Барбара Виктор
Кориандър (14)

Тринадесета глава

Палмър Уайът влезе в кабинета на Адам. Изглеждаше отпочинал и беше загорял. Носеше светли панталони, светлосиня риза и моряшко ленено яке.

— Радвам се, че успяхте да ми отделите време — каза той, здрависвайки се със следователя.

— Аз също се радвам, че можем да поговорим, преди да се върнете в Буенос Айрес — отговори младият мъж и го покани да седне на канапето. — Кафе?

— Само малко вода, моля. — Палмър огледа неподредения кабинет, седна и без излишни предисловия каза: — Надявам се, че ще удържите думата си, мистър Сингър, и няма да кажете за нашата среща на дъщеря ми.

Адам постави на масичката две чаши и две бутилки „Перие“ от хладилника и седна срещу него.

— Бих предпочел да оставите на мен да преценя това…

— Тя преживя достатъчно…

— Тя е по-силна, отколкото си мислите.

— Мисля, че познавам дъщеря си по-добре от вас, мистър Сингър. Тя има достатъчно проблеми с настоящето и не е необходимо да я връщаме към миналото…

— Ще бъде ли приемливо за вас, ако ви обещая да не правя каквото й да е, без преди това да го обсъдя с вас.

Посланикът кимна и започна:

— Обичам дъщеря си и в момента съм в много трудно положение. Всъщност по отношение на дъщеря ми и съпруга й това не ми е за пръв път.

— Защо не започнете отначало?

Палмър се облегна.

— Една от причините, поради които се опитвах да поддържам добри отношения с хунтата, докато бях посланик, беше, че исках да защитя Кориандър. Оказва се, че винаги се провалям, когато искам да направя нещо за нея, но по онова време в Аржентина беше страшно…

— Едно от нещата, които ме учудват, е как сте успели да останете посланик при толкова много различни администрации.

— Ако в политиката има нещо необходимо, то аз се опитвах да бъда такъв. Буквално наводнявах Вашингтон с доклади, според които моето заменяне би влошило отношенията между Америка и хунтата. Аз поне можех да поддържам някакъв диалог, разбирате ли?

— Това означава, че дъщеря ви не е единствената причина, поради която сте искали да запазите поста си…

— Положението беше много странно.

— В какъв смисъл?

— Докато аз бях посланик, Кориандър щеше да бъде в безопасност, що се отнася до хунтата, а колкото и да не одобрявах Дани, той я пазеше от монтенеросите, които във всеки момент можеха да я отвлекат.

— Някога тревожили ли сте се, че Видал може да замеси дъщеря ви в нещо?

— Бих се тревожил дори тя да нямаше връзка с него. Повечето млади хора през онези години бяха готови да направят всичко възможно за свалянето на хунтата. Що се отнася до мен, аз смятах, че заплахата от страна на монтенеросите беше по-голяма, защото те непрекъснато имаха нужда от пари и винаги биха се възползвали от възможността да направят нещо, което да вдигне много шум и да им донесе много пари…

— Какво според вас я привличаше у Дани?

Този въпрос сякаш малко затрудни баща й.

— Дани беше по-възрастен и доста привлекателен. Вероятно знаете, че той беше неин преподавател и нещо като герой в движението. В сравнение с него нейните връстници бяха просто деца. Той беше от хората, които не само говореха, че онези чудовища трябва да бъдат премахнати, а наистина правеха нещо по този въпрос.

— От това, което чувам, разбирам, че одобрявате дейността му.

Палмър леко се усмихна.

— Нищо в дипломацията не е само черно или само бяло… Това, което не одобрявах, бяха методите му.

— Насилието?

Той кимна.

— Живеех в ужас от това, че някой може да реши да го убие, докато тя е с него, и да убие и нея.

— Сега от какво се страхувате?

— Не дойдох тук, защото се страхувам. Тук съм, защото имам информация за Дани Видал, която може да ви е от полза. Мистър Сингър, той е убиец, разбирате ли?

— Връщаме се към взривяването на самолета…

— Това, за което ви говоря, е друга история. Става дума за убийство, извършено тогава в Аржентина.

— Като се има предвид това, с което се е занимавал тогава, никак не е чудно да е извършвал и убийства.

