Джудит Гулд
Сърдечна криза (6)

5.

— Чудя се къде, по дяволите, се дяна Антонио — възкликна Каролина и погледна часовника си.

— Не зная — отвърна Рокси с очевидна липса на интерес.

Каролина погледна към нея. Разбра, че нещо я притеснява, но реши да не я разпитва. От опит знаеше, че Рокси сама ще сподели проблемите си, ако желае. Само че щеше да го направи едва когато е готова за това.

Най-накрая Рокси вдигна очи и погледна Каролина.

— Наистина ли смяташ, че Мерседес е достатъчно добре запозната с работата ни в магазина, за да го ръководи в наше отсъствие? Искам да кажа, че едно е тя да работи тук заедно с някой от нас, но съвсем различно е да я оставим съвсем сама. Не съм сигурна, че ще се справи.

— Аз пък съм сигурна — заяви Каролина и кимна с глава. — Пък и няма да има какво толкова да прави. Ще се справи. — Погледна към приятелката си и се усмихна. — Рокси, подозирам, че все още изпитваш неприязън към Мерседес заради няколкото й срещи с Леланд в миналото. Така ли е?

— Не — разпалено отрече тя. После сви рамене и въздъхна. — О, предполагам, че имаш право. Макар че Леланд не си го признава, аз съм сигурна, че двамата с Мерседес са имали много специална връзка. А може просто да проявявам прекалена параноя.

— Стига, Рокси! Тяхната връзка е история — увери я Каролина. — Не мисля, че имаш основание да се притесняваш заради Мерседес. От доста време живее на етажа под мен и до този момент нито веднъж не сме се скарали. Зная, че си пада малко сноб, но едновременно с това е много интересна и творческа личност.

— Единственото, което зная за нея, е, че баща й бил някакъв художник аристократ, а тя самата била модел на времето — отвърна Рокси. — Леланд почти не я споменава, но съм чувала, че е едно от онези богати момиченца, принадлежащи към каймака на обществото.

— Е, Мерседес наистина е наследила прилично състояние от семейството си. Вярно е, че живее в изключително луксозна мансарда, но, от друга страна, тя е постоянно заета с реализирането на някакъв проект, който с времето се оказва грандиозен успех.

— Например?

— Ами за известно време се занимаваше с реставриране на стари мебели. Събираше разни вехтории от битаците, след това ги боядисваше с някакви невъобразими цветове и ги продаваше с огромна печалба. Вземаше една разнебитена маса, боядисваше я с леопардова шарка и я превръщаше в произведение на изкуството за милион долара. Имаше един период, в който правеше килимчета, които бяха толкова красиви, че ги изложиха в една художествена галерия. Освен това получава огромни хонорари от хора, които, видели веднъж снимки на интериора на мансардата й, я ангажират, за да постигне същия ефект и в техните жилища. Списъкът с начинанията й всъщност е безкраен.

— В такъв случай предполагам, че е доста богата — отбеляза Рокси.

— Всъщност, не зная — сви рамене Каролина. — Вярно е, че живее доста нашироко, но не зная каква част от парите, с които разполага, идват като издръжка след развода й. Не мисля обаче, че онзи германски граф, за който е била омъжена в продължение на няколко години, има кой знае колко пари.

Каролина погледна часовника си и остави ножа на масата.

— Защо не прегледаме докъде сме стигнали с подготовката на партито? — предложи тя. Отвори една голяма тетрадка с твърди корици, в която вписваше плановете си за различните тържества, които организираше, независимо от тяхната значимост и размах, след което разгърна на страницата, на която бе вписала данните, касаещи тържеството на Лидия Карстеърс.

По правило най-напред пишеше датата, след това името и адреса на клиента, броя на очакваните гости, както и имената им, в случай че разполага с пълния списък. След тези първоначални данни следваха подробни рисунки на всички цветни аранжировки. Малки стрелкички уточняваха вида на цветята във всеки един букет. Най-накрая Каролина изброяваше с най-големи подробности местата в апартамента, на които щяха да бъдат поставени различните букети. Пазеше всички тези подробни планове и скици и ги използваше в ежедневната си работа. Те освежаваха паметта й и бяха постоянен източник на нови идеи, и придържайки се към тях, тя можеше да е сигурна, че няма два пъти да повтори една и съща украса у един и същи клиент. Освен това внимаваше да не предложи същите аранжировки у клиент, който е присъствал на тържество, организирано и декорирано от нея самата.

