Джудит Гулд
Сърдечна криза (26)

25.

На Моник й идеше с все сила да захвърли телефона и да го удари в стената, но се застави да се овладее. Трябваше да изслуша възрастния господин Уебър, независимо от това, че не й казваше онова, което й се искаше да чуе. В края на краищата, той беше на нейна страна. И май беше единственият в целия свят.

— Трябва да разберете, госпожице Ленърт — каза й той. — Тези неща отнемат време и аз не съм в състояние да направя каквото и да било, за да ускоря процедурата.

— Но аз как да се издържам междувременно? — проплака тя. — С какво да се храня? С въздух? — Замълча за миг, опитвайки се да овладее гласа си. — Извинете, че ви крещя, господин Уебър — промълви разкаяно, — но Лион се грижеше изцяло за мен и за Аня. Както знаете, изобщо не се налагаше да работя. А сега ми казвате, че тази жена се опитва да ми отнеме къщата и колата. Твърдите, че тя оспорва завещанието и е твърдо решена да не ми позволи да получа каквото и да било! И не мога да тегля пари от банковата му сметка докато тези спорове не бъдат уредени.

Въпреки опитите й да се успокои, в гласа й отново се надигна гняв.

— Не мога дори да използвам проклетата кредитна карта, защото са наложили запор върху сметката! Кажете ми, господин Уебър, какво да направя в такъв случай? Да гладувам? Да оставя детето си да гладува? Неговото дете?

— Моля ви, госпожице Ленърт — търпеливо я призова той, — опитайте се да се успокоите. Гневът няма да ви доведе до никъде. Първо на първо, те все още не могат да ви изритат от тази къща. Нито пък имат право да ви отнемат колата. Съжалявам за банковите сметки и кредитната карта, но те са били само на негово име. Накарали са адвоката си веднага да спре картата, за да не ни оставят време да реагираме. Но дори и да бяхме направили нещо, резултатът пак щеше да е същият, защото всичките банкови сметки на Лион са замразени. Вдовицата се възползва от правото си да управлява авоарите му докато споровете не бъдат решени. Съзнавам, че на вас това положение не ви харесва, но за момента поне имате покрив над главата си и кола, с която да се придвижвате наоколо.

— Твърде малка утеха — подхвърли тя.

— Предлагам ви междувременно да си потърсите някаква работа или пък, ако е необходимо, да се обърнете към социалните служби. Споровете по наследството може да продължат твърде дълго.

Моник отметна косата, паднала на очите й, и въздъхна дълбоко.

— Добре, господин Уебър — най-сетне рече тя, — но искам да съм сигурна, че онази жена в Америка е наясно, че й предстои сериозна и безжалостна битка. Защото детето, което отглеждам сама, е на Лион и аз зная със сигурност, че той би искал двете с Аня да сме обезпечени финансово. — Замълча за миг, колкото да си поеме дъх. — Моля ви, направете нужното тя да разбере това, господин Уебър, и ме уведомете в мига, в който научите нещо ново по въпроса.

— Непременно, госпожице Ленърт — отвърна той. — Желая ви приятен ден.

Моник затвори телефона и погледна през плъзгащата се стъклена врата към канала. Денят, както често се случваше в Амстердам, беше сив и мрачен, а притъмнялото небе се отразяваше в черните води на канала. Цялата гледка беше тягостна и потискаща.

Тя се извърна от стъклената врата и влезе в спалнята, за да погледне спящата Аня. Детето продължаваше да спи дълбоко, а кафявата й косичка, която толкова приличаше на косата на баща й, бе разпиляна по възглавницата. Моник се приближи до нощната масичка и взе снимката, на която бяха двамата с Лион. Бяха се снимали скоро след първата си среща. И двамата се усмихваха щастливо в обектива, а той я притискаше към себе си, обвил ръка около кръста й.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя остави снимката на мястото й и бързо излезе от стаята. Не искаше да събуди Аня. През последните седмици плачеше непрестанно. Лион ужасно й липсваше. Често й се струваше, че го вижда да върви по тротоара край някой от каналите или пък внезапно го съзираше в някой преминаващ край нея трамвай. Веднъж, докато двете с Аня хранеха черните лебеди, дори й се стори, че го вижда да тича из парка.

