Барбара Виктор
Кориандър (15)

Четиринадесета глава

Подвижният павилион беше паркиран близо до отделението за спешни случаи. Пред него се бяха струпали хора, чакащи да си купят какво ли не, като се започне с малки батерийки и се свърши с „геройски“ сандвичи. Таксито стигна чак до рампата и спря пред табелата, на която пишеше:

„БРУКЛИНСКА БОЛНИЦА — ОТДЕЛЕНИЕ ЗА СПЕШНИ СЛУЧАИ“.

Докато Адам търсеше дребни пари из джобовете си, шофьорът започна да приказва:

— Трябва да сте луд да идвате тук нощем, освен ако не умирате. Тогава това е единственото място, което си струва да се посети. В тефтерчето си съм написал, че ако ме застрелят, искам да бъда докаран тук, в травматологията на Бруклинската болница и да ме възкресят, ’щот’ тука бачкат най-големите герои…

Адам леко му се усмихна, докато броеше това, което се оказа щедър бакшиш.

— Ти доктор ли си? — попита таксиметровият шофьор.

Той поклати глава.

— Не си ченге — продължи човекът, — познавам по бакшиша.

Адам не отговори, съвсем не беше в настроение за такива разговори. Слезе от таксито и се отправи към входа. Премина през няколко автоматични врати и се озова в отделението за спешни случаи, в което миришеше на дезинфектант. Часовникът на стената показваше, че вече минава девет часът. Беше претъпкано с хора. Премина през няколко дълги коридора. Линолеумът беше излъскан до блясък, а стените също светеха от чистота. През няколко метра имаше въоръжена охрана — полицаите седяха на места, които напомняха църковни амвони. Изненада се, че охраняващите не му обърнаха никакво внимание: нито му поискаха документ за самоличност, нито го провериха за оръжие.

По увеличаването на броя на униформените полицаи сред хората разбра, че наближава травматологията. Приятели, роднини или може би просто любопитни стояха, облегнати на стените, пушеха, пиеха кафе и шепнеха помежду си. На две летящи врати — беше написано на английски и на испански, че през тях може да влиза само медицински персонал.

През остъклената част на вратите се виждаше, че вътре е пълен хаос. Носилки с ранени, чакаха да бъдат вкарани в манипулационните, лекари притичваха наляво-надясно, униформени и цивилни полицаи се суетяха, санитари се опитваха да успокоят пациентите, които бяха в съзнание дотолкова, че можеха да плачат и крещят от болка. Няколко сестри се опитваха да говорят по телефона, като викаха, за да бъдат чути сред тази врява. Адам не беше съвсем сигурен, че трябва да влезе и да помоли някого да каже на Кориандър, че е дошъл. Взе решение, когато видя, една лекарка, която му се стори позната, да излиза през вратите.

— Извинете ме — каза той. — Търся доктор Уайът.

Жената спря.

— Вие сте от областната прокуратура. Не ме помните, нали?

Той се замисли.

— Помня ви, говорихме с вас, когато бях тук за пръв път… — „Само преди три седмици — помисли си той, — а сякаш беше преди цяла вечност.“

Тя му подаде ръка и се представи:

— Аз съм Лоти Брунър. — Пристъпи пред него и задържа вратата отворена. — Кориандър ми каза, че ще дойдете. Тя малко ще закъснее, защото тази нощ имахме два тежки случая. Един шофьор получил епилептичен припадък и прегазил трима пешеходци.

— О! — каза Адам. Беше твърде объркан от хаоса, който цареше в отделението, и му беше трудно да измисли нещо по-интелигентно.

— Не спирайте, просто ме следвайте — посъветва го жената, която вървеше съвсем близо до носилките на пострадалите. Той я следваше, като се оглеждаше. Успя да зърне Кориандър, която работеше в една от манипулационните. Беше с очила, а косата й беше вързана на конска опашка.

— Мога ли да ви предложа чаша кафе? — попита Лоти, въвеждайки го в една дълга и тясна стаичка.

