Барбара Виктор
Кориандър (12)

Единадесета глава

Кориандър се върна от Чилпанчинго във вторник. Вечерта прекара заедно с баща си и го изпрати с последния самолет за Вашингтон. Когато се прибра вкъщи, се втурна в банята. Стоеше под струята с глава, подпряна на студените плочки, и по лицето й се стичаха сълзи. После затвори крановете, уви се с хавлията, направи тюрбан за косата си. Изправи се пред огледалото. „Нужно е време, за да се приспособя — мислеше си тя, — нужно е време, за да забравя, и кураж, за да помня.“ Беше омъжена от три години, бременна от три месеца и вдовица от три дни.

Изпразни куфара, направи си чай и влезе в спалнята с натрупаната през отсъствието й поща. Включи телевизора само за да прогони тишината. Заспа сред разпилените писма, телевизора работеше, дори не свали кърпата от главата си. Беше легнала в средата на леглото, сякаш спеше сама от години.

Събуди се на сутринта. Объркана и уплашена, през първите няколко секунди не беше съвсем сигурна къде се намира. После осъзна, че лежи на спалнята си. Бавно се изправи и се огледа. Чашата от чая беше на пода, писмата бяха разпилени по чаршафите, а на телевизионния екран вървеше сутрешното шоу. Тя се облегна на възглавниците и протегна ръка към празното място на леглото, което до преди три дни беше половината на Дани. Спомни си, че той няма да се върне и че единственото, което беше останало от съвместния им живот, беше бебето, което растеше в нея. За около три секунди обмисли цялото си минало, настояще и бъдеще. Двата мига, прекарани с Дани, които във времето бяха разделени от десет години, не излизаха от ума й, но тази история винаги й се беше струвала твърде дълга…

Последната им среща в университета в Кордоба беше точно преди той да замине за Буенос Айрес, за да управлява банката. Беше й казал, че трябва да го забрави и да устрои живота си.

Онази сутрин Кориандър беше много красива. С разпусната коса, без грим, а очите й грееха, което показваше, че е готова на всичко, за да го спре. Цялата в черно, с пуловер, широки панталони, ботуши и кожено яке, тя го пресрещна на излизане от аудиторията и каза:

— Обичам те!

Той просто стоеше там и гледаше лицето й, сякаш търсеше в него подходящия отговор.

— Моля те, Кориандър, не прави това…

Пристъпи към него. Беше достатъчно близо, за да докосне ръката му.

— Вземи ме със себе си…

Той се поколеба за миг, после бързо се отправи към изхода. Тя го последва и въпреки че го настигна, не посмя да хване ръката му.

Вървяха мълчаливо през дългата галерия по покрития с керамични плочки под, преминаха през бялата аркада и стигнаха до павирания площад пред малка църквичка с камбанария.

— Аз не мога да ти дам нищо…

— Не искам нищо, освен теб…

— От мен не е останало много.

— Колкото и да е останало, то ми стига… — Въпреки усилията, които полагаше, една сълза се търкулна по лицето й.

Дани взе ръката й.

— Не тук! — Поведе я към квартирата си.

Тогава нямаше свещи, той не й предложи и мате. Просто я покани да седне и каза:

— Вече съм подал молба за напускане.

Тя мълчеше. Искаше да го изслуша, а след това да му каже всичко, което я вълнува.

Дани я изчака да проговори, но Кориандър мълчеше.

— Става въпрос за нещо, започнало преди месеци… — Отново изчака, но тя отново нищо не каза. — Знаеш какво става, Кориандър, всеки ден безследно изчезват все повече хора, все повече тела биват изхвърлени на брега, а на света му е безразлично. Те убиват най-добрите, най-умните…

Когато замълча, тя взе ръцете му, притисна ги към устните си и прошепна:

— Нека бъда с теб, за да ти помагам…

За миг настъпи пълна тишина. Той бавно поклати глава.