Така и не можа да изпита истински гняв към него, колкото и да се опитваше. Вярно, че бе отказал да се разведе с онази жена в Щатите. Вярно, че е могъл да припише къщата и колата на нейно име и да се погрижи да им открие общи банкови сметки. Вярно, че ако бе сторил това, щеше да й спести много неприятности. Но, независимо от всичко това, тя просто не можеше да се застави да го обича по-малко.

Кой би могъл да предположи, че Лион ще умре по този начин — млад и красив, в разцвета на силите си? Подобна възможност изглеждаше немислима на времето. Немислима й изглеждаше дори и в този момент. А ето че сега бе останала сама с детето му, което бе започнало да плаче в другата стая.

Моник бързо се върна в спалнята, взе Аня на ръце и я притисна към себе си.

— Тук съм, тук съм — ласкаво й зашепна тя. — Всичко е наред. Всичко ще се оправи, Аня. — Момиченцето вече тежеше доста, но Моник все пак я занесе до просторната всекидневна и двете заедно се настаниха в един люлеещ се стол, обърнат към канала.

— Не се тревожи, Аня — рече тя, започна да гали косичката на дъщеря си и се загледа в металносивата повърхност на водата. — Мама ще се грижи за теб. Днес ще се обадя на Матиас и ще го помоля да ме наеме на работа. Ще започна да танцувам отново. Ще видиш. Ще има с какво да се издържаме докато получим онова, което ни принадлежи по право. Да. Ще видиш, Аня. Мама ще се пребори и ще получи онова, което татко ти ни завеща. Той ни обичаше и искаше да сме осигурени. О, да! Каквото и да се случи, ние ще си получим нашето от онази ужасна вещица в Америка. На всяка цена!

 

 

— Не съм се чувала с шибаната ти снаха цяла вечност, а днес взех, че случайно връхлетях на нея във фоайето — рязко заяви Мерседес на влизане в спалнята, където Леланд, чисто гол, лежеше върху леглото с питие в ръка.

— О? — възкликна той и въпросително вдигна вежди. — И какво точно ти каза, че си толкова разстроена?

Мерседес захвърли чантата си на един стол и изрита обувките от краката си.

— Защо не ми приготвиш едно питие? — предложи тя и започна да се съблича. — Точно в този момент изпитвам остра нужда да пийна нещо.

Леланд остави чашата си, плъзна крака към пода, изправи се и се приближи до масата, на която имаше поднос, отрупан с бутилки алкохол, чаши и съд за лед.

— Хайде — подкани я той и наля водка в една от чашите. — Кажи ми как, по дяволите, Каролина успя така да те извади от равновесие?

Тя събу гащичките си и яростно го изгледа. Държеше се така, сякаш той бе първопричината за гнева й.

— Подхвърлих й, че ако има нужда от мен в магазина, трябва само да ми се обади — най-сетне проговори Мерседес. — Господ ми е свидетел, че имам нужда от тези пари.

Той й подаде чашата, в която бе смесил водка и тоник и Мерседес мигновено отпи голяма глътка.

— А кучката ми заяви, че вече няма нужда от помощта ми. Попитах я защо и тя ми каза нещо в смисъл, че няма нужда да я притеснявам с идиотските си въпроси. Предположих, че е разстроена заради писмото, което изкарах на показ, и изтъкнах, че съм направила онова, което съм счела за редно, и не би трябвало да бъда наказвана заради това. Изтъкнах, че в края на краищата всички ние сме цивилизовани хора.

Леланд се изсмя.

— Тя е ужасно вбесена от факта, че Лион уж е продиктувал въпросното писмо именно на теб — рече той, застана зад нея и я целуна по рамото. — И че единствено ти притежаваш копие от него.

— Да, и на всичкото отгоре се постара да ме накара да се чувствам като някаква глупава крава — продължи Мерседес, без да обръща внимание на целувките му. — При други обстоятелства не бих имала нищо против, но в момента изпитвам остра нужда от всеки долар, който бих могла да заработя по някакъв начин.

