Джудит Гулд
Сърдечна криза (4)

3.

Каролина поспря за миг пред витрината на магазина на Девето авеню, за да разгледа новата аранжировка. Беше я довършила предишния ден и сега искаше да се увери, че витрината, точно според очакванията й, привлича погледите на минувачите. Цялата витрина бе заета от една-единствена аранжировка от цветя, поставена точно по средата върху малко килимче с ресни. Цветята бяха ярко осветени от силен сноп светлина, която не гаснеше нито денем, нито нощем. Задната стена и подът на витрината бяха покрити с черно кадифе.

След като разгледа витрината с острия си и критичен поглед, Каролина отново се увери, че украсата е точно толкова елегантна, колкото бе очаквала. Огромната ваза почти не се виждаше изпод гигантския букет от най-различни цветя и зелени клонки. Използвала беше кичести бели и розови божури, напълно разцъфнали розови рози, ароматни червени макове, сравнително рядко срещаните розови мушката, разноцветни лалета, царствени лилии и дълги стръкове ротшилдски орхидеи. И над цялата тази хубост се извисяваха великолепните тъмнооранжеви цветове на кандилката.

Въображението на Каролина обаче не бе спряло до тук. Сред цветята и зелените клонки тя бе поставила реалистично изрисувани насекоми, изработени от дърво, картон и тел. Пеперуда с ярко оранжеви, кафяви и бели краски, изпъстрени с черни петна, сякаш прелиташе над божурите, а едно водно конче като че ли бе поспряло за миг, кацнало върху нежното листенце на друг цвят. Върху една зелена клонка се пъчеше наперен скакалец. Долу на пода, досами вазата, бе поставена малка купа от холандски порцелан с орнаменти в синьо и бяло, пълна с тъмночервени пресни череши, а една птичка с красиво оперение в червено, бяло и черно протягаше към тях дългата си човка. Върху килимчето бяха разпръснати и други плодове — лимони, круши и праскови — зрели, сочни и примамливи, откъснати заедно с листата.

Каролина не можеше да не изпита задоволство от работата си. Витрината със сигурност щеше да привлече вниманието на всеки един минувач. И господ ми е свидетел, помисли си тя, че доста се потрудих върху тази украса.

През изминалите години витрината на нейния магазин се бе превърнала в една от атракциите на Ню Йорк. Не беше чак толкова известна като коледните витрини на магазини като Тифани, Барни, Лорд енд Тейлър, или пък Бергдорф Гудмън, но въпреки това привличаше любопитни хора от целия град, много от които идваха специално, за да разгледат поредната магия, сътворена от въображението й. Каролина постепенно бе свикнала с фотографите от различни вестници и списания, които пристигаха, за да снимат витрината. Дори и големите телевизионни мрежи понякога изпращаха екипи, за да заснемат материал за местните новини. Аранжирането на витрината бе от огромно значение за Каролина — в края на краищата това беше лицето на магазина й и страстта, която влагаше в подреждането и украсяването й, се бе превърнала в безплатна реклама за магазина и бе привлякла неизброимо много нови клиенти.

Тя хвърли един последен поглед на ансамбъла, припомняйки си деня, в който й бе хрумнала идеята за аранжировката. Вдъхновението я бе осенило преди няколко месеца по време на едно пътуване с Лион и Ричи. В Амстердам посетиха Рийксмюзиъм и докато обикаляше из многобройните му зали тя прехласнато разглеждаше картините на цветя и плодове, нарисувани от холандски и фламандски стари майстори на живописта.

Когато се върна в Ню Йорк тя обогати колекцията си от книги за изкуството, прибавяйки няколко студии, посветени на холандските и фламандски стари майстори. Идеята я осени през един съботен следобед докато разлистваше лениво една от тези книги. Идеята беше брилянтна и лесна за изпълнение. Защо да не сътвори аранжировка, копираща някоя от тези картини? Помисли си, ме сигурно безброй декоратори са стигали до подобна идея през годините, но, доколкото бе информирана, никой в Ню Йорк до този момент не бе направил нищо, което да се доближава до холандските картини. Тя незабавно изтича на пазара и накупи плодове, прерови охладителите на търговците, търсейки подходящи цветя и зеленина, обиколи всевъзможни магазинчета, от които накупи насекоми и птички, използва дори орнаменти от семейната им коледна украса. Килимчето взе от собствения си дом, а също и купата от холандки порцелан, която, напълнена със сушени розови листенца, седеше върху една елегантна масичка.