— Не мога…

Кориандър не помръдна, в очите й се четеше болка. Отчаяно се опитваше да не заплаче. Припомни си нещо, което Флора Лучия обичаше да повтаря. Според нея една жена трябва да бъде най-красива, когато изоставя или я изоставят, защото това, което завинаги остава у мъжете, е последният спомен…

— Ти ми помогна да разбера — започна тя, опитвайки се да запази самообладание. — В теб е единствената ми надежда да открия Хернандо и всички останали. Моля те, Дани, вземи ме със себе си. Каквото и да правиш, позволи ми да стана част от него…

— Ти заслужаваш нещо по-добро…

— Обичам те, няма значение какво ще преживея. Ти можеш да ми донесеш и най-лошото нещо на света, но аз ще те искам…

Погледна я тъжно и каза:

— Толкова си млада и толкова невинна…

Тя го прекъсна:

— Ти си целият ми живот.

— Аз вече съм вътре в това. Не разбираш ли, че то е целият ми живот. Принадлежа на нещо, което е над чувствата ми…

— Кажи ми, че не ме обичаш…

— Не мога!

Кориандър вече плачеше, без да се интересува как изглежда, каква ще я запомни. Единственото, което искаше, беше да не го загуби.

— Не прави това, Дани, моля те, вземи ме със себе си…

Той въздъхна и отдръпна ръцете си, стана и закрачи напред-назад.

— Ти не разбираш…

— Разбирам повече, отколкото предполагаш — отчаяно се бореше тя. — Не е необходимо да ме отхвърлиш, за да правиш онова друго нещо. Двете страни на живота ти отлично могат да се съчетаят. Любовта с мен няма да те направи импотентен за онова другото, което трябва да правиш…

Дани се спря и я погледна.

— Винаги ще те обичам, Кориандър…

Младата жена стана и се приближи до него.

— Това не е достатъчно…

— Това е всичко, което мога да направя.

Тя започна това, което последва, а не той.

— Люби ме — прошепна.

Мъжът се поколеба само миг, преди нежно да вземе лицето й в ръце и да я целуне. Прегърна я страстно и я целуна по-настойчиво. Езикът му проникна в устата й. Заедно с неговата нерешителност изчезна и уязвимостта й. Двамата диво се целуваха. Внезапно усетиха соления вкус на кръвта. Тя отново взе инициативата. Заведе го до канапето и коленичи пред него. Започна да разкопчава панталоните и ризата му, а после смъкна дрехите си. Езикът й премина по бедрата и корема му, устните й достигнаха гърдите му, спирайки се на зърната. Искаше да се слее с него. С рязко движение на краката го тласна между бедрата си. Устните им се сляха. Докато се издигаха нагоре и нагоре, всичко останало загуби смисъл. През цялото време на този последен път в Кордоба неизвестна и за двамата скрита лента записваше звуците на мъката и страстта им за генералите в Каса Росада и за американския посланик в посолството…

След това лежаха прегърнати, докато в далечината се чу църковната камбана, която възвестяваше, че вече е обед. Загубила и последната си надежда, тя започна да се облича. Дани наблюдаваше всяко нейно движение. После стана, за да се облече, и каза, че ще я изпрати до университета. Кориандър си помисли, че може да му откаже, но не го направи. Те се отправиха прегърнати към сградата, преминаха през площада, където беше църквичката с камбанарията, влязоха в бялата аркада с ръждивочервения керамичен под и спряха пред аудиторията. Това не можеше да бъде истина, помисли си тя, той не можеше да се обърне и да си тръгне, оставяйки я там сама. Грешеше. Той я остави и си тръгна, без дори да се обърне. Последният им разговор се състоя по телефона, когато му съобщи, че заминава за Ню Йорк. Дани й пожела всичко най-хубаво…

През десетте години, които бяха нужни на Кориандър, за да завърши стажа си и да постъпи на работа в Бруклинската болница, живя сама в Ъпър Уест Сайд, в една сграда близо до Сентръл Парк. Този квартал със своите дървета и боклукчийски кофи, подредени край прясно боядисаните метални порти, не беше типичен за Манхатън. Сградата бе собственост на една англичанка, около осемдесетгодишна, актриса. Апартаментът беше много удобен: имаше една голяма стая с висок таван, работеща камина и ниша точно толкова голяма, че да събере двойно легло и дъска за гладене, която Кориандър използваше най-вече за сушилня. Кухнята беше съвсем задоволителна, като се имаше предвид, че тя се хранеше най-вече в кафенето на болницата. Банята беше старомодна, в нея имаше вана с метални лъвски крака и течащи кранове, заради които спеше със запушалки в ушите.

