Джудит Гулд
Сърдечна криза (35)

34.

Каролина излезе от трапезарията и тръгна към стаята на Ричи. Вратата беше отворена и тя го видя да седи пред компютъра, напълно погълнат от заниманието си.

— Чук-чук — рече тя и почука с пръсти по рамката на вратата. — Може ли да те обезпокоя за минутка?

Той я погледна.

— Разбира се, мамо. Какво има? — И отново насочи цялото си внимание към монитора.

— Току-що разговарях с Бърнард Голдсмит — информира го тя. — Адвокатът, който се занимава с наследството на баща ти.

Ричи отново се извърна, за да я погледне за миг, след което пак се съсредоточи върху компютъра.

— Изчакай само секунда, за да запаметя това.

Каролина пристъпи в стаята и седна на ръба на леглото му. Ричи се извърна на мястото си и я погледна.

— Добре — рече той. — Какво става?

— Искам само да знаеш, че той ще изпълни точно всички условия, поставени от баща ти в завещанието му. Ще направи всичко, което Лион е пожелал с последната си воля.

— Означава ли това, че няма да оспорваш завещанието? — попита Ричи.

Тя кимна.

— Означава точно това. След като се срещнах с Моник и Аня в Амстердам, се обадих на господин Уебър, техния адвокат, и задвижих цялата процедура. Бърнард току-що ме информира, не вече са почти готови с юридическите детайли. Двамата с вуйчо ти Мат трябва да подпишем някои документи, след което твоята малка сестричка и Моник ще получат онова, което баща ти им е завещал.

Ричи се приближи и седна на леглото до нея.

— Благодаря, мамо — рече й той и я прегърна. — Обичам те!

Тя го целуна.

— Мисля, че това е справедливото решение — промълви Каролина. — Може би ще ми е нужно известно време, за да свикна с мисълта за… за твоята сестричка и всичко останало, но, въпреки това, искам те да получат онова, което баща ти им е оставил. Освен това искам да ти дам възможност да опознаеш Аня. А също и Моник.

— Това означава ли, че вече си простила на татко? — попита Ричи.

— Не зная, Ричи — отвърна тя и поклати глава. — Все още не съм в състояние да отговоря на този въпрос. Може би с времето…

— Той ни обичаше, мамо — увери я синът й. — Зная, че ни обичаше.

Каролина кимна.

— Да — промълви тя. — Обичаше ни, нали? — Погледна момчето. — Ще ми се и аз да можех да съм толкова великодушна и изпълнена с опрощение като теб, Ричи…

 

 

Пейтън прокара език по гърдите му и се спусна надолу. Зърната на гърдите й леко докосваха мускулестото му тяло. Когато стигна до възбудения му пенис, тя поспря, изгледа го с неприкрита похот и желание, след което се наведе отново и отвори уста.

Антонио простена на глас, сложи ръце върху главата й и я притисна към слабините си. По дяволите, помисли си той, тя ми дава всичко, което някога съм желал. Заплатата му в магазина беше повече от прилична. Пейтън го водеше по различни партита, показваше се с него в обществото, а сега планираше и тържество в музея с едничката цел да го представи на всичките си приятели. На всичкото отгоре беше невероятно страстна любовница.

— О, да-а… — прошепна той. — О, Пейтън, толкова е приятно… — Повдигна таза си от леглото и тя го погълна целия. Антонио се отърка в нея и в следващия миг установи, че всеки момент ще експлодира. — О, почакай… Исусе! — възкликна той, опитвайки се да се освободи.

Тя се отдръпна, за да си поеме въздух, а той я придърпа върху себе си, целуна я страстно и продължително, след което я претърколи върху леглото, яхна я и мигновено проникна в нея. Задвижи се в невъобразимо бърз ритъм, неспособен да се владее и да чака повече. Пейтън се притисна с все сила към него, опитвайки се да се нагоди към темпото му.

Точно в този момент телефонът иззвъня пронизително. Тя се напрегна.

— Трябва да се обадя, Антонио — рече тя. — Просто трябва.