Отпи малка глътка от питието си и отпусна глава назад, за да я положи на рамото на Леланд.

— Трябва да помислим и да решим от кого можем да изкопчим малко пари — подхвърли той и леко захапа ухото й. — Някакви идеи?

Мерседес се обърна с лице към него и се усмихна.

— Имам една — рече тя. — Смятам да се обадя на Пейтън Фитцимънс.

— И какво ще постигнеш като й се обадиш? — попита той и погали едната й гърда.

— О, ще видиш — отвърна тя, остави питието си и пристъпи по-близо до него. — Остави тази работа на мен.

Леланд я прегърна през раменете и я придърпа към голото си тяло.

— Така и ще направя — обеща той, наведе се и започна да целува и гали с език шията й, — но защо преди това не се позабавляваме малко?

— Защо не наистина? — възкликна тя и награби мускулестия му задник.

Леланд я поведе към леглото. Тя се освободи от прегръдките му и се качи на леглото, без да сваля очи от стройното му, хармонично развито тяло. Той, на свой ред, изпиваше с поглед гладката кожа и пищните, заоблени форми, така нетипични за една толкова слаба и стройна жена. Очите му пламтяха от страст. В следващия момент, неспособен да се владее повече, Леланд се стовари отгоре й и мигновено я облада.

Мерседес се притискаше към него докато той, тласкан от неутолимата си страст, проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко в тялото й. За нея той беше като наркотик и тя все не можеше да му се насити. Надигна тяло, за да посрещне тласъците му и леко се задвижи задно с него. Леланд простена на глас, движенията му станаха все по-бързи и по-бързи, тласъците — все по-силни и по-силни… и така, докато, понесен на вълните на екстаза, изригна дълбоко в тялото й. Мерседес извика високо, тялото й се разтресе неконтролируемо и конвулсиите, следващи една след друга, я оставиха без дъх.

Останаха да лежат един до друг, изтощени и задъхани от усилието.

— Май е време да се обадя — рече Мерседес, когато най-сетне успя да проговори.

— Не може ли да почака до утре? — попита Леланд и й се усмихна. — Та ние едва започнахме.

Тя го ощипа по задника.

— Не може. Най-напред работата, а за удоволствия разполагаме с цялата нощ.

— Както кажеш — отстъпи той.

Тя се присегна, вдигна слушалката на телефона и избра домашния номер на Пейтън.

Едно позвъняване. Две. Три.

— Ало? Тук е домът на Фитцимънс.

— Може ли да разговарям с Пейтън, ако обичате? — попита Мерседес.

— Кой се обажда, моля?

— Кажете й, че я търси Мерседес.

— Изчакайте така.

На Мерседес й се стори, че чака цяла вечност, докато Пейтън най-сетне вдигна телефона.

— Ало? — весело пропя тя. — Как си?

— Боя се, че не съм особено добре — отвърна Мерседес.

— Какво има? — попита Пейтън и Мерседес мигновено долови предпазливостта, прокраднала се в гласа й.

— Днес случайно се срещнах с Каролина и тя се държа отвратително с мен — обясни Мерседес. — Всъщност, каза ми, че вече не желае да работя в магазина й. Така че не бих могла да ти върша повече услуги там.

— О, не! — Пейтън като че ли наистина се разтревожи. — Разчитах на теб, Мерседес. Какво толкова си направила, че да я ядосаш така?

— Нищо не съм направила — обидено заяви Мерседес. Нямаше никакво намерение да споделя с Пейтън за уговорката си с Леланд и за делото, което той водеше, за да оспори завещанието на Лион. — Не зная какво й става, но се държа с мен наистина ужасно. Мисля, че винаги е подозирала, че може би имам нещо общо с проблемите в магазина. Всичките онези изсъхнали цветя и прочее…

От другата страна на линията се разнесе злобен смях.

— Да, може и да подозира, но не би могла да докаже каквото и да е, нали?

— Разбира се, че не може — увери я Мерседес.