До стената имаше кафеварка и пластмасови чашки, в другия край на помещението се намираше хладилник, над които бяха окачени менюта от няколко китайски ресторанта, един ресторант за бързо хранене и една мексиканска закусвалня.

— Да, благодаря — отговори той, — черно.

— Не се притеснявайте, а си кажете, ако ви дойде твърде много — каза тя, след като напълни две чаши с кафе, посочвайки към коридора. — Представям си как се чувства човек, който вижда това за пръв път.

— Засега съм добре, но всичко ми се струва твърде невероятно. — Беше повече от невероятно, беше направо свръхестествено: редицата от носилки, опръсканите с кръв подове и чаршафи, набързо омотаните в линейките бинтове. Маркучи, втъкнати във вените, дървените шини, които поддържаха вратове, гумени подплънки, поставени между краката, за да не се разместят костите, преди да бъде направена рентгенова снимка.

— Искате ли бисквити? — предложи Лоти.

— Не, засега ще се задоволя само с кафе.

Жената седна и го подкани да седне.

— Трудно ми е да си представя как виждате вие всичко тук, тъй като с времето се свиква към тази гледка и тя вече не прави впечатление.

— Винаги ли е толкова натоварено?

— Не, но винаги, когато си мислим, че сме хванали донякъде ритъма, става нещо, което да ни убеди в противното. — Лоти си взе една бисквита.

— Изглежда, тук работят доста жени.

Тя се усмихна.

— Може би защото това е неблагодарна работа. Ние трябва да подготвим пострадалите за хирурзите, които да завършат операциите. Всички приятели и роднини благодарят на тях, а за нас забравят…

— Защо го правите?

— Аз лично, защото така не ми остава време да мисля за нещо друго.

— А Кориандър?

— Ще трябва да попитате нея…

— От колко време я познавате?

— Срещнахме се преди осем години, когато бяхме за първи ден тук. И двете бяхме стажантки.

„По дяволите, какво още можеше да я попита?“

— Доколко познавахте съпруга й?

— Срещала съм го само няколко пъти.

— Бракът им беше ли щастлив? — Опита се да зададе въпроса с безразличие.

Лоти се приведе напред.

— Какво искате да ви кажа? Че той беше типичен латиноамерикански мъжкар, който я тормозеше, или че беше най-любящият мъж на света и че те бяха най-щастливата двойка?

Той беше изненадан от неприкритото й вълнение.

— Добре, кое от двете бихте предпочели?

— Преди малко повече от три години, когато ми се обади, за да ми каже, че ще се омъжва, тя плачеше. Тогава се чудех за какво са тези сълзи…

— Попитахте ли я?

— Каза, че било от щастие.

— Повярвахте ли й?

— Не.

— Казахте ли й го?

— Разбира се, че не.

— Защо?

— Нямаше да ме послуша. Имаше си свои причини да се омъжи за него.

— Предполагам, че няма да ми кажете какви бяха те. — Беше лудост отново да се подлага на това.

Жената го погледна изпитателно.

— Винаги съм имала чувството, че тя знаеше, че бракът й няма да продължи дълго.

— Защо се е обвързала с нещо, което е знаела, че няма да бъде успешно?

— Вие сигурно се шегувате… Повечето хора правят важните неща в живота, без да са сигурни какво ще излезе от тях, а бракът вероятно е едно от най-несигурните, защото той не е нещо непознато, а непредвидимо.

— Струва ми се, че в случая става дума за нещо недовършено.

— Значи знаете цялата история.

Адам кимна.

— Бих искал да я чуя от вашата гледна точка.

Тя започна:

— Много просто, напуснал я. След десет години пристигна в Ню Йорк и неочаквано й предложи да се оженят. — Тя вдигна рамене. — Отмъщението е в кръвта на всяка жена.

— Беше ли влюбен в нея?

— Как мога да отговоря на този въпрос?

— Беше ли щастлив с нея?

— По-скоро ми изглеждаше изнервен…

— Мислите ли, че е мъртъв?