— О, не — промърмори той. — Няма начин. — Притисна я под себе си, но тя веднага го отблъсна.

— Пусни ме! — сърдито нареди тя. — Трябва да се обадя по телефона.

Антонио отпусна хватката си, но не се отдръпна от нея. Пейтън се присегна и взе телефонната слушалка.

— Ало?

Когато чу кой се обажда, тя се измъкна изпод Антонио, стана от леглото и започна нетърпеливо да кръстосва из стаята.

Антонио не я изпускаше от поглед, приковал очи върху пищните й гърди с ягодово розови зърна, върху заобления задник и стройното й стегнато тяло.

Пейтън непрекъснато кимаше с глава и говореше толкова тихо, че той не чуваше нищо от разговора. Но това не го вълнуваше; той искаше единствено час по-скоро да се върнат към заниманията си.

Само че не му било писано. Когато разговорът приключи, Пейтън захвърли слушалката в другия край на стаята. Тя се удари в огледалото на тоалетната масичка, разби го на стотици парченца, след което се стовари сред множеството скъпи парфюми и събори няколко от тях на пода.

Ерекцията на Антонио мигновено изчезна, а на лицето му се изписа неподправено отвращение. Не знаеше каква беше причината за избухването на разглезената кучка този път, но вече я познаваше достатъчно добре, за да е наясно, че трябва да я остави сама да овладее гнева, който я измъчваше толкова често.

Тя скръсти ръце пред гърдите си и започна да кръстосва като обезумяла по скъпия килим в бежови и розови тонове. Очите й гневно блестяха, лицето й бе разкривено от злоба и ярост. Изрита дрехите му, които лежаха на купчина на пода, след което се обърна и злостно го изгледа.

— Какво има? — попита той, неспособен да запази мълчание, прикован под отвратителния й поглед.

— Разчисти това — излая тя.

— Какво?

— Разчисти шибаната бъркотия ей там — изкрещя тя и посочи към счупеното огледало и разпръснатите по масичката и по пода парфюми.

Антонио рязко седна в леглото и удари с юмрук по скъпите чаршафи.

— Ти я разчисти! — кресна гневно той. — Аз да не съм ти някакъв шибан роб! — Лицето му пламтеше от яд, вените на шията му пулсираха неистово.

— Значи смяташ, че не си ми роб, а? — присмя му се Пейтън, след което се разсмя на глас. — Но иначе си готов на всичко, за да получиш парите ми, нали?

Антонио като стрела скочи от леглото и застана до него. Вдигна ръка, свита в юмрук, размаха я заплашително във въздуха, но в следващия миг внезапно се успокои и отпусна ръка край тялото си. Сграбчи я за раменете и я притегли към себе си.

— Какво има, Пейтън? — разтърси я той. — Кой те ядоса така?

— Щом толкова искаш да знаеш, обади ми се онова дребно лайно, Деймиън Армстронг. От музея.

— И?

— Не могат да ми осигурят залите на музея за вечерта, която бях заявила — информира го тя.

— Но това е нелепо — възкликна Антонио. — Нали вече ти казаха, че можеш да разчиташ на тях по всяко време. Семейството ти…

— Ти не ме ли чу? — изръмжа Пейтън. — Не мога да организирам тържеството си точно в този ден! Онази стара кучка Лидия Карстеърс е заплашила да оттегли голямо дарение на музея, ако те разтрогнат договора си с Каролина.

— Защо не им обещаеш дарение в същия размер? — попита я Антонио.

Тя го изгледа презрително.

— Исусе! — промърмори тя. — Ама ти наистина нищо не разбираш, нали?

— Какво искаш да кажеш, Пейтън? — попита той и я притисна силно към себе си. — Кажи ми.

— Всичките пари на семейството ми са вложени във фондове под попечителство — гневно излая тя. — Не мога да се съревновавам с Лидия Карстеърс.

Раздразнението й непрекъснато нарастваше и Антонио бързо се зае да я успокоява, уплашен, че в състоянието, в което се намираше, тя може да се обърне срещу него.