— Това, за което говоря, е по-особено убийство. — Той направи кратка пауза и продължи: — Дани Видал уби почетния консул на Съединените щати в Кордоба, който беше мой учител. Той беше на този пост от хиляда деветстотин петдесет и пета, годината, в която аз завърших висшето си образование. — Уайът взе плика, който беше поставил до себе си, когато седна на канапето, и го подаде на Адам. Беше документ, издаден от Върховния съд и носеше официалния печат на Съединените американски щати. Следователят започна да чете. Документът изискваше екстрадирането на няколко души от Буенос Айрес, които бяха членове на монтенеросите. Обвиненията срещу тях бяха свързани с отвличането и убийството на Матю Джонсън, почетния консул на Съединените щати в Кордоба. Адам погледна Уайът, преди да обърне страницата, за да прочете подробностите.

На дванадесети ноември хиляда деветстотин седемдесет и седма въпросните лица бяха нахълтали в кабинета на Джонсън и го бяха взели за заложник, след което бяха написали антиамерикански лозунги по стените на помещението със спрей. Качили се заедно с жертвата си в пежо 303, което ги очаквало пред сградата. По-късно през същия ден едно „военно комюнике“ на монтенеросите обвинило Джонсън, че е „прекият представител на американските интереси в нашата провинция“.

Той бил осъден на смърт чрез разстрел, но според едно уточнение, което монтенеросите правеха, присъдата му щяла да бъде „смекчена“, ако до деветнадесет часа на тринадесети ноември хунтата не докажела, че пет от безследно изчезналите членове на монтенеросите са живи. Адам набързо прочете следващите страници на документа и погледна Палмър, преди да се спре на последната. Беше копие на писмо, написано на ръка, до американския посланик в Буенос Айрес.

„Уважаеми Палмър,

Знам, че имате достатъчно влияние, за да накарате аржентинското правителство да изпълни исканията на монтенеросите. Ако изчезналите петима членове на групата не са мъртви, моля, използвайте цялото си влияние, за да помогнете за тяхното появяване на уреченото време и място.“

Адам свърши с четенето.

— Вие направихте ли това, което се искаше от вас?

— Ръцете ми бяха вързани — тихо отговори Уайът. — Нищо не можех да направя. Ако бях отговорил на писмото, щях да представя хунтата като инструмент на Съединените щати. Сигурно разбирате в какво положение бях тогава? Ако направех нещо против хунтата, дъщеря ми щеше да пострада.

— Дани Видал не е споменат в този документ…

— Не е, защото правителството знаеше, че има по-добър начин да залови останалите участници в убийството. Преди полицията да беше разбрала каквото и да е, Дани беше избягал в Куба. Всъщност точно той беше човекът, който застреля Матю Джонсън в главата.

— Откъде знаете това?

— След това Дани разказа за случая.

— На кого?

— На някой си Маккинли Суейз.

Адам беше объркан, но продължи:

— Добре, има две неща, които не разбирам. Първо, кой е Маккинли Суейз и второ, как стана така, че чухте разговора?

Уайът въздъхна.

— Хунтата беше поставила микрофон в една от тайните квартири на монтенеросите в квартала „Ла Бока“, както и в кабинета на Дани в университета в Кордоба. Причината, поради която чух разговора, беше, че имах връзки в хунтата, които ми осигуряваха копия на всяка лента, която по някакъв начин засягаше Кориандър. — На лицето му за миг се изписа мъка. — Беше ужасно, защото лентата, на която той говореше за убийството на Матю Джонсън, съдържаше неща, които никога не трябваше да чувам…

— Какво искате да кажете?

Посланикът отново въздъхна.

— Очевидно дъщеря ми беше влюбена в него и те си имаха свой живот. За мен бе особено тежко, че знаех за това и че го чувах. През нощта, в която Дани говореше за убийството на Матю Джонсън, той беше в квартирата в „Ла Бока“. През същата нощ тя излязла с един приятел от някакъв клуб в Буенос Айрес и той бил арестуван от тайната полиция. Кориандър се върнала в квартирата в „Ла Бока“, за да вземе Дани и да дойдат заедно в посолството. Искаха да измъкна момчето.

— Хернандо…

— Значи ви е казвала?

— Все още мисли, че има вина…

— Аз нищо не можех да направя…

— Кориандър знаеше ли за убийството на Матю Джонсън?

— Вестниците писаха за всичко и тя, разбира се, знаеше, че Джонсън ми беше близък приятел.

— Имаше ли представа за това, че Видал е от хората, които са го убили?

— Доколкото знам, не или поне от разговора им нищо не показва, че е знаела.

— Лентата у вас ли е? — внимателно попита Адам.

Палмър извади една касета от джоба си. Подържа я за момент, преди да му я подаде.

