Джудит Гулд
Сърдечна криза (15)

14.

Урната с пепелта — пепелта, останала от Лион, припомни си Каролина — беше малка, изработена от сив мрамор и украсена с неокласически елементи. Избрана е с вкус, помисли си тя, макар че винаги бе знаела, че може да разчита на Мат. Може би с времето урната щеше да погрознее в градината, където Каролина я беше поставила по-рано през деня, избирайки й специално място в една от красивите лехи. Тя лично се надяваше, че с времето леко крещящият блясък на мрамора щеше постепенно да помътнее, да се покрие с мъх, да придобие патината на времето.

Веднага щом тази мисъл мина през главата й, Каролина се сгълча заради тривиалните разсъждения, които я занимаваха в един толкова трагичен момент. Сигурна беше обаче, че Лион по-добре от всеки друг би разбрал и простил склонността й да обръща внимание на подобни детайли. Неговият естетически вкус и стремежът му към красота по нищо не отстъпваха на нейните. Този култ към красивото, който и двамата изповядваха, бе едно от многото неща, които ги свързваха през годините.

Каролина, Ричи, Мат, Тад и Леланд стояха под арковидния вход на градината, а групата от приятели и далечни познати, застанали малко зад тях, мълчаливо изчакваха края на възпоменателната служба. Свещеникът, местен пастор, който никой от присъстващите всъщност не познаваше, се бе съгласил да проведе службата, след като обсъди подробностите с Мат. Каролина бе обещала да направи дарение на църквата, а той, на свой ред, бе поел ангажимента да изнесе кратка и не особено религиозна проповед.

Преподобният Бигс, застанал от другата страна на арката, затвори малкия молитвеник, който използваше, и ги призова да повтарят молитвата заедно с него. Каролина се присъедини към хора от гласове, макар да се питаше дали това има някакво значение за нея. Не принадлежеше към нито една църква. Понякога изпитваше мигове на духовно просветление — наричаше ги така, просто защото не знаеше как иначе да ги обясни.

В края на молитвата, стиснала ръката на Ричи в своята, тя пристъпи напред, облечена в семпъл черен костюм от лен, а свещеникът се отмести, за да ги пропусне да минат. Двамата с Ричи се приближиха до лехата, в която бе поставена урната. Каролина се наведе и отвори капака. Ричи пръв загреба шепа от пепелта на баща си. Очите му се напълниха със сълзи, той разтвори шепа и остави вятърът да разпръсне пепелта над градината, която Лион толкова много бе обичал приживе.

Каролина загреба останалата част и последва примера на сина си — разтвори шепа и се загледа в прашинките, които, подети от вятъра, се завъртяха във въздуха, а след това се посипаха по розовите храсти, мащерката и мушкатото, сред розмарина, ароматните храсти и зелените тревички.

Когато Ричи се разрида, Каролина взе ръката му, стисна я силно, а след това го прегърна през раменете. Синът й се обърна, обви ръце около нея и я притисна с все сила към себе си. Дълго време останаха така. Ричи постепенно се успокои, сълзите му пресъхнаха.

Най-накрая двамата се обърнаха към групата от приятели и познати. Очите на Ричи бяха червени и подути, а тези на Каролина — сухи, но неизразимо тъжни. Тя все още се чувстваше странно дистанцирана от извършващата се церемония. Самият ритуал й се струваше някак си нереален. Като че ли всичко това беше част от някакъв филм и изобщо не се случваше с нея самата. Невъзможно беше Лион да си е отишъл. Не можеше да повярва, че той е мъртъв и тя никога повече няма да го види отново. Да го почувства. Това беше някаква жестока шега. Случващото беше прекалено жестоко и тя просто не можеше да го проумее.

Поведе Ричи към отрупания с розови цветове арковиден вход на градината, където ги очакваха останалите опечалени. Стиснаха ръката на свещеника, който им каза по няколко утешителни думи и се смеси с гостите. Мат и Тад, със зачервени и подпухнали от плач очи, прегърнаха Каролина и сина й, след което застанаха до тях, за да приемат съболезнованията на останалите присъстващи. Каролина забеляза, че Леланд, който толкова много приличаше на брат си, че постоянно й напомняше за смъртта му, се поспря при един-двама от присъстващите и побърза да се отдели встрани от групата.

Няколкото местни жители — мъжът, който косеше моравата, и съпругата му, един-двама работници и съседи, които бяха познавали родителите на Каролина и Мат — се сбогуваха набързо. Те не бяха част от семейството, не бяха и истински приятели, но бяха дошли, за да изкажат почитта си и Каролина високи оцени жеста им.

Малко по-нататък на каменната тераса Каролина с изненада забеляза Лидия Карстеърс, която си бъбреше тихо със Сибил Конрой и Сет Фостър. Какво, за бога… запита се тя. Те не познаваха Лион и едва познават мен. Защо са тук? Защо са пътували час и половина, за да дойдат от Манхатън?

Сякаш в отговор на въпросите й, Мат лекичко я докосна по лакътя.

