Джудит Гулд
Сърдечна криза (28)

27.

— Нямам никаква вяра на тази кучка Мерседес — заяви Пейтън два дни след партито на семейство Смитсън. — Не ми се иска дори да я оставям сама в магазина. — Двамата с Антонио седяха в остъклената и обляна от слънце зимна градина и пиеха кафе. Остатъците от закуската им все още бяха на масата между тях.

— Не мога да те виня за това — съгласи се Антонио. — На твое място аз също не бих й вярвал.

— Тя буквално ме изнуди да я назнача на работа и сега трябва постоянно да я гледам около себе си. На всичкото отгоре ми струва прекалено много. Мисля, че ще е най-добре да не я оставяш сама нито за миг и непрекъснато да я държиш под око.

Антонио въздъхна.

— Добре — съгласи се той. Знаеше, че не може да си позволи да спори с Пейтън. Не и в самото начало на играта.

— Чудесно. А за в бъдеще все ще измислим как да се отървем от нея.

Антонио отпи от кафето си и се загледа към просторния Сентрал парк, ширнал се в далечината. Денят обещаваше да е чудесен, но началото му никак не му се нравеше. Погледна към Пейтън, която разлистваше сутрешния вестник. Беше изключително сексапилна и изискана жена, но с времето бе започнал да разбира, че е също така дяволски подла и невероятно разглезена. Е, добре, каза си той. Ще я изтърпи колкото се налага. В края на краищата за него тя беше само едно от стъпалата в стремителното му изкачване към висините.

— По дяволите! — изруга Пейтън и захвърли на пода вестника, който четеше. Изгледа го така, все едно че виждаше отровна змия пред себе си. — Не мога да повярвам! — Яростно се обърна към Антонио и на лицето й се появи изражение, което той познаваше вече твърде добре.

— Какво е станало? — с тревога попита той.

— Погледни на шеста страница — инструктира го Пейтън и му посочи омразния вестник.

Антонио остави чашата с кафе на масата и вдигна вестника. Отгърна на шеста страница и веднага видя статията, която я бе разстроила толкова много.

Декоратор имитатор на соарето на семейство Смитсън?

Злите езици говорят, че милиардерите филантропи Иванджелин и Робърт Смитсън са преизпълнени с гняв към известна в светските кръгове декораторка на празнични тържества, която е отскоро в бизнеса и предлага услуги на безбожни цени. Клюката мълви, че дебютантката със синя кръв, която наскоро отвори цветарски магазин в шикозния Ъпър ийст сайд, е откраднала не само убийствено красивия си латински любовник Антонио от декораторката Каролина, но и идеите й. По всичко изглежда, че повечето от гостите, поканени на последното соаре, организирано от семейство Смитсън, са забелязали, че цветните аранжировки са напълно идентични с тези, изработвани от Каролина за празнични тържества, организирани по-рано през годината — нещо недопустимо в доходния декораторски бизнес в Манхатън. Очаквайте повече подробности в следващите ни броеве.

Антонио остави вестника на масата и се усмихна на Пейтън.

— Как ти харесва това, а? Наричат ме латински любовник.

— Майната ти! — сърдито възкликна Пейтън. — Статии като тази биха могли да съсипят бизнеса ми, а ти можеш да мислиш единствено за това, че името ти е било споменато във вестника!

— Извинявай — рече Антонио. — Просто си помислих, че е смешно, нищо повече — обясни той, докато се опитваше да овладее кипналия в гърдите му гняв. Никой не си позволяваше безнаказано да му говори по този начин, но Пейтън, за нещастие, не беше коя да е. Тя беше неговият пропуск към висшето общество. И за момента му се налагаше да се примирява с отвратителния нрав и циничния й език.

— Е, тази статия е всичко друго, но не и смешна, Антонио — злобно изсъска Пейтън. — Особено пък когато става дума за хора като семейство Смитсън. Сега ще се наложи да се явя пред тях с подвита опашка и да се опитам по някакъв начин да огранича щетите, нанесени ми от този материал.

— Изобщо не се налага да правиш нищо подобно — сви рамене Антонио. — Та ти притежаваш всичките пари на света! Какво значение има за теб някаква си статия?