Самото изработване на украсата, макар да й отне доста време, се оказа сравнително лесно. А резултатът беше наистина великолепен. През годините Антонио внимателно фотографираше завършените аранжировки на Каролина и със снимките тя бе изградила едно внушително портфолио, което неизменно държеше под ръка и показваше на клиентите си. Винаги бе чувствала, че тези изящни аранжировки ще допаднат на някои от най-заможните й клиенти. И, разбира се, се бе оказала права. Всъщност, няколко от тези предварително изработени украси щяха да бъдат използвани за декорация на предстоящото тази вечер тържество. Както можеше да се очаква, Лидия Карстеърс, която вероятно беше най-богатата й клиентка, бе изпаднала във възторг при вида им.

Едната й ръка беше вече върху бравата на вратата, когато някакво отражение на витрината привлече погледа й. Светлината падаше върху стъклото под определен ъгъл и Каролина забеляза един сравнително малък, но все така ясно различим участък, който изглеждаше мътен, защото не беше добре почистен.

— По дяволите! — промърмори на себе си тя. — Това е непростимо. Абсолютно непростимо.

Рязко отвори вратата и съпроводена от шумното дрънчене на хлопките, които бе донесла от едно свое пътуване до Гърция, забързано влезе в магазина, прегърнала огромния букет от сребристи рози.

— О, вижте какво довлече котката — радостно възкликна Рокси от мястото си зад щанда. Сръчните й ръце забързано подреждаха цветя в една ваза, а на лицето й с цвят на златисто какао играеше широка усмивка. Вдигнала един стрък френски люляк във въздуха, тя красноречиво погледна часовника си. — Е, часът е едва седем. Радвам се, че можа да дойдеш и да ни помогнеш.

Каролина насочи към Рокси въпросителния си поглед.

— Къде е Антонио? — попита тя.

Рокси кимна с глава към задната част на магазина.

— Разговаря с някого по телефона — отвърна тя и леко повдигна вежди.

Каролина погледна нататък и го видя. Стоеше с гръб към нея, стиснал телефонната слушалка в ръка. Видя го да шепне нещо, закрил слушалката с ръка. Все едно че заговорничеше с някого. Напоследък Антонио прекарваше ужасно много време на телефона. А ако не бъбреше по телефона, пилееше времето си като флиртуваше с най-младите и красиви клиентки на магазина. Е, добре, помисли си тя, няма значение. Той несъмнено беше истинска придобивка за магазина й. Сексапилното му излъчване на мъжкар и тъмната му хубост привличаха жените като магнит. Голяма част от тях посещаваха магазина редовно само за да го видят отново. Пък и през всичките тези години Антонио се бе утвърдил като абсолютно лоялен и заслужаващ доверието й служител.

Тя остави големия букет и дамската си чанта върху работната маса, разположена зад касата.

— Какво намери на пазара? — попита я Антонио, застанал зад нея. Настани се на един висок стол пред работната маса, взе ножа си и с обиграна рутина започна да прави дълги разрези по дебелите стебла на розите. С помощта на тези разрези цветята щяха да поемат повече вода. — Мислех, че вече сме се снабдили с всичко, от което имаме нужда.

— Чий ред беше да избърше витрината тази сутрин? — спокойно попита Каролина, пренебрегнала въпроса на Антонио.

— Мой — отвърна той и продължи работата си без дори да я погледне.

— В такъв случай остави това, с което се занимаваш, и я избърши отново — разпореди се Каролина. — Искам стъклото да блести. Ама наистина да блести.

— Но аз току-що ти казах, че вече я избърсах сутринта — възрази Антонио.

— Не, не си — неотстъпчиво заяви Каролина. — Избърсал си деветдесет и пет процента от нея, а това изобщо не е достатъчно.

— Да, мадам! — рече той и вдигна ръка и отдаде чест. Изглеждаше ядосан, а черните му очи проблясваха сърдито. Въпреки това веднага остави ножа, смъкна се от високия работен стол и се насочи към задната част на магазина, където държаха хартиените кърпи и препарата за почистване на стъкло. Знаеше, че Каролина никога не поставя безсмислени изисквания и си даваше сметка, че щом тя настоява витрината да бъде почистена отново, вероятно съществува основателна причина за това. По всяка вероятност сутринта бе пропуснал да избърше някой участък.

— И с кого разговаря постоянно по телефона? — попита Каролина, обръщайки се към Рокси.

— Не зная — отвърна тя. — Предполагам, че има ново гадже.