— Нека кажем така. Надявам се да е мъртъв. Не ме разбирайте неправилно, не желая смъртта му. Досега никой не е умрял или е бил излекуван от пожелания. Но ако не е мъртъв и вие успеете да го откриете, не зная как тя ще понесе това.

— Защо ми давате такива открити отговори?

— Защото ми задавате открити въпроси.

— Това не е причината.

— Искам да я предпазя — тихо каза тя. — Надявам се, че в съдебната зала ще съумеете да се владеете…

— Какво искате да кажете?

— Чувствата са изписани на лицето ви.

— Може би просто съм загрижен.

— Това, което виждам, е повече от загриженост, и не си правете труда да отричате, когато се отнася за другите, аз съм експерт.

Той разбра, че бяха в задънена улица — секретността не позволяваше отговори, а тактичността не позволяваше повече въпроси.

Лоти стана и изхвърли чашите за кафе в кошчето за боклук.

— Искате ли да дойдете с мен и да видите как тук играем ролята на Бог?

— Това да не би да означава, че ще гледам как Кориандър работи?

Тя се засмя и каза:

— Последвайте ме.

 

 

Кориандър беше напрегната до крайност, докато преминаваше от легло на легло, даваше нареждания на екипа и преглеждаше пациентите. В даден момент беше невероятно спокойна, в следващия изпадаше в същински бяс. Беше приключила с прегледа на пешеходците, сгазени от шофьора епилептик, и се беше заела с един младеж с див поглед в очите. Лоти и Адам се приближиха дотолкова, че да могат да чуят разговора между нея и пациента, без тя да ги забележи.

Младежът изпитваше толкова „нетърпима“ болка, че се строполи на пода и започна да се гърчи. Двама от санитарите го вдигнаха и го поставиха на масата. След още няколко безуспешни опита да го прегледа Кориандър каза:

— Посочете ми къде ви боли най-силно.

Той посочи… цялото си тяло.

— Врата ми, докторе, в гърлото ми, гори ме, сякаш ме режат с ножове в гърдите, прострелват рамото ми и изстискват мозъка от черепа ми. Не издържам повече, умирам, докторе, левият ми крак стана безчувствен, искам нещо, което да успокои болката…

— Отворете си устата — нареди тя и прегледа гърлото му. — Не виждам нищо.

— Тук долу е, докторе, сякаш гълтам стъкло и сякаш се давя с кръв, чувствам вкуса й.

— Трябва да ви прегледат на скенер и да ви направят рентгенова снимка. Отказвате да ви вземат кръв…

— Боли ме, докторе…

— Още не мога да разбера как се е случило това.

— Бях на работа, докторе…

— Казва, че е хапнал бисквита, в която имало стъкло — обясни сестрата.

— По време на работа?

— Работя във фабриката за бисквити „Кептън Чипо“. В една от бисквитите имаше стъкло.

Този бе проявил повече изобретателност от повечето като него. Не точно определена болка, а травма, която щеше да му донесе обезщетение за трудова злополука. Тя имаше предчувствие.

— Според вас как можем да облекчим болката ви?

Човекът нервно се огледа.

— Морфин.

Можеше да се обзаложи, че ще й отговори така.

— Дайте му два тиленола III и рецепта за още шест.

Реакцията на пациента беше съвсем предвидима. Тя преброи до пет, преди той да почне:

— Каква докторка си ти, по дяволите? Тиленол няма въобще да успокои болката ми, дай ми нещо по-силно, гадна кучко!

Гледаше го невъзмутимо.

— Днес раздавам тиленол III. Ако не искаш, не го взимай.

— Да ти го начукам! — изрева той. — Каква е тая шибана болница? Ще ви съдя. Ти к’ва шибана докторка си? Ник’ва докторка не си бе, ти си шарлатанка… — продължи в същия дух, докато дойде охраната. Кориандър нареди засега да не му обездвижват крайниците.

— Не ме интересува дали ще приемете това лекарство. Ако искате нещо по-силно, ще трябва първо да ви се направи пълно изследване на кръвта.