Миранда Малоун беше очарователна изкуфяла старица, която можеше да гледа на кафе и карти. Притежаваше сградата, но живееше в един апартамент в сутерена заедно с осем или девет котки. Стените на спалнята й бяха покрити със стари афиши от представления и фотографии, отразяващи всеки период от артистичната й кариера. В салона бяха разхвърлени най-различни видове грим, колекция от кожени яки, шивашки бюстове с рокли и най-различни перуки. На тавана висеше венециански полилей от цветно стъкло, покрит с дебел слой прах. Плъзгащото се легло в средата на стаята беше постоянно неоправено и покрито с измачкани копринени чаршафи. Миранда най-често лежеше в него и ораторстваше. Тя беше живяла бурен живот, през който беше имала един или двама съпрузи и безброй любовници. Беше инвестирала всичко в тази сграда и сега, когато й бяха останали само спомени, тя обичаше да казва: „Няма нищо лошо да те хванат по бели гащи, сладурче, стига да имаш къде да ги простреш, когато тази част приключи…“.

Кориандър стана любимият й наемател, не толкова, защото редовно си плащаше наема, колкото заради апарата й за кръвно налягане. Двете се сприятелиха след втората или третата „професионална“ визита. Тогава младата жена разбра, че самотата също е болест. Те се сближиха както само две жени могат да се сближат.

Миранда я убеди да отиде на онова парти, което организираха Реми и Луис Ботеро в апартамента си в Ню Йорк. Въпреки че беше изтощена след поредната маратонска смяна в болницата, Кориандър успя да събере сили и да отиде до другия край на града. Беше мразовита зимна нощ, която й предлагаше идеално извинение да не сложи нещо по-елегантно и ефирно и да отиде с черни широки панталони, ботуши и поло сред жени, облечени от най-добрите модни къщи. Русата й коса беше разпусната и прихваната с две черни фиби, така че да оставя открито лицето й. Беше си сложила червило. Лицето й беше порозовяло, а очите й бяха блестящи и насълзени от дългото безсъние.

В момента, в който Кориандър влезе в апартамента, Реми Ботеро връхлетя върху нея, опасно размахвайки дълго сребърно цигаре из претъпканото фоайе. Беше поразителна жена, която сякаш не старееше. Беше висока и слаба, с абаносово черна коса и големи черни очи. Беше твърде емоционална дори и в най-обикновен разговор. Реми имаше парите, а Луис беше интелектуалецът. Тя изработваше бижута, които се продаваха само в един-два бутика в света на цени, които само един-двама души в света можеха да си позволят. Луис пишеше сексуално откровена поезия, която издаваше сам и само един-двама можеха да й се наслаждават.

— Страхувах се, че няма да дойдеш — възкликна домакинята, прегръщайки Кориандър, и взе чаша шампанско от таблата на един сервитьор. — Има един човек, с когото много искам да те запозная — заяви тя и я поведе през тълпата.

Кориандър не можеше да си обясни чувството, което накара стомахът й да се свие. Беше някаква комбинация от страх и възбуда. Следваше домакинята през стаите, като от време на време спираше, за да поздрави някого или да приеме нечий поздрав. Някои от лицата й бяха познати, други не, но със сигурност след малко нямаше да може да си спомни никое от тях. Дори от това да зависеше животът й. Когато спряха пред белия роял в ъгъла, сърцето й започна да бие лудо.

Той беше там. Просто стоеше с леко наклонена глава, за да може да чуе нещо, което някой казваше, а в красивата му ръка както винаги димеше цигара „Житан“. Почти не се беше променил. Може би косата му беше по-къса и леко прошарена и може би около очите му се появяваха малко повече бръчици, когато се усмихваше. Почувства се слаба, искаше й се да беше облечена с нещо по-женствено, надяваше се, че усмивката й няма да бъде твърде широка, че гласът й няма да стане писклив и че няма да й се случат стотиците неща, които щяха да покажат, че тя все още е под неговата власт.

— Кориандър — каза Реми, държейки ръката й, — искам да се запознаеш с Дани Видал…

Младата жена не беше на повече от половин метър от устните му. Струваше й се, че ще замръзне, докато той идваше към нея, за да я прегърне.

— Ужасно ми липсваше — прошепна й и докосна с устни косата й.

Реми беше изненадана.