— Как върви подготовката за тържеството довечера? — попита Каролина.

— Добре — увери я Рокси. — Ще свършим доста преди началото на партито. Успях дори да приготвя няколко малки букетчета, които да изложим на тротоара пред магазина.

— Страхотно — похвали я Каролина и отвори един от охладителите. Върху рафтовете му имаше няколко големи метални кофи, пълни с малки букети, обвити с прозрачна хартия и превързани с цветни панделки. Усмихна се със задоволство. Тези малки букетчета, предназначени за тротоара пред магазина, макар и сравнително евтини, бяха помогнали на бизнеса да оцелее през трудните години непосредствено след откриването му и от тогава насам не бе преставала да ги предлага. Само най-ужасните метеорологични условия можеха да й попречат да ги изложи на улицата. Приготвянето им отнемаше страшно много време, но и стандартите на Каролина бяха изключително високи. Повечето от преуспяващите цветарски магазини в Ню Йорк не си правеха труда да приготвят такива малки не особено скъпи букети за масовата публика, макар че те можеха да се окажат особено печеливши. Каролина, обаче, не страдаше от подобни снобски предразсъдъци. На другите може да им се струва, че това е все едно да продаваш дребни бонбонки, често обясняваше на Рокси тя, но дребните парички също се превръщат в долари.

Обичаше да наблюдава как късно следобед тези букети изчезваха, изкупени от делови хора, които се прибираха у дома след работа и ги вземаха като подарък за своите съпруги, съпрузи или любовници. По-късно пък минаваха друг вид клиенти — онези, които отиваха на различни официални вечери. Елегантните букети бяха идеалния подарък за домакина или домакинята на партито. В празнични дни, като наскоро отминалия ден на майката, те едва смогваха да приготвят нужните количества и да задоволят огромното търсене. При такива празници обикновено започваха работа от предния ден — често наемаха един или двама талантливи помощници специално за деня — и работеха, без да спират нито за миг. Аранжираха букетите, превързваха ги с гумени лентички и ги опаковаха в прозрачна хартия.

Хлопките над вратата иззвъняха и тя вдигна поглед, очаквайки да види Антонио. На вратата обаче стоеше Сет Фостър в целия си блясък. Облечен беше с шит по поръчка костюм и идеално лъснати обувки. Умело подстриганата му коса бе пригладена назад, лицето му изглеждаше здравословно загоряло. В едната си ръка носеше скъпо на вид кожено куфарче за документи.

— Здрасти, Сет — поздрави Каролина. Колко елегантен изглежда винаги, помисли си тя, елегантен и… ами, доста красив. Беше постоянен клиент, макар че влизаше в магазина не повече от два пъти месечно. Но при всяко свое посещение изхарчваше доста тлъста сума пари. Далеч по-важен обаче бе фактът, че именно той бе представил Каролина на Лидия Карстеърс — изключително популярната светска дама, която организираше пищното тържество тази вечер.

— Здрасти — отвърна Сет, усмихна се топло и разкри равните си, изключително бели зъби. Тя изглежда ослепително, помисли си той. Дори и в седем часа сутринта. — Надявам се, че не те притеснявам, но видях Антонио отвън, който ми каза, че мога да вляза и да направя поръчка. Зная, че е рано и още не сте отворили, но…

— Щом аз съм тук — отвърна Каролина, — значи магазинът е отворен. — Усмихна му се и очите им се срещнаха. Той задържа погледа й за миг и тя внезапно се почувства неуверена, а сърцето й сякаш пропусна един такт. — К-какво можем да направим за теб? — със запъване попита тя и почувства, че се изчервява. Каква глупост, ядоса се. Защо този мъж винаги ми въздейства по този начин? Предполагам, че съм впечатлена от парите му, от връзките му в обществото и от очевидната му изтънченост. Да, каза си тя, това трябва да е.

— Искам да изпратя цветя — непринудено отвърна той. — Тук са записани името и адреса. — Бръкна в джоба на сакото си и след миг извади от там малка визитна картичка. Подаде я на Каролина.

Тя я погледна. Името му беше изписано с черни релефни букви върху кремавата веленова хартия: Е. Уилям Сет Фостър. Каролина обърна картичката. На гърба с черно мастило бяха написани името и адреса на получателя на цветята: Г-жа Пейтън Фитцимънс, Източна 77 улица, номер 2, апартамент 15А. Каролина едва не ахна от изумление, когато прочете името.

