Джудит Гулд
Сърдечна криза (24)

23

Каролина стана рано на следващата сутрин и пристигна първа в магазина. Партито на пристана за лодки в Сентрал парк беше тази вечер, а им предстоеше още много работа. Остави чантата си върху работната маса и реши, че първото нещо, което ще направи тази сутрин, е да прегледа списъка с нещата, които трябваше да бъдат подготвени за тържеството, за да се увери, че не изостават от графика.

В магазина все още нямаше никой и тя се зае за работа, наслаждавайки се на тишината и спокойствието. Извади тетрадката с плана на партито от чантата си и прегледа скиците, които беше изработила предварително. Тържеството нямаше да е от най-големите — поканени бяха по-малко от стотина души, но замисълът му се отличаваше с изключително разточителство. Клифърд Нийл, известният финансист от Уолстрийт, и красивата му съпруга, Джойлийн, сравнително отскоро се числяха към кръга на нюйоркските милиардери и не жалеха сили и средства в стремежа си да впечатлят новите си приятели и познати.

Каролина прегледа списъка, като отмяташе нещата, които бяха свършили още предишния ден. След това се зае със списъка на нещата, за които трябваше да се погрижат днес. Усмихна се на себе си, когато се замисли за контраста между тазвечерното парти и тържествата, които бе подготвяла и организирала в домовете на нейни клиенти от старите и аристократични фамилии в този град.

За Клифърд и Джойлийн Нийл не беше достатъчно да поръчат красиви разцъфнали рози и огромни количества ярки божури. Не, тези цветя бяха твърде обикновени за тях. Нийл искаше само орхидеи — от най-редките и от най-скъпите. В неописуеми количества. Каролина беше изготвила заявката си преди доста време, защото знаеше, че доставката на някои видове орхидеи не е лесна работа. Беше извадила огромен късмет и се радваше, че изобщо бе успяла да осигури част от тях. Заслугата за това беше изцяло на нейните приятели с името Джордж от пазара за цветя.

Звънчетата над вратата пропяха и тя вдигна поглед.

— Добро утро, Рокси — извика Каролина.

— Здрасти. Виждам, че вече си се заловила за работа.

— Просто проверявам дали всичко е готово за партито на Нийл.

— Между другото, реши ли вече каква точно украса ще предложим за тържествената вечеря у Сет Фостър? — попита Рокси.

— Мисля, че вече съм наясно какво трябва да се направи — отговори Каролина. — Хората, които е поканил, са изключително богати и невероятно консервативни и затова идеята ми е украсата да изглежда по същия начин. Богата и консервативна. В холандски стил.

— Какво искаш да кажеш? — попита Рокси.

Каролина се усмихна.

— Ще използваме лалета. Много лалета — обяви тя.

— Не! — възкликна Рокси.

— Купища лалета, но такива, каквито никога не са виждали. Лалета с огромни цветове. Поставени в изящни специални вази.

— Не вярвам, че го мислиш сериозно — настоя Рокси. — Та за всички тези хора лалетата са ежедневие. Гледат ги през целия си живот.

Каролина се разсмя.

— Права си, но аз ти говоря за друг вид лалета. В голямата си част те се отглеждат само за експорт и в Холандия почти не ги познават. Те са идеалното решение за вечерта. Напълно подходящи за случая. Гостите ще ги харесат и ще се почувстват като у дома си.

Хлопките иззвъняха отново и двете погледнаха към вратата.

— Здравейте.

— Здрасти, Антонио — хорово отговориха те.

Рокси остави ръчната и пазарската си чанти върху работната си маса. Антонио се настани на високия стол зад своето работно място.

— Е, какво още остава да се свърши за партито довечера? — попита той.

— Тъкмо преглеждам списъка — отвърна Каролина. — Всъщност, остава ни да се погрижим за букетите за масите. Пакетирането и товаренето им след това ще ни отнеме не повече от тридесет минути.

— Смятам да се захващам веднага — заяви Рокси и се надигна от мястото си, — защото аранжирането на букетите, които си предвидила за масите, отнема твърде много време.

— Напълно съм съгласен с теб — подкрепи я Антонио.

— Зная. — В гласа на Каролина се прокраднаха извинителни нотки. — Но клиентите пожелаха така.

— Тези старания на мен лично ми изглеждат прекалени — отбеляза Рокси и свали една ваза от рафта. — Ето, Антонио, ще я вземеш ли?