— Само не ми казвайте, че вече се познавате. — Чу я да казва Кориандър, но гласът й звучеше, сякаш идваше от друга планета. — Аз исках да бъда тази, която ви е представила един на друг — добави, преди някой от гостите да я заговори.

Двамата бяха сами сред петдесет или шестдесет други хора.

Тя трябваше да прикрие чувствата си, да овладее този поглед, изпълнен с вълнение, и да каже просто: „Радвам се да те видя отново след толкова много години“. Нещо, което той щеше да приеме като укор. Или трябваше да се преструва, че не може да се сети кой е, въпреки че лицето му й изглежда познато. „Къде сме се срещали?“ — това Дани щеше да приеме като обида. А можеше да действа инстинктивно и след толкова години просто да попита: „По дяволите, какво прави, докато аз те обичах и те чаках, и все още те обичам!“. Това щеше да предизвика такава сцена, която след няколко дни щеше да се разчуе чак в Буенос Айрес. Но тя не успя да каже дума или да се престори, че паметта й изневерява или че е обидена, защото той я взе в обятията си, целуна я и каза:

— През тези десет години нито миг не съм преставал да те обичам…

Тяхната история беше изложена, там на откритото, на събирането на цялото аржентинско общество в Ню Йорк Сити. Но Кориандър беше чудесна. Усмихваше се и излъчваше толкова чар, колкото никога не беше предполагала, че притежава.

— Какво правиш в Ню Йорк? — попита тя, опитвайки се да прикрие обзелите я чувства.

— Отново те откривам — отговори той, гледайки я в очите.

Каквото и да кажеше тя, сега щеше да бъде безсмислено. Годините ни най-малко не бяха променили чувствата й към него.

— Колко време смяташ да останеш тук? — попита тя, опитвайки се да изглежда равнодушна към думите му, устните му, очите му.

Това беше моментът, в който той показа съвсем ясно, че не смята повече да търпи нейното външно безразличие. Хвана я за ръката и я поведе през стаята, като кимваше и се усмихваше на безликите хора около тях.

— Водя те у дома — уведоми я той.

В този момент сякаш нещо се пречупи. Кориандър се спря и рязко попита:

— Къде точно се намира това място, къде, по дяволите, е вкъщи след десет години, шест месеца, три седмици и четиринадесет дни?

Дани я изучаваше. Лека усмивка заигра на устните му.

— Не си се променила — каза й нежно, — дори носиш същите дрехи…

Тя се погледна и си спомни, че през онзи последен ден в Кордоба беше облечена в черно. Когато вдигна очи, те бяха пълни със сълзи.

— Това не е достатъчно.

— Нещо ще се промени ли, ако ти разкажа какво съм правил през тези години? Тогава ще ми простиш ли? — Десет години, шест месеца, три седмици и четиринадесет дни от живота й, а той питаше дали едно извинение или разказ ще промени нещо. — Може ли да отидем някъде и да поговорим?

Ако не заради друго, то поне от любопитство тя се съгласи. Всъщност досега не беше успявала да му се противопостави. Те си тръгнаха от тържеството, без да се сбогуват с домакините. Отидоха в нейния апартамент, седнаха на пода и говориха до късно през нощта. „Добре дошла в царството на смирението“ — помисли си тя, докато наливаше бренди. На потрепващата светлина на свещите не откъсваше поглед от красивото му лице, докато той разказваше и се извиняваше.

— Дойдох в Ню Йорк, надявайки се, че ще те открия…

— Можеше да ме намериш много по-рано.

— Животът ми беше невъзможен, преди да дойда тук.

— Дължиш ми обяснение…

— Има много причини, мила, не зная откъде да започна…

— От началото, от деня, в който замина…

— Аз трябваше да събера пари за опозицията, да водя преговори за закупуване на оръжие и боеприпаси. След това банката се провали…

— В началото може би, но цели десет години! За бога, Дани!

— Животът ми беше посветен на трагедиите на други хора — каза той, сякаш това обясняваше всичко.

— Има ли някоя друга? — попита тя, сдържайки дъха си.

— Никога не е имало друга.

— Защо не ме попиташ и ти?

— Не ми е необходимо…

— Как можеш да бъдеш толкова арогантен?

— Не съм арогантен, просто знам, че когато обичаш, както ти го правиш, не може да има друг. Непрекъснато мислех за теб… — По някакъв начин за броени минути беше успял да стопи леда между тях. Това всъщност нямаше особено значение, тъй като й беше безразлично дали го беше чакала години, или векове.

