Джудит Гулд
Сърдечна криза (33)

32.

Обядваха в един китайски ресторант, след което Каролина съобщи на Сет и Ричи, че би искала да проведе няколко телефонни разговора и би предпочела да го направи насаме.

— Имате ли нещо против? — попита тя.

— Не, разбира се — увери я Сет и я изгледа въпросително. Какво ли е намислила, учуди се той, но предпочете да не я разпитва. — Ричи, искаш ли ние двамата през това време да се поразходим и да разгледаме града?

— Разбира се — с готовност прие Ричи. — Мисля обаче, че вече съм посещавал всички музеи поне по веднъж. Разхождал съм се с лодка по канала. Не виждам какво друго бихме могли да правим.

— Сигурен съм, че ще измисля нещо — увери го Сет. Погледна към Каролина. — Ще те изпратим до апартамента и ще започнем разходката си от там. Съгласна ли си?

— Разбира се, но бих могла да се върна и сама, ако ще ви отклоня от маршрута ви.

— Не, няма — заяви Сет.

Излязоха от ресторанта и тръгнаха към Гелдерсекаде, наслаждавайки се на свежия есенен въздух, на живописния канал и на елегантните стари къщи. Когато стигнаха до тяхната, Сет отключи входната врата и подаде ключовете на Каролина.

— Това е ключът за вратата на апартамента — показа й той.

— Благодаря. Желая ви да прекарате добре. А моите задачки едва ли ще ми отнемат много време — додаде тя. — Не повече от час.

Защо се държи толкова загадъчно, отново се запита Сет.

— Довиждане, мамо.

Сет се наведе и я целуна.

— До скоро.

Двамата с Ричи тръгнаха надолу по Гелдерсекаде, а Каролина се качи по тясното и стръмно стълбище към втория етаж. Хвана се за телефона в мига, в който влезе в апартамента. Набра номера и, хванала безжичната слушалка в ръка, започна да кръстосва нервно из стаята.

Отсреща вдигнаха още на второто позвъняване. Очевидно се бе свързала със секретарката.

— Обажда се Каролина Маунткесъл — представи се тя. — Госпожа Лион Маунткесъл. Господин Уебър в офиса ли е?

— В момента е с клиент, госпожо Маунткесъл. Може ли да приема съобщението ви?

— Бихте ли му предали, че въпросът не търпи отлагане? Утре сутринта се връщам в Ню Йорк и се налага да разговарям с него незабавно.

— Изчакайте, ако обичате.

Каролина спря да обикаля из стаята, седна на канапето и започна да барабани с пръсти по телефонната слушалка в очакване на секретарката. Чакането продължи сякаш цяла вечност. Най-сетне секретарката се обади отново.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате толкова дълго — извини се тя. — Ако сте съгласна да изчакате още малко, господин Уебър ще ви се обади веднага щом се освободи.

— Ще изчакам — рече Каролина. — И благодаря.

Последва още едно безкрайно дълго чакане. Каролина продължаваше да почуква с нокти по слушалката. Най-накрая от другата страна на линията се обади мъж, който говореше със слаб акцент. Ако се съдеше по гласа, притежателят му сигурно беше над средна възраст.

— Госпожо Маунткесъл, аз съм Ейдриън Уебър. Извинете, че ви задържах толкова дълго на линията, но бях зает с клиент. Какво мога да направя за вас?

— Трябва да обсъдя с вас няколко въпроса — каза Каролина. — Може би все пак трябва да си приготвите лист хартия и химикалка, за да си водите записки.

— Разбира се — отвърна той. — Ще имате ли нещо против да запиша на касета този разговор? Искам да съм сигурен, че няма да пропусна нещо и ще разполагам със запис, с който да се консултирам при евентуални бъдещи затруднения.

— Не, нямам нищо против, господин Уебър.

— Добре. Изчакайте само един момент, моля.