— Аз не се отказвам лесно — процеди Пейтън. — Нито пък съм неудачница. Когато започна нещо, непременно го довеждам до край. И задължително се изкачвам на върха!

— Добре — безизразно подхвърли той, не съумял да схване докрай този неин стремеж към съревнование и себеизява. Естествено, че и той винаги бе искал да се издигне, да си осигури по-добър живот. Но Пейтън? Какво още искаше да постигне? Какво се опитваше да докаже?

— Нямам намерение да седя и да наблюдавам безучастно как онази кръгла нула, Каролина Маунткесъл, отмъква всичките ми клиенти и междувременно успява дори да завърти главата на Сет Фостър.

— Значи всичко това било заради мъж? — възкликна той.

Пейтън го дари с презрителен поглед. Антонио се почувства като сакато дете, достойно за съжаление.

— Няма значение, Антонио — въздъхна тя. — Ще трябва просто да измислим някакъв начин, за да й го върнем. Искам да съсипя мероприятието, което ще декорира в Метрополитън мюзиъм. Само така ще бъда сигурна, че тя никога повече няма да си намери работа в този град. Не и като тази, с която се занимава в момента.

— Това няма да е никак трудно — отбеляза той.

Тя го погледна и очите отново заблестяха.

— Какво имаш предвид? — попита задъхано Пейтън.

 

 

Рокси остави вестника върху работната си маса и се разсмя толкова силно, че очите й се напълниха със сълзи. Не си спомняше откога не бе ставала свидетел на нещо толкова смешно. Смехът й беше толкова заразителен, че Каролина захвърли цветята, които подрязваше, и се присъедини към нея.

— Обзалагам се, че е побесняла от гняв — промълви Рокси, когато най-сетне успя да се овладее достатъчно, че да проговори.

Каролина само кимна.

— Най-положителното в цялата история е, че се обадихме на Ерика Роджърс точно навреме. И да бяхме искали, нямаше да успеем да подберем по-подходящ момент.

— Зная — съгласи се Рокси. — Семейство Смитсън организират парти в дома си и ето че Ерика получава всичкия материал, който й е нужен за клюкарската колонка, която списва.

— Пристъпих към този план с надеждата, че тази жена би могла да ни е от полза — призна Каролина, — но никога не съм си представяла, че ще се справи толкова добре.

— Сега като се замисля, другото смешно нещо, случило се напоследък, е твоята среща с Мерседес и Леланд, довела до разкритието за ужасното финансово състояние на нашата приятелка — рече Рокси и отново избухна в смях.

Каролина би предпочела да не споделя тази информация с Рокси, но в крайна сметка реши, че няма да е честно, ако не й каже. В края на краищата преди време Рокси беше влюбена в Леланд. Пък и те двете бяха твърде близки приятелки, за да имат тайни помежду си. Реакцията на Рокси обаче я изненада.

Тя пренебрежително махна с ръка и погледна Каролина.

— Единственото, което мога да кажа по въпроса, е, че тези двамата са си лика-прилика. — След което на устните й заигра немирна усмивка. — Освен това наскоро срещнах един мъж.

— Сериозно?

Рокси кимна с глава.

— Нищо сериозно за момента. Но излизаме заедно и наистина се забавляваме.

— И кой е той? — попита Каролина.

— Казва се Джерълд — отвърна Рокси. — Току-що се нанесе в апартамента над моя и е невероятен сладур.

Продължиха да работят като междувременно обсъдиха новия приятел на Рокси и поразмишляваха над отношенията между Леланд и Мерседес.

 

 

Лятото вече беше само един приятен спомен и повечето жители на Манхатън се завърнаха от вилите си на морския бряг или в провинцията. Есенният светски сезон навлизаше в разгара си. Поръчките заваляха, а услугите на Каролина станаха все по-търсени в града. Деловият й календар бе до такава степен запълнен със сватбени церемонии, тържествени обяди, вечерни партита, погребения и всякакви други светски изяви, че тя, за пръв път откакто бе започнала този бизнес, се принуди да връща клиенти. Все още не беше намерила заместник на Антонио, но използваше много сътрудници, които работеха при нея почасово от години и тя добре познаваше възможностите им.

Телефонът иззвъня и Каролина вдигна слушалката.

— Каролина.

— Познай кой се обажда.

Тя се разсмя, разпознала на мига гласа на Сет.