— Обаждам ти се, защото бих искала да започна веднага работа при теб, тъй като, очевидно, няма да мога да работя повече за Каролина.

Пейтън не реагира по никакъв начин. Обаждането на Мерседес й дойде съвсем неочаквано.

— Аз… ами, аз смятам, че все още е твърде рано да започнеш работа при мен, не мислиш ли? Искам да кажа, че Антонио току-що започна…

— Антонио вече работи при теб? — сепна се Мерседес.

— Да — смотолеви Пейтън. — Мислех, че знаеш. Двамата с Каролина се скарали жестоко и той напуснал. Затова се наложи да го взема при мен по-рано отколкото предвиждахме. Ще изглежда доста странно, ако и двамата се преместите при мен по едно и също време. Не искам да бъда обвинена от почитателите на Каролина, че съм повела битка за съсипване на бизнеса й. Това няма да е добре за мен, не мислиш ли?

— Аз лично съм убедена, че присъствието ми няма да ти навреди по никакъв начин — възрази Мерседес. — В края на краищата, повечето хора, за които работиш, познават само лицето на бизнеса, а това си ти. Едва ли някой някога е чувал, че от време на време съм помагала в магазина на Каролина.

— И въпреки това, не зная… — Гласът на Пейтън постепенно заглъхна.

— Слушай, Пейтън — бавно заговори Мерседес, — не забравяй, че двамата с Антонио сме единствените хора, които знаем за всичките номера, които изигра на Каролина. Ние с него може и да сме участвали в изпълнението, но замисълът си беше изцяло твой, нали така? Мисля, че за всички нас ще е най-добре, ако най-после се съберем на едно и също място и заработим заедно. Не би искала някой да се разприказва за долните ти номерца, нали?

— Не би посмяла!

— Няма да кажа нито дума — невинно отбеляза Мерседес, — но какво ще стане, ако Антонио се разприказва?

— Не мисля, че Антонио ще каже каквото и да било — отвърна Пейтън, — но разбирам какво имаш предвид. — И наистина разбираше. Съзнаваше, че Мерседес я изнудва. Ясно й беше, че ако не я назначи, Мерседес ще започне да разпространява всевъзможни клюки по неин адрес. Клюки, които биха могли да нанесат сериозна вреда на бизнеса й. — Защо не започнеш работа от утре? — бодро предложи Пейтън. — Предстои ми декорирането на парти в градската къща на семейство Смитсън и ти би могла да ми помогнеш в подготовката.

— Чудесно — весело се съгласи Мерседес. — И, между другото, Пейтън — додаде тя, — утре би трябвало да обсъдим възнаграждението, което ще получавам, и продължителността на договора ми, не мислиш ли?

— Договор? — с изумление възкликна Пейтън.

— Разбира се — отвърна Мерседес. — Та аз, малко или много, ще бъда нещо като младши партньор. Също като Антонио, нали?

— Аз… аз… ами… всъщност двамата с Антонио все още не сме обсъждали тези въпроси.

— В такъв случай можем да го направим утре. Какво ще кажеш за девет часа? Нали в толкова отваряш магазина?

— Да — смотолеви Пейтън. — Аз невинаги съм там още в девет, но Антонио ще бъде там. И Жизел — момичето, което ръководи магазина.

— Значи до утре — заключи Мерседес. — Много се радвам, че си поприказвахме. Дочуване.

— Дочуване.

Мерседес затвори телефона и се обърна към Леланд, който бе слушал внимателно целия разговор.

— Ти я изнудваш, нали? — ухили се той.

— Наречи го както желаеш — намигна му Мерседес. — Тя обаче ще ме наеме на работа и ще се наложи да ми плаща много, ако иска да си държа устата затворена.

— Ти си невероятна — рече той и я придърпа по-близо до себе си.

— Госпожица Непослушница? — през смях уточни тя, опиянена от допира на силното му, мускулесто тяло.

— Да-а — промърмори той и плъзна ръце по тялото й. — И това ми харесва.

— Така си и знаех — прошепна в отговор тя, а устните й потърсиха неговите.