— Благодаря — рече той и пое вазата. Изправи се и извади подложки и други материали от един шкаф.

Рокси свали още една ваза за себе си. Остави я на работната си маса и отиде до охладителя, за да извади нужните й орхидеи.

— А-а-у, мили боже! — изпищя тя, закри устата си с ръка и изтърва един контейнер за цветя, който силно издрънча на пода.

— Какво има? — разтревожено попита Каролина и се завъртя заедно със стола си.

— Рокси, какво става, по дяволите? — Антонио бързо се спусна към нея. Застана на вратата на гигантския охладител и замръзна неподвижно на мястото си, слисан от изумление. — Исусе, Каролина — промълви той.

— Какво има? — отново попита тя и се спусна към охладителя.

Разбра за какво е цялата тази суматоха в мига, в който погледна през големите стъклени врати. Всяко едно цветенце в охладителя беше мъртво. Включително и редките орхидеи, които бе поръчала специално за партито тази вечер. Охладителят приличаше на зловеща картина на смъртта, претъпкан догоре с клюмнали, изсушени и обезцветени до неузнаваемост цветя.

От гърдите на Каролина се изтръгна болезнено стенание. Тя сърдито захвърли тетрадката, която стискаше в ръката си.

— Какво, по дяволите, се е случило тук? — попита тя, като местеше поглед от Рокси към Антонио и обратно към охладителя. — Цветя на стойност хиляди долари се оказват напълно съсипани. Хиляди долари! Всичките цветя, които ни трябват за тази вечер! — Идеше й да се разкрещи или пък да се разплаче на глас, но се овладя и само силно тропна с крак по пода. — По дяволите! — възкликна тя. — Какво, по дяволите, става тук?

Лицето на Рокси бе пребледняло от ужас. Тя само сви рамене, сякаш не й достигаха думи, за да изрази онова, което изпитва в момента.

Антонио обаче веднага се разтича наоколо.

— Чакай да проверя да не би случайно да сме го изключили от контакта — рече той и заобиколи, за да погледне зад охладителя.

Каролина го последва.

— Не виждам как би могло да се е случило нещо подобно — заяви тя. — Контактът е на такова място, че изобщо не минаваме край него.

Антонио, който беше коленичил на пода, вдигна очи към нея.

— Охладителят си е включен — информира я той.

— Може би е таблото с бушоните — предположи Рокси, застанала непосредствено зад Каролина. — Отивам да проверя. — Обърна се и се приближи до големия панел, монтиран в коридора срещу малката баня. Рязко отвори вратата и извика на Каролина и Антонио. — Елате тук да видите. Бушонът на охладителя е изключил.

Двамата се приближиха, за да се уверят, че случаят е точно такъв. Каролина го огледа внимателно, след което протегна ръка и го включи отново. Охладителят мигновено заработи с тихо бръмчене.

— Не мога да повярвам! — тихо възкликна Каролина. — Такова нещо не се е случвало никога преди. Никога! Това е първият подобен случай за всичките тези години.

— Може да е имало токов удар, или нещо подобно — предположи Антонио.

Каролина се върна в работните помещения на магазина, приближи се до охладителя и отново надникна вътре.

— Ще трябва да хващам телефона — рече тя, загледана в ужасната картина, разкрила се пред очите й. — Най-напред ще трябва да позвъня на Джойлийн Нийл и да й кажа за случилото се. След това ще се обадя на всичките си приятели на пазара, за да видя какво биха могли да ми осигурят. Но това само в случай че Джойлийн Нийл все още желае точно ние да се погрижим за украсата на партито й тази вечер.

— Няма начин търговците на пазара да разполагат с някои от цветята, които ще ти трябват за вечерта — ни в клин, ни в ръкав изтърси Антонио.

Тя се извърна рязко и го изгледа сърдито.

— Мислиш ли, че не го зная, Антонио?

Той обаче не отмести поглед, а й отвърна гневно и разпалено.

— Недей да си го изкарваш на мен, ако обичаш! Защото, ако реша, мога веднага да си изляза през тази врата и да не се върна повече. Да те видим какво ще правиш без мен довечера.

— В такъв случай защо просто не си тръгнеш веднага? — предложи му тя. — Защото на мен вече ми писна от отношението ти.