— Всичко е наред, Пейтън — прошепна й той, прокара ръце по голия и гръб и нежно целуна ухото й. — Можем да организираме партито някъде другаде. Където и да е.

— Не в това е въпросът, Антонио — възрази тя. — Онази кучка, за която работеше, ще получи от музея всичко, което си пожелае.

— И на кого му пука за нея? — попита той и погали с ръце гладкия й, заоблен задник. — Ние с теб сме заедно, а това е единственото, което има значение, нали?

Тялото на Пейтън, обгърнато от силните му, мускулести ръце, изведнъж се вцепени. Тя вдигна ръце, подпря длани на гърдите му и се опита да го отблъсне.

— Хайде, стига, Пейтън — тихичко промълви той, докато едната му ръка изследваше нежно меката плът между бедрата й. — Забрави за нея. Само ние двамата сме важни. — Сведе глава към гърдите й и прокара език между тях.

Пейтън грубо го отблъсна.

— Махай се! — заповяда тя.

— Какво, по…

— Казах да се махаш! — изкрещя тя.

— Какво ти става? — с изненада попита той. Никога преди не го бе отблъсквала по този начин.

— Приключих с теб. Обличай се и се махай от дома ми.

— Защо правиш това? — умолително проплака той. — Защо?

— Вън! — отново изкрещя тя. — Нямам повече нужда от теб. Ти си изпълни предназначението. И сега можеш да се върнеш в испанския Харлем, от който произхождаш.

— Пейтън, мамка му, какво става? Хайде, успокой се. Какво ще стане с плановете ни? С магазина? С нас?

Тя се изсмя презрително.

— С нас? Няма никакво нас. И никога не е имало. Що се отнася до магазина, смятам да го затворя. Мразя го. Ще закрия целия бизнес. Той е подходящ за неудачници. А аз обикновено съм гост на всички партита. — Забоде пръст в гърдите си. — Аз организирам свои собствени тържества. И не ми е нужно да се занимавам с декорирането на чужди празненства. Вече не.

Кръвта се отцеди от лицето на Антонио. Той я погледна, сломен и съсипан от чутото. Винаги бе знаел, че, независимо от страстния секс и разтърсващите оргазми, Пейтън изобщо не го обича. През цялото време обаче бе вярвал, че тя просто не може да се лиши от секса с него. Та нали всички жени, с които някога бе излизал, неизменно му повтаряха, че е най-добрият любовник, когото са имали някога? Нали всички те направо се пристрастяваха към него?

Той се наведе и вдигна дрехите си от пода. Бавно се облече, отклонил поглед встрани. Когато свърши, отвори вратата на гардероба, за да вземе скъпото кожено яке, което Пейтън му беше купила. Видя елегантните дрехи, за които тя бе платила цяло състояние, сведе поглед към дългата редица от прилежно подредени обувки и ботуши, купени специално за него. Сърцето му се сви от мъка. В квартала, в който живееше, винаги бе минавал за конте, но никога преди не бе притежавал толкова скъпи и елегантни дрехи. Запита се дали някога отново ще се облича по този начин.

Затвори вратата и се обърна към нея.

— Тръгвам си.

— Добре — процеди тя. — И никога повече не се връщай.

Той се приближи до вратата на спалнята, след което се обърна и я изгледа умолително.

— Защо, Пейтън? — попита Антонио. — Не можеш ли да ми кажеш защо?

— Не желая повече да си играя с теб — отвърна тя. — Просто си върви. Веднага.

Той се обърна, излезе и безшумно затвори вратата след себе си.

Пейтън остана неподвижно на мястото си. Стоеше, скръстила ръце пред гърдите си и приковала поглед върху вратата. Онази хитра кучка Каролина Маунткесъл бе успяла да я победи. Сигурно все съществуваше някакъв начин да й го върне. Пейтън щеше да напусне бизнеса, но нямаше да допусне да бъде унижавана. Тя беше жена с класа. И непременно щеше да измисли начин, за да съсипе Каролина.