— Тъкмо си мислех за теб — рече.

— Наистина ли? Надявам се мислите ти да са били поне мъничко порочни.

Каролина се разсмя отново.

— Не-е-е — проточи игриво тя.

— Е, може и да станат, след като ти кажа какво направих.

— Какво?

— Споменах името ти пред неколцина от гостите ми — информира я Сет. — Всички бяха изумени от украсата и веднага се поинтересуваха от името на декоратора ми, решили, че ти сигурно си най-строго пазената тайна в цял Ню Йорк.

Каролина продължи да се смее.

— Подобен комплимент, изречен от цяла група холандци, е направо смешен. Особено пък като се има предвид; че единственото, което всъщност направих, бе да украся жилището ти с безброй лалета.

— Не съвсем — сериозно възрази той. — Почти никой от гостите не беше виждал такива лалета. Дори и в Холандия.

— Това е така, защото те са така скандално скъпи, че почти никой не ги поръчва — обясни Каролина. — Дори и цветарите в богаташката част на града не проявяват интерес към тях. Нито пък търговците на едро. Наложи се да направя специална поръчка, за да ми ги доставят.

— Е, украсата постигна невероятен успех — отбеляза той. — Бях изумен, когато след работа се прибрах у дома и видях какво си направила.

— Благодаря ти, Сет. Аз също бях изненадана, когато влязох в апартамента ти, но това беше преди да се заема с аранжирането на цветята. Жилището ти е невероятно красиво. От него лъха някакво… спокойствие.

— Наистина ли ти хареса? — поинтересува се той.

— О, да — увери го тя. — Новите мебели, така умело съчетани със скъпите антики. Различните стилове и течения. Всичко това, изпълнено с изключителен усет към детайла.

— Лидия ми помогна мъничко — призна й Сет. — Всичките мебели са от жилището на майка ми, но Лидия ми помогна да ги подредя и съчетая.

— Е, наистина е красиво — отново повтори Каролина. — На Рокси също й хареса. Двете разгледахме цялото жилище, прехласнати от неповторимата атмосфера и излъчване.

Той се разсмя.

— Струва ми се, че вече преувеличаваш.

— Нищо подобно — възрази Каролина. — Между другото, как мина вечерята? Успя ли да си осигуриш дарители за Комитета за защита на животните?

— Да — ентусиазирано отвърна той. — Няколко души написаха чековете си веднага, а голяма част от останалите обещаха да си помислят.

— Но това е страхотно, Сет!

— Виж, искаш ли да вечеряме отново през някой от близките дни? — попита той. — А защо не и веднага? — Този телефонен разговор му предоставяше идеалната възможност да я покани отново, а той наистина желаеше да я види. Спомените за вечерта след партито у семейство Смитсън — целувките и взаимното им желание — бяха като отпечатани в паметта му. — Това ще бъде моят опит да ти благодаря, че ми помогна да впечатля гостите си.

— Не е нужно да го правиш — увери го тя, макар да копнееше да го види час по-скоро.

— Не го правя по задължение — изрече бързо Сет. — Искам да те заведа на вечеря. Наистина го искам. Твоята компания ми е изключително приятна.

Каролина почувства познатото стягане в гърдите. Не можеше повече да се залъгва и трябваше вече да признае пред себе си, че това чувство не е нищо друго, а вълнение, породено от желанието й да бъде с него.

— Да — чу се да отвръща на мига. — Бих искала да изляза с теб на вечеря, но в момента наистина съм много заета. Преглеждам плановете за голямото благотворително събитие в Метрополитън мюзиъм, а освен тях движа още поне хиляда неща. Почакай все пак да погледна в тефтера с ангажиментите си. Можеш ли да изчакаш една секунда?

— Разбира се — увери я той.

Каролина прегледа ангажиментите си до края на седмицата, както и през цялата следваща седмица. Но това е нелепо, изведнъж си рече тя. Искам да го видя, а това означава, че непременно ще намеря свободно време.

— Какво ще кажеш за… не, почакай минутка… да видя… какво ще кажеш за четвъртък след осем часа? Или това е твърде късно за теб?

— Не — отвърна той. — Чудесно! Значи ще се видим в четвъртък. Да кажем в… осем и половина.

— Прекрасно.