Антонио сподави гневното ръмжене, надигнало се в гърлото му, обърна се, приближи се до работната си маса и се зае да прибира личните си инструменти и изработените лично от него скици и дизайни.

— На мен ми се струва — продължи Каролина, — че ти не се тревожиш особено от нещата, които се случват напоследък, Антонио. Струва ми се още, че във всеки наш провал напоследък ти като че ли имаш основно участие.

— Да не би да ме обвиняваш, че съм извършил всичките тези неща? — изрева Антонио с пламнало от ярост лице. — Как смееш!

— Не зная! — извика в отговор Каролина. — Наистина не зная, Антонио. Но ми се ще да можеше да ме убедиш, че нямаш нищо общо с изключилия бушон, както и с всички останали инциденти напоследък.

— Кучка! — изкрещя той. Грабна раницата си и хукна към входната врата. Там се поспря, обърна се и я изгледа гневно за последен път. — Никога повече не разчитай на помощта ми — изсъска той, обърна се, излезе през вратата и с все сила я затръшна след себе си.

 

 

Каролина влезе в дома си, изрита обувките с високи токове от краката си и ги остави да се търкалят из входното антре. Прецапа боса до кухнята, поспря за миг до масата, за да остави вечерната си чанта и се приближи до хладилника. Извади отворена бутилка бяло вино и си наля една чаша. Отпи голяма глътка, доля още вино в чашата и я взе със себе си в спалнята.

Седна на леглото и се зае да масажира пръстите на краката си един след друг. Не мисля, че мога да преживея още един подобен ден, помисли си тя. Напоследък ми се струпа твърде много.

Беше успяла някак си да събере достатъчно екзотични цветя за партито, макар че те, по думите на Джойлийн Нийл, бяха просто приемливи. Двете с Рокси, с помощта на няколко временни помощници, които Каролина се видя принудена да повика, бяха свършили всичката работа по подреждането и украсата. Въпреки всичките си усилия обаче Каролина съзнаваше, че вероятно никога повече няма да получи поръчка — или пък блестяща препоръка — от Джойлийн и Клифърд Нийл. И те, също като Лидия, държаха на съвършенството и не бяха готови да се примирят с посредствените резултати и да приемат извиненията й. Лидия все пак бе решила да даде на Каролина втори шанс, но за семейство Нийл подобен жест бе малко вероятен.

Докато се събличаше, Каролина се запита дали Антонио все пак ще се върне на работа. После реши, че бизнесът й ще бъде по-добре без него. Ако се появи, реши тя, ще му кажа, че повече не може да работи за мен. От известно време насам изпитваше подозрения към него, макар че упорито отказваше да повярва, че той е способен да я предаде по този начин.

Имам чувството, че това е краят на цял един период от живота ми, тъжно си помисли тя. Антонио работи редом с мен от доста години и присъствието му ще ми липсва.

Каролина винаги бе харесвала младия мъж, независимо от мъжкарските изпълнения и раздразнителния му нрав, и знаеше, че ще й е трудно без него. Толкова много промени настъпиха напоследък, нещастно си помисли тя. Толкова много тъжни, ужасно тъжни промени.

Каролина, смазана от умора и изтощение, седеше на един от тапицираните столове в луксозния си будоар, когато чу пронизителния звън на телефона. Три позвънявания. Четири. Пет. Шест. Секретарят, който вече трябваше да се е включил, мълчеше. Каролина го беше изключила. Не желаеше да разговаря с никого. Нито с приятели, нито с врагове. Не желаеше да научава никакви новини. Нито добри, нито лоши. Ако предишната вечер, след партито, се бе чувствала просто съсипана от умора, тази вечер имаше чувството, че не може повече да издържа огромния товар, който носеше на раменете си.

През целия ден се опитваше да скрие чувствата си от Рокси и като че ли успя. Ричи пък щеше да прекара нощта у семейство Адлер. Каролина беше съвсем сама. Има още нещо, сънливо си помисли тя. Трябваше да свърша още нещо. Само че не можа да си спомни какво беше и веднага забрави за това. Беше съблякла дрехите си и бе нахлузила копринената роба на гърба си. Отпуснала се на стола, тя надигна кристалната чаша, която държеше в ръката си, и допи виното, което си бе сипала. Алкохолът, в комбинация с валиума, който бе взела веднага щом се прибра у дома, щяха да й помогнат да понесе по-леко остатъка от вечерта и да потъне в безпаметен и дълбок сън.