Каролина долови някакъв шум в слушалката. В следващия момент адвокатът отново заговори от другата страна на линията.

— Готов съм, госпожо Маунткесъл — информира я той. — Кажете ми сега за какво точно става дума.

Каролина му обясни с две думи, а след това двамата се заеха да обсъдят всички произтичащи от решението и подробности. След като най-накрая затвори телефона, Каролина погледна часовника си. Беше прекалено рано за питие, а и на нея всъщност изобщо не й се пиеше. Отново вдигна слушалката и набра номера на цветарския магазин. В Ню Йорк беше ранно утро, но Рокси сигурно вече беше там.

Тя вдигна още на първото позвъняване.

— Магазинът на Каролина — рече тя.

— Рокси, аз съм — представи се Каролина. — Как върви бизнесът днес? Всичко наред ли е?

— О, боже! Толкова се радвам, че се обаждаш, Каролина — възкликна тя. — Знаеш ли от колко време чакам да ми позвъниш? Ден и половина, че и повече.

— Какво се е случило? — попита Каролина и се поизправи на мястото си. В гласа й прозвуча тревога.

— Не съм сигурна. Не съвсем — отвърна тя. — Не зная защо, но напоследък непрекъснато те търси някакъв човек от администрацията на Метрополитън мюзиъм. Името му е… ъ-ъ-ъ… Армстронг.

— И какво иска? — попита Каролина. — Стомахът й се сви на топка. До голямото благотворително мероприятие оставаше съвсем малко време.

— Не пожела да обсъжда, цитирам, проблема с мен — поясни Рокси. — Многократно изтъкна, че въпросът бил поверителен и че може да разговаря единствено с теб.

— За какво, по дяволите, става дума? — ядосано възкликна Каролина, макар да си даваше сметка, че Рокси просто не знае отговора на този въпрос. — С администрацията на музея отдавна сме постигнали споразумение. Дори имаме сключен договор. Не ми казвай, че се опитват да се отметнат от споразумението на този етап от подготовката.

— Нямам никаква представа за какво става дума — смотолеви Рокси. — Обясних на въпросния господин, че в момента те замествам и ръководя бизнеса в твое отсъствие. Изтъкнах, че какъвто и да е проблемът, те спокойно могат да го обсъдят с мен. Той обаче беше непреклонен. Настояваше, че ще разговаря единствено с теб и аз не успях да изкопча нищо от него.

— По дяволите! — изруга Каролина. — Разговаря ли с Мат или Тад?

— Да. Мат ми звънна да пита за теб и Ричи и аз използвах момента, за да му кажа за проблема. Той едва не откачи. Поръчал е хиляди дървета, храсти и цветя за тържеството. Наел е цял конвой камиони, а също и работници. Поръча да му звъннем веднага щом научим нещо по-конкретно.

— Предполагам, че този господин Армстронг не ти остави домашния си телефонен номер, нали?

— Не, не ми го остави — потвърди Рокси. — Казах му, че си в Европа и вероятно ще се прибереш на следващия ден. А той заяви, че трябва да му се обадиш колкото е възможно по-скоро.

— Ако ти звънне отново, предай му, че утре се връщам със сигурност. Дай му номера на домашния ми телефон и се опитай да вземеш неговия, Рокси.

— Ще го направя — обеща тя. — О, щях да забравя. Бърнард Голдсмит те търси и поръча да ти предам да му се обадиш веднага.

— Моят адвокат? Каза ли ти за какво се отнася?

— Не — отвърна Рокси, — но подчерта, че въпросът не търпи отлагане.

Исусе, помисли си Каролина. Сега пък какво?

— Добре, ще му звънна.

— При теб всичко наред ли е?

— Да — увери, я Каролина. — Утре ще ти разправям с подробности. Не зная кога точно ще се приберем, но непременно ще ти звънна, или пък ще ти оставя съобщение.

— Добре. Ще се видим утре.

— Довиждане, Рокси. И благодаря.

