Джудит Гулд
Сърдечна криза (11)

10.

Каролина излезе от асансьора, прекоси фоайето към мансардата, в която живееше, след което се насочи право към гардеробната, като стъпваше уморено с високите, остри като игли токове на обувките си. Настани се на един стол, свали първо едната, а след това и другата обувка, размърда пръсти и се зае да масажира неописуемо уморените си крака. Беше на крак от сутринта — цял ден, че и половината нощ след това, но свършената работа си заслужаваше умората и изтощението. По всеобщо мнение украсата, подготвена за сватбената церемония в балната зала на хотел Плаза, бе постигнала изключителен успех, особено пък предвид кратките срокове за подготовка, с които разполагаха. Булката и младоженецът бяха останали изключително доволни от свършената работа.

Младоженците бяха много известни млади хора, в резултат на което цялата сватба бе широко отразена от всички представители на пресата. Името на Каролина несъмнено щеше да бъде споменато в не един материал, посветен на тържеството. За повечето от присъстващите тя беше магьосницата, успяла само за двадесет и четири часа да превърне балната зала в истински рай от приказни орхидеи. Дано наистина да напишат някоя добра дума за мен, помисли си тя и продължи да разтрива краката си. Особено след всичкия труд, който хвърлихме за тази сватба.

С периферното си зрение зърна часовника, поставен върху един от вградените шкафове, рязко преустанови масажа и се изправи. Мили боже, тревожно възкликна тя, минава единадесет часа. Къде ли е Ричи? След това въздъхна с облекчение. Беше я предупредил, че ще ходи на кино с най-добрия си приятел, Джеф Адлер.

Въпреки това тръгна боса надолу по коридора към стаята му, за да се увери, че се е прибрал. Вратата му беше затворена и отвътре не долиташе никакъв звук. Каролина предпазливо открехна вратата, стараейки се да не вдига никакъв шум и надникна в стаята, осветена от призрачната светлина, струяща от скрийнсейвъра на компютъра му. Леглото беше празно. Каролина рязко отвори вратата и включи осветлението. Ричи го нямаше.

Загаси лампата, затвори вратата и се върна в собствената си спалня. По дяволите, помисли си тя. Трябваше вече да се е прибрал. Беше го предупредила, че на следващата сутрин заминават за провинцията.

Каролина се съблече внимателно, след което закачи златистата си рокля — плисирана пола и бюстие с изящна бродерия, изработени от Мери МакФедън — на една закачалка. После свали и бельото си. Облече една от старите тениски на Лион, загърна се с копринената си роба и я завърза през кръста. Едва тогава осъзна, че е пропуснала да свали бижутата си — диамантени обеци, огърлица и гривна, които Лион й бе подарил за десетата годишнина от сватбата им. Побърза да ги свали, прибра ги по кутиите им, а тях заключи в кутията си за бижута в един от шкафовете.

Наля си чаша вино и се настани на канапето в кабинета, за да изчака Ричи. Романът, който четеше, стоеше на масичката до нея, но изобщо не посегна към книгата. Съзнаваше, че не може да се концентрира достатъчно, за да чете. Не и сега. Не и докато не разбере какво е станало с Ричи. Може би трябва да се обадя у семейство Адлер, помисли си тя. Веднага се отказа от това намерение. Не искаше да се държи като свръхзагрижена, изпаднала в хистерия майка. Освен това момчетата по всяка вероятност бяха хванали късната прожекция. Опитваше се да убеди сама себе си, че синът й е добре, но въпреки това не сваляше поглед от часовника.

Малко след това чу шума от движението на асансьора. Отново погледна към часовника на библиотеката. Дванадесет часа.

Остави чашата си на масата. Чу вратата на асансьора да се отваря, а след това различи тежките стъпки на сина си, които отекваха по дъбовия паркет. Когато Ричи надникна иззад ъгъла, тя го погледна и се усмихна.

— На кино ли беше? — попита Каролина.

— Да. Филмът не беше никак лош — отвърна той и бавно свали бейзболната шапка от главата си. — Имаше страхотни каскади с коли.

— Да, стимулиращ интелекта филм, а? — пошегува се тя.

— Така е. — Синът й сви рамене. — Доста посредствен в интелектуално отношение, на пък иначе беше забавен.

Каролина потупа с ръка дивана до себе си.

