Андреа Кейн
Благословена жена (8)

7

5 април

Настъпваше паника.

Стивън крачеше из офиса си, а през ризата му избиваше пот. Той съблече набързо спортното си сако, свали вратовръзката си, захвърли ги на стола и нави ръкавите на ризата си.

Мисли! Трябваше да помисли.

Всичко се объркваше. Затъваше все по-дълбоко и нямаше накъде да се обърне. Вече не можеше да потърси и помощ от Конър. Не и след като го обиди и го изхвърли онзи ден. Не и с такъв огромен дълг. Три пъти повече отколкото бе дължал някога през живота си. Конър щеше да му скъса главата.

Половин милион долара. Как успяха загубите му да набъбнат до такава шеметна сума? Беше направил само няколко проклети залога. И всичките бяха сигурни, стратегически, проучени внимателно. Проблемът бе, че залагаше на хокейни мачове. А за хокея не притежаваше онзи естествен инстинкт, който имаше за футбола и бейзбола. Но времето го притискаше и вече нямаше избор.

С приближаването на Купата Стенли хокеят бе единственият спорт със залози, достатъчно високи за неговите цели. Футболният сезон свърши отдавна, а бейзболният се откриваше през тази седмица. Колкото до приятелските срещи, там залозите бяха нищожни. Остана хокеят.

И сега дължеше петстотин хиляди долара.

Прокара длан по челото си. Лошото бе, че малко повече от сто и петдесет хиляди долара идваха от личните му сметки. Но останалите — триста четиридесет и седем хиляди и шестстотин и петдесет долара, за да бъдем точни — дойдоха от фондовете на кампанията му. А огромен дял от тези фондове бяха инвестиции на баща му.

Не беше сигурен кое би било по-добре за него — да влезе в затвора или да се изправи пред баща си.

Какво по дяволите щеше да прави сега?

Трябваше да върне парите — при това бързо. Преди Клиф да открие несъответствията, преди пресата да се разрови достатъчно надълбоко и да разкрие съмнителните му действия. Нямаше много време, но все пак разполагаше с нещо — няколко дни, може би седмица. Трябваше да върне парите на мястото им.

Но как? Към кого да се обърне за помощ?

Отново се появи мисълта за Конър. Дали има кураж да звънне на брат си?

Има ли възможност да не го направи?

Все още размишляваше, когато звънна личният му телефон.

Той го погледна тъпо и не понечи да го вдигне. Деловият ден свърши отдавна, тоест обаждането беше лично. Но сега не искаше да разговаря с никого. Ако трябваше да се обзаложи — не че залозите му струваха много напоследък — би заложил на Нанси, която вероятно се чудеше къде е и защо не се прибира за вечеря. Не можеше да разговаря с нея. Не и сега. Определено не можеше да я погледне в очите. А Брайън — как да погледне сина си в очите, знаейки в каква каша е забъркал живота на цялото семейство?

Брайън мислеше, че баща му е герой.

Е, не беше герой. А нечестен, безгръбначен мошеник. Накрая Брайън щеше да го открие.

Телефонът престана да звъни, после започна отново, този път без спиране.

Добре. Трябваше да преодолее това.

Той се окашля, опитвайки се да звучи нормално, наведе се и вдигна слушалката.

— Нанс?

— Не, господин кмете. Филип Уокър се обажда. Съжалявам, че звъня на личната ви линия, но току-що разговарях с Грег Матюс. Той ми даде резултатите от сесията на градския съвет. Трябва да кажа, че не съм много доволен.

Страхотно! Това бе последното, което Стивън очакваше. В лудостта на последните няколко часа беше забравил напълно за сесията на градския съвет, която се бе провела по-рано. Помоли Грег да се обади на Уокър с резултатите. Трябваше да очаква това обаждане. Но нямаше представа откъде Уокър е взел личния му номер.

Какво ли значение имаше? Човекът седеше на другия край и чакаше отговор.

А Стивън не бе в състояние да се справи с него.

— Здрасти, Филип… — Той превключи на автопилот, опитвайки се да запази равния си тон. — Бях си тръгнал към къщи. Радвам се, че Грег се е свързал с теб. Да, и аз бях изненадан. Нямах представа, че един от членовете ни търси алтернативи за общинските паркинги. Все пак неговото предложение си има достойнства. Не знам дали Грег се е впуснал в подробности, но предложението е да се отървем напълно от часовите и дневните плащания. Общината ще издава дългосрочни разрешителни за паркиране. Таксите за тези разрешителни ще се събират от общински служител или ежегодно, или на половин година. Това е една по-евтина, по-безболезнена алтернатива на сегашната практика.

— Може би. — Дълбокомислена пауза. — От друга страна, тази система не предлага никаква сигурност за колите и за хората край тях.

— Посочих това на сесията — отговори Стивън, едва способен да мисли от пулсирането в главата си. — И твоето предложение все още е в сила. Но трябва да бъда откровен. Повечето съветници клонят към опцията с разрешителните. Тя намалява разходите и не е толкова драстична, колкото възможността цялата система на паркингите да премине в ръцете на една частна компания.