Каролина прекъсна разговора и остави безжичната слушалка върху масичката пред нея. Нервно прокара пръсти през косата си. И сега какво, запита се тя. Щом ме търсят толкова настоятелно, предполагам, че ще се опитат да развалят договора. Но защо? И защо точно сега?

Изправи се и отново започна да обикаля из стаята. Нейният собствен бизнес и този на Мат зависеха от това събитие и всичко можеше да отиде по дяволите, ако се случеше нещо, което да застраши или провали по някакъв начин провеждането му. Внезапно я обля студена пот. Даде си сметка, че ръцете й треперят. Пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. Какво, по дяволите, бе предизвикало този проблем, какъвто и да е той, запита се тя. Какво… или кой?

Почти всичките й неприятности до момента бяха предизвикани от злобните машинации на Антонио и Пейтън Фитцимънс. Беше напълно сигурна в това, но просто не можеше да си обясни как са успели да й създадат проблеми дори и в музея. Антонио, макар да беше изключително талантлив и красив, не притежаваше никакви позиции в този бизнес. Пейтън, от друга страна, вероятно имаше познати в музея.

Но едва ли бяха чак толкова влиятелни, че да поемат такъв риск и да изложат музея на негативните последици, произтичащи от един нарушен договор.

Каролина спря да обикаля и отново седна на канапето. Ами Бърни? Той пък какво иска, запита се тя. Сигурно е нещо, свързано с Леланд. Няма какво друго да е.

Входният звънец иззвъня и Каролина, потънала в размисъл, едва не извика от уплаха. Изправи се и се приближи до домофона.

— Да?

— Двамата мъже, на които държиш, идват да ти направят посещение — долетя отдолу гласът на Сет.

— О-о-о! — възкликна Каролина, опитвайки се гласът й да прозвучи бодро. — Това прозвуча много обещаващо. Качвайте се веднага.

Чу гласовете им по стълбите. Двамата разговаряха и се смееха весело. Когато стигнаха до вратата, тя я отвори широко пред тях.

— Заповядайте, господа. Смятах, че още дълго ще се разхождате.

— Беше страхотно — рече й Ричи и се разсмя.

— А ти? — попита я Сет. — Успя ли да проведеш телефонните разговори?

— Да — отвърна Каролина.

— Всичко наред ли е?

— Не бих казала, че всичко е наред — отвърна тя, — но можем да поговорим за това по-късно. Вие какво правихте?

Сет и Ричи се спогледаха.

— Смяташ ли, че трябва да й кажем? — попита Сет.

Ричи кимна утвърдително.

— Защо не? Така ще я накараме да съжалява, че не дойде с нас.

— За какво точно говорите вие двамата? — попита Каролина като местеше поглед от единия към другия и обратно.

— Е, най-напред посетихме Музеят на мъченията… — започна да разказва Ричи.

— Музеят на мъченията? — невярващо възкликна тя.

— Да, и си прекарахме страхотно — потвърди Ричи. — В музея имат истинска гилотина и всякакви други уреди за изтезания. След това посетихме Музеят на секса и…

— Музея на секса? — Каролина изгледа първо Ричи, а след това и Сет. — Поверих ти сина си за малко, а ти си го завел точно на тези места?

Сет сви рамене, прострял безпомощно ръце напред.

— Какво мога да кажа в моя защита? Просто си помислих, че момчето трябва да види и нещо по-различно от Рембранд и Ван Гог.

— О, мамо — намеси се Ричи, — в музея нямаше нищо, което да не съм виждал и преди. Повечето експонати са под формата на снимки, но обстановката е наистина велика.

— И какво направихте след това? — попита Каролина. — Обиколка из квартала с червените фенери?

— На връщане минахме от там — отвърна Ричи. — Съвсем близо е, точно зад ъгъла. А и в края на пряката знаеш, че има подобни заведения.

Каролина отново насочи поглед към Сет.