— Айде бе — изскимтя човекът, очевидно вразумен от вида на двамата здравеняци, които, изглежда, горяха от желание да го усмирят, — ти си добра жена.

— Това е точно така, а добрите жени не раздават наркотици — каза и го остави.

— Да ти го начукам, доктор Шарлатанке — извика пациентът.

Кориандър тъкмо щеше да отиде при следващия болен, когато забеляза Адам и Лоти.

— От колко време сте тук?

— Достатъчно, за да се откажем да ядем от бисквитите на „Кептън Чипо“ — отговори той, забелязвайки, че младата жена изглежда дори по-привлекателна със сенки под очите, видимо изтощена и с очила.

Приятелката й вдигна рамене.

— Предупредих го, че тук е напрегнато.

— Страхувам се, че ще се забавя още около половин час — извини се Кориандър. — Имате ли нещо против?

— Не, ако ми позволите да ви погледам как работите.

Тя се обърна към Лоти:

— Ти как мислиш?

— Ако припадне, това е мястото, където веднага ще му бъде оказана помощ.

Кориандър се усмихна.

— Имате ли намерение да припадате?

Той се огледа.

— Не, поне докато не се освободи легло.

Тя леко се усмихна и погледна приятелката си.

— Надявам се, че ще тръгнеш към вкъщи, преди нещо тук да те е задържало.

— Исках само да ти предам посетителя — отвърна Лоти и протегна ръка към Адам. — Грижете се за нея — добави, посочвайки Кориандър, която беше вече в другия край на отделението.

Те се погледнаха един друг с разбиране.

— Още веднъж благодаря — каза й той и се отправи към Кориандър.

Когато стигна до нея, тя леко му кимна и се зае с диаграмата, която беше окачена на рамката на леглото пред нея. Беше започнала разговор с един от най-неприятните стажанти, който й описваше травмите на пациента, и с един полицай, който си водеше записки. Ставаше дума за изнасилване. Този стажант беше доста арогантен и имаше склонност да говори на пациентите на неразбираем за тях медицински жаргон, а на жените с твърде явни сексуални намеци.

— Жертвата се е навъртала около входа на Проспект Парк — обясни той.

Кориандър се приближи до леглото на пациентката.

— Когато я докараха, беше ли в съзнание?

— Достатъчно, за да се наложи да я усмиряваме.

— Буйстваше ли?

— Всичко е описано в диаграмата, пациентката „не оказва съдействие“.

Полицаят се намеси:

— Чуйте, докторе, такива като нея ги имаме по три-четири на вечер, знаете какво е.

— А вие знаете, че всяка от тях е различна. Трябва да се запозная с всичко. — Отново се обърна към стажанта. — Какво означава „не оказва съдействие“?

Той отговори:

— От белезите по ръката и нараняванията под езика можем да заключим, че е наркоманка, а те обикновено „не оказват съдействие“.

Тя попита:

— Това свързано ли е с изнасилването?

— Може би това, което е по-важно за изнасилването, е, че тя има гонорея.

— Не разбирам връзката, докторе — остро изрече Кориандър.

— По мое мнение гонореята намалява вероятността за изнасилване.

— Значи вие мислите, че преди да я нападнат, изнасилвачите проверяват жертвата дали има венерическо заболяване, и тъй като тестовете в този случай са били положителни, жената не е била изнасилена?

Ченгето се изсмя, а стажантът се изчерви.

— Гонорея — проститутка, проститутка — наркотици. От статистиката всички ние знаем как стои въпросът с изнасилването при тези случаи. Тези хора имат по-различно разбиране за това какво е изнасилване…

Кориандър почти се изсмя.

— И как го наричаме ние? Може би изнасилване между гаджета? — Стажантът тъкмо искаше да каже нещо, когато тя се обърна към полицая. — Кой определи това като изнасилване?

— Намерихме я в безсъзнание при входа на парка — обясни той, — беше разсъблечена от кръста надолу и в такова състояние, в каквото е сега.