— Добре — рече Рокси, остави ножа и свали работните ръкавици.

— Запланували сме два огромни букета в стила на старите майстори, които ще поставим на конзолата до входната врата, нали така?

Рокси кимна.

— Точно така. И двата букета са готови.

— Следва библиотеката — продължи Каролина. — Един голям букет за централната маса и четири по-малки за другите маси.

— Малките са приготвени — информира я Рокси. — Антонио иска лично да направи големия букет за централната маса.

— Добре — съгласи се Каролина. — Може да се залови с него веднага щом се върне. — После отново погледна в тетрадката. — Следва един малък букет за дамския будоар.

— Готов е — докладва Рокси. — Лично го приготвих.

— Четири букета за спалнята и два за банята.

— В момента работя върху тях — осведоми я Рокси.

— После имаме още четири букета за гостната и два за банята към нея.

— Не са готови.

— Аз ще се погрижа — реши Каролина. Отново погледна в тетрадката. — Какво още? О, четири малки букета за коридорите в апартамента.

— Готови са.

— И на последно място, но не и по важност — продължи Каролина, — идва трапезарията.

— Двата големи букета за шкафа и масичката са готови — съобщи Рокси. — Което означава, че остава да се погрижим за цветята, които ще поставим върху самата маса за хранене. — Усмихна се и въпросително изгледа Каролина. Каролина винаги оставяше приготвянето на този букет за последния момент и държеше лично да се погрижи за него.

— Веднага се захващам с това — заяви Каролина. — Сребристите рози са предназначени точно за трапезарията. Ще изглеждат прекрасно върху изисканата маса, а Лидия Карстеърс ще остане очарована. Хората не ги купуват много напоследък, така че изненадата ще бъде пълна.

— На тази вечеря ще има страшно много цветя — отбеляза Рокси. — Повече отколкото някои хора поръчват за сватбено тържество.

Каролина кимна в знак на съгласие.

— Тридесет и пет отделни букета — рече тя. — Не. Всъщност, ще бъдат тридесет и шест, защото смятам да направя два букета за масата в трапезарията. Ще ни се отвори доста работа в дома на Лидия. О, не забравяй да вземеш три сешоара — по един за всеки от нас. Лидия обича напълно разцъфнали цветя и затова ще се наложи да разтворим чашките на онези, които все още не са се отворили.

— Казах на Антонио да не прибира готовите букети в охладителя, за да могат цветовете да се разтворят още в магазина — обясни Рокси.

— Това е добра практика в случай като този — съгласи се Каролина. — Освен това клиентите на магазина виждат готовите букети и понякога изявяват желание да им приготвим нещо подобно. Хайде сега да изкараме тези букети на тротоара. Хората вече тръгват на работа. Някои от тях, господ да ги благослови, сигурно ще искат да си купят букетче за бюрото, за шефа или за когото там си пожелаят.

Двете заедно изнесоха дървената поставка от задната част на магазина и я поставиха на тротоара, непосредствено пред магазина. Скриха я под навеса, за да са сигурни, че цветята ще бъдат на сянка, но се постараха да я сложат така, че да не закрива витрината. На поставката подредиха ведра, като във всяко от тях имаше по десетина-дванадесет букетчета. Върху всяко ведро бе поставен етикет с цената на букетите, които варираха от четири до двадесет долара.

Когато се върна в магазина, Каролина свали две подложки от един рафт, след което изнесе сребърните вази на Лидия от задната част на магазина, където ги бе оставила. Сложи тежките вази върху работната си маса, постави по една подложка във всяка от тях, а след това тежко въздъхна.

— Какво има? — попита Рокси. — Нещо не е наред ли?

— Не, всъщност няма нищо — отвърна Каролина. — Само дето Лион ужасно ми липсва. Напоследък толкова често отсъства. — Започна да къса листата от дръжките на сребристите рози. — Понякога имам чувството, че сме се превърнали в двама непознати.

— Не и вие двамата! — възкликна Рокси и я погледна изпод вдигнатите си вежди. — Та вашият брак е направо съвършен.