— Ела поседни за малко до мен, преди да се прибереш в стаята си.

На лицето му мигновено се изписа виновно изражение и в този момент в главата на Каролина зазвъня предупредително звънче.

— Много съм уморен, мамо — отвърна Ричи. — Предпочитам да си легна веднага.

— Почакай малко — извика му тя, този път със значително по-строг тон. — Искам да поговоря с теб.

Момчето неохотно се приближи и седна на канапето до нея.

— Какво има? — попита я без дори да я погледне.

— Очите ти блестят много подозрително — рече тя. — И бих искала да зная защо. — Стори й се, че долавя миризмата на бира, но не беше съвсем сигурна.

Ричи отново сви рамене.

— Просто отидохме на късната прожекция — рече той, провесил глава. Все още не смееше да я погледне.

— Би могъл да измислиш нещо по-убедително, Ричи — отбеляза тя. — Все пак не съм кръгла глупачка.

Момчето замълча. Размърда се неловко, гуменките му заскърцаха по пода. Каролина вече беше сигурна, че от него се носи миризма на бира.

— Хайде, Ричи — настоя тя, изгубила търпение. — Къде беше? И какво прави?

— Нищо особено — отвърна й. — Размотавахме се наоколо с Джеф и още няколко момчета.

— Пихте ли алкохол? — попита Каролина.

Той се намръщи.

— Защо ми задаваш този въпрос?

— А ти защо отбягваш отговора? Но, добре, ще ти отговоря. Питам те, защото миришеш на бъчва.

— Аз… ние… — Гласът му заглъхна и той мрачно се загледа в пода.

— Можеш да ми кажеш, Ричи — подкани го тя. — Знаеш го. Просто ми кажи истината.

— О, мамка му!

— И без ругатни, ако е възможно — строго го скастри тя.

— А ти къде мислиш, че съм ги научил? — разпалено я попита.

— Приемам упрека — отвърна му, — но въпреки това продължавам да настоявам за истината, Ричи.

— Да — най-сетне призна той и кимна с глава. — Изпих една бира. Само една. Това е всичко. — Погледна я за пръв път откакто се беше прибрал. — Доволна ли си?

Каролина кимна. Искаше й се да му вярва. Страхуваше се, че това беше неговата реакция на новината, че баща му отново е отложил завръщането си у дома и този път ще пропусне рождения ден на вуйчо му Мат. Стомахът й се сви на топка от страх. Огромна тъга и чувство за нещо безвъзвратно изгубено се настаниха в душата й. Синът й растеше и дните на щастливата невинност на детството бързо отминаваха.

— Кажи ми защо го правиш? Защото татко ти няма да се върне, както беше обещал ли? — попита тя, когато най-сетне се овладя достатъчно, за да проговори. — Зная, че си разочарован от продължителните му отсъствия напоследък.

Ричи намусено се извърна и отново се загледа в пода без дори да я удостои с отговор.

Каролина се вгледа за момент в затвореното и отчуждено изражение, изписано на лицето му. Помисли си, че е напълно безсмислено да се опитва да обсъжда проблема с алкохола точно в този момент. Пое си дълбоко дъх.

— Сигурна съм, че двамата с теб ще си прекараме страхотно в провинцията — продължи тя. — Ще отпразнуваме рождения ден на Мат и хубавичко ще се позабавляваме. Убедена съм, че ще е забавно, дори и ако баща ти го няма. Ще видиш.

Ричи продължаваше да се взира в гуменките си. След това бавна вдигна глава и рече:

— Мисля вече да си лягам.

— Добре, миличък. Идеята е добра, защото утре ще потеглим още на разсъмване.

Синът й се изправи и тръгна към вратата.

— Не забрави ли нещо? — попита го Каролина.

Той спря, но не се обърна към нея.

— Само една целувка за лека нощ — подсети го Каролина. — Моля те!

Ричи се върна обратно, като тътреше крака, наведе се, докосна бузата й с устни, обърна се отново и излезе от стаята.

Изправените допреди малко рамене на Каролина увиснаха под тежестта на обхваналата я тревога.

Ако само баща му си беше тук, помисли си тя. Но него го няма и аз съм длъжна да се справя с този проблем по възможно най-добрия начин.

Въздъхна дълбоко. Къде е Лион, когато имам нужда от него? Когато Ричи се нуждае от баща си?