Каролина се изправи, взе чашата и отиде до кухнята, за да извади още една бутилка вино от хладилника. Отвори я, напълни чашата до горе и отпи голяма глътка. Пъхна ръка в джоба на робата си, измъкна от там шишенцето с валиум и изсипа три или четири хапчета в ръката си. Не беше съвсем сигурна за точната им бройка, но ги сложи в устата си и ги преглътна с още една голяма глътка вино.

Толкова съм уморена, объркано си помисли тя. Толкова уморена…

Влезе във всекидневната и се отпусна тежко на един от диваните. Допи виното си, но продължи да стиска чашата в ръка. Излегна се в цял ръст на дивана, подпряла глава на една възглавница, и се загледа в картината на отсрещната стена, която, обаче, кой знае защо, изобщо не беше на фокус. Опита се да се концентрира върху нея, но установи, че не е в състояние да го направи.

Главата й клюмна на възглавницата, чашата се изплъзна от ръката й и падна на пода, но Каролина дори не забеляза. Просто продължи да си лежи там, без да вижда и чува нищо, изпаднала в пълно опиянение от алкохола и лекарствата.

 

 

Долу във фоайето Сет отново натисна звънеца, като не спираше да се пита защо Каролина не отговаря. Не е в неин стил да забрави, мислеше си той.

Отново позвъни и отново не получи отговор. Може да е под душа, разсъждаваше объркан. А може би точно в този момент е включила сешоар и просто не чува звъненето.

Погледна часовника си и реши да опита отново след пет минути. Излезе на тротоара и се огледа в двете посоки, с надеждата, че тя може да е била задържана в магазина и е да е закъсняла с прибирането у дома. Улицата обаче беше напълно безлюдна. Погледна часовника си за пореден път и реши да позвъни още веднъж.

Влезе във фоайето, натисна звънеца, но отново не последва отговор. Извади клетъчния си телефон и набра номера в магазина. Познатият глас на Каролина прозвуча от записа на телефонния секретар. Затвори, без да остави съобщение и веднага набра номера на домашния й телефон. Никой не отговори, но не се включи и секретар. Странно, помисли си той. Каролина не може да няма телефонен секретар у дома си.

Сет започна да се тревожи не на шега. Каролина изглеждаше сравнително добре след смъртта на съпруга си, повтаряше си неуверено. Убеден беше обаче, че част от демонстрираните от нея самообладание и хладнокръвен професионализъм бяха просто представление за пред хората, особено пък предвид ужасните инциденти с клиенти, които й се струпаха на главата.

Студена пот изби по лицето и шията му и осъзна, че започва да се паникьосва. Разпери длан и натисна едновременно всички звънци, без да се притеснява, че ще обезпокои собствениците на останалите апартаменти. Надяваше се, че все някой ще отговори и ще го пусне да влезе и да вземе асансьора.

Така и стана. Без дори да го попита кой е, някой от съседите на Каролина отвори вратата и Сет бързо пристъпи вътре. Влезе в асансьора и натисна бутона за седмия етаж. Питаше какво ще предприеме, когато стигне до етажа. Ако Каролина си беше у дома, вратата на асансьора за дома й със сигурност щеше да е заключена.

Асансьорът се издигна до седмия етаж, спря и вратата автоматично се отвори. Проклет да съм, помисли си той. Дори не е заключена. Почувства, че ръцете му настръхват. Защо вратата на асансьора не е заключена? Та всеки крадец би могъл с лекота да проникне в жилището. Би могло да се случи какво ли не!

Без да се колебае нито миг повече, Сет излезе в просторното фоайе и се огледа. В далечния край на апартамента, върху едно канапе, зърна простряното й тяло. Едната й ръка висеше надолу, по пода се търкаляха парчета от счупена чаша за вино.

— О, боже! — високо възкликна той и се затича към нея.

Тя лежеше абсолютно неподвижно, изпружила тяло върху дивана. Старата й копринена роба бе леко разтворена и откриваше част от гърдите й. Косата й беше разбъркана, а гримът се стичаше на тъмни вадички по лицето й.