— Разбирам. — Напрегнато мълчание. — Е, надявам се да промениш решението им. Всъщност, сигурен съм, че ще го направиш.

Може би на Стивън така му се стори, но думите му прозвучаха по-скоро като нареждане, отколкото като молба.

— Както и да е, няма да те задържам. Прибирай се при семейството си. — Филип се закашля. — Но преди да затворим, има и още една причина за обаждането ми. Малко е неудобно, но току-що разбрах, че съм направил огромна грешка с онзи чек за кампанията ти. Трябва да съм бил много разсеян като съм го написал. Без да искам добавих една нула. Ще ти бъда благодарен ако го скъсаш. Разбира се, ще ти напиша нов чек със сумата, която имах наум — десет хиляди долара.

Стивън усети как в гърлото му се надига жлъч. Той се отпусна бавно в креслото, цялото му тяло се тресеше. Това сигурно бе някаква жестока шега. Да скъса чека? Не можеше. Трийсет хиляди долара от него вече бяха проиграни.

— Господин кмете?

— Тук съм — чу гласа си Стивън.

— Не се обиждайте. Бих искал да допринеса повече. Но ние невинаги получаваме онова, което искаме. Да си го кажем направо, животът е късмет. Ако го имаме, излизаме напред. Ако не, си оставаме неудачници. Обикновено всичко е в ръцете на проклетия късмет — което, както знаете от скорошния си личен опит, може да означава една дълга лоша сламка. Понякога можем да контролираме изхода. Както например, когато едната ръка мие другата и всеки получава каквото иска. Но колко често имаме възможност да се сблъскаме с такава ситуация?

Този път в посланието на Уокър нямаше никакви двусмислици. То прозвуча силно и ясно.

Цялото.

Ледени тръпки побиха Стивън.

— Да не би да казвате, че стоте хиляди долара са в зависимост от…

— Връзката е ужасна — прекъсна го Филип. — По дяволите, мразя телефоните. А пък и ти тъкмо излизаше. Ще те оставя да се прибереш при жена си и при сина си.

Бързо щракване, последвано от сигнал свободно.

 

 

Дълго след като Филип затвори, Стивън остана сам в тъмния си офис, заровил глава в ръцете си.

Изнудваха го. Това бе достатъчно лоша новина. Но колко знаеше Уокър? Очевидно всичко.

Първо, иначе целият този сценарий не би имал никакъв смисъл. Базирани единствено върху предишните им делови отношения, впечатленията на Уокър от Стивън биха го подвели да стигне до заключението, че кметът е неопетнен, етичен лидер. Поради това би трябвало да очаква Стивън да се обиди от инсинуациите му. Трябваше да очаква от него да скъса чека, да откаже всякакви други предложения и да докладва в полицията, че Уокър се е опитал да го изнуди.

Но нещата не се развиха така.

Което водеше до по-отвратителната част. Онази саркастична забележка, че животът е късмет и също толкова саркастичното споменаване на скорошния му личен опит, на дългата сламка с лошия късмет. Цялата хазартна аналогия бе твърде прецизна и не допускаше никакво съвпадение.

Не, всичко бе пределно ясно. Филип Уокър знаеше, че Стивън е в беда. Но как бе разбрал? Нещо по-важно, докъде се простираше информацията му? Знаеше ли, че Стивън е затънал до гуша в комарджийски дългове? Знаеше ли, че тези дългове идват от фондовете за кампанията и трябва да се възстановят? Нещо по-лошо, знаеше ли, че собственото му дарение е сред загубите? Заради това ли беше толкова сигурен, че изнудването ще мине — защото Стивън не можеше да върне парите, които вече нямаше.

Дишането на Стивън се ускори толкова, че той усещаше надигането на гърдите си. Трябваше да разбере какво точно знае Уокър. Ако беше толкова зле, колкото се страхуваше, той трябваше да убеди Уокър да бъде търпелив и да не си иска парите обратно. Щеше да обещае да хвърли всички сили в подкрепа на предложението на Уокър за общинските паркинги. По дяволите, за него нямаше значение кое предложение щеше да одобри съветът. И двете си имаха своите предимства. И той щеше да подкрепи активно предложението на Уокър — щеше да заложи на сигурността. Това бе солиден аргумент. И някак си щеше да успее да спечели на своя страна съветниците. Трябваше да го направи.

Вдигна личния си телефон и набра.

— Да? — Уокър вдигна веднага, очевидно очаквал обаждането.

— Трябва да се видим — заяви Стивън без предварителни любезности. — Тази вечер.

— Господин кмете? — Фалшива изненада. — Мислех, че вече вечеряте.

— Е, не вечерям. Очевидно вие също. Кога можем да се срещнем?

Замислена пауза.

— Какво ще кажете за след половин час, в бара на ъгъла на Северно и Трета?