— Можеше да направиш нещо, да ми съобщиш, че си жив или че искаш да те чакам.

Той започна да й обяснява. Лицето му сякаш беше изкривено от болка, а извивката на устните му беше такава, каквато тя никога не я беше виждала.

— Когато всички бяха арестувани, а аз се измъкнах, мислех за това, но после вече бе невъзможно. Ти не можеше да дойдеш там, където бях аз.

— Къде беше ти?

— В Хавана.

— Значи слуховете се оказват истина?

— Имаше толкова слухове, че някои от тях се превърнаха в митове…

— Чухме, че си изпирал парите на монтенеросите чрез банката в Буенос Айрес, че след затварянето й от хунтата си избягал заедно с парите в Куба, където си подпомагал революцията…

— Там беше единственото място, откъдето можехме да продължим да поддържаме всичко. Иначе не би имало надежда за никого. Не ни достигаха хора, но не се предадохме.

Всичко това беше твърде мащабно, за да може тя да го възприеме направо, но разбираше, че благородната цел на това, което беше правил, беше добро извинение за него. Не я беше изоставил нито заради друга жена, нито заради пари или някаква авантюра, а за да се опита да спре ужаса, който донякъде тя самата беше преживяла. Кориандър все още настояваше през сълзи:

— Какво щеше да стане, ако ти бях казала, че вече не те обичам? Или че съм твърде ядосана и обидена, за да мога отново да изпитвам чувства към теб? Някога обмислял ли си тази възможност?

— Омъжи се за мен — неочаквано предложи Дани.

Завинаги. Най-сетне. Искаше й се да се смее с глас, въпреки че не беше сигурна дали щеше да го направи от радост, или от гняв.

— Не мога отново да преживея това… — В гласа й имаше предупредителна нотка.

— Кълна се, че никога няма да ти се наложи, само ми дай още един шанс…

— Какво възнамеряваш да правиш сега?

— Ще поема управлението на „Интер Федерейтид Банк“.

Очите й се разшириха.

— Отново?

Той се засмя.

— Не, мила, станах капиталист.

— Как така можеш да преминаваш от една крайност в друга?

— Тогава нещата бяха по-различни. Когато заминах, вярвах, че аз съм този, който трябва да промени всичко, и ако се бях чувствал по друг начин, ти никога не би се влюбила в мен. — Замълча. — Предполагам, че успях, тъй като вече няма срещу какво да се боря…

Обяснението му беше много успокояващо, тъй като съдържаше обещание, което щеше да важи за остатъка от живота им. За нея беше безсмислено да се съпротивлява, тъй като той я целуваше, а ръцете му бяха обхванали лицето й. Тя изстена, а той потрепери от възбуда. Започна да съблича нея и себе си. Свали ризата, вратовръзката, обувките и чорапите си и легна до нея на пода. Очите им се срещнаха. „Позволи му — помисли си тя, — позволи му да го направи. Вече няма опасност да те изостави. Това не можеше да се случи за втори път и да има същия ефект…“

После говориха за работата й в болницата и за плановете му относно „Интер Федерейтид Банк“. Говориха за нейния баща и за неговия брат, преди тя да го попита за Хернандо.

— Той жив ли е?

Дани отговори неясно.

— Знаеш, че най-много от всичко обичаше да свири на онзи бандонеон.

— Казваш беше. Значи си сигурен, че е мъртъв…

— Видях го само веднъж…

— Къде? Какво се случи?

— Бяха отрязали ръцете му…

Тя изстена.

— Все пак къде е той?

Дани взе ръцете й.

— Беше толкова отчаян, querida, че се самоуби…

Тихо заплака, а той я държеше. Сълзите й не бяха само за Хернандо. Бяха за всички, които страдаха през онези години. Когато се успокои, поговориха още малко за приятели от Буенос Айрес и от Ню Йорк, за това колко много я обичаше той и колко много го обичаше тя. Накрая се съгласиха да опитат отново и да останат заедно за цял живот.

Миранда Малоун не бе очарована от Дани Видал.

— Ти не си най-важното нещо, заради което той е тук, скъпа — каза тя на Кориандър.

— Друга жена?

— Не, това е твърде просто.