— Добре тогава. Ще мина да те взема от дома ти.

— Страхотно — възкликна тя. — Дочуване.

 

 

Сет току-що бе позвънил от долу и Каролина го увери, че слиза веднага.

— Как изглеждам? — попита тя Ричи.

— Прекрасна си, мамо — увери я той.

— Благодаря, Ричи! Не забравяй, че в хладилника съм ти оставила храна, миличък. — Взе чантата и ключовете си от кухненския плот. — Дай ми една целувчица, преди да тръгна.

Ричи бързо я целуна по бузата.

— Довиждане. Няма да се бавя прекалено дълго.

— Забавлявай се, мамо. И поздрави Сет от мен.

— Непременно — обеща тя. Обърна се и излезе от апартамента, преизпълнена с увереност, че през последните дни Ричи се справя далеч по-добре.

 

 

Най-после замина, помисли си Ричи. Слава богу! Бях започнал да се притеснявам, че никога няма да излезе от тук.

Втурна се към спалнята си с решимостта на човек, който има внимателно начертан план и го следва неотклонно.

Имам да свърша твърде много работа, помисли си той. А не разполагам с достатъчно време. Трябва да действам бързо. Много бързо.

 

 

Двамата прекараха още една изключително приятна вечер заедно, а взаимното привличане, което изпитваха, сякаш се засили още повече с напредването на нощта. Напоследък Сет посвещаваше много време на Ричи и на техните тенис мачове и поради това разговорът съвсем естествено се насочи към него. Сет и Ричи редовно се срещаха на корта и постепенно се опознаваха все повече и повече. И макар че Ричи не говореше за отношенията си със Сет и за часовете, които прекарваха заедно на тенис корта — той просто отказваше да отговаря на въпросите на майка си, тя беше благодарна, че синът й харесва и уважава Сет.

Към края на вечерта, приютили се във фоайето на жилищната й сграда, те започнаха да се целуват като тийнейджъри, опитвайки се да отложат максимално момента, в който трябваше да се сбогуват.

— Толкова е приятно — прошепна Каролина.

— Да, така е — съгласи се Сет докато я целуваше нежно по шията. — Прекрасно е да те чувствам толкова близо до себе си. — Започна да я целува по-настоятелно, с повече плам и страст, а Каролина се притисна с все сила към него, тласкана от непреодолимото желание да почувства допира на силното му, мъжествено тяло.

Продължиха да се целуват и да изследват телата си с ръце, докато в един момент се увлякоха до такава степен, че осъзнаха, че или трябва да се любят на часа, или да спрат веднага.

— М-май ще е най-добре да престанем — най-накрая промълви Сет, опитвайки се да си поеме дъх.

Тя го погледна в очите.

— Зная — съгласи се Каролина. — Не искам да спираме, но зная, че така трябва.

С голяма неохота двамата най-сетне се откъснаха един от друг. Докато вървеше към асансьора Каролина се опитваше да нормализира учестеното си дишане. Зърна отражението си в огледалото, поставено над конзолата във входното фоайе, и се закова на мястото си. Беше изумена от външния си вид. Думите, изречени от Сет по-рано вечерта, бяха самата истина. Тя наистина изглеждаше великолепно, но причината за това не се криеше единствено в елегантния тоалет, който бе облякла.

Около мен сякаш има някакво излъчване, изненадано си помисли Каролина. А може би това усещане е породено от увереността, че един прекрасен човек държи на мен, а аз държа на него. После реши, че, независимо каква е причината, породила блясъка в очите и самоувереното й излъчване на красива жена, тя може само да е доволна от резултата.

Леко се приведе и свали с ръка първо едната, а след това и другата си обувка. Знаеше, че високите й токове тропат прекалено силно по лакирания дъбов паркет. Не искам да събудя Ричи, помисли си Каролина. Не беше излязъл да я посрещне на асансьора, а в апартамента беше съвсем тихо и тя предположи, че той вече спи дълбоко.

Прекоси фоайето като стъпваше безшумно с босите си крака, след което мина през спалнята и влезе в будоара. Съблече се, нахлузи на гърба си любимото си копринено кимоно и влезе в банята, където изми лицето и зъбите си.

