Анна Гавалда
Обичах я (2)

2

Отворих отново очи, когато той угаси мотора.

— Не мърдай. Остани тук с момичетата, докато е още топло. Ще включа електрическите радиатори във вашата стая. Ще се върна да ви взема.

Пак се помолих на мобилния си телефон.

В четири часа сутринта…

Може ли да съм толкова глупава.

 

 

Не мога да заспя отново.

Трите лежим в леглото на бабата на Адриен. Това, което ужасно скърца. Беше нашето.

Любехме се, движейки се възможно най-малко.

Цялата къща знаеше кога сме мръднали ръка или крак. Спомням си намеците на Кристин, когато слязохме първата сутрин. Изчервихме се над купичките си и се държахме за ръце под масата.

Научихме си урока. Правехме го възможно най-сдържано.

Знам, че той ще се върне в това легло с някоя друга и че с нея също ще повдига този голям матрак и ще го хвърля на земята, когато няма да могат да издържат повече.

 

 

Събужда ни Марион. Кара куклата си да тича по пухената завивка, разказвайки някаква история за откраднати близалки. Люси докосва миглите ми: „Очите ти са целите залепнали.“

Обличаме се под чаршафите, защото в стаята е много студено.

Стенещото легло ги кара да се смеят.

Свекър ми е запалил огън в кухнята. Виждам го в дъното на градината да търси дърва под навеса.

За първи път съм сама с него.

Никога не съм се чувствала удобно в неговата компания. Твърде сдържан е. Твърде мълчалив. А пък и всичко онова, което Адриен ми е разказвал за него — за това колко е трудно да растеш, докато той те гледа, за неговата строгост, неговия гняв, за каторгата в училището.

Същото е и със Сюзан. Никога не забелязах проява на нежност между тях. „Пиер не показва много чувствата си, но знам какво изпитва към мен“, сподели тя с мен един ден, когато говорехме за любов, докато чистехме боб.

Поклатих глава, но не разбирах. Не разбирах този мъж, който се пестеше и възпираше поривите си. Да не показваш нищо от страх да не се почувстваш слаб — никога не можах да разбера това. У нас хората се докосват и целуват също тъй естествено, както и дишат.

 

 

Спомням си една бурна вечер в тази кухня… Зълва ми Кристин се оплакваше от учителите на децата си, наричаше ги некомпетентни и ограничени. От там разговорът се насочи към възпитанието изобщо и после към тяхното в частност. И вятърът смени посоката си. Подмолно. Кухнята се превърна в съдебна зала. Адриен и сестра му станаха прокурори, а на пейката за обвиняеми беше баща им. Какви мъчителни мигове… Поне херметическата тенджера да беше избухнала, но не. Язвителните забележки бяха подтиснати и голямата разправия избегната, задоволиха се с подхвърлянето на няколко убийствени изказвания.

Както винаги.

Все пак как бе възможно всичко това? Свекър ми отказваше да излезе на ринга. Слушаше острите забележки на децата си, без изобщо да им отговаря. „Критиките ви се плъзгат по мен като по перата на патица“, заключаваше той винаги усмихнат, преди да се сбогува.

Този път обаче спорът беше по-лют.

Още виждам сгърченото му лице, ръцете му, стиснали гарафата с вода като че искаше да я счупи пред очите ни.

Представях си всички думи, които никога не би казал и се опитвах да разбера. Какво ли точно усещаше? За какво ли мислеше, когато оставаше сам? И как ли се държеше в миговете на интимност?

От немай-къде Кристин се обърна към мен:

— А ти, Клое, какво мислиш за всичко това?

Бях уморена, исках тази вечер да свърши.

Бях си взела дозата от техните семейни разправии.

— Аз… добавих замислено, смятам, че Пиер не живее сред нас, искам да кажа не наистина, смятам, че той е нещо като марсианец, попаднал при семейство Дипел…

Другите бяха свили рамене и се бяха извърнали настрани. Той не.

Той беше пуснал гарафата и лицето му се беше открило, за да ми се усмихне. За първи път го виждах да се усмихва така. Може би и за последен. Струва ми се, че тази вечер се роди някакво съучастничество… Нещо много задължаващо. Бях се опитала да го защитя както можех, моя смешен марсианец с прошарени коси, който сега се приближава към кухненската врата, бутайки пред себе си пълна с дърва ръчна количка.