Джудит Гулд
Сърдечна криза (12)

11.

Каролина слезе от магистралата и пое по тесния черен път, който водеше към къщата на семейство Маунткесъл в северозападната част на Кънектикът, близо до Кент. От двете страни на пътя се простираха гъсти гори, а листата на дърветата проблясваха в безброй нюанси на зеленото. Банкетът край пътя бе обрасъл с разноцветни диви цветя. Ранното утринно слънце осветяваше малиновите храсти със започнали да зреят плодове, които съвсем скоро щяха да се превърнат в сочни червени изкушения.

Още един завой и пред погледа й се откри бялата дървена къщичка с тъмнозелени капаци на прозорците. Сърцето й се изпълни с обич и привързаност — така ставаше всеки път, когато се завърнеше в тази стара вила. Яркочервени, снежнобели и ослепително жълти рози бяха нацъфтели в изобилие, а цветовете им, плъзнали по парапета на верандата и по бялата ограда на градината, придаваха на малката къщичка неповторимата красота на рисунка от детска книжка с картинки. Каролина почувства как се отпуска. Това малко късче земя в провинцията сякаш притежаваше някакви целебни сили.

Прекоси малкото мостче над каменистия поток, който криволичеше непосредствено край собствеността им, и спря колата на затревената алея пред гаража. Ричи, който по време на целия път беше спал на задната седалка, се събуди в мига, в който двигателят угасна.

— Пристигнахме — констатира той, поизправи се и разтърка очи.

— Точно така — потвърди Каролина. — Ако ми помогнеш да пренеса багажа, веднага щом се настаним, ще приготвя нещо за ядене.

Двамата бързо натрупаха продуктите и малките си чанти върху старата борова маса в кухнята.

— Какво има за ядене? — попита Ричи.

— Ще хапнем от пилешката салата с къри, която купих от деликатесния магазин — отвърна Каролина. — Имаме още зеленчуци и фабричен хляб. Как ти се струва?

— Страхотно, мамо…

— Защо не занесеш багажа си горе? Вземи и моята чанта и я остави в спалнята. Приготвянето на обяда ще ми отнеме само няколко минути. След това ще можеш да започнеш уроците си по кормуване, ако желаеш. — Погледна към сина си и се усмихна.

— Върхът си, мамо! — възкликна той и се усмихна в отговор.

Според специфичните за Ню Йорк изисквания, Ричи имаше право да шофира в провинцията веднага щом навърши шестнадесет години, но в самия град не можеше да кара кола докато не стане на осемнадесет. Доскоро Каролина твърдеше, че на Ричи му е още рано, но той я тормозеше с молбите си вече месеци наред и след шестнадесетия му рожден ден тя най-накрая отстъпи. От тогава насам при всяко посещение в провинцията той взимаше по един урок.

Ричи взе собствената си раница и малката пътна чанта на майка си. Чантата остави в спалнята и продължи по тясното вътрешно стълбище към втория етаж на къщичката. Колко по-различни изглеждат нещата на дневна светлина, помисли си Каролина, докато подреждаше масата. С облекчение беше отбелязала, че от враждебността на Ричи не бе останала и следа. Държеше се така, сякаш инцидентът от предишната вечер не се бе случвал. Каролина обаче непрекъснато си повтаряше, че двамата със сина й трябва да седнат и да си поговорят сериозно по въпроса за алкохола.

Когато привърши с подготовката на храната в кухнята, тя се зае да проветри всички стаи на първия етаж. Ярка слънчева светлина струеше през прозорците и обливаше просторната трапезария. Каролина огледа с възхищение рисунките, които украсяваха стените и старата, боядисана в синьо, камина. Излезе в малкото входно антре и се насочи към всекидневната. Чамовата ламперия и дървените шкафове блестяха с мека топлина под лъчите на яркото слънце и се оглеждаха в излъсканото до блясък чамово дюшеме. Каролина отвори още един прозорец, след което се насочи към спалнята с голямото легло с балдахин по средата й. Отвори прозореца, който гледаше към езерото в задната градина, и вдиша дълбоко опияняващия аромат на рози, който се носеше във въздуха.

После отново се върна в кухнята, където Ричи вече бе пуснал малкия телевизор.

— Какво гледаш? — попита го.

— Нищо — сви рамене той. — Просто сменям каналите.

Каролина сервира обяда и двамата се нахвърлиха върху храната и се заеха да обсъдят плановете си за следващите няколко дни.

— В колко часа започва тържеството по случай рождения ден на вуйчо Мат? — попита той.

— Около осем вечерта.

— Двамата с Тад може да пристигнат с мотоциклетите си.