Прилича на счупена и захвърлена кукла, помисли си Сет и сърцето му се сви от болка и жалост при вида й. Приближи се до нея, коленичи до дивана и се наведе, за да провери дали диша. Дишаше. И беше потънала в дълбок и безпаметен сън. Сет видя изпуснатата чаша и шишенцето с хапчета, което се беше изтърколило от джоба на робата й. Наведе се и го взе. Валиум. Вино, тъжно си помисли той, и хапчета. Надявам се да не е взела прекалено голяма доза. Дано да не се стигне до медицинска помощ.

— Каролина — тихичко я повика Сет, опитвайки се да не я изплаши. — Каролина, събуди се. Аз съм, Сет.

Когато не последва никакъв отговор, той я хвана за раменете и я разтърси лекичко.

— Каролина! — повтори Сет. — Хайде, събуди се!

Тя изпъшка, макар и едва доловимо, и се опита да издърпа ръката си от неговата.

— Хайде, Каролина — настоя той. — Трябва да станеш. Хайде, събуди се! — Разтърси я отново, този път не толкова леко.

Тя изпъшка още веднъж, отвори очи, но веднага зажумя отново, опитвайки се да се предпази от светлината.

— Аз… аз трябва да се обадя по телефона — промърмори тя. Бавно вдигна ръка към лицето си и я сложи върху очите си. — Трябва да се обадя.

— Хайде, Каролина — упорито повтори Сет и я разтърси отново. — Събуди се. Трябва да се изправиш. Да се раздвижиш.

Тя отново отвори очи и го видя коленичил до дивана. Погледът й постепенно се проясни и тя започна бавно да осъзнава къде се намира.

— О… о… Сет — простена глухо. — Какво… Как…?

— Хайде — подкани я той. — Дай да ти помогна да се изправиш.

Прихвана я под мишниците и й помогна да стъпи на краката си. Главата й безжизнено клюмна на една страна и тя отново простена.

— Пусни ме — настоя Каролина. — Добре съм. Ще се оправя.

Сет и не помисли да я пуска, а я поведе към кухнята.

— Хайде, ела да повървим мъничко.

— Не, Сет — оплака се тя. — Пусни ме. Добре съм. Наистина.

Той осъзна, че тя наистина се е съвзела достатъчно, когато изведнъж рязко се изтръгна от ръката му и тръгна сама през стаята. Той я следваше по петите. Искаше да е абсолютно сигурен, че може да се справя и сама.

— Искаш ли кафе? — попита Каролина. — Или чаша вино?

— Мисля, че предпочитам кафе.

 

 

Двамата седяха до масата в трапезарията и отпиваха от силното кафе, приготвено от Каролина. Сет с благодарност отбеляза, че жената бе успяла да се съвземе значително и в момента разговаряше с него така, сякаш нищо необичайно не се бе случило.

— Просто съм пийнала повечко — рече му тя. — Напоследък имам проблеми със съня и си помислих, че виното може и да ми помогне да заспя. Особено пък в комбинация с малко валиум. Предполагам само, че съм попрекалила с количеството. Няма обаче защо да се тревожиш.

Сет забеляза, че тя упорито отбягва погледа му.

Може би беше смутена или просто не беше докрай откровена с него. Едно нещо обаче беше повече от очевидно — жената имаше нужда от помощ.

— Ти наистина ме разтревожи — призна й той. — Знаех, че не е в твой стил да забравиш за уговорката ни за вечеря.

— Как влезе? — попита тя, сетила се едва в този момент колко необичайно е присъствието му в дома й.

— Натиснах всички звънци във фоайето — обясни той — и някой от съседите ти ми отвори. След това се качих на твоя етаж и установих, че вратата на асансьора се отваря. Сигурно си забравила да я заключиш.

— Не мога да повярвам, че съм го направила — удиви се тя. — Аз… не мисля, че някога съм пропускала да заключа.

Как бих могъл да й предложа помощта си, питаше се той, без да я отблъсна от себе си? Та тя можеше да се самоубие, смесвайки по този начин алкохол и хапчета!

— Напоследък се сблъска с много трудности и изпитания — предпазливо започна той — и е абсолютно нормално да се чувстваш потисната и разсеяна. Смъртта на съпруга ти беше огромен удар. А на всичкото отгоре чувам, че имаш и проблеми в магазина. Може би не ми е работа да се намесвам в живота ти, но ми се струва, че от известно време насам се преуморяваш до смърт. И… не че съм специалист в тази област — тихо и внимателно продължи той, — но по всяка вероятност задържаш в себе си болката и тъгата, които изпитваш, отказвайки да ги споделиш с когото и да било. Ти изобщо не си даде възможност да тъгуваш и скърбиш за загубата, Каролина.