Кориандър се наведе над леглото.

— Някой със сигурност й е направил нещо против волята.

Стажантът се съвзе.

— Едното от обясненията за състоянието й е, че е взела свръхдоза, а друго е треската, предизвикана от гонореята.

— А какво ще кажете за контузиите, за порезните рани и за фрактурите?

— Не съм бил там, доктор Уайът. Както да е, откакто е доведена тук, не е ставало дума за изнасилване.

— От кога на пациентите в безпомощно състояние се дава срок, в който те трябва да докладват за сексуално изстъпление извършено спрямо тях?

— Тя имаше достатъчно сили, за да откаже тестове на кръвта и урината.

— Решавайте, докторе.

— Аз вече съм решил, тя искаше да изригне обвинение в употреба на наркотици.

— Получихте ли вече резултат от лабораторията?

— Не.

— Тогава откъде знаете, че пациентката има гонорея, а не някакво друго възпаление?

Стажантът се изчерви.

— Поставих диагноза, основана на прегледа, който направих.

— Огледахте ли влагалището?

— Да.

— Тогава сигурно сте забелязали дали има някакво веществено доказателство за изнасилване.

— Трудно е да се направи разлика между наличието на сперма и последствията от инфекцията.

— Забравете за спермата и за инфекцията. Това е жив човек, докторе, а не случай от „Анатомия“ на Грей. — Той се опита да каже нещо, но тя го прекъсна: — Има ли или няма потвърждение за изнасилване? — Взе диаграмата. Забеляза, че Адам се е приближил.

Стажантът реши, че моментът е особено подходящ за още едно от неговите мнения.

— Цялата тази работа с изнасилванията започва да излиза от контрол. Всяка проститутка, която се довлече тук, се кълне, че е била изнасилена…

Кориандър не му обърна внимание и започна да чете на глас:

— Нараняване на лявата лабия, следи от насилствено проникване, контузии и ожулвания по вътрешната страна на двете бедра и по корема. На лявата гръд има следи от изгаряне с цигара.

Вдигна глава и този път улови погледа на Адам. Продължи да чете:

— Пациентката има подуване на лявата скула и на дясното слепоочие, които могат да обяснят разширените зеници. Била ли е прегледана на скенер, за да се установи дали няма вътрешни кръвоизливи? — Стажантът поклати глава. Кориандър свали очилата си и посочи към леглото. — В заключение, докторе, и от чисто диагностична гледна точка не се интересувам нито от наркотиците, нито от венерическите болести що се отнася до тази жена или до обществото като цяло.

Младият лекар успя да възвърне гласа си.

— По мое мнение, докторе, вие превръщате това в политически проблем.

Тя беше изтощена и й беше дошло до гуша. Само как й беше дошло до гуша!

— Когато една жена казва, че е била изнасилена, докторе, ние й вярваме, докато не се докаже противното, независимо от това дали е наркоманка, проститутка, или съпруга или приятелка на някой от нашите лекари. — Погледна полицая. — Когато е в състояние да говори, можете да я разпитате. Искам веднага да бъде прегледана на скенер, след което да бъде качена горе за лечение. — Кимна на двамата мъже и се отдалечи.

Адам постоя няколко секунди, преди да си тръгне, последван от полицая. Стажантът настигна Кориандър точно когато тя спря пред бюрото, за да се разпише. Беше вбесен.

— Това, което току-що направихте, не беше консултация, нито преценка, а чиста кастрация.

Изглеждаше изненадана.

— На кого?

— На мен.

— Това е невъзможно, докторе — спокойно отговори тя, — не се занимавам с микрохирургия.

Докато отиваха към паркинга, Адам си мислеше за случилото се. Когато тя му подаде ключовете и го помоли да шофира, той си каза, че не трябваше да идва в болницата. Трябваше да се срещнат другаде: в кабинета му, на улицата, в кафене. Навсякъде, но не там, където я видя в съвсем различна светлина и разбра, че е обсебен напълно от нея.