— Не зная. — Каролина отпи глътка от виното, което намери в хладилника, след което остави чашата си на масата. — Предлагам да проведем урока ти по кормуване тук — рече тя. — По този път почти не минават коли. Какво ще кажеш?

— Не възразявам — съгласи се Ричи.

Довършиха обяда си и почистиха заедно масата.

— Дай ми няколко минути, за да си подредя багажа — каза Каролина. — Ще се чакаме отвън.

— Добре — кимна той и излезе от кухнята.

Каролина веднага отиде в спалнята, разопакова набързо малкото дрехи, които си бе донесла, и ги прибра в гардероба. Взе няколко нови списания, занесе ги във всекидневната, остави ги на масичката за кафе и се огледа със задоволство около себе си.

Удобната стая с нейната чамова ламперия, с шкафовете, претъпкани с книги, компактдискове, видеокасети и всевъзможни джунджурии, всеки път извикваше безброй спомени в главата й. На един от рафтовете зърна снимките на родителите си. Майка й беше около седемдесетгодишна. Посивялата й коса бе прибрана в отпуснат кок на тила й, а студените й очи се взираха в обектива с очевидно пренебрежение и чувство за собствено превъзходство. Носеше перлени обеци, а елегантната й шия бе украсена с единичен наниз перли — накит, с който майка й така и не се разделяше. Снимката на баща й бе правена по същото време. Оредялата му коса също сивееше, облечен беше с костюм и вратовръзка. На лицето му играеше едва загатната усмивка. Застиналото му изражение сякаш подчертаваше, че е живял твърде дълго, видял е прекалено много и не може да си позволи лукса да се усмихва безпричинно.

Каролина отмести поглед. В тази къщичка често се сещаше за родителите си. Споменът за тях витаеше във всяка една от стаите и понякога присъствието им беше толкова осезаемо, сякаш се бяха превърнали в духове, отказващи да напуснат дома си. Тук, както никъде другаде, отчетливо чуваше гласовете им, припомняше си характерната им студенина и предвзетост, виждаше ги толкова ясно, че понякога й се струваше, че са заедно с нея в стаята.

На времето Каролина посрещна с огромно задоволство факта, че наследява семейната къщичка, а парите остават за Мат. И нито за миг оттогава насам не бе съжалявала за това. Като дете обожаваше да се разхожда из горите, да плува в езерото, да си играе с всеки, озовал се близо до нея, да събира съкровища от горите, потока и градините. С не по-малко удоволствие захвърляше градските си одежди и навличаше момчешката си униформа — стари дънки, тениски и гуменки. В ония години й позволяваха да се скита на воля из околността, а тя се опияняваше от свободата на живота в провинцията.

През пубертета интересите й, напълно естествено, претърпяха промяна. Високата, кокалеста мъжкарана изведнъж се преобрази в изумително красива млада жена, преизпълнена с ненаситен интерес към представителите на противоположния пол. Изведнъж външният вид се превърна в проблем от първостепенно значение. А така също и решимостта да удовлетвори стремленията на душата и тялото си, които й се струваха напълно нормални и естествени. Каролина започна да експериментира с гримовете, започна да си купува дрехи, които подчертаваха сексуалното й излъчване. Въоръжена по този начин, тя се впусна в един по-различен свят, изпълнен с партита и срещи с момчета.

Родителите, почувствали се застрашени от разцъфналата й сексуалност, изведнъж станаха свръхпредпазливи и неоправдано строги. Поведението им, на свой ред, направи Каролина още по-непокорна и невъздържана. И тогава приятелката й, Мили Вайс, човека, когото Каролина щеше да помни до края на дните си, й се притече на помощ. Започна да я кани в дома си толкова често, че апартаментът на семейство Вайс се превърна в неин втори дом. Родителите на Мили позволяваха на момичетата да се гримират, да носят дрехи, които им харесват, и без да задават прекалено много въпроси им позволяваха да излизат и да закъсняват колкото си искат.

Бяха едва на петнадесет години, но се опитваха да влязат в най-нашумелите и модерни клубове, отворени до малките часове на нощта. Там, естествено, не ги допускаха. Но това не можеше да ги спре. В крайна сметка успяха да се снабдят с подправени карти за самоличност. В тези клубове попаднаха в средите на млади хора, които живееха на бързи обороти, забавляваха се денонощно и експериментираха със секс и наркотици. В по-голямата си част това бяха младежи, които се опитваха да творят някакъв вид изкуство и, подобно на Каролина, болшинството от тях отчаяно търсеха собствената си идентичност и място в света на възрастните.

