в подземния гараж на болницата.

— Мога ли да ви задам един личен въпрос?

Тя кимна.

— Как издържате на такова напрежение?

— Предполагам, че съм свикнала.

— Никога ли не се страхувате?

— През цялото време се страхувам.

— Как превъзмогвате това?

— Успяла съм да систематизирам страха си и да му направя йерархия.

— Какво искате да кажете?

— Като дете се страхувах, че никога няма да намеря приятели, защото непрекъснато се местехме. Майка ми почина и ние се установихме на едно място. — Направи пауза. — Когато дойдох в Ню Йорк, се страхувах, че няма да бъда включена в стажантската програма, а щом станах практикуващ хирург, започнах да се страхувам да не направя фатална грешка. — Отново замълча. — Обичах Дани през всички тези години и се страхувах, че никога няма да го забравя. Един ден той се върна и ние се оженихме. — Погледна Адам. — А сега това…

— Страхувахте ли се, че той отново ще ви напусне?

— Не мислех за това. Когато си обещаете с някого, че ще започнете отначало, не мислиш за лошото, което може да се случи…

— Той беше единственият мъж в живота ви.

Нещо у него я караше да му се довери.

— Единственият…

— Дори през десетте години на раздялата ви не е имало друг?

— Толкова странно ли ви се струва.

— Не толкова странно, но със сигурност необикновено.

Тя не отговори. Подаде му ключовете и попита:

— Бихте ли шофирали?

Последва я, за да й отвори вратата на колата. Излязоха от паркинга на болницата и навлязоха в поредицата от тесни улички, които кой знае защо се наричаха „Ню Йорк“, „Флетбуш“ и „Ностранд авенюс“. Задминаваха хонди и шевролети, шофирани от работници, които отиваха или се връщаха от работа, бяха задминавани от бели нисани със затъмнени прозорци, които със свирене на гумите се провираха между колите.

— Тези са средните търговци на наркотици — обади се Кориандър. — Тяхната продължителност на живота е с около десет години по-дълга от тази на най-големите наркотрафиканти. Осемдесет процента от всички търговци на наркотици идват в моето отделение поне веднъж в живота си с огнестрелни рани и половината от тях отиват в моргата…

— Не се ли страхувате да шофирате нощем сама тук?

— Тук си има система. Научаваш се да се справяш с всякакви задминавания и засечки.

Имало и други правила за оцеляване по тези улици, където всеки светофар е потенциален смъртоносен капан, продължи да обяснява тя.

Той я прекъсна:

— Оставяш достатъчно дистанция между теб и предния, за да можеш да се измъкнеш, нали?

Младата жена се усмихна.

— Няма нищо по-лошо от това да бъдеш приклещен между две коли в два часа сутринта, без да имаш някаква представа как да се измъкнеш.

— Съпругът ви не се ли безпокоеше от това, че се прибирате по това време на нощта?

— Всеки ми задава този въпрос.

— Какъв е отговорът?

— Никога не сме говорили за моята работа.

— Ето това звучи странно.

— Трудно е да се установят някакви правила за връзките между хората, защото те винаги са толкова различни.

— Той обичаше ли ви толкова, колкото го обичахте вие?

Тя се почувства, сякаш току-що я бяха залели с кофа ледена вода.

— Защо не поговорим за нещо друго, което може би в края на краищата ще ни доведе до отговора на този въпрос…

— Съжалявам — извини се Адам и се почувства глупаво. — Кой ви кръсти Кориандър?

Докато му отговаряше, гледаше право пред себе си.

— Този въпрос също ми го задават много хора.

— И какъв е отговорът?

— Майка ми беше аржентинка и искаше нещо по-екзотично, не някакво обикновено английско име, каквото баща ми би ми дал, ако зависеше от него. Тя често ми казваше колко обичала да мисли в цветове. Очевидно аз съм й напомняла за червено. — Засмя се. — Или е виждала нещо червено винаги когато ме е гледала. — Погледна през прозореца. — Някога вкусвали ли сте кориандър?