Проклета да съм, помисли си тя. Пейтън Фитцимънс. Той ги познава до една. Тази жена е още един от стълбовете на обществото в този град. Още една красива наследница на огромно богатство, която за една година харчи за дрехи толкова, колкото аз няма да спечеля за цял живот. Пейтън Фитцимънс обаче не беше просто поредната млада, красива и богата светска дама. Дали бяха изминали и две седмици откакто Каролина научи новината? Новината, че отегчената до смърт госпожа Фитцимънс — която, подобно на много други съвременни дами от Манхатън, които, наследили своите попечителски фондове, не изпитваха потребност да си търсят работа — е решила да запретне ръкави и да се захване за работа. Дамата започваше собствен бизнес и то не какъв да е! Тя смяташе да се захване с планиране, аранжиране и декориране на празнични тържества.

Но тя е мой враг, веднага си помисли Каролина. Или поне скоро ще стане. В края на краищата, целта им беше една и съща — да привлекат за свои клиенти най-богатите и популярни в обществото жители на Манхатън, а самата Пейтън Фитцимънс принадлежеше именно към този кръг. Кръгът от аристократи със синя кръв, които, подобно на Сет Фостър, познаваха всеки един човек, който играеше някаква роля в това общество. Няма да споменавам нищо пред него, реши тя, нито пък ще задавам въпроси. Не искам да си помисли, че любопитствам. Освен това е дошъл при мен за цветя и е един от най-добрите ми клиенти.

Каролина съумя да запази спокойствие. Вдигна очи към Сет и се усмихна.

— Ще ни трябва и телефонния номер — напомни му. — Искаме да сме сигурни, че ще има кой да приеме цветята.

— Това не би трябвало да бъде проблем — отвърна Сет с мелодичния си глас. — Можете да оставите цветята и при портиера.

— Знаеш, че държим да имаме телефонния номер за всеки случай. Възможно е получателят да е извън града, или да отсъства за дълго — настоя Каролина. — Не искаме цветята ни да изсъхнат в някой склад, в случай че няма кой да ги получи.

— Тя определено ще си бъде у дома — с усмивка я информира Сет. — А аз искам да я изненадам и не бих желал да я информирате предварително с телефонното си обаждане.

— О, разбирам — кимна Каролина. — Добре. В този случай няма да звъним преди доставката. — Реши да не настоява повече за телефонния номер, но от опит знаеше, че хората, които определено щяха да си бъдат у дома, за да получат цветята, понякога съвсем неочаквано променяха плановете си в последния момент и заминаваха някъде, в резултат на което при завръщането си у дома биваха посрещани от един изсъхнал букет от мъртви цветя. — Имаш ли предвид някакви специални цветя? — попита тя.

Хлопките над вратата извъняха и Каролина погледна нататък. Антонио влизаше в магазина, понесъл в ръка почистващия препарат и руло хартиени кърпи.

— Не съм сигурен — отвърна Сет. — Мислех да видя с какво разполагате и тогава да избера.

— Умен мъж — усмихна се Каролина. — Хайде първо да погледнем в охладителя, а след това ще ви оставя да решите. Разполагаме с красиви лилии в различни цветове и с много рози. А също така люляк. Невероятни лалета. Орхидеи. И още много други цветя. Предполагам, няма да искаш специално аранжиране?

— Не — отвърна Сет и тръгна след нея към охладителя. — Искам само да й изпратя един голям букет цветя. Пък тя да прави с него каквото си иска.

Той е от старата школа, с одобрение си помисли Габриела. Някои хора вярваха, че посланието на внимателно аранжираните ансамбли не е особено ласкаво за получателя — като че ли той или тя няма да знаят какво да правят ако получат обикновен букет.

На лицето му се изписа напрегнато изражение докато разглеждаше многообразието от цветя в охладителя.

— Струва ми се, че предпочитам от онези огромните рози — заяви той. — Розовите. Те наистина са изключителни.

— Красиви си, нали? — съгласи се Каролина. Плъзна вратата на охладителя, за да я отвори по-широко и се присегна с двете си ръце, за да извади розите. Кофата беше тежка и, докато я вдигаше, тя без да иска я отърка в ръкава на сакото му. Без всякакво предупреждение отново се почувства несигурна, по лицето й изби червенина.

— О, Сет, с-съжалявам — запелтечи Каролина и остави кофата на плота. — Не те нараних…?

Той рязко отстъпи крачка назад и я изгледа така, сякаш току-що е бил попарен с вряла вода.