— Какво да те правя?

— Той е добро момче, не се тревожи за него.

— Мамо — обади се Ричи, — бих искал отново да отида да видя Аня. Моник ми каза, че мога да я посещавам по всяко време.

— Но също така каза първо да й позвъниш Ричи, така че…

— Вече й се обадих — прекъсна я той. — Докато се връщахме насам.

Това напълно съответстваше и на плановете на Каролина. След разговора й с адвоката и без друго й се налагаше да се види отново с Моник.

— Добре, ще отидем, но няма да стоим дълго.

През целия път към дома на Моник Ричи бързаше напред, а Каролина се възползва от предоставилата й се възможност и преразказа на Сет телефонния си разговор с Рокси.

— Искаш ли да се опитам да осигуря билети за някой по-ранен полет? — попита я той.

— Бих искала, но се налага да се видя с Моник и Аня още веднъж. Пък и ми се ще да осигуря на Ричи малко повече време, което да прекара заедно с тях. Ще пътуваме утре и ако се окаже, че вече е късно е да взема някакви мерки, значи сериозно съм я загазила.

— Искам да запомниш едно — рече й Сет. — Каквото и да се случи, аз ще бъда до теб и ще ти помогна.

 

 

Когато пристигнаха, Ричи помъкна Сет със себе си, за да си поиграят с Аня, а Каролина и Моник останаха сами. Седнаха в двата края на канапето и се загледаха към канала и ширналите се на другия му бряг гори.

Каролина заговори първа.

— Очаквах срещата ни с неподправен ужас — рече тя, — но сега се радвам, че се запознахме.

Моник кимна в знак на съгласие.

— И аз изпитвах същото. Смятах те за чудовище, но сега виждам, че съм се заблуждавала. Трябваше и сама да се досетя, че си добър човек.

— И как би могла? — попита Каролина.

— Лион никога не би се оженил за чудовище — отвърна Моник. — Смятам, че само една изключителна жена може — е могла — да го привлече към себе си, да спечели сърцето му и да го накара да я обича толкова много, че да пожелае да се ожени за нея.

Каролина леко се изчерви.

— Бих могла да кажа същото за теб. Аз… ами много исках да те намразя. И наистина те мразех. Мразех дори и Аня. Сега обаче си давам сметка, че не съм била права да изпитвам подобни чувства към вас двете. Ти и Аня може и да не сте живели толкова дълго с него, но, въпреки това, сте част от живота на Лион.

Каролина се поколеба за миг преди да продължи и погледна към просълзената по-млада жена.

— Смятам, че ти всъщност не носиш никаква вина за бъркотията, която Лион остави след смъртта си — заяви тя.

Моник я погледна изненадано, но не каза нищо в отговор.

— Той не се справи с тази ситуация по най-добрия начин, нали? Ако беше малко по-смел, малко по-честен към себе си и към нас, може би сега ние двете нямаше да преминаваме през целия този ад. Само че вече е късно да се поправи стореното. Във всеки случай се надявам, че заради Ричи, а също и заради Аня, ние с теб ще можем да поддържаме приятелски и сърдечни отношения. Струва ми се, че това е много важно за децата.

Моник кимна.

— Напълно съм съгласна — потвърди тя.

— Така че… аз реших да не оспорвам завещанието — информира я Каролина. — Заради децата.

— Сериозно ли говориш?

Каролина кимна.

— Да — отвърна тя и се изправи. — А сега трябва да тръгваме. Налага се спешно да се върна в Ню Йорк.

— Разбира се.

Моник ги изпрати до входната врата, където всички се сбогуваха. Стиснала ръчичката на Аня и преизпълнена с огромно изумление, тя ги изпрати с поглед докато вървяха надолу по улицата. Беше смятала, че винаги ще мрази жената, с която й се бе налагало да дели Лион. А ето че изведнъж бе установила, че изпитва към нея единствено възхищение.