— След месец ще се женим — заяви й тя, сякаш това обясняваше всичко.

— Колко жалко, че някои жени се омъжват за първата си любов и по-късно страдат заради това — отбеляза Миранда. — Възбудата, чувството за собственост, страстта умират, задушени от унижението.

Това прозвуча твърде странно на жена, която щеше да се омъжва за първата си любов.

Около седмица преди сватбата Дани я заведе да види новия им апартамент на Пето авеню. Хванати за ръце, те преминаха през десетте големи стаи, които имаха изглед към музея на изкуствата Метрополитън. Стори й се обезпокояващо. Сякаш апартаментът беше част от някакъв голям план. Усети го в начина, по който Дани обясняваше какво беше проектирал декораторът, по който я представи на бояджиите и на майстора, поставящ мраморна облицовка на камината, и на дърводелеца, изработващ дъбовите тавани и ламперии. Там бяха и онези подвързани с кожа книги, които той беше поръчал за библиотеката, и антиките, закупени на един търг в Гринидж Вилидж. Кориандър имаше чувството, че всичко беше направено така, че да създава старинна атмосфера. Всяка вещ от деветнадесети век или всяко първо издание, което влизаше в живота им, трябваше да създава история. Ако не беше толкова заета с работата си, или ако беше от жените, които обичат да се занимават с жилището си, сигурно щеше да бъде много по-впечатлена.

През онзи следобед Дани беше облечен с кремаво поло, сиви панталони и моряшки блейзър. От джоба на ризата му се показваха слънчеви очила. Кориандър беше със сив костюм, прилепнало яке и замръзнала усмивка. Той почувства, че нещо не е наред, дойде при нея, докато тя стоеше до един прозорец, и я притисна към себе си, потърквайки брадичката си в лицето й и прошепна:

— Защо си толкова тъжна, querrida?

— Не съм тъжна. Просто ми дойде твърде много.

— Виж — посочи той, — това е паркът, в който ще играят децата.

— Чии деца?

— Нашите. Ще бъдеш щастлива тук, обещавам ти, amor mio.

— Това ми напомня за посолството.

— Това тук е наше, querrida.

Искаше й се да каже, че всъщност нищо в този апартамент не е тяхно. За пръв път виждаше това, което щеше да бъде техен дом. Дани беше направил всичко сам, сякаш не за себе си, а за непознатия, в който той по някакъв начин се беше превърнал.

— Знаеш ли, скъпи? Бих се чувствала съвсем щастлива при Миранда, стига да сме заедно.

Той се засмя. Никога не го беше виждала да се смее така.

— Как може собственикът на водеща нюйоркска банка да живее в онази сграда. — Целуна я по носа. — Освен ако Миранда не иска да я продаде…

Кориандър не отговори, той целуна очите й, а след това устните й. Младата жена неволно потрепери.

— Какво има?

— Страхувам се — отговори просто тя.

Отново я прегърна.

— От какво, querrida? Ще живеем прекрасно…

— Това не съм аз, това дори не си ти…

— За моя бизнес е важно да имам това. Нужно ми е, за да привличам клиенти за банката.

Коя беше тя, че да му дава съвети как да върши това, на което беше посветил живота си? Самата тя щеше да се засегне жестоко, ако той се опиташе да я накара да смени специалността си или работното си време… Все още го искаше независимо от всичко.

— Къде отиде твоят идеализъм?

— Всичко е тук — посочи сърцето си, — но времената се промениха, мила, животът ми вече не е посветен на група идеалисти, които говорят за революцията в университетското кафене или преподават абстрактни икономически теории. Вече ти обещах, querrida, повече никаква политика, само бизнес.

— Да — тихо каза тя, — обеща ми…

— Това е началото на един чудесен живот — също тихо изрече той, хвана я през кръста и я отведе далеч от прозореца. Устните му отново докоснаха лицето й. Спря под масивния кристален полилей, който висеше от богато украсения таван на всекидневната. Притисна я по-силно до себе си. Отново страстно я целуна. Този път огънят се запали веднага. Болката на желанието дойде. Тя почувства онзи познат натиск някъде между бедрата си.

— Това е твоят ден — прошепна й, — кажи ми какво искаш?

Страхуваше се. Не му каза, че най-голямото й желание е този натрапник, който и да беше той, да си отиде.