— Сибил Конрой ми позвъни и ме попита дали е удобно да дойде и да доведе някои приятели със себе си — информира я той. — Казах й, че е удобно и се надявам, че нямаш нищо против.

— Не, разбира се — отвърна Каролина. — Само че не… ами, не разбирам напълно какво става. Та Сибил Конрой изобщо не ме познава.

— Да, но познава мен — възрази Мат. — Решила е да ти изкаже съболезнованията си и да използва случая да се запознае с теб. Тя е огромен почитател на работата ти, сестричке. Искам да кажа, че е човек, който обожава цветята.

— Разбирам. — Гласът на Каролина бе изпълнен със съмнения.

— Лидия Карстеърс и Сет Фостър случайно прекарвали уикенда при нея и изразили желание да я придружат.

— Всичко е наред — заяви Каролина, възвръщайки част от чувството си за хумор. — Добре поне, че разполагаме с хубаво вино. И пак благодарение на теб, както се оказва. Съмнявам се дали тези хора някога са опитвали вино, което да не е френско. Обзалагам се, че дори не познават вкуса на обикновените домашни вина.

— О, мисля, че ще останеш изненадана в това отношение — възрази Мат. — Струва ми се, че под всичките тези бижута, скъпи дрехи и изискани маниери, тези хора по нищо не се отличават от нас и на моменти могат да се задоволят и с една студена бира.

Каролина успя да се усмихне отново, макар че усмивката й беше тъжна и измъчена.

— Искаш ли да те придружа до терасата, за да ги поздравиш? — попита той.

— Разбира се — отвърна тя. — Макар че започвам да се изморявам от всичките тези сърцераздирателни съболезнования. Лион мразеше подобни церемонии.

— Няма да ни отнеме повече от минута — увери я Мат.

Хвана я за ръката и двамата тръгнаха към тримата неочаквани гости, които седяха на терасата, отпиваха шампанско и си бъбреха тихичко. Изправиха се едновременно, когато забелязаха Каролина и Мат да се приближават към тях.

Лидия Карстеърс първа протегна ръка.

— Толкова съжалявам, Каролина… — Наведе се напред и леко я целуна по бузата. — Когато разбрахме, че опелото ще се проведе толкова близо до нас, решихме, че не можем да не присъстваме. Не познавахме съпруга ти, разбира се, но пък от известно време насам твоята работа и присъствие осигуряват приток на свежа кръв в нашата малка и уморена групичка. И затова държим да знаеш колко много ценим таланта и усилията ти.

— Благодаря, Лидия — промълви Каролина. — Наистина високо ценя загрижеността ви, но не трябваше да си създавате толкова затруднения. Прекрасните цветя, които ми изпратихте, бяха достатъчни.

— Не сме си създали никакви затруднения — увери я Лидия със своя едва забележим южняшки акцент. — Бих искала да ти представя приятелката си, Сибил Конрой. И тя, също като теб, е голям любител и почитател на цветята, а брат ти твори истински чудеса в къщата й в провинцията.

— Приятно ми е. — Сибил протегна дългата си, елегантна ръка. — Ужасно съжалявам, че трябваше да се запознаем при подобни обстоятелства, но се радвам, че най-после имам възможност да поговоря с вас. Обожавам работата ви. А също и тази на брат ви. Мисля, че вие двамата сте просто уникални.

— Благодаря — изрече тихо Каролина. — Вашето мнение е от огромно значение за мен. — С изненада установи, че Сибил Конрой е по-млада отколкото изглеждаше по снимките в списанията. Беше най-много на тридесет и пет години. Имаше права гарвановочерна коса, подстригана до раменете, изящно оформени вежди, ясни сини очи, съвършен цвят на кожата, леко изгърбен нос и перленобели зъби. Ясно изразените скули изпъкваха върху сърцевидното й лице. Мултимилионерът, за когото беше женена, я бе подсигурил с няколкостотин милиона след развода им. Жената беше изключителна красавица, а очевидно беше и много добър човек.

Сет също протегна ръка.

— Радвам се, че ми се предостави възможност да изкажа съболезнованията си лично — рече й той. — Този уикенд случайно гостувах на Сибил и реших да придружа двете дами. Надявам се бързо да се съвземеш от сполетялата те трагедия. — Мили боже, дори и в траур изглежда толкова красива, помисли си той. Даже и в момент като този се владее напълно и изцяло контролира живота си.

— Благодаря, Сет — отвърна Каролина.

— Каролина, веднага се влюбих в къщата и градините ти — отбеляза Сибил Конрой. — Всичко тук е изпипано до съвършенство. Виличката сякаш е слязла от илюстрациите на някоя детска книжка с приказки.

— Благодаря ти, Сибил. — Тук родителите ми прекарваха свободните уикенди. Години наред са работили върху създаването на всичко това, а аз, откакто съм наследила имота, непрекъснато добавям по някой друг дребен детайл. Но все още има твърде много неща, които бих искала да направя.

— Е, аз мисля, че дори и в този си вид имотът изглежда съвършен — повтори Сибил. — Ще ми се да можех да го взема от тук и да го транспортирам директно до дома си.