Поколеба се, но й отговори откровено:

— Вероятно да, но без да знам, че го правя.

Отправяйки се към входа на магистралата при Форт Хамилтън Паркуей, те преминаха по улиците „Линден“ и „Катон“, чиито първи обитатели са били немски евреи, които може би са искали имената да им напомнят за старата родина.

— Разкажете ми за брака си — неочаквано каза тя.

— Не бихте ли предпочели да чуете за развода ми? Мога да ви уверя, че е по-интересно.

— Защо не започнем по ред?

— Добре. Вече знаете за Ева и за агента…

— Ева? Сигурно се шегувате!

Поклати глава.

— Не се шегувам, но това е друга история.

— Може би бих предпочела да чуя нея.

Той се усмихна.

— Може би.

— И така, какво стана с Ева… — Кориандър поклати глава. — Не мога да повярвам.

— Всичко започна, когато една сутрин, шест месеца преди Ева да се запознае с онзи тип… — Адам изглеждаше притеснен. — Тя се събуди и ми заяви, че имала нужда да се среща и с други хора.

— Трябваше да й кажете, че няма други.

Той се засмя.

— Ако се бях сетил, сигурно щях да го направя.

Разказа й за това как е бил прострелян и как се е запознал с жена си в болницата, за гнева, който изпитал, когато го напуснала. Сега обаче мисли, че тогава се е ядосал по-скоро от гордост, а не от тежка загуба. Най-много от всичко съжалявал, че не можел да се събужда сутрин и да вижда детето си.

— Момче или момиченце?

— Дъщеричка.

— При бившата ви съпруга ли живее?

— Да, и при новия й съпруг, но виждам Пени колкото може по-често. А вие, защо сте чакали толкова дълго?

Дори да се беше притеснила от въпроса, не го показа.

— Господ дава, Господ взима, не мислите ли?

Пожела да докосне ръката й. Тази съвършена ръка, която тя беше положила помежду им на седалката.

— Хубаво е, че сте толкова близка с баща си. — Адам налучкваше.

— Не бяхме се виждали три години.

— Защо?

— Той не одобряваше брака ми.

— Но веднага застана до вас…

— Кръвта вода не става — тихо отговори тя.

Пред тях се появиха дългите кейове на замърсеното пристанище, което разделяше Ню Йорк от Ню Джърси.

— Аз съм съвсем откровен с вас, а това невинаги е най-доброто…

— За мен или за вас?

Искаше му се да й каже за посещението на баща й, но беше дал дума.

— При този случай трябва да се справям с доста конфликти.

— Всички живеем в някакъв конфликт.

— Моите се намесват в работата ми…

— А моите в живота ми…

— Искате ли да ми разкажете първо за вашите конфликти?

— Хъм, защото имам чувството, че ако разрешим вашите, моите ще изчезнат.

Той я погледна и след малко се засмя и кимна в знак на съгласие.

— Има толкова въпроси, които искам да ви задам за съпруга ви, а се въздържам. Ако вие бяхте някоя друга, досега щях да съм изстрелял всичко, което ми дойде наум.

— Какво искате да знаете? Дали сме били близки, щастливи — онези неща, за които разпитвате всички, откакто стана катастрофата?

— Например…

— Може би сме били твърде заети с работата си, за да споделяме, или просто за Дани това е удобно извинение.

— Кориандър, има много причини, поради които искам да зная всичко.

— Защо не отидем да вечеряме — ще имаме време да поговорим. — Тя се усмихна. — Така ще направим три от три.

— Какво искате да кажете?

— Всеки път, когато отидем заедно на ресторант, аз губя апетит.

— Това е заради атмосферата. Да опитаме ли още веднъж?

— Съгласна съм, но нека да отидем някъде наблизо до апартамента ми, за да оставим колата в гаража, докато все още имам такъв.

— Няма да ходим в „Чайнатаун“? — учуди се той. — Тогава в „Жечуан“ или „Кантониз“?

— Като се има предвид какъв избор имам, бих предпочела да ям новогодишни гирлянди.