— Ти си една много опасна жена, нали? — възкликна. След това се разсмя. — Разбира се, че не си ме наранила. — Изглежда искрено притеснена, помисли си Сет. Като че ли наистина се тревожи за здравето ми. Колко освежаващо. Защо не може Пейтън поне малко да прилича на нея?

— Съжалявам — продължи да се извинява Каролина. — Обикновено не съм толкова несръчна.

— Тези неща тежат цял тон — отбеляза той. — Трябваше да извадя кофата вместо теб.

— О, аз съм свикнала — рече тя и махна нехайно с ръка. — А сега… колко рози би искал да изпратим?

— О… ами, да кажем, около дузина.

— Чудесно — отвърна Каролина. — Ще ги изпратим веднага. Така добре ли е? — С периферното си зрение забеляза Антонио, който бе взел визитната картичка на Сет и внимателно я разглеждаше.

— Идеално — заяви Сет. Остави куфарчето си на пода и извади от джоба на панталона си портфейл от черна крокодилска кожа. Отвори го, извади кредитната си карти Америкън Експрес и я подаде на Каролина.

Платинена, естествено, помисли си тя.

— Благодаря, Сет. — Погледна го и се усмихна. — Ей сега ще бъда готова.

— Свърши си работата спокойно. Не е нужно да бързаш — отговори той и й върна усмивката.

Каролина се зае с картата и само след миг му подаде да подпише готовата разписка. Той посегна да я вземе и ръцете им се докоснаха. В този момент тя внезапно изпита силно смущение.

— И-искаш ли да приложим и картичка? — попита Каролина, почувствала силната червенина, която пълзеше по шията и по лицето й.

— О, да — отвърна й. Наблюдаваше я внимателно, дал си сметка, че докосването му я бе накарало да се почувства неудобно.

Леко се поизкашля.

— Радвам се, че спомена за това. — Сгъна разписката и я прибра в портфейла си.

— Каква да бъде? Обикновена или нещо по-специално? — продължи да пита Каролина.

— Обикновена, разбира се. Ако имате такива. Забравих да взема от къщи една визитка.

Каролина извади една обикновена кремава картичка и плик от етажерката над плота и му ги подаде.

— Ето — рече тя. — Как я намираш?

— Чудесна е. Благодаря, Каролина. — Извади химикалка от вътрешния джоб на сакото си и набързо драсна нещо на картичката. Написа името на Пейтън върху плика, сложи картичката вътре и го запечата. — Готово — заяви. — Още веднъж, много ти благодаря, Каролина.

— Аз ти благодаря, Сет. Ще се погрижим да получи цветята още тази сутрин.

— Това ще е страхотно — рече той. — А сега се махам от главата ти. Зная, че си много заета. — Поколеба се за момент, сякаш все още не му се тръгваше, но след това се наведе, взе куфарчето и се запъти към вратата. — Още веднъж ти благодаря.

— До скоро, Сет!

— Довиждане — рече той и, стигнал до вратата, й махна с ръка. Излезе от магазина, съпроводен от дрънченето на хлопките.

— Виж ти, виж ти, виж ти… — Рокси надникна иззад работната маса. — Ето един приятен начин за започване на работния ден. Букет от рози за неколкостотин долара, продаден още преди да сме отворили.

— Да, така е — съгласи се Каролина. — Ще ми се всичките ни дни да са такива. — Погледна назад към работната маса. — Благодаря, че се погрижи за витрината, Антонио — рече. Забеляза, че той продължава да държи в ръка визитната картичка на Сет.

— Беше права за витрината — смотолеви Антонио. — Наистина бях пропуснал един участък, за което се извинявам.

— Внимавай да не загубиш тая картичка — предупреди го Каролина. — На гърба й е записан адресът, на който трябва да направим първата си доставка за деня. Защо, между другото, си толкова заинтригуван от нея? — попита тя.

— Изобщо не съм заинтригуван — отвърна й. — Но съвсем наскоро видях някои снимки на тая Пейтън Фитцимънс. Страхотно парче е. И е неприлично богата.

— Е, току-виж си я срещнал лично — закачи го Каролина. — Защото ти ще й занесеш цветята тази сутрин.

— Страхотно — възкликна Антонио и подхвърли картичката връз работната маса.

— О, и моля те, постарай се витрината ни винаги да блести — предупреди го Каролина. — Сигурно си ме чул да го повтарям хиляди пъти, но витрината е лицето, което показваме пред света, и не бихме искали това лице да е мърляво.