— Така е — съгласи се Каролина. — Предполагам, че сега просто ми липсва повече от обикновено. Напоследък прекарваме твърде малко време заедно.

— Аз пък мисля, че си голяма късметлийка — увери я Рокси. — Двамата с Лион поне имате стабилен и здрав брак. А неговият красив, прекрасен, съвършен и ужасен брат няма никакво намерение да се обвързва с мен. — Тя се разсмя.

— Как вървят нещата между вас? — попита Каролина. — Не съм се виждала с Леланд цяла вечност.

Рокси обърна огромните си тъмни очи към Каролина и се усмихна.

— О, аз все така боготворя земята, по която стъпва — рече тя, — а той се отнася с мен като с коронована особа.

— Стига, Рокси — укори я Каролина. — Каквото и да говориш, все ми се струва, че нещо не е съвсем наред.

— Защо смяташ така? — попита Рокси.

— Познавам Леланд — отвърна Каролина. — Познавам и теб. И виждам, че точно в този момент не си от най-щастливите хора на земята. Зная, че си влюбена, но ми се струва, че напоследък си позагубила от присъщата си лъчезарност. Нещо става между вас, нали? Да не би да сте се скарали?

Рокси кимна.

— Той… той… Искам да кажа, че просто не зная какво става. Не смятам, че се вижда с друга жена. Не е това, но съм сигурна, че е намислил нещо. Напоследък пие прекалено много. Освен това разни непознати — все мъже — му звънят по всяко време на денонощието и след всеки такъв разговор той излиза, за да се срещне с клиент. Така ги нарича. — Очите й се напълниха със сълзи, които потекоха по изящно изваяните скули на лицето й. Рокси ги избърса с дългите си, завършващи със съвършено оформен маникюр пръсти. — По дяволите! — възкликна тя. — Не разбирам защо не желае да ме включи в това… каквото и да става с него в момента.

Каролина обгърна с ръце слабичките рамене на Рокси. Прегърна я и започна лекичко да я потупва по гърба.

— О, Рокси… Милата ми Рокси — прошепна тя с натежал от тревога глас. — Всичко ще се оправи. — Почувства сподавените ридания, разтърсили тялото на по-младата жена, и продължи да я притиска към себе си, да я гали и потупва по гърба.

Прислонила се в прегръдката й, младата красавица изведнъж се разсмя през сълзи. Отдръпна се назад и погледна Каролина. Лицето й беше мокро от сълзите, но на устните й играеше усмивка.

— Ти си… ти си най-великата, Каролина — заяви тя. — Твоят девер може и да е голям негодник, но ти винаги успяваш да ме накараш да се почувствам по-добре.

Каролина отвърна на усмивката с усмивка. Присегна се към работната си маса, взе една книжна кърпичка и внимателно избърса сълзите от лицето на Рокси.

— Ето така. Отново си красива както винаги.

— Благодаря ти, Каролина — изрече Рокси. — Съжалявам. Но просто не издържах. Предполагам, че започва да ми идва в повече. — Извърна се от Каролина, извади още няколко кърпички от кутията и издуха носа си. — Не бива да му позволявам да ме разстройва по този начин.

— Ето така ми харесваш повече — възкликна Каролина и се разсмя. После надяна ръкавиците и се върна към работата си, като не спираше да се пита колко сериозни са разногласията между Рокси и Леланд и какво точно бе намислил нейният девер. Независимо че взаимоотношенията й с Леланд винаги са били приятелски, че дори и сърдечни през годините, истината бе, че тя всъщност никога не му се бе доверявала напълно.

Макар че беше приветлив и красив и, също като Лион, на моменти можеше да бъде изключително чаровен, Леланд, по нейно мнение, като че ли нямаше цел в живота. Беше някак си импулсивен, небрежен и изключително себичен. Това не означаваше непременно, че е с лош характер, но, благодарение на своята повърхностна незаинтересованост, той често причиняваше сериозни проблеми и неприятности на околните. А и бе разбил не едно женско сърце през годините.

