Джудит Гулд
Сърдечна криза (31)

30.

Докато трамваят пътуваше на юг, Моник се взираше през прозореца с все по-нарастващо нетърпение, примесено с дълбока тъга. Съзнаваше, че щеше да се чувства по-добре, ако не идваше тук заедно с Аня, но посещенията в парка, в който се бяха срещнали за пръв път, в който се бяха влюбили и в който често бяха водили Аня заедно, й позволяваха по някакъв начин да усеща присъствието на Лион. Имаше чувството, че той е оставил частица от себе си в този парк и разходките й по алеите му се бяха превърнали в ритуал, извършван в негова памет.

Когато трамваят спря на Минервъплейн, тя бързо се изправи, вдигна Аня на ръце, взе сгънатата количка и тръгна към една от вратите, без дори да забележи младежа, който слезе на същата спирка. Поспря се на тротоара, разгъна количката, настани Аня в нея и с тъга погледна към шикозните бутици и скъпи ресторанти, които двамата с Лион посещаваха често след запознанството си. След това пресече улицата и тръгна надолу по улицата, от двете страни на която се издигаха елегантни жилищни сгради. Съвсем скоро мина край вратата, която отвеждаше към апартамента, в който се бяха любили за пръв път, апартамента, в който Лион уж живееше по време на командировките си в Амстердам.

Не след дълго прекоси моста, свързващ двата бряга на красивия канал, и подкара количката по алеите на Беатрикс парк. Макар че листата на дърветата бяха започнали да капят, паркът все още изглеждаше като зелен оазис заради огромните рододендрони и вечнозелени храсти и дървета, извисили се по протежение на криволичещите във всички посоки алеи. Паркът, също като Минервъплейн, беше почти безлюден. Само от време на време някой самотен бегач преминаваше бързо край тях.

Моник скоро спря и свали Аня от количката. На това място алеята бе оградена от двете страни с ниска ограда, а от другата й страна се простираше морава, която се спускаше надолу към езерото. Когато двете с Аня наближиха оградата, няколко гигантски сиви рибари се спуснаха от клоните на съседния бор и бавно закрачиха по тревата.

Подобно на праисторически птици те се поклащаха на дългите си крака и бавно се приближаваха към Аня, която започна да пищи от вълнение. Детето до такава степен бе привикнало с ужасната какофония от звуци, която се носеше около птиците, че вече изобщо не се плашеше от тях и ги наблюдаваше с неподправен интерес и удоволствие. Моник извади от чантата си пакетчето с накълцано пиле и започна да подхвърля парченца на рибарите, загледана в огромните птици, които тичаха насам-натам, опитвайки се да се докопат до парченце от храната. От време на време две или няколко птици се сбиваха за парченце месо, а шумните им крясъци отекваха силно в смълчания и безлюден парк.

Когато им хвърли всичката храна, Моник сложи чантата си в празната количка, хвана Аня за ръка и двете заедно тръгнаха да се разхождат около ограденото езеро. Спряха отново, когато стигнаха до мястото, където лебедите очакваха появата им. Постоянството им мигновено бе възнаградено и три огромни черни птици с великолепни червени клюнове се понесоха по повърхността на езерото към нея и Аня, издавайки звуци на радостно очакване. Аня се разсмя и посочи с ръчичка към тях. Вниманието на Моник обаче беше привлечено от някакъв звук зад тях.

Чу хрущенето на чакъла по алеята и се обърна. Веднага забеляза някакво момче, облечено с окъсани дънки, което стоеше на пътеката и ги наблюдаваше. Младежът веднага извърна поглед и Моник отново насочи вниманието си към лебедите, без да му обръща повече внимание. В следващия миг обаче й хрумна, че в него има нещо познато — лицето, или пък походката и стойката? — и тази мисъл я накара да се обърне към него отново. Момчето продължаваше да я наблюдава и погледите им се срещнаха. В този момент Моник го позна. Сигурна беше, че е той. Та нали поне хиляда пъти бе разглеждала снимката му! Беше видяла същото момче и в деня, в който бе прочетено завещанието на Лион. Сърцето й започна да бие като обезумяло. Разтрепери се от обхваналите я ярост и страх. Погледът й натежа от злоба и отмъстителност.

— Аз… аз — запелтечи момчето.

— Какво искаш? — с неприязън попита тя.

— Аз… аз съм… казвам се… — Гласът му заглъхна и той отмести поглед към лебедите, сякаш се надяваше да почерпи малко смелост от тях.

— Зная кой си! — вбесено кресна тя. Очите й пламнаха от гняв. — И какво правиш тук? Какво, по дяволите, искаш от мен? — Сграбчи ръчичката на Аня, а детето погледна първо към нея, а след това и към момчето.

Ричи я погледна с големите си, разширени от уплаха очи.

— Аз… аз…

— Махай се! — развика се Моник. — Стой далеч от нас.

— Но… но… аз искам да видя сестра си — най-сетне изрече Ричи. — Изминах толкова път…

Тя го изгледа презрително. Сините й очи мятаха мълнии, цялото й тяло бе сковано от напрежение, а ръцете — стиснати в юмруци.

— Ти… какво искаш? — процеди невярващо Моник през гневно стиснатите си зъби.