— Права си, не бихме искали — съгласи се Антонио, но в гласа му се долавяха предизвикателни нотки. — Искаме лицето ни да е измито, блестящо и лъчезарно като това на господин Големи пари Фостър, нали?

— Той е винаги толкова изискан, нали? — отбеляза Каролина.

— Ако питате мен, е направо божествен — обади се Рокси. — Разбирам защо се изчервяваш като момиченце всеки път, когато се появи в магазина — додаде тя.

— Кой, аз? — с изненада възкликна Каролина и погледна към Рокси. Тя разопакова сребристите рози и взе един нож, за да ги почисти.

— Да, ти — кимна Рокси. — Всеки път, когато влезе през вратата, ти ставаш ужасно нервна и започваш да се изчервяваш.

— Ти си луда! — извика Каролина. — Аз съм щастливо омъжена, за бога!

— Вероятно си разстроена, защото изпраща цветя на тази невероятно богата и разглезена кукличка, нали? — намеси се Антонио.

— Ти също си луд — заяви Каролина и надяна работните си ръкавици. — Защо би трябвало да се разстройвам от факта, че човекът изпраща цветя на половината жени в Манхатън?

— Защото си падаш по него — отвърна Антонио. — Очевидно е. А и той не е безразличен към теб.

— Той не се интересува от мен — твърдо заяви Каролина.

— Ха! — възкликна Рокси. — Трябва да си сляпа, щом твърдиш това, момиче! Този мъж винаги нервничи в твое присъствие.

— Рокси! — скастри я Каролина. — Това са пълни глупости. — Отряза няколко сантиметра от стъблата на розите, след което започна да прави разрези до средата на всеки стрък.

— Не, не са — настоя Рокси. — Питам те аз защо един толкова зает човек като Сет Фостър, който може да вдигне телефона, да поръча каквото му дойде на ума и да уреди доставка докъдето си пожелае, си прави труда да идва лично точно до този магазин? — Тя се изправи, подпря ръце на кръста си и изгледа изпитателно Каролина.

— Да, точно в това е въпросът — намеси се Антонио. — Интересуваш се от него? Имай ми доверие тогава. Този мъж толкова се вълнува при всяка среща с теб, че едва успява да си държи оная работа скрита в панталона.

Рокси и Каролина се разсмяха.

— Толкова си лош, Антонио — сгълча го Каролина.

— Да, мен ако питате, във въздуха около вас витае някакво напрежение — заключи Рокси.

— И двамата сте по-откачени отколкото смятах — заяви Каролина, без да вдига поглед от розите, които обработваше. — Сет Фостър е един много приятен мъж. И нищо повече. — Продължи да разрязва стеблата на цветята, надявайки се, че двамата й помощници ще се откажат от този разговор. Тя беше щастливо омъжена жена. Имаше син тийнейджър. И Сет го знаеше.

— Ти си откачената — не се отказваше Рокси. — Той е много сексапилен мъж.

— Да — съгласи се и Антонио. — Освен това се облича страхотно. Нали, Рокси?

Тя кимна в знак на съгласие и вмъкна един разцъфнал божур в букета, върху който работеше.

— Мисля, че е мъж от висока класа.

— Пет пари не давам какво мислите вие двамата — сопна се Каролина.

— За бога, Каролина! — възкликна Антонио. — Ако не беше Сет Фостър, ние нямаше да бъдем ангажирани за декорирането на тържеството тази вечер.

— Зная — съгласи се тя. — Но всичко стана случайно. Лидия Карстеърс случайно присъствала на сватбеното тържество на майката на Сет. А пък Сет съвсем случайно бе помолил мен да се погрижа за цветята. И това се случи след второто или третото му посещение в този магазин.

— Спомням си, че току-що се бе преместил в квартала — отбеляза Рокси.

— И това винаги ме е изненадвало — рече Каролина, а на лицето й се изписа любопитство. — Защо, за бога, живее в Челси? Мястото му е в Ъпър Ийст Сайд, където живеят всичките му надути приятелчета.

— Бър-р! — потрепери Антонио. — Ставаш злобничка, макар прекрасно да знаеш, че това деление отдавна вече не съществува. Много хора от онази част на града се преместиха да живеят в този квартал. Обратното движение също е в сила.

— Вярно е — съгласи се Каролина. — Но все пак се чудя какво го е привлякло тук при нас, обикновените хора, и защо не живее в горната част на града заедно с богатите си приятелчета. Което ми напомня, че трябва да побързаме. Антонио, зарязвай всичко и приготви три дузини от тези големите красавици… — Тя посочи към бледорозовите рози, избрани от Сет Фостър. — След това веднага тръгваш за града, за да ги доставиш. Трябва рано-рано да ощастливим богатата му приятелка.