Когато преди няколко месеца Рокси започна да излиза с Леланд, Каролина посрещна връзката им с надеждата, че приятелката й няма да свърши подобно на многото други уязвими жени преди нея, ухажвани, а след това безжалостно изоставяни. Рокси обаче като че ли не смяташе, че има замесена друга жена. Какъв беше проблемът тогава?

Мислите й бяха прекъснати от пронизителния звън на телефона. Каролина се присегна и вдигна слушалката.

— Каролина — изрече тя с ясен и бодър глас.

— Лоши новини.

— О, мили боже, Лион! — Всичкото веселие изчезна от гласа й. Той рядко й се обаждаше в магазина, защото не желаеше да я безпокои докато е на работа. Този факт, както и необичайният поздрав, я накараха да изпита силна тревога. — Какво има? Добре ли си? Да не е станало нещо…?

— Не, не — прекъсна я той. — Нищо подобно, Каролина. Аз съм добре. Не се е случило нищо, което присъствието ти до мен да не може да изцери. Лошата новина е, че ще трябва да остана тук още няколко дни.

— О, не! — разочаровано възкликна тя. — Надявах се да се прибереш за рождения ден на Мат. От толкова време не сме се събирали всички заедно и направих всичко възможно да подредя така работата си в магазина, че да съм свободна.

— Зная — отвърна той, — но нищо не мога да направя. Просто няма начин да се измъкна.

— Разбирам — рече тя, макар всъщност да не разбираше. — Или поне така смятам.

— Зная, че е неприятно. — В гласа на Лион се усещаше раздразнение. — Но всичко е заради новото ръководство. Знаеш какво се получава след подобни сливания. Идва някой нов началник и решава, че трябва да обърне всичко с главата надолу, за да получи по-добри резултати, а истината е, че всъщност няма и най-малка представа какво точно върши. Налага се да проведа няколко семинара за обучение на новите служители. Така и не мога да проумея защо правят нещата, които правят. И се надявам положението час по-скоро да се нормализира.

— Аз също — увери го Каролина. — Напоследък двамата с теб сме като кораби, които се разминават в нощта. Само от време на време прекарваме по няколко дни заедно. А и на Мат много ще му липсваш. — Насили се отново да заговори с присъщата й жизнерадостна бодрост. — Имам идея. Ако тези твои командировки продължат така и за в бъдеще, може би ще трябва да се преместим да живеем в Холандия. Аз ще се установя в Амстердам и ще си отворя там цветарски магазин.

Лион се разсмя.

— Да, цветарски магазин в град, който е претъпкан с цветя.

— Само се пошегувах, глупчо.

— Зная и оценявам опита ти да ме разсмееш предвид обстоятелствата. Виж, не ми се иска да прекъсна този разговор, но трябва да бягам. Очаквам да се срещна с няколко от новите шефове, за да изпием заедно по едно питие.

— Добре — отвърна Каролина. — Ще те пусна да си гледаш работата. И, Лион?

— Да?

— Много ми липсваш и те обичам.

— И ти ми липсваш, Каролина. А също и Ричи. И ви обичам и двамата.

— Дочуване.

— Дочуване, скъпа. Скоро ще се чуем отново.

Каролина затвори телефона и от гърдите й се отрони дълбока въздишка. По дяволите, помисли си тя, подпря лакти на масата и положи брадичка върху сплетените си ръце. Ричи ще бъде разочарован. Мат също ще бъде разочарован. Но никой няма да е толкова разочарован колкото мен.

 

 

Лион затвори телефона и остана неподвижно на мястото си, смръщил красивото си лице. Мразя да я лъжа, помисли си той, но истината е, че просто нямам друг избор. Въздъхна, осъзнал за кой ли път, че е длъжен да й каже истината. Погледна навън към верандата. Видя Моник да наглежда Аня, която си играеше с една от любимите си кукли. Дългата руса коса на Моник блестеше на слънцето. Косата й е толкова красива, помисли си той. Както и всяка останала част от нея. Стройното и гъвкаво тяло на танцьорка — фино, силно и секси. Големите сини очи, чувствените устни, съвършената кожа. Младостта й, толкова свежа и жизнена.

Вратите и прозорците бяха отворени и той чуваше щастливото бръщолевене на Аня. Изправи се и излезе при тях.

— Тати — произнесе на английски Аня и му показа куклата си.