Точно в един такъв клуб се запозна с Лион. Вдигна очи и погледна към снимката, правена скоро след сватбата им. Тя беше само на осемнадесет, а Лион — на двадесет и осем. Гледаха се влюбено с озарени от широки усмивки лица и представяха съвършено олицетворение на неподправено щастие, любов и копнеж. Дяволите да го вземат, изведнъж си помисли Каролина. Защо не е тук сега?

— Мамо! Мамо! — Настоятелният глас на сина й я изтръгна от спомените. Каролина бързо излезе от всекидневната.

— Идваш ли? — попита Ричи, който стоеше до отворената задна врата.

— Готова съм. Да вървим. — Каролина му подхвърли ключовете на колата и той ги улови с една ръка.

Излязоха отвън и се качиха в големия джип Гранд Чероки. Помисли си, че Ричи сигурно е леко притеснен.

— Няма от какво да се страхуваш — увери го тя, опитвайки се да му вдъхне малко кураж.

— Изобщо не се страхувам — заяви той и я погледна.

— Добре тогава. Седалката удобна ли ти е?

— Идеална е, мамо — увери я той.

— Ами пали тогава.

Ричи включи двигателя.

Каролина реши, че ще е добре, ако тръгнат по маршрут, който Ричи бе изминавал и преди.

— Мисля, че ще е най-добре, ако тръгнеш нагоре по пътя към Пъмп хауз роуд. Там ще завиеш наляво, ще обиколиш, и ще се върнеш пак тук. Защо не пробваш този маршрут няколко пъти, а след това ще отидем до магазина, като се движим по задните пътища? Така, сега, без да подаваш газ, включи на задна скорост.

Ричи изпълни указанията съвсем точно и остана в очакване на следващата й инструкция.

— Сега използвай огледалото за обратно виждане и страничните огледала, за да се увериш, че зад теб не идва друга кола, дай малко газ и изкарай колата.

— Нищо не идва, мамо — обади се Ричи. — По този път не минават никакви коли.

— Ще се държим така, все едно че се намираме в район с интензивно движение — отвърна тя. — Само така ще свикнеш да правиш всички неща, без които не би могъл да шофираш в града.

Ричи търпеливо погледна назад, като използва и двете огледала. После, за всеки случай, се извърна на мястото си и отново огледа пътя. Едва тогава подаде газ. Колата се плъзна с лекота и излезе на пътя. Ричи спря, превключи скоростите и подкара по пътя, като се стараеше да се движи с ниска скорост. До тук всичко беше лесно като детска игра.

— Справи се чудесно — въодушевено възкликна Каролина. — Изпълни маневрата така, сякаш си я правил хиляда пъти поне.

— Ама то си е точно така.

— Какво искаш да кажеш? — с изненада попита Каролина.

— Искам да кажа, не съм изпълнявал тази маневра неведнъж. Е, може би не чак хиляда пъти, но доста.

— Ричи! — прекъсна го тя. — Правил си я едва няколко пъти. Да не би да си излизал да шофираш с татко ти, без да сте ми казали?

— Не — отвърна той и намали, за да спре на стопа преди Пъмп хауз роуд. Даде мигач, огледа се внимателно, след което зави наляво. — При последните ни няколко посещения тук обикновено изчаквах да заспиш, взимах ключовете и правех по няколко кръгчета с колата.

— Какво си правил! — вбесено кресна Каролина. — Не съзнаваш ли, че си могъл да се убиеш, или да причиниш сериозна катастрофа!

— Но аз карах внимателно и все по задните пътища — отбранително заяви той.

— Не мога да повярвам — възкликна Каролина. — Направо не мога да повярвам!

Ричи спря на отбивката за магистралата, отново даде мигач, зави наляво и се насочи към тесния черен път, който водеше към къщата им. Шофираше в пълно мълчание, съсредоточен изцяло върху пътя, който следваше.

— Мислех си, че мога да ти имам доверие — продума Каролина. — Вярвах ти, а ето че ти излъга доверието ми.

Ричи даде мигач, зави по алеята и подкара към къщата.

— Съжалявам, мамо — рече той. — Наистина съжалявам. Но аз непрекъснато те молех да дойдеш с мен, а ти все ми отказваше. Татко пък все го няма.

Каролина се прегърби на мястото си. Напълно разбираше какво точно се опитва да й каже Ричи. Вярно бе, че Лион от известно време насам все му обещаваше да го научи да шофира, но така и не успяваше да намери време за уроци. И въпреки това тя се почувства предадена. Доверието й в Ричи беше съсипано и в момента се питаше дали някога ще може да му повярва отново. И, като връх на цялата история, беше и проблемът с алкохола от предишната вечер.