— Ще бъда там.

 

 

Стивън бе гаврътнал половината си джин с тоник, когато Филип влезе и се плъзна към тъмното ъглово сепаре. Разкопча палтото си, поръча бърбън, изчака го и отпи голяма глътка преди да срещне погледа на Стивън.

— Искате да ме видите?

— Бих искал едно обяснение.

— За?

Стивън остави чашата си с треперещи пръсти.

— Не искам да си играем игрички. Искам да знам какво имаше предвид с това, че едната ръка мие другата.

Острият поглед на Филип се заби в неговия.

— Мисля, че е ясно от само себе си. Ти имаш нещо, което аз искам. Аз пък имам нещо, което ти искаш. И си помагаме. — Още една глътка. — Просто е.

— Какво те кара да мислиш, че ще се унижа да въртя мръсни сделки, само за да събера дарения за кампанията?

Филип повдигна леко ъгълчето на устата си.

— Не какво да е дарение. Дарение от сто хиляди долара. Което не можеш да върнеш, защото вече си го инвестирал в спортни залагания.

На Стивън му се повдигна.

— Не знаеш за какво говориш.

— Така ли? Ето какво ще ти кажа. Предизвикай блъфа ми. Информирай ченгетата, че те изнудвам. — Той подаде мобилния си телефон на Стивън. — Давай. Ще ги изчакам тук да ме приберат.

Стивън въздъхна тежко, сведе поглед и се втренчи в питието си.

— Искаш договор за общинските паркинги в Лийф Брук.

— Това е идеята.

— Не мога да принудя съвета да гласува по това предложение. Но мога да им изнеса една дяволски добра реч.

— Направи го. — Филип гаврътна бърбъна си, блъсна чашата настрани и стана. — Извикай всеки един по отделно. Така ще ти бъде по-лесно. След като ги спечелиш, предложи гласуване. Имаш една седмица да ме зарадваш с добра новина.

— Или да ти върна парите — напомни му Стивън.

Още една мрачна усмивка.

— Вече обсъдихме този въпрос, господин кмете. Онова, което имам за теб, може да съсипе кариерата ти и да те прати в затвора, независимо от това дали ще успееш да събереш онова, което ми дължиш. Така че задръж парите. Използвай ги за своята кампания или за своята страст — не ми пука. Не искам да ми ги възстановяваш. Искам договора. Така че намери начин да ми го осигуриш. — Той закопча палтото си. — Ще очаквам обаждане от теб следващия четвъртък. Приятна вечер.

 

 

Конър беше заспал, когато телефонът звънна. Той опипа по нощната масичка докато открие слушалката и я вдигна към ухото си.

— Ало?

— Конър, аз съм. — Гласът на Нанси беше приглушен и задавен от сълзи.

И той изведнъж се събуди напълно.

— Какво има? — попита и втренчи поглед в електронния часовник. Четири и петнадесет.

— Съжалявам, че те събудих. Но не знаех какво да правя. Не можех да се обадя на Клиф, не и за това.

— Нанси, успокой се. — Конър вече отхвърляше завивките и ставаше от леглото. — Кажи ми какво става.

— Стивън — прошепна тя. — Той не знае, че ти се обаждам. Но съм уплашена до смърт. Прибра се чак след три. И беше толкова пиян, че едва вървеше. Опитах да поговоря с него, но той ми нареди да го оставя на мира. Каза някои ужасни неща. После припадна на дивана. Не искам Брайън да го намери такъв сутринта, но е прекалено тежък, за да го кача по стълбите. И се боя да го събудя в това състояние. — Нервна пауза. — Той е в беда, Конър. Никога не съм го виждала такъв. И не знам какво да правя.

— Брайън добре ли е?

— Да. Той не знае нищо. Легна си в девет. Казах му, че Стивън има късно съвещание. Така че проспа останалото.

— Добре. Тръгвам. Ще бъда там преди Брайън да се събуди.

След като затръшна телефона, Конър включи лампата и отиде в коридора да извади куфара си от дрешника. Метна го на леглото и хвърли вътре някакви дрехи, а умът му препускаше докато си събираше багажа. Беше петък. Така печелеше уикенда. Но както звучаха нещата, май че имаше нужда от повече време.

Взе бързо решение.

Всичките му сделки вървяха гладко. Слава богу, за модерните технологии. С новата прекрасна унифицирана съобщителна система, с която се сдоби наскоро, можеше да отиде до Европа за цял месец и да не липсва на никого в офиса. Високотехнологичният уред интегрираше гласовата му поща, електронната и факсовете и показваше всичко на екрана на компютъра. Можеше да прехвърли личната си линия на мобилния телефон. И така можеше да работи от всякъде.

Беше време за продължителен престой в Лийф Брук.

Двайсет минути по-късно Конър хвърли лаптопа и куфара си в мерцедеса и с първите плахи лъчи на зората ускори по магистралата Уест сайд към кризата, която го очакваше.