— О, много е красива — с усмивка изрече той, а Аня, насочила отново цялото си внимание към куклата, се зае да разресва косата й с малко розово гребенче.

— Приключих — рече той, седна на канапето от тиково дърво и прегърна Моник през раменете.

— Всичко наред ли е? — попита го.

— Така смятам — отвърна той и кимна с глава.

— Казах й, че ще остана тук още малко.

— Предполагам, че не е останала особено щастлива.

— Е, всъщност тя е ужасно заета — подхвърли Лион. — Трябва да се грижи за магазина, а и за всичко останало.

— И въпреки това… — промълви Моник и гласът й постепенно заглъхна.

Лион нежно стисна раменете й.

— Всичко ще се нареди, Моник — увери я той. — Сигурен съм в това. Дай ми само още малко време.

— Добре — отвърна тя и го погледна.

Той забеляза съмненията и тревогите, скрити зад престореното спокойствие на красивото й лице, и осъзна, че тя се нуждае от малко повече увереност.

— Виж — започна Лион, — това тук е моят дом, Моник. Аз го зная и ти също би трябвало да го знаеш. Трябва да ми повярваш. Ще направя необходимото, за да можем двамата с теб да сме заедно през цялото време. Ти, аз и Аня.

Малкото момиченце, чуло името си, погледна към него с огромните си очи. На лицето му изгря сладка усмивка. Отново вдигна куклата с пълничката си ръчичка.

— Виж, тате — повтори тя.

— Красива е, миличка — каза й той. — Също като теб.

Аня се засмя на глас и притисна куклата към гърдите си.

Лион се обърна към Моник.

— Как бих могъл да се откажа от всичко това? — попита той. — Никога не бих ви изоставил.

Моник въздъхна.

— Може и така да е — тихо отвърна тя, — но не е нужно да ти припомням, че имаш всичко това и в Ню Йорк, Лион.

— Не, Моник — бързо възрази той. — Изобщо не е същото. Ти не разбираш.

— И какво точно не разбирам? — попита тя и го изгледа въпросително. — На мен нещата ми изглеждат пределно ясни. Всичко е съвсем просто, всъщност. Там имаш съпруга и дете. А тук имаш приятелка — или както там предпочиташ да ме наричаш — и дете.

— Не — повтори той. — Не е… не е същото. Каролина си има нейната работа. — Изглеждаше така, сякаш отчаяно се опитваше да налучка верните думи. — Тя е… тя е омъжена за нея — най-накрая заяви той. — За нея, а не за мен. Едва ли ще забележи, ако си тръгна. А Ричи… Е, Ричи вече е голям. Скоро ще стане напълно самостоятелен. Не разбираш ли? Изобщо не е същото.

Моник го изгледа с разбиране.

— Може да не е съвсем същото — съгласи се тя. — Но единствената разлика, така както аз я виждам, Лион, е, че тя и синът ти са признати от закона и обществото — убедено заяви тя. — Те са… почтени. А аз? Аз съм… аз съм другата жена. Аз съм никоя. Ами Аня? Тя е…

— Не, Моник — прекъсна я той, взе я в прегръдките си и я притисна към себе си. — Престани да говориш по този начин. Нещата ще се променят. Ще направя така, че всичко между нас да е както трябва. Ще видиш! Нашата връзка ще потръгне. Повярвай ми… Това е, което желая. И ще се погрижа да го получа. Скоро при това.

Аня вдигна очи и ги погледна, после се изправи, пусна куклата на земята и се заклатушка към тях на дебелите си крачета. Прегърна коленете на баща си и притисна към тях шоколадовокафявата си косица.

— Обичам те, тате — изрече тя.

Той разроши косата й с ръка.

— И аз те обичам, Аня.

— Ела, Аня — повика я Моник, протегнала към нея двете си ръце. — Защо не поседнеш у мама за минутка?

Аня се спусна към майка си, Моник я вдигна, настани я в скута си и отмахна косичката, паднала върху очите й.

— И теб те обичам, мамо — рече Аня.

Моник я притисна към себе си.

— О, и аз те обичам, Аня! Много те обичам…

Лион се наведе над Аня и целуна Моник.

— А пък аз обичам теб — увери я той. — И ще се погрижа нещата между нас да се подредят. Обещавам!