— Ха! — изсумтя Антонио. — И аз бих искал да имам една такава приятелка. Абсолютна кукличка. Богата при това. Съвършената комбинация. — Той остави ножа, занесе кофата с розите до работната маса и се зае да избира най-красивите измежду тях. Работеше бързо и ефикасно.

— И как, за бога, можеш да си позволиш приятелка като нея? — попита го Рокси.

— Може пък да реши, че съм неотразим и да започне да се грижи за мен — отвърна Антонио. — Не е невъзможно, както знаеш.

— Да, а пък аз ще се събудя утре заран и ще установя, че съм станала милиардерка — рече Рокси.

— И по-странни неща са се случвали — заяви Антонио. — Аз не бих имал нищо против да прекарам няколко безплатни уикенда в някоя от къщите й. В Палм Бийч. В Саутхемптън. И на други подобни местенца. Ще се пека на слънцето. Ще си пийвам джин. И ще се забавлявам.

— Ще се отегчиш до смърт — обади се Каролина, макар да знаеше, че много богати жени бяха готови да си платят, за да могат да се радват на компанията на Антонио. Беше среден на ръст, около метър и седемдесет и осем, с красива мургава кожа, черна коса, тъмни очи и добре сложено тяло.

Винаги беше красиво облечен, а когато пожелаеше, можеше да бъде изключително чаровен. Това бе една от причините, поради която го бе наела на работа. Освен това той изпитваше истинска страст към цветята. Каролина често си мислеше, че с интереса му към цветята можеха да бъдат обяснени острия му на моменти език и мъжкото му перчене. Защото интересът към цветята не се споделяше от повечето испаноезични момчета, с които беше израснал.

— О, мисля, че мога да свикна с отегчението, причинено ми от жена като нея — възрази Антонио. — Предполагам обаче, че Сет Фостър вече ме е изпреварил.

— Изпреварил те е не само при нея, но и при дузина други куклички, ако може да се вярва на жълтите хроники — отбеляза Рокси.

— Видяхте ли? — възкликна Каролина. — От сума време ми повтаряте, че бил много свестен тип, но, ако вярваме на вестниците, Сет май ще се окаже истински женкар.

— О, за бога, Каролина, това, че са го забелязали да излиза с различни жени, не означава автоматично, че той е някакъв долнопробен женкар — възрази Рокси.

— Може и да не означава — съгласи се Каролина, — но пък може да се окаже от оня лъскав тип мъже, които зарязват дамите си само след няколко срещи. — Тя погледна към Антонио. — Не слагай никаква зеленина при тези рози, Антонио. Никаква. Жените като Пейтън Фитцимънс не харесват зелените клонки. Просто ги завий в онази бледорозова хартия, след това ги сложи в прозрачна опаковка и ги завържи с екстравагантна розова панделка. И не забравяй картичката.

— Не се тревожи, няма проблем — насмешливо отвърна Антонио.

— След като ги доставиш, веднага се връщай тук — продължи Каролина. — Предстои ни един много напрегнат ден. Около пет часа след обяд тримата ще тръгнем за дома на Лидия Карстеърс. На място ще поставим цветята и ще подменим онези, които изглеждат увехнали или наранени. Искам да съм сигурна, че украсата ще бъде съвършена.

— Значи днес ще затворим рано? — попита Рокси.

— Нищо подобно. — Каролина поклати отрицателно глава. — Мерседес предложи да дойде да наглежда магазина. Ще е тук около четири и половина.

— Марседес! — възкликна Рокси.

— Да, Мерседес — отвърна Каролина.

— За бога, Рокси! — намеси се Антонио. — Какво има? Харесваш красивите мъже, но не си падаш по хубавите мацки? Да не би да се боиш от конкуренцията? — Той надяна прозрачната опаковка около розите, а след това със замах завърза розовата панделка на огромна фльонга.