— Само още няколко години — обади се Мат — и твоето имение ще стане истинска прелест.

— Надявам се — отвърна тя, погледна Мат и се усмихна. — Сега разбирам откъде черпиш разнообразните си идеи. Ще ми се и аз да бях израснала като вас, заобиколена от толкова красота. Моите родители бяха толкова бедни, а кварталът, в който живеех — толкова изостанал, че единствената трева, която вирееше там, беше киселецът.

Всички посрещнаха думите й със смях.

— Убедена съм, че брат ми със сигурност знае как да накара тревата в имението ви да расте — отбеляза Каролина. Обходи гостите с поглед, опитвайки се да открие Ричи, но не го видя никъде. — А сега ще ви помоля да ме извините, но трябва да отида да потърся сина си. Надявам се да ви видя отново, преди да тръгнете.

— Разбира се, скъпа — рече й Лидия. — Непременно ще дойдем да се сбогуваме, преди да потеглим.

Каролина се обърна и тръгна към къщата. Мат я последва.

— Добре ли си? — попита я той.

— Аз съм… аз съм добре — отвърна тя, без да забавя крачка. — Искам само да намеря Ричи. — Поспря за миг и се обърна към масата, около която седяха Сет и другите. — Ето я и Мерседес — възкликна тя. — Не знаех, че е тук. Много мило от нейна страна. — Погледна Мат. — С кого ли е дошла? Имаш ли представа?

— Мисля, че пристигна с Рокси и Леланд — отвърна Мат. — Интересно, нали? — Погледна я и се усмихна.

— Така е — съгласи се Каролина. — Е, отивам да потърся Ричи.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не — отвърна тя. — Всичко е наред. Просто искам да прекарам няколко минути с него насаме.

Решително продължи напред, като кимаше на хората около себе си и се опитваше да се измъкне от добронамерените им погледи, протегнати ръце и изречени утешителни слова. Когато стигна до къщата, тя погледна във всекидневната и кабинета, надникна в спалнята и банята, след което се върна обратно, влезе в килера, в трапезарията и най-накрая се озова в кухнята. Синът й го нямаше никъде, но в кухнята завари Рокси да си приказва с Тад.

— Виждали ли сте Ричи? — попита ги Каролина.

— Не — отвърна Рокси.

Тад отрицателно поклати глава.

— Вероятно е отвън, Каролина.

— Ти…

— Да — с усмивка го прекъсна Каролина. — Аз съм добре. — Идеше й да се разпищи. Обърна се и избяга от кухнята. Още един жест на състрадание и утеха и ще експлодирам, помисли си.

Върна се в трапезарията и едва сега забеляза, че вратата към стълбището, което водеше към стаята му на втория етаж, беше затворена. Каролина я отвори и извика името на сина си. Не последва отговор, но тя, въпреки това, тръгна нагоре по стълбите. Поспря се на горната площадка, за да си поеме дъх.

Вратата на стаята му беше затворена. Каролина се приближи и почука. Не последва отговор и тя тихичко извика името му.

— Ричи? Вътре ли си?

Отново не последва отговор, но отвътре като че ли долетя някакъв шум.

— Ричи? — повторно извика тя.

Никакъв отговор.

Каролина натисна бравата и установи, че вратата не е заключена. Открехна я едва-едва и надникна в стаята.

Ричи, все още облечен с костюма си, лежеше по очи на леглото, заровил лице във възглавницата. Ръцете му с все сила стискаха още една възглавница, която бе поставил върху главата си, за да задуши риданията, които разтърсваха цялото му тяло.

Каролина пристъпи в стаята и затвори вратата след себе си.

— Ричи? — тихичко го повика тя. Когато не й отговори, се приближи до леглото и седна до него.

Сложи ръка на гърба му и започна да го гали. Той отново не реагира и Каролина обви ръце около тялото му и го придърпа към себе си.

— О, Ричи, Ричи… — проплака тя. — Моето момченце. Моля те, позволи ми да те утеша. Моля те! Зная, че не мога да заместя татко ти. Никой не може. Никой. Никога. Но, моля те, позволи ми да те обичам.

Момчето пусна възглавницата, която притискаше към главата си, и без да погледне към майка си отвърна на прегръдката и обви ръце около нея. Продължи да ридае, заровил глава на гърдите й. Тялото му се тресеше неудържимо, а тя го притискаше към себе си, неспособна да спре собствените си сълзи.

— Ще преживеем тази трагедия, Ричи — увери го тя. — Все някак си ще го преживеем. Нали сме заедно.

Лекичко го залюля в ръцете си.

— С всеки изминал ден ще става по-лесно, миличък — през сълзи нареждаше тя. — А един ден болката ще си отиде напълно. — Питаше се обаче дали наистина някога ще се освободи от неописуемата болка, която разкъсваше душата й, дали животът й отново ще се изпълни с радост и щастие. За момента подобна перспектива й се струваше немислима. Невъзможна.

О, Лион, помоли се тя, където и да си, моля те, закриляй сина си. Донеси му спокойствие и утеха.