Тя го погледна над ръба на чашата за кафе. Той ми мисли доброто, помисли си тя. И наистина го е грижа за мен. Но не знае и половината от цялата истина.

Каролина остави машата и скръсти ръце върху масата.

— Аз… аз искам да ти кажа нещо — колебливо поде тя. — Нещо много лично. Искам да ти го кажа, защото смятам, че трябва да го знаеш и защото… ами, предполагам, че имам нужда да поговоря с някого.

И му разказа всичко. За ужасното предателство, извършено от Лион, който, в крайна сметка, не се бе оказал такъв, за какъвто го бе смятала по време на целия им брак. За любовницата и детето му в Амстердам. За претенциите на Леланд по отношение на завещанието. За битката, която беше повела, за да не допусне Моник Ленърт и дъщеря й да получат дял от наследството. За проблемите й в магазина, за които той вече бе подочул нещичко.

Когато най-сетне свърши, Сет само тихичко подсвирна от изумление.

— Не мога да повярвам, че толкова много неща са могли да ти се струпат на главата изведнъж — отбеляза той. — Нищо чудно, че започваш да… да се пречупваш. Опитваш се да се справиш с всичко съвсем сама, Каролина, но това не е нужно. Знаеш го.

— Аз съм жена на тридесет и пет години, която години наред управлява създадения лично от нея собствен бизнес, и която, на практика, отгледа и възпита сина си съвсем сама и смятам, че съм напълно способна да се грижа за себе си. — В гласа й се прокраднаха предизвикателни нотки и причината за това беше във факта, че тя самата никога не се бе възприемала като жена, която би могла някога да се пречупи.

— Ти си тридесет и пет годишна жена, която е загубила съпруга си, Каролина — възрази той. — Която е открила, че съпругът й приживе е водил двойствен живот. А тази вечер те заварих тук съвсем сама, опиянена от алкохол и транквиланти — натърти Сет. — Може в миналото и да си успявала да се справиш с всичко сама, но този път като че ли имаш нужда от малко помощ. Позволи на приятелите си да поемат част от товара, който влачиш. Или пък потърси професионална помощ.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не мисля, че имам нужда от това.

— Ами Ричи? — продължи Сет. — Как мислиш ще се почувства той, ако разбере за случилото се тази вечер?

Тя видимо пребледня, а преплетените пръсти на ръцете й потрепериха.

— Той вече е изгубил баща си — не отстъпваше Сет. — Как ще се почувства, ако не може да разчита и на теб?

Очите на Каролина внезапно се напълниха със сълзи. Тя наведе глава и тихичко заплака.

— Има толкова много неща, заради които си струва да живееш, Каролина — настоятелно продължи той. — Толкова много хубави мигове те очакват. Но имаш нужда от малко помощ, за да осъзнаеш това. Предполагам, че Рокси е страхотен слушател. За себе си съм сигурен. А съм убеден, че имаш и други приятели.

Подаде й кърпичката си. Тя избърса сълзите и издуха носа си. След това засрамено наведе глава.

— Погледни ме — тихичко я подкани той. Хвана ръцете й и ги стисна нежно.

Каролина вдигна глава и го погледна.

— Позволи ми да ти помогна, Каролина. Обещавам, че няма да те нараня.

В този момент Каролина повярва във всяка изречена от него дума, макар че съвсем наскоро бе решила, че никога повече няма да се довери на друг мъж. Бавно кимна с глава.

— Благодаря ти, Сет — промълви тя. — Ще се опитам.

Сет се усмихна и стисна ръцете и.

— Питам се дали ще се съгласиш да ми обещаеш нещо?

— Какво?

— Няма да ти хареса, че го казвам, но искам да ми обещаеш, че ще престанеш да смесваш вино и валиум.

— Ще изхвърля валиума още сега — заяви тя и се изправи. — Можеш дори да дойдеш с мен. — Каролина се запъти към банята, а Сет я последва. Тя изсипа хапчетата в тоалетната. — Ето така — промълви тя и пусна водата.

— Мисля, че това е добро начало — окуражително изрече Сет. — И се надявам да е началото на нещо много по-важно и сериозно.

— Аз също, Сет — промълви се тя. — Аз също…