Рокси си пое дълбоко дъх. Антонио нямаше представа каква истина се криеше в думите му. Откакто Рокси бе започнала да излиза с Леланд Маунткесъл, по-младият брат на Лион, Мерседес се бе превърнала в повод за сериозно безпокойство. Тя се заяждаше с Рокси при всеки тяхна среща и непрекъснато злословеше зад гърба й. Що се отнася до Рокси, тя изобщо не се съмняваше, че Мерседес не одобрява връзката й с Леланд, завижда й и дори ревнува. Знаеше, че Леланд и Мерседес са излизали няколко пъти заедно преди години, но Леланд я бе уверил, че от това не излязло нищо сериозно. Само няколко вечери заедно. Ситуацията се усложняваше допълнително от факта, че Мерседес беше съседка и приятелка на Каролина. Рокси не можеше да си позволи да сподели с Каролина истинските си чувства по отношение на Марседес, просто защото не желаеше да я поставя по средата между тях двете.

— Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш — обърна се към Антонио тя. — Просто съм изненадана, че ще дойде да помогне. Нищо повече. Бях останала с впечатлението, че е заета с някакъв неин проект.

— Заета е — обади се Каролина, — но предложи да дойде и да помогне, когато й казах колко сме претрупани с работа. И аз, естествено, приех. И друг път ни е помагала. Освен това притежава изключителен стил. А и самата тя е красавица. Сами знаете, че това привлича клиентите.

— Само дето пуши като комин — отбеляза Рокси и сбърчи нос.

— Помолих яда пуши отзад — информира я Каролина. — Освен това ще използва ароматизатор за въздух, за да прогони миризмата на цигарен дим.

— Нейният парфюм така ме възбужда, че нямам нищо против цигарите, които пуши — обади се Антонио.

— Антонио! — Каролина вдигна поглед към него. — Тръгвай към града. И побързай. А след това се върни още по-бързо.

— Изчезвам — рече той, но преди да успее да излезе от вратата, в магазина влезе възрастната госпожа Кинг, придружена от госпожа Бевакуа.

— О, Антонио — възкликна госпожа Кинг. — Как си?

— Добре съм — учтиво отвърна той, макар да я гледаше с подозрение.

— Тръгнали сме на църква, Антонио — обади се и госпожа Бевакуа. — Ще бъдеш ли така добър да ни дадеш няколко цветенца за нашата майка Богородица? Нещо дребничко.

Антонио ги изгледа ядосано, но преди да успее да отговори Каролина им извика иззад плота, където стоеше, почти скрита зад цветята.

— Елате тук отзад, дами. Антонио, ти бягай. Аз ще се погрижа за тях. — Струваше й се, че Антонио ще се пукне от яд. Беше започнал да се отнася с огромно презрение към жените от квартала, които се отбиваха в магазина всяка седмица и молеха за безплатни цветя за църквата. И макар че Каролина неведнъж му бе повтаряла, че безплатните цветя за църквата са само още една добра реклама за тях — че и нещо повече, той все така продължаваше да се дразни и ядосва от молбите им.

Той се обърна и се приближи до плота, за да вземе цветята.

— Букетът изглежда страхотно — отбеляза Каролина. — Съвсем обикновен, но изключително елегантен. Свършил си страхотна работа с подреждането на розите.

— Благодаря, мадам — отвърна Антонио и се поклони като актьор. Излезе от магазина, понесъл огромния букет, като пътьом хвърли изпълнен с презрение поглед към двете възрастни дами. Хлопките над врата пропяха, когато той я затвори след себе си.

— Какво да ви дам днес? — попита ги Каролина, когато те най-после се дотътриха до плота.

— О, каквото и да е, Каролина — отвърна госпожа Бевакуа. — Ти си такова съкровище.

— Божията майка ще те благослови — обади се госпожа Кинг. — Ти винаги си толкова мила, Каролина.

Каролина набързо събра в букет няколко вида хризантеми и перуники, сложи и малко зеленина, загърна ги в целофанена опаковка и ги превърза с панделка.

— Ето, заповядайте.

— Бог да те благослови — изрече госпожа Бевакуа. — Бог да те благослови.

— Не зная какво щяхме да правим без теб — додаде госпожа Кинг.

Двете жени се затътриха обратно към вратата, обърнаха се и махнаха с ръка, преди да излязат, стиснали подаръка в ръце.

— Тези двете са точни като часовник — отбеляза Рокси.

— Не са пропуснали седмица. Идват тук откакто отворих магазина — през смях изрече Каролина.

— Веднага разпознават човека, когото могат да издоят. Мислиш ли, че сме продали поне едно цвете благодарение на тях двете?

— Нямам и най-малка представа — отвърна Каролина, — но пък какво толкова мога да изгубя? Няколко стръка цветя, нищо повече. Така че какво значение има дали съм спечелила нещо. Важното е, че моите цветя ги правят щастливи.