Най-после съм готова за лягане, рече си тя, но веднага след това промени намерението си. Преди това трябва да мина през стаята на Ричи и да го целуна за лека нощ. Приближи се до вратата и се ослуша. Пълна тишина. Сигурно спи дълбоко, помисли си Каролина и се усмихна. Открехна вратата едва-едва и надникна вътре.

Леглото му беше празно. Сърцето на Каролина изведнъж сякаш се качи в гърлото й, обхвана я силна паника.

Къде…?

Какво да правя, запита се тя. На кого да се обадя? Сърцето й започна да препуска като обезумяло, по челото й изби студена пот. Семейство Адлер. Може двамата с Джеф да са отишли някъде заедно, а Ричи да е пропуснал да ми каже.

Бързо избра телефонния им номер, като почукваше нетърпеливо по слушалката. А после една мисъл прониза съзнанието й и тя едва не се задуши от тревога. Защо ме излъга по-рано тази вечер? Та той изрично ми каза, че ще си остане у дома.

— Ало? — промърмори нечий сънен глас.

— Джеф? — извика Каролина. — Ти ли си?

— Да.

— Обажда се майката на Ричи. Виждал ли си го тази вечер?

— Не — отвърна Джеф.

— Имаш ли някаква представа къде може да е отишъл?

— Не. Няма ли го вкъщи? — Гласът му като че ли изведнъж прозвуча не толкова сънливо.

— Няма го — със свито сърце отвърна Каролина. — Сигурен ли си, че не знаеш къде може да е?

— Да.

— Добре. Ако случайно ти звънне, ще ми се обадиш ли веднага? Моля те!

— Разбира се — съгласи се момчето.

— Благодаря, Джеф. Извинявай, че те събудих.

— Няма нищо.

— Лека нощ. — Каролина затвори телефона. Беше толкова разстроена, че едва сдържаше сълзите си. Къде се е дянал, по дяволите, отново се запита тя. И защо ме излъга?

С треперещи пръсти избра номера на клетъчния телефон на Мат и изчака осем сигнала свободно. Надяваше се той да знае нещо, ако Ричи случайно бе решил да му позвъни. Мат не отговаряше. Каролина избра номера на Тад. Отново никой. Обади се на пейджърите им и остави номера си. След това се изправи в кухнята и зачака. Пет минути. Десет. Петнадесет. Никой не й се обади.

Очите й се напълниха със сълзи. Какво да правя, не преставаше да се пита тя. Даде си сметка, че паниката й пречи да разсъждава нормално, а умът й се лута, парализиран от стисналия я за гърлото страх. Мисли, рече си тя, полагайки усилия да се овладее. Къде би могъл да бъде?

И тогава изведнъж й хрумна, че тя дори не бе влязла в стаята му, за да провери дали нещо там няма да я насочи към плановете на Ричи. Ама и аз съм една глупачка, помисли си тя и тръгна надолу по коридора.

Отвори вратата и влезе в стаята на сина си. Скрийнсейвърът на компютъра му хвърляше призрачни отблясъци, а постоянно движещите си фигури по монитора придаваха на стаята сюрреалистичен вид. Каролина се приближи до бюрото и сложи ръка върху мишката.

Скрийнсейвърът изчезна и върху монитора си появи едно кратко и ясно съобщение.

Мамо, отивам да видя малката си сестричка.

С обич: Ричи

Каролина остана дълго време прегърбена пред бюрото, приковала поглед върху монитора на компютъра. Продължи да се взира в него докато буквите се размазаха пред погледа й. Горчивите сълзи, напълнили очите й, потекоха по лицето й.

Най-накрая Каролина се изправи и избърса очи. Огледа стаята му. Сърцето й се късаше от болка, неизпитвана никога преди. Силна, режеща, почти непоносима болка. Седна на леглото му и погали с ръка завивките.

След известно време си наложи да се надигне и да се върне обратно в кухнята. Мат и Тад не бяха отговорили на съобщенията й и тя си даде сметка, че по това време на нощта едва ли някой от двамата щеше да провери пейджъра си.

Вдигна телефонната слушалка и избра един друг номер. Отговориха й на третото позвъняване.

— Ало?

— Сет, Каролина е — с разтреперан глас рече тя.

— Какво има? — попита той.

— Става дума за Р-ричи — със запъване поясни тя. — Той… той е заминал да Амстердам.

— Веднага идвам.