— Сериозно ли говорите?

Тя му каза, че нямала нищо против китайските ресторантчета: те били уютни и тихи, без флуоресцентни светлини и с подове, постлани с линолеум, и в тях сервирали хубава храна и не използвали съмнително пресни яйца.

— Като в „Естетика“.

— Има едно местенце близо до дома ми.

— Когато наближим, само ме насочете към гаража.

Те се отправиха на запад и след това поеха по Единадесето авеню. Когато наближиха Двадесет и трета улица, покрай тях се заредиха доста любопитно изглеждащи жени. Някои бяха млади, красиви и само по бельо, а други застарели и изхабени от годините, прекарани по тези ъгли.

— Средната продължителност на живота им е около четиридесет години, значи тези, които изглеждат по-стари, са на около тридесет.

— Откъде знаете толкова много?

— Преди да започна работа в Бруклинската болница, някои от тези жени бяха мои пациентки. Тогава два дни в седмицата работех в болницата „Рузвелт“. Беше ужасно!

— Не можете да спасите този свят, Кориандър.

— Да — тъжно изрече тя, — не мога да се справя дори със собствения си живот.

Отидоха в китайския ресторант близо до апартамента й. Обстановката беше непретенциозна, но уютна. За разлика от повечето заведения в Ню Йорк тук климатичната инсталация не работеше така, че когато влязат, посетителите да се разтреперят от студ, а на излизане да се изпотят от горещината, характерна за това време на годината. Беше точно това, което и двамата искаха: „Кантониз“, „Жечуан“ и „Естетика“ събрани на едно място; приглушена светлина, копринени покривки и ястия, приготвени със съвсем-съвсем пресни яйца.

Предложиха им една маса в ъгъла с пейки около нея, което ги изправи пред проблема: дали да седнат един до друг или лице в лице. Със сядането си Кориандър постави нещата си от двете си страни и по този начин реши въпроса. Той седна срещу нея. Поръчаха чай и предястия, които бързо им бяха сервирани. Така най-сетне останаха сами.

— Обичам го — каза тя без никакво предисловие. Прозвуча като предизвикателство, сякаш казваше: „Помогни ми да превъзмогна болката, докажи, че той е жив, докажи, че той е мъртъв, измъкни ме от това чистилище, но никога не забравяй призрака, който стои помежду ни; ела, махай се, остани, върви си, люби ме, да не си посмял да се опиташ“. Тя предаваше сигнали по-бързо от потъващ кораб в открито море. Какво можеше да каже той?

— Какво мога да кажа?

— Думите няма да ме накарат да спра да го обичам.

— Какво да направя?

— Можете да ми кажете какво означава онзи милион долара. — Очите й бяха уплашени, кехлибарени на цвят, с форма на бадем и изпълнени с болка.

— Това е част от целия този конфликт — каза той, прокарвайки пръст по ръба на чашата си. — Мога да ви излъжа или да ви кажа истината. Кое бихте предпочели?

— Истината.

— Ето от това се страхувах… — Погледна я с голяма нежност и се опита да говори колкото можеше по-внимателно. — Спомняте ли си, в Мексико ви казах, че имам свидетел, който е готов да даде показания срещу съпруга ви? — Когато тя кимна, той мълчаливо извади от вътрешния си джоб някакви документи и й ги подаде. Кориандър трябваше да прочете подчертаното с жълто. Това беше частта от клетвените показания на Фернандо Стампа. В тях той разказваше за петте банкови чека на стойност един милион, които беше подписал, а Дани Видал ги беше осребрил, без те да имат покритие. Оказваше се, че точно преди заминаването си съпругът й е получил тези пари в брой. Тя изглеждаше така, сякаш някой й е ударил плесница. Започна да препрочита документите. След като прочете още веднъж и трите страници до последния ред, постави листовете на масата и го погледна.

— Мъжът ми е жив — изрече доста спокойно. — Денят, в който е напуснал банката, е знаел, че вече никога няма да се върне там. — Беше прекалено спокойна. — Планирал е всичко — продължи Кориандър и бавно наведе глава. Устните й се разтвориха. — Той е жив!