— Всичко е тук.

Поговориха си за периода, през които Аржентина е била управлявана от хунтата. Адам вече знаеше доста за него, но искаше да чуе разказа на посланика. Когато Уайът свърши, той каза:

— Нека да се върнем към онзи Суейз.

— Той беше един от лидерите на монтенеросите, който бяха и все още са много близки с Кастро. Суейз беше човекът, който привлече Дани и който уреди той да управлява „Кредито де ла Плата“ в Буенос Айрес. Суейз беше заедно с него и в Куба след затварянето на банката.

— Мислите ли, че все още е свързан с Дани и че има нещо общо с изчезналите пари от „Интер Федерейтид“?

— Разбирам, че всичко, което казвам сега, е само мое предположение, но точно това мисля.

— Какъв би бил мотивът му, след като вече в Аржентина няма хунта, а комунизмът се превръща в отживелица.

— Не забравяйте, че Суейз изпитва особена привързаност към Фидел и че в Куба комунизмът не е отживелица. Но кой може да бъде сигурен, че всичко това има нещо общо с политиката? Петдесет милиона долара са достатъчни, за да накарат хората да забравят всичко за идеализъм или революция. — Палмър отпи малко вода. — Има още нещо, за което непрекъснато си мисля…

— Какво?

— Той е експерт по взривяване на самолети.

— Това, посланик Уайът, е може би най-важното от всичко, за което си говорихме днес. — Адам се усмихна. — Разкажете ми още нещо за този Суейз.

Палмър му подаде няколко доклада на ФБР и на Министерството на правосъдието, както и снимки на човека, правени в различни години, и му разказа накратко за дейността на Суейз във Виетнам и за опита му с алтиметърни бомби. Сега следователят имаше поне нещо определено, освен догадките. Разгледа снимките. Имаше нещо познато в плешивия човек с блестящите черни очи. След няколко минути се сети, че Суейз отговаря на описанието, направено от Лакинбил на човека, който бил купил части от черната кутия на самолета от някаква стара селянка, живееща близо до мястото на катастрофата. Реши засега да не споменава нищо за това и попита:

— Запознат ли сте с доклада за катастрофата, който представи мексиканското правителство?

— Има смисъл колкото едно предизборно обещание. Някой е бил подкупен.

— Нямате никаква представа кой, нали?

— Ако аз разследвах този случай, първото място, което бих проверил, е летището на Акапулко…

Разбира се, в момента то се разследваше. Сега всичко ставаше по-лесно, тъй като вече снимките бяха налице.

— Ако това, което казвате, е вярно, следва, че зет ви има пряка вина за смъртта на двамата пилоти на самолета.

— И за смъртта на човека от третата вана — проницателно каза Палмър.

— Вече си помислих за това.

— Някой е накарал камионът да излети от пътя.

— Или е помогнал да бъде избутан в клисурата — допълни Адам.

— Все си мисля, че и Дани е замесен в това…

Имаше нещо, което тревожеше Адам.

— Знаете ли, че дъщеря ви очаква дете от него?

— Разбира се, че знам — тихо отвърна той.

— Това не променя ли нещата?

— Има нещо много успокояващо във вашата религия, мистър Сингър — започна Палмър, като внимателно подбираше думите си. — Детето автоматично приема религията на майката, защото никога няма съмнение коя е тя…

Следователят искаше да го попита откъде знае, че е евреин, но реши, че в момента има по-важни неща.

— Искате да кажете, че Видал не е бащата?

— Съвсем не. Това, което искам да кажа, е, че детето принадлежи на дъщеря ми. То е нейно и е мой внук или внучка, и всичко останало е без значение.

Двамата мъже поговориха още известно време за Суейз и за неговата дейност с монтенеросите, за Кориандър и за сляпото й увлечение по Дани, докато посланикът не каза, че имал още една среща. Двамата си обещаха да поддържат връзка и се отправиха към вратата. Когато Палмър беше на прага, сякаш му се прииска да се върне към нещо.

— Каквото и да стане — тихо изрече той, — искам да знаете, че това дете е дар, то е едно ново начало за всички нас…

Когато остана сам, Адам седна зад бюрото си и се опита да се концентрира върху всички документи и снимки, които Уайът му беше донесъл. Не можа да се съсредоточи, защото мислеше за Кориандър и за неясното положение на Дани. Най-силно го бяха впечатлили последните думи на Палмър, които го накараха да разбере, че бащата на Кориандър много държи той да бъде този, който ще предложи новото начало на нея и на детето й.