Ричи отби по алеята, която водеше към гаража зад къщата, спря и паркира колата.

— Зная, че си разстроена, мамо — рече той, обърна се към нея и я погледна, — и аз наистина съжалявам. Въпросът е в това, че… уморих се да чакам татко, а той все си намираше някакви оправдания и извинения.

— Заетостта на баща ти не е извинение за онова, което си направил, Ричи — строго заяви Каролина. — Двамата с теб често оставаме сами и аз трябва да съм сигурна, че мога да ти имам доверие. Ако не ти вярвах, нямаше да ти позволявам да ходиш с Джеф на кино или където и да било другаде. Разбираш ли какво имам предвид!

Той кимна, но не каза нищо в отговор.

— Освен това, предполагам, че ако не беше доверието, което изпитвах към теб — продължи Каролина, — ти нямаше да си позволиш да пиеш алкохол снощи. Нали?

Той кимна отново.

— Аз ти вярвах и по отношение на алкохола, Ричи — продължи тя. — Неведнъж сме обсъждали въпроса за алкохола и наркотиците и не може да не знаеш, че смятам, че си все още твърде млад, за да опитваш. Аз обаче ти имах доверие. Позволявах ти да излизаш и да правиш каквото си пожелаеш. Какво ще стане, ако от тук нататък ти забраня всичко? — попита тя. — Ще започнеш да се чувстваш като затворник, нали?

— Вече започнах — с треперлив глас отвърна той.

Каролина замръзна на мястото си, стъписана от думите му. Почувства, че се изчервява — отчасти от яд, отчасти от смущение. Внезапно си даде сметка, че Ричи в момента се чувства по същия начин, по който се бе чувствала самата тя преди толкова много години, когато родителите й не й позволяваха да закъснява, да използва грим и да се облича както си пожелае. По дяволите, помисли си тя. Не искам да съм като тях. Последното нещо, което искам на този свят, е да се превърна в техен образ и подобие. Ако го сторя, със сигурност ще го прогоня. Но… Почувства се абсолютно безпомощна. Не беше сигурна как да постъпи.

Най-накрая се обърна към Ричи и го погледна.

— Ще ми обещаеш ли никога повече да не вземаш колата без разрешение? — попита тя. — Да ми казваш всеки път, когато искаш да отидеш някъде? Ако искаш, можеш да ме събудиш и посред нощ, за да дойда с теб. Няма да ти се разсърдя. Само ми обещай, че никога повече няма да шофираш сам.

— Обещавам — засрамено отвърна той.

— Онова, което си извършил, е изключително опасно — продължи Каролина. — Щеше да ни навлечеш безброй неприятности, ако с теб се беше случило нещо.

— Зная, мамо — изрече тихо Ричи. — И наистина съжалявам.

— Освен това искам да ми обещаеш, че няма да пиеш алкохол докато не станеш пълнолетен.

Той кимна.

Каролина го погледна. Искаше й се да му повярва. Имаше нужда да му повярва.

— Добре — кимна тя. — Нека да започнем отначало. Този път карай към магазина.

Ричи включи на задна, излезе от алеята и подкара по черния път.

— Откъде знаеше как да постъпиш? — попита Каролина, когато той отново спря на стопа към Пъмп хауз роуд. — Искам да кажа… как се научи да караш толкова добре? Само като ни гледаше ли?

— Аз… ами… — Гласът му заглъхна. Ричи се умълча и продължи да кара по пътя.

За Каролина беше повече от очевидно, че премълчава нещо.

— Хайде, Ричи — подкани го тя. — Можеш да ми кажеш всичко. Не забравяй, че двамата с теб току-що се споразумяхме нещо, а откровеността помежду ни е част от това споразумение.

— Дал съм обещание — въздъхна той.

— Какво обещание? — попита го.

— О, боже…

— Какво?

— Обещах на вуйчо Мат, че няма да ви казвам — на теб и на татко — отвърна той и спря на стопа преди магистралата.

— Няма да ни казваш какво?

— Той… той ми позволява да карам, когато го посещавам в Кънектикът — рече най-сетне Ричи.

— Искаш да кажеш, че ти е позволявал да караш онзи огромен ленд роувър?

— Аха… — отвърна той. — А също и пикапа.

— И пикапа значи.

— То е същото като да караш джипа, мамо — заяви Ричи, излезе на магистралата и тръгна към магазина.

О, мамка му! Трябваше да го предвидя. Тази вечер ще трябва да си поговоря сериозно с по-големия си брат.