— Не е сигурно — отвърна Адам, въпреки че несъмнено беше по-добре да не й дава празни надежди.

Тя поклати глава.

— Как можете да кажете такова нещо, след като вие самият не вярвате в него. Никога не сте вярвали, дори преди това. — Посочи клетвените показания. — Още от самото начало мислехте, че е жив.

— Промених си мнението, защото не бих искал да страдате повече. За мен това е по-важно, отколкото да приключа случая.

— Смъртта не е вяра, Адам, тя е състояние.

Каза й:

— Вие означавате много за мен.

Когато му отговори, в гласа й имаше нежност:

— Аз съм зависима от вас повече отколкото от всеки друг, но това не променя фактите.

— Може би в този случай има няколко различни по важност факти.

— Защо той би направил подобно нещо? — Младата жена запита за най-важния мотив.

— Рискувал е много, за да се сдобие с този милион долара. Очевидно е мислел, че парите означават много за вас.

— В такъв случай не знае кое има значение за мен. — Тя го погледна. — Как е възможно двама толкова близки хора да не могат да намерят ключ един към друг?

— Могат, в случай, че двамата не изпитват еднакво силна близост — каза тихо и взе ръката й. После попита: — Хорхе каза ли ви кога смята да ви предаде парите?

Тя отдръпна ръката си.

— Щял да се обади.

— Кога?

— Заминавал за Мексико и щял да се обади, преди да замине или след като се върне.

— Не бих искал да го разпитвам, преди да ви е предал парите.

— Това означава, че ще се видим още веднъж или че поне ще си поговорим…

Той кимна в знак на съгласие. Това беше лудост. Държеше се така, сякаш можеше да живее далеч от нея. Попита я:

— Някога срещали ли сте се с човек на име Маккинли Суейз?

— Не, не мисля.

— Съпругът ви споменавал ли е това име?

— Доколкото си спомням, не.

Адам извади от джоба си снимка на Суейз.

— Познавате ли този човек?

Кориандър се вгледа в нея за момент.

— Не — заяви тя. — Никога по-рано не съм го виждала. Кой е той?

— Един от заподозрените по този случай. Някога съпругът ви давал ли ви е повод да мислите, че използва парите на „Интер Федерейтид“ за политически цели?

Въпросът, който я ужасяваше, най-после беше зададен. Имаше толкова много неща, които беше почувствала, но нямаше начин да узнае дали са истина. Спомни си за началото в Кордоба, когато Дани я изостави, за да замине за Буенос Айрес. Тогава разбра причините, поради които той успя да напусне страната и да избегне съдбата на останалите, безследно изчезнали в подземията на военноморското училище. Когато отново го срещна в Ню Йорк, вярваше, че всичко вече се е променило и че е приключил с това, заради което я бе изоставил в Аржентина. Колко знаеше тя? Вместо отговор тя му зададе въпрос:

— Напълно ли сте откровен с мен? — За няколко секунди те се гледаха в очите, без да проговорят.

— Не — най-сетне отвърна Адам. — Не напълно. А вие?

— Не.

— Значи сме квит.

— Искам да изляза навън, на въздух — неочаквано каза тя и събра нещата си от пейката.

Адам не изчака сервитьора, а остави четиридесет долара на масата. Събра набързо листовете с клетвените показания, настигна я и я хвана за ръката. Излязоха от ресторанта. Той все още държеше ръката й. Вървяха, без да си говорят. От внезапното осъзнаване на това, че имаше толкова неща, които не знаеше, и че единственият човек, на когото вярваше в тази бъркотия, не й казваше всичко, тя сякаш бе оглушала и онемяла. Най-много я плашеше това, че едновременно знаеше всичко и нищо… В един момент беше обляна в пот, в следващия трепереше от студ. Бореше се със сълзите си и сдържаше радостния си смях заради това, че Дани е жив, но веднага си спомняше, че той я беше изоставил, без да й каже дума… Облегна се на рамото на Адам и се опита да се откъсне от този кошмар. Това бяха най-дългите три пресечки в живота й. „Продължавай да вървиш, момиче! Ако сега успееш, значи можеш да се справиш с всичко.“ Накрая стигнаха до сградата, в която живееше, и се спряха. Портиерът им отвори вратата и тактично се оттегли. Тя се обърна към Адам, който се готвеше да й каже нещо.

— Искате ли да ви изпратя до горе?

Кориандър кимна. Отново я хвана за ръката. Качиха се на асансьора до четиринадесетия етаж. Вратата се отвори и те се озоваха в коридора, където бе апартаментът й. Забеляза, че стените бяха с копринени тапети, подът — от мрамор, висеше бронзов полилей и имаше голямо огледало. Пусна ръката й. Тя извади ключа от чантата си и отвори вратата, като му направи път да влезе пръв.

В този миг се хвърли в ръцете му и заплака. Той не каза нищо. Само я подкрепяше и тя му беше благодарна за това. Не промърмори типичните в такива случаи утешителни думи, които някой друг би казал по-скоро от притеснение. Когато се поуспокои, тя леко се отдръпна, но не се освободи от прегръдката му. Целият й живот с Дани преминаваше пред очите й. Искаше й се да каже на Адам всичко с едно изречение: как срещна този красив аржентинец, който беше чаровен, образован и културен, и как всичко от началото до край беше една страстна прегръдка. Вместо това се отдръпна от него и отиде във всекидневната. Той я последва и седна на един стол срещу нея. Кориандър беше много изненадана, когато й каза:

— Обичам те.

Беше объркана и ужасена.

— Това не беше предвидено…

— Може би просто още една реалност, с която трябва да се справим…

Кориандър нервно стисна ръцете си.

— Изглежда не съм в състояние да определя чувствата си…

Очите му се присвиха от леката му усмивка.

— За какво точно говорим?

Това, че не беше съвсем загубила чувството си за хумор, донякъде я обнадежди и тя се усмихна.

— За чувствата ми към теб — изрече младата жена толкова тихо, че Адам трябваше да се напрегне, за да я чуе.

— Защо трябва да определяш каквото и да било?

— Защото нищо не е както трябва.

— А досега кое беше както трябва? Да се влюбиш в Дани Видал и да преминеш през този ад?

— Това беше различно, аз съм омъжена за него.

— Ако е мъртъв, ти си вдовица, а ако е жив, последното, което трябва да бъдеш, е да си негова съпруга.

— Независимо каква е истината, ти трябва да бягаш далеч от мен и от цялата тази каша.

— Сигурна ли си, че искаш точно това? — Когато не му отговори, той добави: — Утре заминавам за Хюстън.

— Кога ще се върнеш?

На лицето й бяха изписани загриженост, внимание и малко тъга.

— Утре вечер, ако не се случи нещо непредвидено, но в такъв случай ще ти се обадя…

Беше обзета от противоречиви чувства.

— Нека дойда с теб.

Ако не му беше толкова скъпа, това желание би го изкушило.

— По-добре е да отида сам.

— Кога ще разбереш нещо определено?

— Може би скоро — каза и мислено добави: „Може би никога“.

Нищо не си беше на мястото. Тя имаше нужда да се успокои и да изчака да преминат объркването и отчаянието й. Стана и го изпрати до вратата.

— Намери съпруга ми — тихо каза Кориандър. Искаше се смелост за тази молба, а по-голяма смелост — тя да е израз на истинско желание.

Адам знаеше това.

— Опитвам се.

Когато вратата на асансьора се затвори, тя остана в антрето, чувствайки се самотна и ненужна. Беше се върнала там, където беше, преди да намери Дани или преди той да намери нея, тъй като истината за съвместния им живот ставаше все по-неясна, както и мотивите и чувствата в него. „Заповядайте, вземете си — помисли си тя, тръгвайки бавно към спалнята, — но се боя, че едва ли е останало нещо.“